АНЕТ МАРИ – Демонична магия и едно Мартини ЧАСТ 20

Глава 19

Кай ми изкрещя. Аарон ми крещеше. Дори Езра ми крещеше, като при това лед се появяваше по стените, докато Кай не го изгони в спалнята, за да се успокои.
Те можеха да крещят цяла нощ за това как провалям живота си, как цялото ми бъдеще е пред мен, как съм напълно способна да живея без тях, как не мога да изоставя брат си, как нямам представа какво означава постоянно изгнание и така нататък, но това нямаше да промени решението ми.
Те нямаше да ме изоставят и ако се опитаха, щях да ги последвам. Как щях да ги последвам, не знаех, но те изглеждаха разтревожени от перспективата в какви неприятности мога да се забъркам, докато се опитвам.
Дори и тогава все още обсъждаха как най-добре да ме изоставят, когато Кай получи внезапно осъзнаване – Ключовете знаеха, че съм близо до тях. Ако ме оставят, Ключовете може да се насочат към мен с надеждата, че ще знам къде е избягал Езра.
Така че, докато тримата магове бяха в различни състояния на яростно неодобрение, Аарон, Езра и аз се качихме в колата. Кай щеше да ни последва с мотора си. Бях опаковала една-единствена чанта с неща от първа необходимост, докато момчетата щяха да разчитат на резервните дрехи и оръжия, които Аарон винаги носеше в багажника си.
Когато колата потегли, видях как моето тъмно, тъжно бунгало изчезва зад нас. Стомахът ми се сви от гадно безпокойство, но го пренебрегнах. Решението ми беше взето. Никога не съм била от хората, които планират далеч в бъдещето, и целият потенциал, който момчетата мислеха, че губя завинаги – нямах планове за него. Мечтата ми да имам собствен бизнес беше средство за постигане на целта, начин да се издържам по възможно най-малко болезнен начин. Не бях особено запалена по училището, предприемачеството или каквото и да било от това.
Това, което ме вълнуваше, беше работата ми в гилдията – а без момчетата и тя щеше да е празна. Предпочитах да рискувам на пътя.
Гледах как светлините на града се разминават, докато шофирахме, а черният мотор и тъмната каска на Кай от време на време се появяваха в страничното огледало. В колата Аарон се съсредоточи върху шофирането, докато Езра седеше мълчаливо зад мен. Той приемаше присъствието ми най-тежко, обвинявайки себе си. Бяха толкова мрачни, че се замислих дали да не събудя Хоши за компания, но в момента тя беше прибрана в чантата ми и спеше.
Скоро градът остана зад гърба ни и се движехме по дървесен коридор, осветен само от дългите светлини на колата. Някъде вляво от нас се виждаше заливът Бурард, а след още няколко минути щяхме да се включим в магистралата Море до Небето – красив участък от крайбрежния път със спираща дъха гледка към осеяния с острови Хау Саунд. Не че щяхме да му се насладим по тъмно.
– Къде отиваме? – Попитах разговорливо.
– На север – отвърна Аарон с подчертано безпомощен тон.
– Знам това. Или трябва да завием на север, или да влезем в океана. – Хвърлих му остър поглед. – Цяла нощ ли ще се дуеш? Това ще доведе до ужасно дълго пътуване.
– Така или иначе ще е дълго пътуване, – отвърна той, но устата му се изкриви в полушеговита усмивка. – Отиваме наистина на север. В Юкон или може би в Аляска.
– Винаги съм искала да видя Аляска.
– Това не е ваканция – каза Езра от мястото си зад мен, а в гладкия му глас се долавяше горчивина. – Ние сме бегълци, а не туристи. Правил съм това и преди и в него няма нищо приятно.
– С Кай сме се подготвили за това – намеси се Аарон, като погледна Езра в огледалото за обратно виждане. – Имаме заделени пари в непроследими банкови сметки, набелязани маршрути за пътуване и сигурни къщи, все такива неща. Няма да е като предишния път, когато беше сам и без нищо.
Последните му думи ме смразиха и си спомних вдлъбнатите бузи и кухите очи на Езра от снимката му. Нищо чудно, че звучеше горчиво.
– Колко пари? – Попитах предпазливо, мислейки за почти празната си сметка. – Достатъчно ли е и за мен? Дали не провалям плановете ви?
– Повече от достатъчно е. Всичко е от доверителния ми фонд. – Аарон издаде забавен звук. – Родителите ми смятат, че съм го инвестирал, но съм сигурен, че така или иначе ще са доволни, че най-накрая го използвам.
Аарон беше бръкнал в доверителния си фонд? Единственият друг път, в който го беше докосвал, за който знаех, беше да си купи къща. Започвах да разбирам колко старателно двамата с Кай бяха планирали този непредвиден случай.
– Родителите ти няма да са толкова доволни, ако разберат, че няма да могат да те видят през следващите няколко години – мрачно промълви Езра.
– Няколко години? – Повторих, а веждите ми се набръчкаха. – Няма ли да се крием за постоянно?
Мълчание. Никой от двамата не отговори и аз се намръщих на Аарон. Той не откъсваше поглед от пътя.
– До няколко дни ще трябва да сменим превозните средства – каза той след минута, като хвърли мрачен поглед към таблото на любимата си кола. – Кай може би ще иска да запази мотора си, но той няма да е много практичен на север. Може би ще си вземем джип. Той ще е по-подходящ за планински терен.
Реших да попитам Аарон за „няколко години“ по-късно и предложих:
– Какво ще кажете за пикап?
Аарон измърмори замислено.
– Голям пикап не е лоша идея. Кай би могъл да натовари мотоциклета си отзад, когато не иска да го кара.
Обсъждахме вариантите за превозно средство в продължение на няколко мили и накрая Езра се включи, като тонът му се отпусна в нещо по-естествено. На всеки няколко минути проверявах за фара на Кай зад нас. Само няколко други превозни средства минаха в обратната посока, насочвайки се към града.
Клепачите ми натежаха. Докато разговорът на Аарон и Езра се отклоняваше от превозните средства към маршрутите за пътуване, аз подпрях глава на ръката си и оставих гласовете им и грохота на колата да ме приспиват.
– Какво, по дяволите?
Гневното възклицание на Аарон ме разбуди. Седнах, като примижах кърваво. Чистачките профучаха по предното стъкло, изтривайки половинчато пръскане на дъждовни капки, и всичко извън колата все още беше тъмно. Не ми се струваше, че съм спала дълго.
– Какво става? – Промълвих.
– Колата зад мен не иска да мине. – Аарон измърмори проклятие. – Ние сме единствените тук, а онзи задник не може да намери друг участък от пътя, по който да кара. Фаровете му ме побъркват.
Притеснение пропълзя през вътрешностите ми и се наведох напред, за да надникна в страничното огледало. Фарът на Кай проблясна, близо до опашката на Аарон, а зад него имаше още един комплект фарове. Твърде големи и високи, за да принадлежат на ван, те блестяха ярко в огледалата на Аарон. Отново се отпуснах.
– Някои шофьори се държат странно през нощта – каза Езра, – особено при лошо време. Искат да проследят някого.
– Задник – повтори Аарон намръщено. – Както и да е. Така или иначе искам да спра в Скуамиш. Да си взема някакви бургери за бързо хранене или нещо такова.
– Мислиш ли, че ще има нещо отворено?
– Надявам се, че има денонощен „Мак“.
Пред нас блесна платно от искрящи светлини – градчето Скуамиш, което ни остави на час път. Сигурно съм спала най-много трийсет минути. Аарон намали скоростта и отново се оплака, когато припряният шофьор не успя да го изпревари. Дъждът се усилваше.
– Това ли е завоят? – Промърмори той, включвайки сигнала, когато се появи тъмен търговски център. – Не съм бил тук от години.
Направи бърз ляв завой, а мотоциклетът на Кай го последва. Припряният шофьор продължи по магистралата и аз зърнах големия джип. Определено не беше ван.
– Това не е правилно – въздъхна Аарон. – На коя улица сме?
Чудовищният търговски център се простираше на безкрайни блокове, светлините на паркинга блестяха върху мократа настилка. Аарон зави надясно и напред пътят се отклони в Y-образно кръстовище. Мърморейки още малко, той се поколеба, после сви наляво към магазин за алкохол.
– Мисля, че трябваше да завиеш надясно – отбеляза Езра, докато профучавахме покрай отдавна затворен магазин за хранителни стоки и направо в жилищен квартал.
Аарон прокле.
– Ще взема следващото дясно и ще се върна назад.
Минахме покрай няколко десетки къщи, след което дърветата се приближиха. Уличните лампи свършиха, потапяйки пътя в мрак, а дъждът набираше сила. Аарон ускори чистачките и отново включи дългите светлини. Хлъзгавият път се простираше нататък, но нямаше десни завои. Вместо това покрай пътното платно минаваха влакови релси.
Като преглътна поредното проклятие, Аарон намали газта.
– Трябва ли да завивам?
Извадих телефона от джоба на якето си – старото ми яке, защото демонът на Бърк беше изпокъсал новото ми бойно, но когато натиснах бутона за включване, нищо не се случи. Точно така. Телефонът беше умрял точно преди да тръгнем.
– Къде е телефонът ти? – Попитах. – Трябва да си извадим карта.
– Мисля, че пътят завива надясно – каза Езра, докато ми подаваше резервния телефон на Аарон през централната конзола. – Може да се въртим в кръг.
– Но колко време ще отнеме това? – Аарон поклати глава и намали скоростта на колата. – Трябва да се върнем, особено при този дъжд. Кай не бива да кара по мокра…
Той прекъсна, като хвърли поглед към огледалото за обратно виждане.
– А, по дяволите, има още един автомобил. Сега не мога да обърна.
Натискайки крака, той се спусна по неосветения участък от второстепенната магистрала. Тя едва беше достатъчно широка, за да се разминат две коли, а обръщането щеше да е твърде опасно, когато друг автомобил ни настигаше.
Докато чаках навигационното приложение да се зареди в телефона, отново надникнах в страничното огледало. Големи, ярки фарове се отразиха в колата. Мотоциклетът на Кай се носеше към осовата линия, сякаш се опитваше да се измъкне от светлината.
Аарон провери огледалото си за обратно виждане, след което ускори още повече. Черните дървета проблясваха от лявата ни страна, влаковите релси вдясно бяха почти невидими. Чистачките се въртяха напред-назад, борейки се с пороя. Кай сигурно е измокрен и замръзнал.
Магистралата зави наляво. Насочвахме се все по-далеч от центъра на града. Почуках бързо по екрана на телефона, но приложението беше празно, сигналът беше твърде слаб, за да зареди каквото и да било.
– Картата не се появява.
Аарон изръмжа нецензурно, отново намали скоростта и се втурна по тревистите канавки в търсене на страничен път, по който да завием. Докато магистралата заобикаляше, влаковите релси продължаваха направо и изчезваха от погледа.
Сега шофирахме в непрогледен мрак. Черните дървета вдясно се отвориха и аз зърнах тъмните, начупени форми на индустриален комплекс. Дали изобщо вече бяхме в Скуамиш?
– Какво прави този задник? – Попита Аарон.
Извърнах се, за да погледна през задния прозорец, и Езра направи същото. Мотоциклетът на Кай беше само на няколко дължини на колата зад нас – и другото превозно средство беше точно на опашката му, надвиснало като черно чудовище с пламтящи бели очи.
Аарон натисна газта, ускорявайки, за да даде на Кай място да ускори, за да се отдалечи от задната част на мотора.
Стиснах ръба на седалката си.
– Това джип ли е?
– Мисля, че е така – каза Езра. – Защо?
В мен се промъкна безпокойство.
– Същият джип ли е, който ни преследваше по-рано?
Изненаданият поглед на Аарон се насочи към мен.
– Как може…
Светлината заля интериора на колата – джипът бързо намаляваше разстоянието. Светлината на Кай премина покрай нас, докато той избягваше към празната насрещна лента. Джипът се втурна напред.
Силуетът на мотоциклета се забеляза – и изчезна.
– Кай! – Изкрещях, като се въртях на седалката си.
Фарът на мотора проблесна, когато падналият мотоциклет се плъзна по пътя към ръба на дърветата. Аарон натисна спирачките, захвърляйки ме върху предпазния колан.
Светлините на джипа избухнаха – и той удари колата отзад.
За втори път се забих в предпазния колан. Колата се завъртя и се преобърна силно. Аарон стискаше волана, борейки се за контрол, докато пътят летеше покрай него. Носът се стабилизира.
Джипът отново се вряза в нас.
Задната част се изтърколи. Колата се завъртя, канавките и джипът се разхвърчаха покрай нея. Хидропланирайки се върху хлъзгавата настилка, се завъртяхме бясно, скоростта едва намаляваше и имах един миг, за да осъзная какво предстои, докато се носехме по спиралата към ръба на пътя. Малкият спортен автомобил на Аарон се удари в канавката.
Колата се преобърна и ушите ми се напълниха с оглушителни трясъци, трошащи се стъкла и собствения ми ужасен писък.

Назад към част 19                                                                       Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!