Глава 15
Стоях сама в кухнята.
Езра се беше барикадирал в стаята си, вероятно планирайки как да измами приятелите си и да избяга от града. Кай и Аарон бяха в разгара на собственото си планиране, чието естество бяха решили да не споделят с мен. Бяха се сгушили в стаята на Кай, макар че Аарон на няколко пъти слизаше долу, за да рови из кашоните.
Всичко се разпадаше.
Предният прозорец на къщата беше покрит с картон и тиксо. Преди няколко минути бях надникнала през вратата, очаквайки да видя половината гилдия на Ключовете навън, но същият черен ван все още беше паркиран на улицата. Бърк и екипът му чакаха да направим крачка, след което щяха да нападнат – и все още не знаех защо.
Невежеството е блаженство, нали, Тори?
Очите ми отново започнаха да горят и аз бързо примигнах. Бях невежа. Съзнателно, умишлено невежество. След първия ми смразяващ опит с темперамента на Езра бях решила, че не искам истината. Не исках да знам нищо, което би могло да промени чувствата ми към него.
А сега, заради решимостта си да запазя щастливия си балон неопетнен, нямах никаква представа как да спра този срив на всичко важно за мен.
Опряна с ръце на плота, затворих очи. Можех да го видя отново: Малиновата сила на Езра, идентична с демоничната магия. Белезите по торса му, идентични с раните, нанесени от демонични нокти. Лицето му на снимката, кухо, болнаво и белязано.
Бях виждала още една снимка на младия Езра. Скрита в долното чекмедже на скрина му, снимка на него и едно момиче, и двамата на около четиринайсет или петнайсет години. На нея Езра беше щастлив, здрав и без белези.
Около година след направата на тази снимка Езра претърпява непоправимо увреждане на лявото си око, губи тегло и здраве и е арестуван за кражба в Портланд.
Подозирах, че арестът му е значим само заради времето и мястото: на шестдесет мили от „Енрайт“ и четири месеца след „изтреблението“. Тази снимка свързваше Езра с изтреблението в Енрайт – каквото и да е било то.
И това обобщаваше всичко, което знаех или можех да предположа, защото не бях направила никакъв опит да науча нещо за него.
Отворих очи и се отдръпнах от плота. Скриването от това ме беше направило слаба и безполезна. Независимо колко плашеща беше истината, не можех повече да бъда невежа. Нуждаех се от отговори – и тогава може би, само може би, щях да мога да помогна да се поправи това, преди да съм загубила един, двама или и тримата си най-добри приятели.
Първо, трябваше да събера всички отново заедно и, ако е възможно, да подобря настроението им. Огледах кухнята, после запретнах ръкавите на пуловера си.
Току-що бях сложила запеканката във фурната и отварях хладилника, когато една сянка затъмни вратата. Езра стоеше на крачка извън кухнята, а къдриците му бяха накъсани, сякаш беше прокарал ръце през тях в знак на неудовлетвореност. Дали преди това носеше тези прилепнали, тъмно изпирани дънки, или се беше преоблякъл в дрехи за „бягство от къщи“?
– Здравей – казах тихо.
Очите му ме пронизаха, някак предпазливо. Отчаянието, което бях съзряла по-рано, се криеше в тях и в нещастния спад на раменете му.
– Приготвям вечеря – съобщих му аз. – Тъкмо започвам да приготвям салатата. Искаш ли да ми помогнеш?
Нещо в него се отпусна и на устните му се появи слаба усмивка.
– Не ми е позволено да влизам в кухнята.
Извих вежда.
– Второ правило, скъпи ми магьоснико. Второ правило.
Той се ухили и стъпи на забранения под с плочки.
– Може би ще съжаляваш за това.
– Пффф. Това са просто зеленчуци. Как може да се обърка?
С усмивка му подадох съставките – маруля, краставица, чери домати, сирене. Кай сигурно е планирал да готви тази седмица. Той беше единственият от тримата ергени, който имаше дори леко авантюристичен вкус, когато ставаше въпрос за домашна кухня. Аарон би живял с печено пиле и варени броколи, ако му позволим.
Езра извади дъска за рязане, а аз потърсих в килера крутони. Когато излязох, погледите ни се засякоха и стрелата на тревогата ме накара да се поколебая. Бях се заклела да спра да избягвам истината, а тук беше Езра – източникът на цялата истина. Бяхме само двамата. Идеалният момент да попитам. Езра, какво си ти?
Четири малки думи. Мога да го направя.
Устата ми се отвори послушно, но не излезе нито една дума. Когато в погледа му се върна онази приглушена предпазливост, аз набързо му подадох един гевгир, за да измие марулята, след което преминах към нарязването на зеленчуците.
Бях готвила в кухнята на Аарон достатъчно пъти, за да знам как да се ориентирам в нея – и да знам, че е твърде малка за всичко. Беше тясна Г-образна, с малък остров в средата, с недостатъчно място за плота и с около половината от квадратурата, необходима за съжителството на двама души.
Първият ни сблъсък дойде след трийсет секунди. Двамата с Езра отскочихме един от друг, смеейки се, и аз се промъкнах покрай него, за да изплакна краставицата. Той почти ме блъсна, докато стигаше до хартиената кърпа. Извадих голяма купа, само за да може той да си удари главата във вратата на шкафа, която бях оставила отворена. Измърморих извинение, но той се усмихваше развеселено.
Сърцето ми се повдигна. С подскок в крачка хвърлих всички съставки в купата. Помолих го да ми подаде бутилката с дресинга, но той я събори и разпръсна всичко по плота. И двамата посегнахме към кърпата и отново се сблъскахме.
Смеех се твърде силно, за да си помогна, но се отдръпнах, за да го оставя да избърше разлива. Таймерът на фурната изпиука. Той ми подаде ръкавиците за фурна – този път нямаше никакви неуспехи – и аз извадих моята рецепта със сирене и юфка, а гарнитурата от галета беше идеално златистокафява.
Докато я поставях на плота, за да изстине, Езра се надвеси до рамото ми, загледан в бълбукащото сирене.
– Недей да слюноотделяш върху мен – предупредих, докато се уверявах, че чинията за запеканка е стабилно поставена.
– Късно е.
Извиках и се извърнах, за да погледна към рамото си. Той се засмя – и грабна ръкавицата от ръката ми, преди да я потопя в запеканката.
– Шегувам се. Шегувах се! – Той постави ръкавицата на плота. – Кълна се, че строго контролирам слюноотделянето си.
Хвърлих му подозрителен поглед и се огледах за малкото блюдо с прясно нарязан магданоз, което бях приготвила за гарнитура.
– Трябва да се опиташ да звучиш така, сякаш се шегуваш, когато се шегуваш.
– Къде е забавлението в това?
О, там беше магданозът.
– Можеш ли да вземеш чиниите?
Той отвори шкафа и посегна към него. Напявайки мелодично, грабнах малката чиния, обърнах се към касеролата – и случайно забих лакът в стегнатия му корем. Въздухът излезе от дробовете му и той рязко отстъпи назад.
– Съжалявам! – Възкликнах, като се запътих към него и го блъснах в ръката.
Четирите чинии изхвърчаха от ръцете му. Те се удариха в пода… и стаята се разтресе, когато бях отнесена.
Керамиката избухна навсякъде с безбожен трясък, но аз не можех да я видя. Езра ме беше издърпал от пръскащите се парчета и лицето ми беше притиснато към гърдите му, ръцете му бяха около кръста ми, а пръстите на краката ми се допираха до пода. Главата ми се завъртя от внезапното движение и се опитах да си спомня как точно се бях озовала лице в лице с него.
Той отпусна ръцете си и аз се плъзнах няколко сантиметра надолу, като стъпалата ми се озоваха на пода. Погледнах го с широко отворени очи. Рефлексите му бяха безумни. Бяха невъзможни.
– Добре ли си? – Попита той притеснено, като се наведе да огледа босите ми крака. – Не си ли стъпила на някоя парче?
– Нямах никакъв шанс – казах слабо.
Той се усмихна, след което притисна палеца си до мястото до устата ми и го прокара по бузата ми.
– Имаш салатен дресинг по лицето си. Как успя да го направиш?
Шокът ми се превърна в нещо друго – хиперсъзнание за докосването му по кожата ми, ръката му на страната ми, телата ни толкова близо. Пръстите ми стискаха тениската му, юмруци, притиснати към гърдите му, но не помня да съм ги движила.
Исках да кажа нещо остроумно, но мозъкът ми нямаше какво да предложи.
– Няма ли го?
Той се вгледа в едната ми буза, после в другата.
– Да, добре си. Аз обаче съм в беда.
– Каква? – По дяволите, звучах задъхано.
– Четири чинии наведнъж. Аарон ще ми наложи допълнителна забрана да влизам в кухнята.
По всичко личеше, че е напълно несъзнателен, че ме е оставил зачервена и без дъх, той прехвърли вниманието си върху бъркотията на пода и започна да се отдалечава.
Ръцете ми се стегнаха върху ризата му и платът се опъна между нас. Той спря.
Взирах се в несъответстващите му очи, а пулсът ми се учести. Меки, тъмнокафяви къдрици се спускаха по челото му, разрошени и молещи пръстите да се заплетат в тях. Устата му се измести въпросително.
Юмруците ми се свиха около сивия плат.
– Езра…
Веждите му се смръщиха и погледът ми се стрелна между очите му, толкова различни едно от друго. Едното беше топло, нежно, искрящо от тих хумор. Другото беше бледо, студено, невероятно интензивно. Две очи, две страни. Част от него беше различна. Част от него беше опасна.
Въпросът разяждаше сърцевината ми и думите се изтръгваха от устата ми.
– Езра, ти демон ли си?
Очите му се разшириха. Буря от емоции се разнесе по лицето му, а после изражението му се превърна в маска на болка и недоверие.
– Не. – Думата излезе хрипкава, заседнала в гърлото му. – Не, не съм… Как можеш изобщо да си помислиш…
Той отблъсна ръцете ми, изтръгвайки ризата си от хватката ми. Отдръпна се, поклати глава, лицето му се закри, емоциите му се изключиха. Изпитващият му поглед премина през мен, после се завъртя, хвана задната врата и я отвори. Докато напъхваше краката си в обувките, другата му ръка се откъсна, за да вземе нещо, което седеше на плота до изхода.
Вратата се затвори зад него и аз се стреснах в очакване на удара.
Ключалката щракна тихо, после настъпи тишина.
Стоях там, с ръце, изправени на височината на гърдите, въпреки че вече не държах ризата му в юмруци, с блокирани дробове и горящо гърло. Какво бях направила?
Назад към част 15 Напред към част 17
