Глава 17
Крилатият демон се бе завърнал.
Той стоеше до Езра и се взираше с омраза в хората от „КС“ и техните домашни демони. Очите на Езра, лявото от които беше лава червено, бяха широко отворени от шок, докато се изправяше пред звяра до себе си.
Аарон и Кай стояха застинали, сякаш неспособни да реагират. Ключовете също не знаеха какво да правят. Демонът беше застанал до Езра. Не беше изправен пред него. Не го атакуваше. Беше до него. Сякаш…
Сякаш демонът и Езра не бяха врагове, а съюзници.
Но демонът беше нападнал Езра два пъти. Беше го ранил, почти го беше убил. Искаше да го разкъса на парчета.
Демонът се обърна към Езра.
– „Kah kirritavhʾathē hhʾainunthēs tempisissā?“
Суровият му език изпълни нощта и аз си спомних: и по време на двете им срещи демонът беше говорил на Езра. Но той беше нападнал демона, без да му отговори.
Той се отдръпна назад, лицето му се изкриви от отвращение, сякаш не можеше да понесе да чуе дрезгавия, ръмжащ глас на демона. Злобна усмивка изкриви устните на демона и със здравата си ръка – другата, повредена от Езра при последния им сблъсък – демонът закачи ноктест пръст през дългата верига на врата си.
Звярът вдигна веригата. На нея висеше кръгло парче тъмен метал – амулет. Демонът го протегна към Езра. Предложение.
Езра погледна амулета объркано.
Лявото му светещо око пламна – и той застина. Изви се в дъга, сякаш беше пронизан от невидимо копие. Червените вени на ръката му се изписаха и просветнаха. После топлото му кафяво око, широко разтворено от паника, проблесна в наситено, изгарящо червено. Той се отдръпна на петите си и внезапното напрежение го напусна.
И двете му очи светнаха като магма и той посегна към предложения амулет.
– Не! – Изкрещя Аарон.
В мига, в който червеникавите пръсти на Езра докоснаха тъмния метал, Аарон го сграбчи по средата.
Двамата се удариха в земята. Малиновите нокти на Езра пробляснаха и едва не улучиха гърлото на Аарон. Кай се промуши покрай Ключовете и се втурна към приятелите си. С рев крилатият звяр също се втурна към тях.
Високият, люспест демон на Фентън скочи върху гърба на крилатия демон. Крилатият звяр се завъртя в яростен кръг, изхвърляйки демона на КС, след което се нахвърли върху падналия си противник. Той разкъса с нокти демона на Фентън, като с лекота проряза защитните му люспи. Демонът на Ключовете не издаде нито звук, но очите му бяха изпъкнали от агония.
На няколко метра след сражаващите се демони Аарон се откъсна от Езра и се изтърколи настрани. Захвърлил катаната си настрани, Кай скочи върху Езра, удари длани в гърдите му – и пусна мълния в приятеля си.
Езра изпадна в конвулсии, а по тялото му се разнесе пулсиращо електричество. Сърцето ми спря, а ръцете ми стиснаха волана на колата толкова силно, че ме заболя. Не можех да се движа, не можех да дишам, докато Езра се мяташе и дърпаше под напора на удара. Това продължаваше и продължаваше, а Езра умираше, със сигурност умираше, Кай го убиваше…
Кай вдигна ръце. Езра се свлече на тревата, неподвижен, а от дрехите му се издигаше дим. Никаква пурпурна сила не светеше по ръцете или лицето му.
Докато се задъхвах, осъзнах, че атаката на Кай е продължила само секунди, въпреки че ми се струваше, че е много по-дълга.
Смразяващ кръвта смях откъсна вниманието ми от маговете. Крилатият демон все още държеше демона на Фентън на земята. В тиха атака по-ниският и по-тежък демон на КС се вряза в крилатия звяр. Крилатият демон се завъртя и размаха като боздуган пластината за трошене на кости в края на опашката си.
Аарон и Кай хванаха Езра за ръцете и го измъкнаха от битката. Захващайки се по-добре, Аарон прехвърли куцащия аеромаг през рамо и заобиколи демоните, насочвайки се към колата.
Изскочих от шофьорската седалка и се втурнах към пътническата врата. Сгънах седалката точно когато Аарон стигна до мен.
Фентън изкрещя в яростен ужас. Аарон, Кай и аз се спогледахме.
Демонът на Фентън лежеше на земята в локва блестяща кръв, а демонът на Бърк беше вкопчен с нокти в крилатия звяр. Опасно близо до тях бяха скупчени митиците на КС. Халил стоеше защитно пред изпълнителите с меч в ръка.
– Ставай! – Изкрещя по-младият изпълнител на своя демон. – Ставай, ставай!
Съществото се размърда слабо, после бавно издърпа под себе си разкъсаните си крайници. По дяволите, то все още беше живо? Как?
Другите два демона се блъснаха един в друг, борейки се за надмощие – и по-силният противник беше очевиден. Демонът на Бърк се плъзна назад, а ноктестите му пръсти се забиха във влажната трева.
Аарон избута Езра на задната седалка, а бързината изостри движенията му – и аз знаех защо. Ключовете губеха, а щом бяха победени, този демон щеше да дойде за нас.
Докато Кай се втурваше към мотоциклета си, аз се мъчех да изправя седалката, за да мога да се кача. Безполезно купе! Трябваше ни микробус, какъвто имаха Ключовете.
Аарон ме избута настрани и дръпна лоста с уверени ръце. Седалката се изправи. Кога започнах да треперя толкова силно?
Облягайки се на демона на Бърк, крилатият звяр отново се засмя. Около краката му избухна кръг от пурпурна светлина. Магията се разля и сред разстилащите се линии се появиха руни – заклинание, подобно на магия, което се оформи за секунди. Силата се издигаше от знаците, обсипвайки въздуха.
– Демонична магия! – Изкрещя Халил. – Върнете се!
Ключовете се разбягаха трескаво в отстъпление. Демонът на Бърк се отдръпна, но крилатият демон се държеше за ръцете му, ноктите му пронизваха плътта, докато пурпурната магия се разрастваше до ужасяващо кресчендо. Стиснах вратата на колата – бяхме твърде близо, колата беше твърде близо, нямаше време да се измъкнем…
Движение в нощта.
Някой се промуши между колата на Аарон и микробуса на Ключовете. Втурвайки се право към крилатия демон и заклинанието му, непознатият се завъртя по средата на крачката си и се приземи в завой назад, като прокара ръка по пурпурното заклинание.
Светещият кръг се разкъса, а линиите и руните се разпаднаха. Магията потрепери, а после се пръсна като разтърсваща проклетия. Червената сила избухна навън.
Сътресението ме изхвърли обратно в Аарон, който се удари в страничния панел на колата. Кай се скри зад мотора си, докато го обсипваше мръсотия, а демонът на Бърк бе повален на земята. Крилатият звяр изрева яростно, поразен от собственото си неуспешно хвърляне.
Новодошлият отскочи пъргаво, избягвайки на безопасно място, сякаш детонацията се бе движила на забавен каданс. Осветен от фаровете на колата, той се спря в готова атака и зачака.
Това беше демон. Четвърти демон.
Беше най-малкият досега – по-къс от Кай и едва по-висок от мен. Телосложението му беше стройно, но очертаните мускули предупреждаваха за сила. Ако не беше червеникавата му ирисова кожа и дългата тънка опашка, може би щях да го объркам с човек.
Преди да успея да видя повече от това, то – той? – скочи отново в движение. Той се стрелна покрай крилатия демон и звярът се завъртя тромаво. Новият демон се измъкна, завъртя се и отново се стрелна покрай крилатия демон – и след него се разпръсна кръв. Крилатият звяр изпищя. Новият демон се завъртя и скочи. Той се приземи леко върху гърба на крилатия демон, ноктите му пробляснаха и той отскочи.
Бързо. Толкова бързо. Крилатият демон изглеждаше невероятно бърз и подвижен, но този противник го оставяше в прахта.
От зеещите рани, разкъсани в гърба на крилатия демон от ноктите на новия демон, се разля още кръв. С рев крилатият звяр замахна към нападателя си и напълно го пропусна. Тънката му опашка се размаха, той се стрелна под замаха, вряза се зад по-големия звяр и сграбчи задната част на крака му точно над изпъкналия мускул на прасеца. Отново изтръгна ноктите си.
Болезнен писък. Още кръв. Крилатият демон падна на едно коляно.
Гъвкавият демон нанесе три удара толкова бързо, че движенията му бяха размазани – разкъсващи удари в гърба на крилатия звяр. Той отново изкрещя, изправи се на крака и скочи във въздуха с бясно биещи криле.
С наведена назад глава и светещи червени очи новият демон наблюдаваше бягащия си противник, сякаш обмисляше възможностите си. После подпря краката си, сви тялото си и скочи.
Може и да изглеждаше като човек, но никой човек не можеше да скочи толкова високо.
Той се блъсна във въздуха в крилатия демон и двамата се свлякоха обратно на земята – право към мен и Аарон. Ние се отдръпнахме назад, докато демоните се блъснаха на метри от отворената врата на колата. Петата ми се закачи за едно стръкче трева, аз се спънах и паднах по задник.
Този момент на несръчност можеше да ми коства живота, но това нямаше значение. Битката беше приключила.
Единственото движение идваше от главата на крилатия – а именно, главата му се търкаляше по тревата и спираше в краката ми. Очите му бяха тъмни и празни, а от пънчето на шията му се стичаше черна лепкава материя. Стомахът ми се опита да напусне кораба.
Новият демон приклекна над главата, която беше откъснал, и я постави на около метър от мен. Червените му очи се взираха в моите с тесни, вертикални зеници. Чертите му бяха притеснително човешки и ужасът ме връхлетя, отслаби ставите ми и разтресе ръцете ми. Задъхах се плитко.
За миг, толкова кратък, че може би си го бях въобразила, по лицето на демона проблясна усмивка, заострените му кучешки зъби се оголиха във възторжена жестокост.
След това се изправи на крака, а изражението му представляваше празна маска с нулева емоция. Обръщайки се дървено, демонът мина покрай крилатия труп. Изпълнителите на Ключовете го наблюдаваха – не, той мина покрай тях, насочвайки се към …
Надникнах в тъмнината… към нисък човешки силует, застанал между две дървета в края на парка. Изпълнителят. Пристъпвайки в сиянието на фаровете на автомобилите, новодошлият зачака своя демон.
Е, всъщност … нейния демон.
Ако имах възможност да се замисля какъв як изпълнител командва този демон, щях да си представя някой като Алистър – по-възрастен и опитен, здрав като стара кожа, с непринудена увереност и непоклатима нагласа. Някой, който отговаряше на безумната смъртоносна сила на демона, който можеше да разкъса крилатия звяр, без да получи и една драскотина.
Но господарят на този демон супер убиец не приличаше на Алистър. Изпълнителят беше момиче.
Като… момиче.
Ниска, слабичка, брюнетка, подстригана на дълга до раменете коса, с тъмни очила, наподобяващи библиотекарски, които стояха на носа ѝ. Дрехата ѝ на строг изпълнител се състоеше от тесни джинси с бродирано розово цвете на едното бедро, бял потник и лилав пуловер с цип, разкопчан наполовина, за да разкрие висулката инфернус, която се намираше точно под гърдите ѝ.
Демонът се приближи успокоително до нея и спря. Беше само няколко сантиметра по-висок от мен, но се извисяваше над нея. Тя едва се разминаваше с рамото му, което я поставяше на около метър и половина. Може би метър и половина?
Не че ниските хора не могат да бъдат силни. Просто, знаете ли, тя изглеждаше толкова заплашително, колкото помощник-библиотекар. Дори не библиотекарката. Асистент.
Тя се вгледа първо в Ключовете, които стояха на групичка, а демонът на Бърк ги пазеше; демонът на Фентън все още не беше станал. После погледна към нас – аз седях на земята, Аарон стоеше наблизо, а Кай държеше мотора си. Езра, в безсъзнание на задната седалка, беше скрит от погледа.
След това погледна прекрасния демонски труп, който изстиваше по тревата пред пръстите ми.
След дълъг момент, в който никой не каза нищо, тя сви рамене в леко, неловко свиване на рамене, след което пъхна ръка в джоба си. Извади телефон и всички наблюдавахме как набира номер и го вдига до ухото си.
– Здравейте – каза тя в слушалката, а лекият ѝ алтов глас не беше толкова уверен. – Да, хм… това е Робин Пейдж от Големия Гримоар. Бих искала да съобщя за необвързан демон, моля.
Примигнах. Моля?
– Да… хм. Намира се в парка Опенхаймер. Мм-хм. Не, демонът е мъртъв. – Тя пъхна очилата си в носа, а демонът стоеше неподвижно до нея. – Да, сигурна съм. Определено е мъртъв.
Момичето се заслуша за момент.
– Добре, ще почакам тук. Колко време ще отнеме на Магиполицията да пристигне?
При тези думи Ключовете се раздвижиха. Демоните и на двамата се разтвориха в червена светлина и с висулките си, които все още смучеха енергия, се отправиха към буса. Дълбоките очи на Бърк се спряха на моите и той се усмихна злобно.
Знаех точно какво означава тази усмивка: Това не е свършило.
Те се натовариха във буса, двигателят запали и автомобилът се отдалечи, а гумите заскърцаха по тревата. Носът на микробуса едва се размина със задната част на мотора на Кай.
Нещо студено докосна крака ми и аз се стреснах. Капчицата гъста демонична кръв под разчленената глава се беше просмукала в панталона ми. Дръпнах крака си настрани – и съзрях лъскав предмет сред окървавената трева.
– Аарон – каза Кай с тих глас. Той преметна крака си през мотора. – Трябва да тръгваме. Не искаме да сме тук, когато пристигне полицията.
Докато Аарон мърмореше съгласието си, аз потопих пръсти в хладката локва сгъстяваща се кръв. Уф. Със стиснати зъби извадих малкия метален предмет и го погледнах. Това беше кръглият амулет, който демонът беше предложил на Езра, отделен от носителя си, когато главата на демона се беше разделила с тялото му.
Аарон пристъпи пред мен, а аз бързо пъхнах хлъзгавия медальон в джоба си. Хванах предложената от него ръка и го оставих да ме издърпа нагоре, след което скочих в колата. Той затвори вратата ми и се затича към шофьорската врата. Моторът на Кай запали с ръмжене.
През предното стъкло наблюдавах младата жена. Тя не направи никакво движение, за да ни спре или дори да извика, докато Аарон се свлече на седалката си, затръшна вратата и включи работещата кола на задна скорост.
Докато той се отдръпваше от тревата към улицата, а Кай го следваше с мотоциклета си, погледът ми се премести върху съществото до нея. Очите му блеснаха слабо, после колата се обърна. Когато фаровете се отдалечиха, тъмнината обгърна момичето и нейния демон.
Назад към част 17 Напред към част 19
