Глава 22
Зимният студ обгърна стаята. Тъмнината засмука артефакта, който Бърк и Фентън бяха оставили да свети на мецанина. Мразовитост се образува по всяка повърхност.
И демонът се вряза в Езра.
Той го заби в купчина палети със смазваща сила. Дървесината се разцепи и изскърца. Езра посече с меча си, но демонът не помръдна, когато острието разцепи плътта му. Имаше много наранявания, но нито едно от тях не го притесняваше. Не ми ли беше казал самият Езра? Демоните можеха да понесат много щети.
Багряна светлина се завъртя около демона – магия, която вече не беше скована от договора на демона. Вместо да се бори с бавен, безмозъчен, лишен от магия демон, контролиран от разсеян човек, сега Езра се биеше с напълно зареден, напълно автономен демон, който можеше да владее повече магия от демона маг.
И всичко това благодарение на мен.
Завъртях се в див кръг. На десетина метра от мен Бърк пълзеше сляпо, търсейки спасение. Гърлото ми се надигна при вида на лицето му. Демонът можеше да го обездвижи с магия, но вместо това го беше ослепил – далеч по-злокобен начин да попречи на бившия си господар да избяга.
С експлозивен рев изригна сила. Изхвърлен назад, Езра се блъсна в централната колона, поддържаща мецанина. Металът изстена под удара и той се свлече, разперил крака, а торсът му се държеше за колоната. Без нея щеше да се строполи на земята.
Късият му меч се завъртя по бетона и се плъзна да спре в краката ми.
Демонът се запъти към Езра, ноктите му се разгънаха. Той вдигна глава, а лявото му око заблестя със слаба червена светлина. От устата му се стичаше кръв и капеше от брадичката му. Той не направи никакво движение, за да се изправи, докато демонът се приближаваше.
Погледнах надолу към меча.
Демонът спря пред Езра, усмихвайки се злобно. На четири метра от мен, от другата ми страна, Бърк се провираше по бетона с тихи хъркания от болка и паника.
Трябваше да спра демона. Трябваше да спася Езра.
Демонът вдигна ръка, дебелите му нокти заблестяха на слабата светлина, докато се прицелваше в изтощения, ранен, беззащитен маг. Секунди. След секунди Езра щеше да умре. Не можех да позволя това да се случи. Трябваше да спра това, каквото и да се случи. Трябваше да действам.
Секунди. Няма време. Върви! Върви веднага!
Изтръгнах меча от земята и спринтирах. От гърлото ми се изтръгна писък – разкъсващ вик на паника, на отрицание, на отчаяние. Вдигнах острието над главата си, а смъртоносното острие блестеше.
И го забих в гърба на Бърк.
Дългият метър стомана се заби между ребрата му. Остриетата се одраскаха по костите. Дръжката се удари в тялото му и той рухна без звук, а тежестта му издърпа меча от ръцете ми.
Дъхът ми идваше на бързи, спешни издишвания. Взирах се в него, в това, което бях направила, после вдигнах глава. Приклекнал над Езра, демонът ме гледаше със студените си, сурови черти, които не можеха да се разчетат.
После изтръгна ноктите си от гърдите на Езра.
Силата го издърпа нагоре, преди ноктите да се освободят от тялото му. Той падна обратно в колоната, безсилен, свлечен, с увиснала глава, кръвта се стичаше по гърдите му. Гърлото ми се сви, още един писък се бореше да се изтръгне, но бях забравила как се издава звук.
Свирейки тихо, демонът разтвори другата си ръка. Амулетът падна на земята със звън, след което светлина обля тялото на звяра. Разтваряйки се в светлинно петно, пурпурният дух се запъти към мен.
Запътих се назад, когато демоничният дух се впи в Бърк, поиска умиращата му душа, след което изчезна от този свят.
Едно хлипане пропълзя по гърлото ми и накара дробовете ми да се размърдат. Започнах да тичам несигурно и се затичах към Езра. Протегнах ръце и паднах на колене до него.
Така отблизо той изглеждаше още по-зле – дрехите му бяха разкъсани, от раните и прорезните рани течеше кръв, а синьо-черните синини потъмняваха кожата му. Но трите пронизващи рани в дясната страна на гърдите му ме накараха да се разтреперя толкова силно, че не можех да дишам. Демонът беше забил ноктите си дълбоко и от прободните рани непрекъснато течеше кръв.
Мокри, накъсани вдишвания трепереха в дробовете му. Главата му се размърда, после очите му се отвориха.
– Тори – изхриптя той. Лявото му око блестеше с червен оттенък.
– Езра! – Посегнах към ръката му, но се поколебах, ужасена, че и най-нежното докосване ще го нарани още повече. – Езра, аз…
Ръката му бръкна в китката ми и пръстите му се сключиха в изненадващо силен захват.
– Тори, махни се.
– Какво?
– Махни се. Избягай.
– Демоните ги няма, Езра.
Той изсмука ужасен, гърлен дъх.
– Бягай.
Очите му се присвиха и пръстите му се измъкнаха от китката ми. Ръката му тупна безжизнено на пода.
– Езра!
Той все още дишаше – едва-едва. В дробовете му имаше повече кръв, отколкото въздух. Той издъхна още веднъж треперещо. Клепачите му трепнаха, показвайки само празните бели петна на очите му, после се затвориха.
За дълъг миг той не помръдна. Дори не дишаше. След това очите му се отвориха – и двата ириса бяха погълнати от светещ пурпур, който се задълбочи до почти черно в центъра им. Два кръга от адска, нечовешка магма.
Температурата се понижи. Лед покри всичко наблизо. Топлината напусна тялото ми в трепереща вълна и аз паднах назад от приклякането си, като задникът ми се приземи върху бучка отломки. Цялото ми тяло се разтресе от силни тръпки. Светлината изчезна и в поглъщащия мрак съществуваха само демоничните очи на Езра, които светеха със сила.
Още пурпурна светлина заискри – на гърдите му се появиха руни. Линиите се разпространиха от тях, навивайки се над торса му и потъвайки в тялото му. Под него оживя луминисцентен кръг, изпълнен с руни. Отдръпнах се назад, далеч от сиянието.
Алената светлина се разясняваше и задълбочаваше, изгаряйки черна в сърцевината си. Червените му очи бяха широки и втренчени, но концентрацията стегна лицето му.
После заговори – и гласът му беше гърлено ръмжене, дълбоко и грубо. Думите се издигаха и спускаха в непрекъсната струя и аз разпознах каданса на заклинание. Магията, която беше предизвикал, пламна по-ярко, после се оттече навътре като вода, която се стича в канализацията – само че магията се оттичаше в пробойните в гърдите му.
Езра се свлече от стълба със стиснати ръце и оголени от агония зъби. Той се разтрепери силно, когато последните струйки сила се стопиха в плътта му. Със залитане той отново се свлече, главата му падна напред, а крайниците му се отпуснаха встрани. Мразовитият студ отслабна и одеялото на неестествения мрак се вдигна, позволявайки на слабата светлина от артефакта на мецанина да освети отново товарния отсек.
– Езра? – Прошепнах.
Мистериозното заклинание беше изчезнало – както и пробожданията в гърдите му. Трите следи от ноктите на демона вече не плачеха с кръв. Те вече не приличаха на кървави дупки.
– Езра? – Опитах отново.
Той не реагира, гърдите му се издигаха и спускаха с бавни, плавни вдишвания. Едва се осмелих да се надявам и се приближих. Под размазаната кръв дълбоките пробождания се бяха превърнали в три назъбени белега.
Трепереща от изгубената телесна топлина, колебливо отлепих пропитите с кръв разкъсвания на ризата му. Не само че гърдите му отново бяха цели, но и другите прорези и следи от нокти бяха заздравели, оставяйки по-слаби белези, а синините бяха избледнели и разкриваха неопетнена бронзова кожа.
С възхищение докоснах леко един нов белег. Бързината на заздравяването засенчи всичко, което бях виждала да постигат лечителите от „Врана и чук“. Погледът ми се насочи към старите белези, които се простираха по страната и корема му, след което седнах.
Твърдият фрагмент отново ме блъсна в гърба. Плъзнах ръка под дупето си, търсейки отломките, за да ги изхвърля.
Гърдите на Езра се издигнаха в дълбоко вдишване. Раменете му се отдръпнаха назад, гръбнакът му се изправи и той вдигна глава. Очите му се отвориха – и ирисите му заблестяха като пурпурен огън.
Празните ми бели дробове замръзнаха. Погледът му се плъзна по залива, докосвайки се първо до тялото на Фентън, после до това на Бърк, след което се задържа върху демоничния амулет, лежащ на земята на метър от него. Накрая погледът му се насочи към мен. Ръката ми се сключи около малкия предмет, на който бях седнала.
Демонът в Езра се усмихна. Багряна сила пламна по ръцете му и се втурна нагоре по ръцете му в змиевидни вени.
Той се хвърли към мен.
Изхвърлих ръката си и забих рубинения артефакт в лицето му.
– „Ori decidas!“
Изкрещяното заклинание напусна устните ми, когато ноктите му перфурираха гърлото ми. Той се сгромоляса под въздействието на заклинанието, мускулите му се отпуснаха. Продължих да притискам кристала към лицето му, докато той падаше на земята, с разперени крайници и обездвижено тяло.
Задъхах се, ужасът отслаби мускулите ми. Със свободната си ръка внимателно докоснах врата си. Парещи порязвания белязаха гърлото ми и от тях се стичаше кръв, но тъй като раните не бликаха, шийната ми жлеза трябваше да е непокътната. Какво ставаше с това, че тази вечер всички се стремяха към гърлото ми?
Под ръката ми рубиненият артефакт блесна на бузата му. Веднъж един дразнещо мъдър друид ми беше казал, че светът е пълен с мистериозни магически сили, които може да са разумни, а може и да не са. Ако тези сили наистина можеха да повлияят на живота на един човек, тогава им дължах голяма услуга. Или това, или съм адски щастлива, че заклинанието за падане ми се е развалило, докато съм се борила с Фентън на мецанина – точно когато най-много съм се нуждаела от него.
Държейки скъпоценния артефакт на мястото му, срещнах погледа на Езра.
Демонът му ме погледна. Дори без пурпурните очи щях да знам, че това не е Езра. Никога не би могъл да ме погледне с такава първична омраза. Никога жаждата за кръв и порочността не бяха изкривявали така лицето му. Нямаше нищо от Езра в това жестоко чудовище, което беше превзело тялото му.
Мимолетният коментар на Кай, неговото непреднамерено предупреждение, се повтаряше в главата ми. Трябваше да го ударя силно. Ако Езра беше изгубил съзнание, но демонът не беше…
Езра се беше опитал да ме предупреди. Да се махна – не от победените ни врагове, а от него.
Демонът изкриви устните на Езра в студена подигравателна усмивка.
– Такова отвращение на лицето ти, Пайелас.
Потръпнах. Езра не звучеше така – гласът му беше твърде дълбок, твърде ръмжащ, думите бяха изострени от чужд акцент.
– Млъкни – казах на демона, горда, че гласът ми е стабилен. – Не трябва да говориш, особено с устата на Езра.
Чу се тих, съскащ смях.
– Това тяло е мое. Той ще ми го даде… скоро.
Опитах се да не обръщам внимание на демона, но като видях звяра зад познатото лице на Езра, нещо в мен се изкриви по най-болезнения начин.
– Не ти казаха.
– Какво не ми казаха? – Попитах, преди да успея да се спра.
– Съдбата му – издекламира демонът. Сияещата сила в очите му не изглеждаше толкова ярка, колкото преди. – Той е мой. Тялото и душата му.
Гърлото ми се стегна. Притиснах кристала по-силно в бузата му.
– Но ти можеш да го спасиш. – Очите от Магма отново пламнаха. – Дай ми имайлате виш на Вхалир и той ще бъде свободен.
Погледът ми се стрелна към тъмния амулет, който лежеше само на три метра от него на земята.
– Нима не искаш да го спасиш, payilas talūk? – От гърлото на Езра се изтръгна още един смях. Блясъкът в очите му бързо избледняваше. Лицето му се отпусна. – Така или иначе… той ще бъде мой.
С тези последни прошепнати думи червеното сияние изчезна и разкри човешките очи на Езра – едното бледо, а другото топло кафяво. Клепачите му се спуснаха над остъкления му, празен поглед. Чаках, едва дишайки, докато секундите се разтягаха в минути, но той наистина беше в безсъзнание – човекът и демонът.
Над мен, на мецанина, меката светлина от светещия артефакт на КС трептеше. Приглуши се. След това угасна, потапяйки стаята в мрак.
Дъждът плискаше по покрива и се процеждаше през пукнатините, като капеше на пода. В прекратяването на битката на живот и смърт барабанът изпълни ушите ми. Взирах се в невидимия полуетаж, а дъхът ми се учестяваше все повече. Защо заклинанието не можеше да продължи само още няколко минути?
С треперещи пръсти внимателно поставих кристала на заклинанието във вдлъбнатината на гърлото на Езра, където не можеше да се изплъзне. След това седнах, задникът ми тупна на земята и зарових лице в окървавените си ръце. Докато адреналинът ми отслабваше, болката се увеличаваше – дланта ми, пълна със стъкло, изгореният ми и одраскан врат, счупената китка, разрязаната ми горна част на ръката, напрегнатите ми и посинени мускули и още болки, които не можех да определя. Седях неподвижно, борейки се с нарастващото в гърдите ми налягане.
От гърлото ми се изплъзна хленч – и язовирната стена се скъса. Плачът разтърси тялото ми. Не можех да се спра. Плачех от ужаса, от ужаса, от страха, паниката и болката.
Плачех, защото всичко беше толкова много, твърде много, но не беше свършило. Някак си трябваше да намеря сили да се изправя. Трябваше да намеря начин да изляза от тази сграда в непрогледния мрак. Трябваше да си проправя път обратно към Аарон и да измисля как да измъкна Кай от ямата. Трябваше да преместя по някакъв начин Езра, въпреки че бях слаба и наранена, защото Аарон и Кай бяха получили много по-тежки наранявания.
Не можех да го направя. Беше прекалено много.
Скърцане на метал в метал ме върна към настоящето. Вдигнах обляното си в сълзи лице и примижах през тъмнината. Не можех да видя нищо и изведнъж ужасяващо осъзнах двата трупа, които бяха толкова близо, а сега не се виждаха.
Тъмнината се вдигна.
Взирах се объркано. Стаята се беше озарила, но това не беше светлина, каквато бях виждала досега. Нямаше никакво заклинание, никаква лампа, никакъв факел, сияние или лъч. Тъмнината просто… просветна. Светлината без източник идваше отвсякъде и от никъде, също толкова вездесъща, колкото беше и мракът преди.
Един мъж стоеше точно в пролуката на една от горните врати, вдигнал ръка с обърната нагоре длан, сякаш физически беше вдигнал мрака и го беше прогонил. Не можех да повярвам на очите си. Със сигурност имах халюцинации.
– Дариус? – Прошепнах.
Той тръгна напред. Земята хрущеше успокоително под краката му, а пръскащите се локви доказваха, че не е плод на въображението ми. Премести се на моя страна, коленичи и се наведе над Езра, като с два пръста намери пулса на врата му. После тържествените сиви очи на Дариус се обърнаха към мен, а топлата му, твърда ръка се настани на рамото ми.
Десетки въпроси се завъртяха в главата ми, но не можех да говоря. Гласът ми беше изчезнал заедно с тъмнината – тъмнината, която майсторът на гилдията, редкият луминамаг, беше прогонил.
Но нямаше нужда да говоря. Въпросите ми нямаха значение. Сега бяхме в безопасност.
Назад към част 22 Напред към част 24
