Глава 3
Дама на сянката. Нощният орел. Познатият на Зак. Не бях виждала феята от месеци, но ако тя беше тук, това означаваше…
Завъртях се в див кръг.
– Зак?
Загадъчният друид не се появи с едно движение на дългата си черна перелина. В апартамента ми цареше тишина.
– Зак? – Извиках. – Тук ли си?
Лалакай щракна с човка и аз я погледнах с присвити очи. Тя беше сама тук? Нямаше как. Тя и Зак никога не бяха далеч един от друг.
Посочих към двамата си познати феи.
– Ще имаш ли нещо против да ги пуснеш?
Още едно клюмване. Сенчестите връзки на Туиги и Хоши се разтвориха и двете феи скочиха от дивана. Туиги се плъзна зад мен и се хвана за краката ми, криейки се от погледа на Лалакай. Хоши ме заобиколи, дългото ѝ тяло се вълнуваше безтегловно и се настани с малката си брадичка на рамото ми, а опашката ѝ се завъртя около кръста ми.
– Зак тук ли е? – Промълвих им.
В съзнанието ми проблесна тъмночервена светкавица – телепатичният отговор на Хоши. Туиги потвърди отговора ѝ с треперещото:
– Не, Нощният орел п-пристигна сама.
Студеният ужас в червата ми се задълбочи.
Лалакай разгъна крилата си. Те се разпериха по-широко от дължината на дивана ми, а елегантните пера се размахаха по възглавниците. Сенките, които се въртяха около нея, се задълбочиха и тя се изстреля от перушината си. Тъмнината се разля по нея, затъмнявайки формата ѝ, докато тя се приземяваше на пода на три дълги крачки от нея. Сенките се разсеяха.
Устата ми остана отворена.
Орелът беше изчезнал. На нейно място имаше… жена.
Нека да сме наясно сега: Харесвам мъже. Винаги съм харесвала и винаги ще харесвам. Но ако оставим настрана манията ми по мъжките мускули, никога досега не бях виждала подобно въплъщение на чувствена женственост – и се бях вгледала в него.
Висока, елегантна, секси. Несправедливо закръглената ѝ фигура беше перфектно пропорционирана: оформени бедра, стесняващи се до дребна талия, плосък корем, пълни гърди и дълги, стройни крака. Всички тези женски атрибути бяха безсрамно изложени на показ от тоалет, който, макар и изработен от красива черна коприна с дръзки зелени акценти, представляваше повече или по-малко горнище на бикини и дълга пола със също толкова дълги ресни, които стигаха чак до бедрата ѝ.
Над лебедовата ѝ шия се извисяваше овално лице с кристални очи, които ме гледаха изпод тънки, изящни вежди. Пълните ѝ устни бяха разсейващо червени, а носът ѝ – точно идеален за скулите ѝ. Дългата до коленете черна коса на свободни вълни се носеше около нея от несъществуващ вятър.
Проследих алабастровата кожа на феята от босите ѝ крака нагоре до лицето ѝ. Свещена, дяволска работа. Зак определено чукаше своята позната. Как може да не го прави? Не съдех, но, по дяволите, се радвах, че не бях спала с него. Не че някога съм го обмисляла. Поне не сериозно.
Както и да е.
Преглъщайки шока си, прочистих гърлото си.
– Здравей, Лалакай.
– Виктория Доусън, човек от гилдията „Врана и чук“.
Дори гласът ѝ беше нелепо чувствен, целият мъркащ и гърлен. Никоя човешка жена не можеше да се конкурира с него.
– Къде е Зак? – Попитах.
Красивата фея се плъзна напред, а косата ѝ се въртеше около нея, сякаш не можеше да реши дали гравитацията е нещо. Спирайки пред мен, тя се вгледа в лицето ми с тържествено спокойствие, с три сантиметра по-висока от моите метър и седемдесет.
Хоши съскаше тихо.
Очите на Лалакай, които нямаха зеници, се обърнаха към силфата. Бедната малка Хоши удържа положението си около пет секунди, след което нервите ѝ се скъсаха. Тя се гмурна и се изгуби от погледа. Не можех да я виня.
Туиги затегна хватката си върху краката ми, но знаех, че това не е смелост. Беше прекалено вкаменен, за да помръдне.
Господарката на сенките отново се съсредоточи върху мен и аз усетих вниманието ѝ като осезаема тежест. Силата подслаждаше въздуха, стаята беше твърде мрачна, сенките – твърде дълбоки.
Тя прокара гладки пръсти по челюстта ми.
– Какво мислиш за моя друид Виктория Доусън?
С усилие игнорирах докосването ѝ.
– По какъв начин?
– Ти си привлечена от него. – Тя се наведе, а медено-сладкият ѝ дъх докосна устните ми. – Както и всички, които го познават – и феи, и хора. Това е неговият дар и неговото проклятие.
– Той е мой приятел.
– Твой приятел – прошепна тя. – Въпреки че е тъмен друид? Въпреки че се гаври с мръсни зверове, погазва законите и убива, когато сметне за нужно?
– Вече знам всичко това за него. По принцип не съм привърженик на убийствата на хора, но той не е лош човек.
Тя ме изучаваше, като въртеше около пръста си кичур от безкрайната гарванова коса.
– Какво би направила за моя друид? Би ли се сражавала за него? Ще нарушиш ли човешките закони или ще отнемеш ли човешки живот?
– Това зависи. – Мускулите ми се напрегнаха. – Зак в беда ли е? Мислех, че ти и той сте тръгнали да строите колиби в пустинята или нещо подобно.
В началото на миналия септември Зак се беше сбогувал с мен. Враговете му се бяха приближили опасно, така че беше затворил фермата си и се беше скрил в стила на друидите. Дори не беше взел със себе си телефон.
Лалакай нежно прекара пръстите си в косата ми по начин, който беше или майчински, или любовен, и това допълнително ме стресна, че не можех да определя кое от двете. Говорим за смесени сигнали.
Блестящите ѝ очи се взираха в моите.
– Трябва да знам, Виктория. Може ли моят друид да ти се довери?
– Разбира се, че може да ми се довери. През цялото време пазих тайните му, нали?
– Тайните му – да, но мога ли да ти поверя живота му?
Оставаха ми две секунди, за да изтръгна отговорите от нея.
– Какво става, Лалакай?
– Моят друид е в сериозна опасност. Нуждае се от помощ, която аз не мога да му дам. – Тя рязко се отдръпна от мен, а косата ѝ се развяваше зад нея на копринени нишки. – Новината достигна до нас преди няколко дни. Бяхме далеч оттук, бродехме из земите на хората и феите в продължение на много месеци.
– Какви новини? – Попитах объркано.
– Новини за… дома.
– Имаш предвид фермата на Зак?
Тя отново се изправи пред мен, а изражението ѝ беше странно празно.
– Територията на моя друид, оставена на вещицата да я пази в негово отсъствие, беше нарушена. Един враг наруши защитата ѝ и…
– И какво?
– И я разруши – поне така ни казаха.
Обхвана ме студен ужас.
– Моят друид беше разярен, че някой е дръзнал да оскверни ценната му земя. Той се разпалваше от ярост. Не можах да успокоя бушуващото му сърце.
Това звучеше зле.
– Той искаше само да се върне и да открие истината. С бързина и без предпазливост той се втурна да си осигури най-бързия път към дома. Бяхме спрени на кръстопът – място с власт на феи – и той беше заловен от ловци на глави. Те го смятат за подозрителен, нерегистриран друид. Те не знаят самоличността му.
Ръцете ми се свиха в юмруци и всмукнах въздух през носа си. Зак, неуловимият и недосегаем Призрак, беше заловен? Бих казала, че е невъзможно, освен че не можех да си представя друга причина Лалакай да е тук в противен случай.
Ако ловците на глави го бяха хванали и ако бяха разбрали кого държат в плен…
Слаба бръчка беляза съвършеното чело на Лалакай.
– Ловците го водят в града, където ще го предадат на полицията. Това не може да се случи.
Съгласих се на сто процента. Ако се окажеше в ареста на Магиполицията, това щеше да е краят за него. Но това означаваше…
– Чакай. Ти си тук, защото искаш да го спася? – Очите ми се свиха. – Аз. Човекът, който е нещо като вещица. Очакваш от мен да спася Зак от ловците на глави?
Опитах се да си представя как спасявам Зак от шестимата митици от „Окото на Один“, които бяха в бара по-рано. Изобщо не можех да си го представя – а бях сигурна, че който и екип да беше успял да залови Зак, щеше да е още по-труден.
Лалакай отново се приближи, навлизайки в личното ми пространство. Ръцете ѝ хванаха моите, хладните ѝ пръсти се вкопчиха здраво.
– Ти си негова приятелка. Ти каза това. Привлечена си от него.
– Не бих казала, че ме привлича…
– Когато го погледнеш, не виждаш мрачен друид. Кого другиго бих могла да помоля за помощ, Виктория? Кой би рискувал всичко за него? Само ти и аз – но аз не мога да го спася.
Преглътнах, а в гърдите ми се появи чувство на свиване. Зак нямаше приятели. Може би имаше съюзници, но на никой не можеше да се довери, докато беше в такава ужасна опасност. Лалакай беше права: или аз, или никой.
По дяволите.
– В такъв случай… – Отдръпнах се от неудобната ѝ близост и освободих ръцете си. – Колко време ще мине, докато ловците на глави го предадат на Магиполицията?
– Един ден, може би два. Мястото на залавянето му е отдалечено, но те могат да пътуват бързо.
Това беше крайно недостатъчно време за планиране и изпълнение на спасителна мисия.
– Трябва да го измъкнем от тях, преди да са стигнали до града. Част ли са от гилдия на Ванкувър? Знаеш ли името на гилдията?
Най-малката трепчица опетни изражението ѝ, изчезнала за миг.
– Той не е бил заловен тук. Това не е градът, в който ще бъде отведен.
– А? Тогава къде ще го отведат?
– В Лос Анджелис.
– О. – Свих се. – Е, това усложнява нещата.
Разхождах се напред-назад пред стълбите, които се спускаха към апартамента ми. Лошо, лошо, лошо. Това беше лошо. И глупаво. Не биваше дори да се замислям за пътуване на юг.
Зак беше в Калифорния. Лалакай не се беше пошегувала, когато каза, че са се скитали далеч. Хилда и двеста мили, нищо страшно.
Изтърках потните си длани върху панталоните си. Разполагах с по-малко от седмица, за да разбера демоничния амулет преди крайния срок на Етеран, но Зак имаше ден-два, преди да изчезне в затвора на полицията, а щом това се случи, щяха да разберат самоличността му. Шейн Давила вече сглобяваше парчетата и аз се зачудих дали фермата на Зак, която беше „съсипана“, има нещо общо с това, че Шейн се е докопал до старите ми обувки като медиум.
Що се отнася до това кой е извършил полагането на руините, имах своите подозрения. Варвара, противната стара магьосница, която беше отвлякла една от тийнейджърките на Зак, ми се стори отмъстителен тип – и беше бясна на друида, че е откраднал Надин обратно. Варвара беше причината той да закрие фермата си и да се укрие.
На вратата в горната част на стълбището се чу тихо почукване, след което тя се отвори с трясък. Миг шумолене, после Кай слезе с почти безшумни стъпки. Втурнах се да го пресрещна, когато стигна до изкуствения дървен под.
– Тори. – Тъмните му очи ме пронизаха, докато разкопчаваше коженото си яке. – Какво…
– Ти сам ли си? – Попитах притеснено. – Аарон и Езра знаят ли къде си?
– Не. – Той докосна лакътя ми, успокоявайки тревожното ми мърдане. – Какво става, Тори?
Прецених степента на спокойствието му. Когато ставаше дума за подли сделки, Кай беше моят човек, а този въпрос изискваше максимална дискретност. Освен това той не харесваше Зак толкова, колкото Аарон, което беше огромен плюс.
– Не се плаши, добре? – Хванах китката му, после се поколебах. – И, хм, запази ясно съзнание – ако можеш.
Челото му се набръчка от объркване. Реших да приключим с това и го издърпах в основната стая.
Лалакай, все още в женската си форма, седеше на табуретка до бара за закуска, кръстосала дългите си крака в коляното и скромно положила ръце в скута си. Не толкова скромното ѝ облекло разкриваше километри от меката, порцеланова кожа, а копринената ѝ коса беше увита около нея.
Кай рязко спря, а устата му увисна.
Изкашлях се.
– Кай, това е познатата на Зак, Лалакай. Тя…
– Съпруга – поправи ме тя, а знойният ѝ глас погали думата.
– Е, точно така. Това е съпругата на Зак, Лала…
– Не, дете. – Устните ѝ се изкривиха. – Той е мой съпруг.
Потръпнах от пластовете притежание в тези две думи.
– Това е Лалакай. Тя и Зак имат нещо.
Кай не отговори и аз погледнах към него, за да го намеря загледан във феята, с оцъклени очи. Пощипнах го по ръката и той се размърда.
– Зак има нужда от помощ – казах му, като вложих малко хапливост в гласа си. – Според Лалакай аз съм на практика единствената му надежда. Ето защо те повиках.
Той се съвзе.
– Разбирам. От каква помощ има нужда?
– Една гилдия за лов на глави го е заловила – в Калифорния.
– Калифорния?
– Не са разбрали кой е той, но щом го захвърлят в участък на Магиполицията, някой ще го разбере.
– Разбирам. – Той сканира лицето ми. – И ти планираш да отидеш в Калифорния и да го освободиш от тази гилдия, преди да се озове в ареста на полицията?
– Хм, ами, мисля за това.
Той кимна и необяснимо запретна ръкавите на якето си.
– Има ли някакъв шанс да дойдеш тихо?
Примигнах.
– Къде да дойда тихо?
– Да се върна в къщата.
– Но аз току-що те извиках тук…
– И се радвам, че го направи, защото да отидеш в Калифорния, за да се скараш с гилдията за лов на глави, е самоубийство. Ако не бъдеш направо убита, ще се окажеш маркирана, опакована и захвърлена в полицията заедно със Зак. Всяка гилдия, която успее да го залови, ще те изравни със земята.
Сложих ръце, гледайки яростно.
– Обадих ти се за помощ, а не за да можеш да наложиш вето на цялата идея, още преди да си чул подробностите.
– Подробностите няма да променят нищо.
– Но Зак е…
– … мошеник, който активно се занимава с престъпна дейност. – Той стисна горната част на ръцете ми. – Той не е бил подставен или нагласен. Мислиш за него като за приятел, когото трябва да спасиш от опасност, но това, което планираш, е равносилно на освобождаването на затворник от затвора.
– Но… – Прехапах устните си. – Ако влезеш в затвора, ще се опитам да те измъкна.
Той се засмя тихо.
– Оценявам мисълта ти, Тори, но наистина се надявам да не го направиш. Ако някога вляза в затвора, ще съм си го заслужил – точно като Зак.
Очите ми се присвиха и аз бързо мигнах. Не можех просто да изоставя Зак, но…
– Толкова си нетърпелив да се откажеш от свободата си, магьоснико?
Кай и аз подскочихме. Лалакай стоеше до рамото му, но не я бях видяла да напуска стола си. Тя се наведе близо до него и се усмихна с една сладка усмивка, която повдигна ханша ми. Носът ми се изпълни с примамливия аромат на поляна с диви цветя в хладна нощ. Тя и електромага бяха с еднакъв ръст, а очите им бяха втренчени.
– Изостави моя друид – мърмореше тя – и ще се присъединиш към него в железните предели на МПД.
– Защо е така? – Попита той предпазливо.
– Тайни, магьоснико. – Тя прокара пръст по слепоочието му. – Толкова много тайни, пазени на сигурно място в съзнанието на моя друид. Толкова много тайни, които полицията може да изтръгне от него, щом разбере самоличността му.
Кай се скова.
– Не е ли престъпление да предпазиш мошеник от правосъдието? Не е ли престъпление да се преструваш, че човек е вещица? – Изумруденият ѝ поглед се насочи към мен. – Не е ли престъпление да дадеш изгубено дете на грижите на мошеник?
О… точно така. В известен смисъл бях направила това, нали? След като бяхме спасили Надин от Варвара, тя искаше единствено да се върне с него във фермата на Зак. Поне сега се беше събрала с роднините си в Англия.
– Ако изтръгнат тези истини от моя друид, какво ще стане с теб, магьоснико, и с любимата ти Виктория? А какво ще стане с гилдията ти, която също е забъркана в твоите нарушения на закона?
По кожата на Кай премина слаб пукот.
– Отстъпи.
Срамежливата ѝ усмивка се разшири и Лалакай се отдалечи от електромага.
Той я изгледа студено.
– Ще сгреша ли, ако заподозря, че ако не успеем да спасим Зак, ще се погрижиш полицията да чуе всичко за нашето участие в него?
– Стремя се само да ни предпазя от подобно бедствие.
– Разбира се, че искаш – промълви той. – Как беше заловен Зак?
– Наближавахме кръстопът. Моят друид планираше да повика фея, за да го пренесе на север, но тези ловци от гилдията бяха устроили засада, предназначена за друг мошеник. По нещастна случайност вместо това попаднахме на техния капан.
– Изненадан съм, че дори да е попаднал в капан, не е успял да избяга.
– Очакваната им плячка също беше потребител на феена сила. Ловците притежаваха магия, която ме прогони. – Тя примигна бавно, но движението не можеше да скрие дивата, опасна ярост, която се натрупваше в спиращите дъха ѝ очи. – Те го взеха, а аз не можах да ги спра.
– Тогава какво?
– Опитах се да стигна до него и чух ловците, докато разговаряха. Те планираха да изчакат три дни, докато се появи истинската им цел, след което щяха да се върнат в родния си град и да предадат пленниците си. Това беше почти два дни след това.
Оставаха ни около двадесет и четири часа, за да намерим и измъкнем Зак – при условие че Кай не ме завърже, не ме метне на гърба на мотора си и не ме закара направо в къщата на Аарон.
Кай свъси невярващо вежди към Лалакай.
– И между нас и Калифорния нямаше нито един човек, който да може да му помогне?
Тя поглади върховете на пръстите си по лицето ми вместо по неговото.
– Никой, който не би научил за затрудненията на моя друид и не би видял нищо друго освен възможност за печалба.
Приближих се до Кай.
– Ръцете на себе си, птицечовка.
– Има феи, които биха му помогнали без съмнение – добави тя, сякаш нямаше нищо странно в това, че продължаваше да ме гали – но никой не може да пробие проклетата им магическа бариера.
– Магията на отричането – промърмори Кай. – Това е единственото нещо, което може надеждно да прекъсне магията на феите.
– Господарят на драконите би могъл да ги унищожи – добави тя – но той няма да се отзове на призива ми.
Пръстите ми се плъзнаха към китката ми, където някога Ехо беше поставил своя знак, но аз бях изчерпала услугата си от дракона преди месеци. Споменах ли, че „помощта“ му едва не ме беше довела до смъртта ми по около десет различни начина?
– В зависимост от това коя гилдия го държи и колко са добри, освобождаването на Зак може да се окаже невъзможно – каза Кай. – Това дори не е съобразено с времевата линия. Освен това Шейн Давила работи по случая с Призрака, а аз не искам да знам колко много неща вече е разбрал.
Помръкнах.
– Да, говорейки за това… той знае, че Зак ме е отвлякъл за две седмици. Опита се да ме разпита, след като ти напусна бара.
Като псуваше под носа си, Кай се взираше настойчиво в пода, после отново се съсредоточи върху мен.
– Спасяването на Зак е огромен риск. Полицията вече се опита да те свърже с него, а сега същото прави и Шейн. Ако те хванат да го освобождаваш от гилдията, те очаква затвор или по-лошо, в зависимост от това колко жестоко тази гилдия защитава улова си.
Преглътнах тежко.
– Ако обаче го оставим на Магиполицията и той проговори, със сигурност ще се озовеш в килията на полицията. Аарон, Езра и аз в най-добрия случай ще бъдем глобени, а в най-лошия – арестувани. И … – Челюстта му се стегна. – И наистина не искам никой да се вглежда в миналите ни дейности. Досиетата на Езра могат да минат на пръв поглед, но няма да е нужно много, за да се разкрие, че всички те са фалшиви.
Всички фалшификати? Подозирах, че записите на Езра, които не се простираха отвъд последните шест години, не са напълно законни, но не бях разбрала, че всичко е фалшиво.
Извих ръцете си.
– Ако успеем да спасим Зак, можем да го помолим за помощ. Времето на Езра изтича. Знам, че ти и Аарон сте правили дългогодишни проучвания, но Зак знае неща, които ние не знаем. Той разполага с ресурси, които ние нямаме.
Това беше нещо, което се въртеше в мислите ми още от Коледа. Зак знаеше разни страшни неща за тъмната магия. Той можеше да ме насочи в правилната посока за изследване на демоничния амулет, но досега нямах представа къде е и как да се свържа с него.
– Това е далечен изстрел, Тори.
– Спасяването на всеки един от тях е голям шанс, но трябва да опитаме. – Вдишах дълбоко. – Ще ми помогнеш ли?
Тъмните му очи се преместиха от мен към Лалакай. Той изучаваше феята, която го гледаше без изражение, очаквайки решението му.
Измина бавна минута, след което той попита примирено:
– Къде го води гилдията?
Сърцето ми се разтуптя и аз отмих глупавите сълзи, преди той да забележи.
– Лос Анджелис.
Той се дръпна, сякаш го бях ударила.
– ЛОС АНДЖЕЛИС?
– Да. Това проблем ли е?
Той се поколеба, после извади телефона си от джоба.
– Всичко е наред.
Наблюдавах нервно как той изкарва списъка с контакти.
– Обаждаш се на Аарон?
– Не, няма да помоля Аарон и Езра да ми помогнат с това, а и ти не трябва да го правиш. Нека те да си държат ръцете чисти. – Той ме погледна продължително, изражението му беше нечетливо. – Този път няма да сме герои, Тори. Ние ще бъдем лошите момчета. Ще измъкнем беглец от законния арест по егоистични причини.
– Винаги съм си мислела, че си лошо момче по душа, Кай.
По устните му проблясва тъмна, опасна усмивка.
– Нямаш представа. – Той превъртя списъка с контактите си. – Не разполагаме с много време, затова трябва да действаме бързо. Събери бойното си снаряжение и си смени дрехите. Нищо, което може да те идентифицира.
Кимнах сериозно.
– Трябва да направя няколко обаждания, а и трябва да опаковам екипировката си. Ще се срещнем тук след един час. – Той пъхна мобилния си телефон в джоба. – Дай ми телефона си.
Послушно му го подадох.
– За какво ти трябва?
– Ще го оставя в нашата къща. Ще накарам Аарон и Езра да си останат у дома и утре. – Той замахна към Лалакай. – Ти също чакай тук. Имам още въпроси за тези ловци на глави.
Изумрудените ѝ очи проблеснаха при заповедта му, но тя наведе брадичка.
Смутена, го последвах към стълбите.
– Кай? Защо оставяш телефона ми при Аарон? Може да ми потрябва, нали знаеш, за да се обадя на хората. Навигация в Лос Анджелис. Такива неща.
– Две причини. – Той закопча палтото си и тръгна нагоре по стълбите. – Първо, телефонът ти не може да отиде в Лос Анджелис, защото тогава всеки, който проследи телефона ти, ще разбере, че си отишла в Лос Анджелис. И второ, Аарон и Езра ще бъдат нашите алибита. Телефонът ти трябва да е там, където ще се преструваме, че сме.
Тревогата се разгърна в гърдите ми, когато стигнахме до задната площадка.
– Няма да маршируваме там и да обявяваме имената и гражданството си. Двама случайни, неидентифицирани митици ще измъкнат един случаен, неидентифициран друид от ареста на гилдията. Как някой би могъл да свърже това с нас?
– По-добре да се предпазим, отколкото да съжаляваме. Няма да рискуваме. – Той обу обувките си и измъкна ключовете си от джоба. – Никакви телефони. Никакви имена. Никакви кредитни карти, паспорти или документи, които могат да докажат, че някога сме напускали града.
Очите ми се разшириха.
– Никакви паспорти? Как ще стигнем до Лос Анджелис?
– Искам да ти направя услуга. – Той дръпна вратата, като пусна вътре леден вятър. – Доколко си запозната с международната контрабанда?
– С- контрабанда? – Заекнах.
Опасната усмивка се върна.
– Както казах, този път ние сме лошите, Тори.
Без повече обяснения от това, той се запъти към нощта.
Назад към част 2 Напред към част 4
