Глава 21
Изкачих се на мецанина – платформа от тежки стоманени греди с метална решетка като под. Трептящата светлина от огъня на Аарон осветяваше пътя ми, докато тичах по платформата, а стъпките ми тракаха. Колкото по-далеч отивах, толкова по-тъмно ставаше, докато гниещите палети и полуразрушените машини, подредени покрай стената, не бяха нищо повече от черни сенки.
Топлата светлина на Аарон грееше зад мен, призовавайки ме да се върна. Напред нямаше нищо друго освен мрак. Измъкнах оръжието на Езра от колана си и продължих напред. Езра беше някъде напред. Сигурно беше завлякъл Ключовете възможно най-дълбоко, за да спечели време на приятелите си да избягат.
Забавих ход до тръс, а едната ми ръка бе протегната сляпо. Багряна светлина пламна в тънка, правоъгълна форма – очертанията на затворена врата, вградена в празната стена, която пресичаше мецанина. Прекъснах бягането и стигнах до нея точно преди насочващата светлина да изчезне. Отворих ръждясалата метална врата.
Един куп палети препречваше пътя ми напред, но отвъд него слабо светеше още бяла светлина. Заобиколих купчината и изскочих от другата страна.
Мецанинът се простираше още двайсетина метра, след което свършваше без нито един предпазен парапет. Две фигури стояха на ръба, осветени от блокче артефакт върху решетката между тях, което светеше като слаб фенер. Гледаха надолу към пространството под тях – където пламтеше червена светлина и нещо се удряше в метална повърхност.
Силуетите принадлежаха на Бърк и Фентън – а под тях, на нивото на земята, техните демони сигурно се биеха с Езра. Нищо чудно, че Халил се бе чувствал сигурен да остави изпълнителите без защита. Как Езра щеше да ги достигне от двайсет метра под тях?
Преглъщайки ужаса си, сграбчих пръта на Езра като бейзболна бухалка и се нахвърлих върху тях.
Гръмките ми стъпки оповестиха пристигането ми, но Бърк едва ме погледна, преди да се съсредоточи отново долу. Фентън обаче се обърна рязко и затърси нещо в джоба си. Измъкна дървена топка, издълбана с руни.
– „Ori impediar…“
Замахнах с пръта към главата му. Той се поколеба и аз го стоварих върху ръката му с отвратително пращене. Артефактът изскочи от ръката му и отскочи от ръба на пода.
В откритото пространство отвъд мецанина жълти кранови машини с тежки вериги бяха прикрепени към огромни стоманени релси, които пресичаха високия таван. Покрай стените бяха наредени купища недовършени машини, всяка от които беше голяма колкото автомобил, а масивни колони, по-дебели от дъбови дървета, поддържаха покрива на сградата. Най-отдалечената стена бе осеяна с тридесетметрови горни врати.
Задушаваща тъмнина обгърна товарния отсек. От пода се издигаше ледена мъгла, а по всяка повърхност искреше лед. А в откритото пространство, където някога работниците са товарели ремаркета с машини за превоз, Езра се бореше с два демони.
Багряна магия покриваше ръцете му, а от раменете му стърчаха полупрозрачни шипове. Над светещото му ляво око се бяха образували два малки червени рога, а пръстите му бяха оформени с алени нокти, които изглеждаха смъртоносно твърди, вместо зловещо прозрачни.
Високият, покрит с люспи демон на Фентън стоеше неподвижно в средата на картинката, а тялото му беше прорязано от грозни рани от предишната атака на крилатия демон.
Ниският, кльощав демон на Бърк, чийто гръб бе обсипан с шипове, замахна към лицето на Езра. Той хвана ръката на демона, но той се изскубна и удари Езра с другия си юмрук. Езра се свлече назад, а кръвта се разпръсна по пода.
Твърде много кръв вече беляза тъмния бетон. Разкъсаните дрехи на Езра разкриваха местата, където ноктите на демоните бяха намерили плътта му. Той се движеше бавно и се придържаше към единия си крак, а лявата му ръка беше прибрана отстрани. От единствената ми тренировка с Аарон знаех, че стойката му е грешна. Беше ранен и се опитваше да защити нараняванията си.
При звука от удара на стълба с оръжието във Фентън и болезнения му вой главата на Езра се вдигна. Несъответстващите му очи – едното малиново, другото кафяво – ме намериха на перваза.
– Езра! – Докато крещях името му, изхвърлих пръта му от мецанина.
Знаех, че няма да го достигне – хвърлянето беше ужасно, но той вдигна ръка във въздуха. Червени руни се завъртяха по пръстите му и една ивица пурпурна светлина се стрелна към оръжието. Магическата тел се завъртя около него във въздуха, после се прибра като въдица. Оръжието му се удари в дланта му.
В същото време ръката на Фентън се сключи около ръката ми и той ме дръпна към ръба на платформата.
С писък се вкопчих във всяка част от тялото му, която можех да достигна – а в крайна сметка това беше главата му. Той се наведе напред, опитвайки се да запази равновесие, после се отдръпна назад. Движението ме отдръпна от ръба и аз се освободих от него.
Долу Езра беше разделил пръта си на два къси меча и по стоманата се стичаше пурпурна магия. Погледът на Бърк беше прикован към сцената долу, лицето му беше напрегнато от концентрация, докато демонът му обикаляше около Езра, търсейки отвор. Демонът на Фентън все още не беше помръднал.
Хъркайки, Фентън се зае с мен. Ударих се в решетката, а той се стовари върху мен. Той заби предмишницата си във врата ми. Изкрещях и трескаво драснах по китката му, но той беше по-голям и много по-силен от мен. Той натисна още по-силно гърлото ми и ми прекъсна въздуха. Пред очите ми изскочиха черни петна. Бръкнах в колана си и извадих падащия си кристал, но ми трябваше въздух, за да произнеса заклинанието.
Фентън забеляза артефакта и се дръпна назад, сякаш беше жива бомба, освобождавайки гърлото ми. Спасена от идиотизма му, аз си поех дъх.
– „Ори…“
Той сграбчи китката ми – и костите се смляха под пръстите му. Зрението ми побеля от агония. Той изтръгна кожената връзка от ръката ми и я захвърли. Малкият кристал падна през решетката.
– Довърши я! – Изръмжа Бърк. – Момчето е въоръжено и ми трябваш…
Багряна сила избухна, разтърсвайки мецанина. Фентън се извърна, за да погледне зад себе си. Задъхана, грабнах последната си алхимична бомба и я хвърлих в тила на Бърк.
Закрих очите си, когато стъклената сфера се пръсна с ослепителен пламък и пукнатина, която разтърси гърдите ми. Когато ги отворих, Бърк се наклони на една страна и едва не падна от мецанина.
Езра отприщи още един разтърсващ взрив и отвъд ръба на мецанина зърнах как демонът на Бърк се стрелна във въздуха и се блъсна в индустриален резервоар.
– Не! – Бърк изкрещя яростно.
Фентън хвана предната част на ризата ми и ме вдигна от пода. Блъснах безнадеждно колана си. Останалите ми артефакти – заклинанието за отразяване Дама Пика и заклинанието за разпит със зелен кристал – щяха да са безполезни срещу него.
Пръстите ми се сблъскаха с нещо твърдо в една торбичка. Издърпах месинговите кокалчета на Халил. Без да имам време да ги сложа, ги стиснах в юмрук и замахнах към гърдите на Фентън.
– „Ori amplifico!“ – Изкрещях.
Въздухът избухна и Фентън бе отхвърлен назад. Той се препъна, размахвайки ръце, и се отдръпна от ръба на мецанина. Докато падаше, той сграбчи протегнатата ми китка.
Изтръгна ме от мецанина заедно с него. От гърлото ми се изтръгна писък, когато бетонният под се устреми към лицето ми – и тогава под мен се появи вятър. Падането ми се забави в последния момент и аз се ударих в пода.
От другата страна на залива ръката на Езра беше протегната към мен, а по ръката му пълзеше червена магия.
Демонът на Бърк се блъсна в Езра, запращайки го в горната врата. Металът изскърца, докато се огъваше, после от Езра избухна пурпурна светлина, която отхвърли демона. Вдигнах глава, като се мъчех да се движа през пулсиращата болка. Арктическият студ изгаряше кожата ми, а бързите ми, отчаяни вдишвания изкарваха бели облаци.
Трябваше да се изправя. Трябваше да… направя нещо. Какво трябваше да направя сега?
На няколко метра от мястото, където се беше приземил, Фентън стенеше. Той седна и бръкна в джобовете си. Измъкна малък флакон, изтръгна тапата и го изпи. Вдиша дълбоко и се изправи внимателно на крака, а болката се изчисти от изражението му. Вниманието му се насочи към сражаващите се демон и магьосник.
За първи път, откакто бях отвлякла вниманието на Фентън, демонът му се раздвижи. Фентън впери очи в Езра, а демонът му се втурна в тих, пълзящ бяг. Ужасните му рани, нанесени от крилатия демон, не го забавяха.
Демонът на Бърк, който вече се беше изправил на крака, стоеше с един от късите мечове на Езра, забит в червата му. Той измъкна острието, хвана дръжката и счупи оръжието наполовина. Той също се строполи напред, а демоните се приближиха към Езра от двете му страни. Главата му се въртеше напред-назад, докато преценяваше приближаването им.
Надигнах се. Трябваше да отвлека вниманието на Фентън. Неговият демон можеше да се бие само когато той му заповядваше. Ако успея да държа един демон извън битката, Езра може би ще има шанс.
Двамата демони атакуваха Езра и той замахна с останалия си меч пред себе си. По острието му се проточиха руни и светкавица от пурпурен цвят ме заслепи. Придружаващият я взрив гръмна в гърдите ми.
Демонът на Бърк се приземи по гръб на половината път през стаята, а шиповете му остъргаха бетона, но демонът на Фентън беше избегнал взрива. Той замахна с покрития си с люспи юмрук към Езра, който блокира с предмишниците си и се оттегли с куцащи стъпки.
Задъхана, се завъртях към Фентън. Трябваше да го спра, но как? Не ми бяха останали алхимични бомби, кристалният ми артефакт беше паднал под мецанина, а месинговите кокалчета на Халил бях изпуснала някъде. Тъй като не ми оставаше нищо друго, извадих Дама Пика и се затичах към Фентън.
Огромна фигура пресече пътя ми.
Демонът на Бърк, чиито магмени очи светеха, се втурна към мен с масивни нокти. Измъкнах се от пътя и ноктите му загребаха по горната част на ръката ми. Гореща кръв напои ръкава на якето ми. Задъхана, се претърколих – и пак се претърколих, като едва се спасих от крака на демона, който се опита да стъпче главата ми.
Горе, на мецанина, Бърк се смееше.
Багряна магия пламна – Езра се бореше с демона на Фентън. Трябваше да е изтощен. Не можеше да се бори още дълго. Бърк го знаеше, затова вместо да използва демона си, за да нападне Езра, първо щеше да убие мен.
Изтърколих се назад по задник, а паниката заличи мислите ми. Издигащият се демон, с шипове, стърчащи от гърба му, с празен поглед, вперен в мен, и беззъба уста, посегна към лицето ми.
– „Ori repercutio!“ – Изкрещях, запращайки картата си към него.
Въздухът пулсира и ръката на демона отскочи назад.
Но без да има какво друго да отрази, картата направи само това – отблъсна ръката му назад. И както последния път, демонът едва се поколеба. Той отново посегна към мен.
– “ Ori repercutio! Ori reper…“
Той хвана предната част на якето ми и ме вдигна във въздуха – отново, както последния път, когато се изправих срещу този демон. През истерията, която пищеше в главата ми, почти чух жестокия, смеещ се глас на Бърк – време е да довършиш започнатото, глупаво момиче.
Извих дебелите пръсти на демона, безполезната ми Дама Пика се изтръгна от ръката ми, а магията ѝ беше пропиляна. Демонът ме вдигна по-високо, краката ми увиснаха над земята, а другата му ръка се вдигна, свила пръсти, за да нанесе удар.
Отчаяно бръкнах в колана си, в якето и джобовете си, търсейки оръжие, макар да знаех, че не ми е останало. Когато ръката ми премина грубо през бедрото ми, нещо иззвъня, звукът почти се изгуби в шума на битката между Езра и демона на Фентън.
Калъфите на колана бяха празни, но в джоба ми имаше нещо?
Пръстите ми бръкнаха в дънките и срещнаха фини връзки, металът се затопли от топлината на тялото ми. Измъкнах го: тъмна метална верижка с кръгъл диск. Амулетът, който бях взела от трупа на крилатия демон.
В гърлото ми се надигна стенание на отчаяние, че това не е оръжие, но въпреки това го вдигнах, амулетът се размаха диво.
Ноктите ми светкавично се насочиха към врата ми.
Размахващият се амулет се приземи върху ръката на демона, който стискаше якето ми – и съществото замръзна. Ноктите му увиснаха на сантиметри от югуларната ми артерия.
Магмените му очи пламнаха. Свободното безразсъдство в изражението на демона изчезна и червеникавата му кожа се изкриви – веждите му се свлякоха надолу, устните се отдръпнаха назад, носът се набръчка в ръмжене.
Израз на абсолютна зверска ярост.
Отгоре Бърк издаде шокиран възглас. Ноктите на демона бяха опасно близо до гърлото ми, но той все още не помръдваше. Взирайки се в очите му, разбрах, че в тях се взира живо, мислещо същество. Виждаше ме. Преценява ме със зловеща интелигентност.
Ужасът втечни вътрешностите ми и ръцете ми конвулсивно се разтрепериха. Амулетът се изплъзна от китката на демона и се завъртя на края на верижката си като махало.
В момента, в който амулетът прекъсна контакта си с демона, яростта на лицето му се стопи обратно в празно нищо. Интелигентността в очите му угасна. Бърк изкрещя нещо и демонът отдръпна ръката си за втори път, готов да повтори удара, който не бе успял да нанесе.
Отново ударих амулета по китката на демона.
В очите му пламна живот и яростта отново се появи. Ноктите му се свиха, а мускулите се сгъстиха.
– Не мърдай! – Задъхах се. – Или отново ще ти отнема амулета!
Демонът оголи острите си зъби, но не помръдна.
– Пусни ме – бавно.
Той ме спусна, докато краката ми докоснаха пода, но не освободи якето ми. Вероятно това беше добре, защото не бях сигурна, че треперещите ми крака ще могат да ме задържат.
Взирахме се един в друг, а оскъдните секунди се проточваха, докато аз мислех трескаво. Демонът ме преценяваше със същата интензивност, тези интелигентни очи блестяха. Ноктите му все още бяха подготвени да ударят.
По някакъв начин силата на амулета беше прекъснала контрола на Бърк върху волята на демона. Държейки предната част на ризата ми, демонът напълно владееше себе си.
Много, много ядосан демон.
Той можеше да ме убие за миг, но ако амулетът прекъснеше контакта с кожата му, щеше да попадне отново под властта на Бърк. Не изглеждаше да има желание да поеме този риск.
– Слушай – казах аз, а гласът ми трепереше. – Да сключим сделка. Ще ти дам амулета, ако се отървеш от другия демон – и не ме убиваш.
Демонът ме погледна, а после устата му се изкриви в злобна усмивка. Това означаваше ли, че е съгласен?
Изблик на червена светлина от Езра ме заслепи и нямах време да разбера. Дръпнах амулета от китката на демона и го запратих към другата му длан.
Пръстите на демона се прекършиха върху амулета, а ноктите се забиха в гърба на ръката ми. Той освободи сакото ми и аз се сгромолясах в краката му, а краката ми се превърнаха в желе. Демонът ме изгледа, а после се обърна.
Челюстта ми увисна. Той не ме беше убил? Беше спазил сделката ни?
Стиснал амулета в едната си ръка, демонът скочи напред. Но не се насочи към демона на Фентън, който току-що беше блъснал Езра в пода. Вместо това освободеният демон на Бърк се прицели в другия човек.
С три крачки той сграбчи Фентън в огромната си, мощна ръка – и изтръгна сърцето му.
Нищо неподозиращият изпълнител нямаше възможност да изкрещи. Костите хвръкнаха, кръвта бликна и тялото му се срина на пода.
Избухна писклив смях. Демонът на Фентън се отдръпна от Езра, устата му зейна, докато се гърчеше, а възхитеният му поглед бе вперен в убития му господар. От ръцете му бликна червена светлина и се разля по тялото му. Формата му се разтвори в петно от пурпурна сила, което се стрелна към Фентън.
Светлината нахлу в тялото му, накара го да заблести като алена крушка, след което избледня. Малиновото сияние угасна, оставяйки празен, безжизнен труп, размазан върху окървавения бетон. Демонът с люспи си беше отишъл.
Бях твърде шокирана, за да помръдна. Дали този последен момент на обладаване беше демонът, който открадна душата на Фентън и я използва, за да избяга от този свят?
Въздъхвайки рязко, Езра се подпря с една ръка на широка колона. Лявото му око все още светеше, но по-голямата част от червената магия беше изчезнала от ръцете му. Той се вгледа в демона на Бърк – и в изражението му се появи страх.
– Какво правиш? – Изръмжа Бърк от мецанина. – Подчинявай ми се! Трябва да ми се подчиниш!
Демонът вдигна поглед към крещящия си изпълнител. Устните му се отдръпнаха в поредната отвратителна усмивка и той вдигна свободната си ръка към Бърк. По пръстите му заискриха пурпурни руни, които спираловидно се издигнаха нагоре по китката му. От ръката му се изстреля светеща червена жица – идентична със заклинанието, което Езра беше използвал, за да хване оръжието си с пръчка.
Намотката от енергия се уви около Бърк и го издърпа от ръба. Той се свлече на двайсет метра и се приземи с ужасяващ трясък. Смеейки се с дълбок, дрезгав глас, демонът се запъти към бившия си господар. Наведе се, заби нокти в рамото на Бърк и го повдигна. Бърк се хвана за китката му, а лицето му побеля от ужас.
– Н-не! – Заекна той. – Трябва да ми се подчиниш! Ти прие договора!
Още един ръмжащ от костите смях. С едно небрежно движение демонът прокара нокти по лицето на Бърк. Кръвта се разплиска и Бърк изкрещя. Демонът го пусна.
Бърк падна на земята, все още крещейки, и притисна очи с ръце, докато кръвта се стичаше по бузите му като мрачни сълзи. Засмивайки се, демонът се обърна към своя господар. Магмените му очи се плъзнаха към мен и той кимна подигравателно в знак на признание. Беше се съгласил да не ме убива. Той спазваше сделката ни.
После продължи да се обръща – и се изправи пред Езра.
Тялото ми стана ледено студено. Бях казала на демона да не ме наранява, но не бях споменал Езра. Как можех да забравя?
Езра се отдръпна от стълба, държейки останалия си къс меч, но едва се държеше на краката си. Дишаше накъсано, а едната му ръка висеше безполезно настрани. Магията, която пламтеше по тялото му, беше почти избледняла и единственото светло петно, което беше останало, беше светещото му ляво око.
С кръвожадна наслада, изписана на лицето му, демонът, когото бях освободила, започна атаката си.
Назад към част 21 Напред към част 23
