Анет Мари – Друидски пороци и Водка ЧАСТ 7

Глава 7

Седях между Кай и Зак, а лактите ми се удряха в техните, докато джипът се движеше плавно по улиците на Лос Анджелис. Почти не забелязвах сградите и трафика, който се изсипваше в четирите ленти.
– Кай – изсъсках аз. – Какво имаш предвид под, семейството си?
Зак сгъна ръце.
– Шансовете ни бяха по-големи с полицията.
– Замълчи, Зак. Кай, какво става?
Той се вгледа решително в предните седалки, където седяха шофьорът и идентично облеченият му втори пилот. Вторият джип вървеше след нас, като се държеше близо до нас в тежкия следобеден трафик.
– Не мислех, че ще сме тук достатъчно дълго, за да ни забележат – каза той, гласът му беше нисък и лаконичен. – Съжалявам.
Беше стиснал коленете си, кокалчетата му бяха побелели. Спомних си как преди месеци случайно се бяхме сблъскали с няколко членове на семейството му на един незаконен търг. По време на срещата той ме беше притиснал плътно към страната си – толкова плътно, че на следващия ден имах болезнени места от пръстите му.
– Кай… – Прецених напрежението му, после преглътнах въпросите си, съзнавайки, че мъжете отпред чуват всяка наша дума.
Джипът продължи да се промъква през трафика и аз се намръщих на задръстването. Беше едва два часа следобед? По пътя към центъра на Лос Анджелис бях забелязала голямо задръстване, но си мислех, че това е обедната писта. Нима пиковите часове в града продължаваха цял ден?
– Тори – беззвучно каза Кай след десет минути тревожно мълчание. – Сега минаваме през Холивуд.
Забравих опасенията си и се наведох срещу него, за да погледна през прозореца, но нямаше какво да видя. Четирилентовата магистрала граничеше със стена от едната страна и с обрасъл с храсти бряг от другата, но когато завихме, между сградите надникна далечен зелен хълм. За няколко секунди успях да видя огромните бели букви близо до гребена, преди пътят отново да завие и да изгубя от поглед известния знак.
Тъй като теренът ставаше все по-хълмист, а ниските зелени растения контрастираха с жълти петна от мъртва трева, движението започна да се разрежда. Гледах как палмите прелитат покрай нас, докато набирахме скорост.
Когато сградите изчезнаха, заменени от хълмове, промълвих притеснено:
– Напускаме ли града?
– Хм? – Кай ме погледна разсеяно. – Не, навлизаме в долината Сан Фернандо. След минута ще сме в Северен Холивуд.
– Откъде знаеш това?
– Живях тук осем години.
Какво казва? Той е живял тук? Говорим за неща, които бих искала да знам преди това.
В крайна сметка шофьорът излезе от магистралата, за да се присъедини към друга, тази, която граничеше със стени от двете страни. Пътят продължаваше… и продължаваше… и продължаваше. Не можех да повярвам на безкрайните линии на движение и монотонните проблясъци на покривите, простиращи се докъдето ми стигаше погледът. Никога досега не се бях чувствала като в малък град, но това място ме разтърсваше. Как може един метрополис да е толкова голям? Къде свършваше?
Когато зелените хълмове започнаха да надвишават броя на сградите, напуснахме изцяло магистралата. Изходната рампа завиваше и следващото нещо, което разбрах, беше, че шофьорът натиска рязко спирачките, намалявайки скоростта на автомобила до пълзене. Огромни зелени дървета засенчваха пътя в продължение на двеста метра, където той се срещаше с голяма дървена арка, която се простираше над улицата. На нея с букви от ковано желязо беше изписано „Hidden Hills“.
Вратата с червено-бяло райе препречваше пътя ни, но когато джипът се приближи, тя се вдигна. Двете превозни средства преминаха през нея.
Вътре в затворената общност тихият път се виеше покрай бели огради и големи, здрави дървета. Вместо пустинни храсталаци, всичко беше зелено и поддържано. Огромни имения се простираха върху обширни имоти. Тенис кортове, басейни, грандиозни градини, фонтани. Дори минахме покрай малко пасище с пасящи коне.
Имотите ставаха все по-големи и по-големи, докато внезапно свършиха. Пътят продължаваше, а сухата местност отново взе превес. Джипът ускори нагоре по един ленив хълм и аз се наведех напред, необяснимо напрегната, докато изкачвахме склона.
Земята отново се спускаше надолу и в собствената си частна вдлъбнатина между хълмовете се намираше имот, какъвто не бях виждала в Лос Анджелис.
Пренесено направо от Япония, имението се издигаше в обграждаща го стена, увенчана с покрив от глинени плочки. Наклонените покриви с извити стрехи образуваха лабиринт от постройки около зелени градини, каменни дворове и езерца, които искряха на следобедното слънце. Непосредственото ми впечатление беше за спокойна, идеално балансирана красота.
Пътят се спускаше към входа, където големите порти бяха отворени. Вътре пътят се разклоняваше, водейки към различни части на имението, но ние не отидохме далеч. Джиповете спряха в центъра на един каменен двор и Кай разкопча колана си. Той излезе от вратата, преди аз да разкопча своя, а Зак излезе от другата страна.
Аз се изнизах навън, като погледът ми се стрелна от традиционната архитектура към градината, която надничаше иззад двуетажна сграда.
Кай се отдалечи, оставяйки костюмираните главорези зад себе си. Преглъщайки, аз се затичах след него, а Зак вървеше до мен. Кай се изкачи по стъпалата на най-голямата сграда. Огромните двойни врати се отвориха, преди да стигне до тях, и бяха отворени от мъже в японски дрехи. Те се поклониха, когато Кай мина.
Той поведе през огромна, но празна стая. По златистите стени се простираше стенопис с черно мастило, изобразяващ извисяващи се планини сред изкусни облаци. Очакваше ни набор от плъзгащи се врати, които отново се отвориха, преди да стигнем до тях.
Чакаше ни още една голяма, пуста стая, но тази завършваше с платформа, издигната на едно стъпало над пода. Кай спря пред свободната платформа. Зак и аз го последвахме, а двамата мъже, които бяха отворили вратите, се поклониха, излязоха от стаята и затвориха вратите.
Огледах облицованите с панели стени. Стенописът продължаваше и в тази стая и колкото и да не ми се искаше да не се впечатлявам, беше красив.
На две крачки пред нас Кай стоеше мълчаливо, така че го последвах – за около две минути. След това се наведе към Зак и прошепна колкото се може по-тихо:
– Какво чакаме?
– Предполагам, че ще ни дадат аудиенция.
– С кого?
Панелът на стената вляво от нас се отвори. Влязоха шестима мъже в тъмни японски дрехи, а свободните им плисирани панталони се развяваха. Шест жени в мрачни кимона, с коси, прибрани на прости кокове, ги последваха. Те се наредиха един срещу друг, мъжете отляво, а жените отдясно, и застанаха на колене на пода, оформяйки пътека, която водеше към платформата.
Друг панел се отвори. Една жена в обикновено кимоно коленичи точно отвътре и се поклони ниско. Един старец излезе на платформата и се спусна върху плоската възглавница в средата ѝ. Жената се изправи, мина през вратата, отново коленичи и я затвори.
При пристигането на стареца останалите дванадесет души се поклониха ниско, заемайки подчинени пози, докато той се настаняваше.
– Кирицу – промълви той с грапав глас.
Десетината подчинени се изправиха, сложили ръце в скута си, и зачакаха в покорно мълчание. Дори не изглеждаха любопитни, а просто безизразно незаинтересовани.
Измина дълъг миг.
Устните на стареца леко потрепнаха, нарушавайки тънката му сребриста брада.
– Няма да проявиш уважение към дядо си, Кайсуке?
Английският му беше безупречен, само намек за акцент олекотяваше сричките му.
– Когато живеех тук – хладнокръвно отвърна Кай – нито веднъж не ми позволи да забравя, че не съм нихон-джин. Защо трябва да спазвам вашите обичаи?
– Sō desu ka? Mā. – Той изучаваше внука си, дължината на стаята между тях. – Осем години, откакто за последен път си стъпил тук, Кайсуке, и нищо не си научил. Когато ми съобщиха за завръщането ти, толкова скоро след като получих последното ти предупреждение, се осмелих да се надявам, че си дошъл да се снишиш пред мен, да ме помолиш за прошка и най-сетне да приемеш задълженията си със смирена благосклонност.
Дълга пауза.
– Но както винаги, ти ме разочарова. Години наред си действал безнаказано, като си се опозорявал непоправимо. Не заслужаваш да се отнасям към теб като към син на това семейство или като към мъж.
Лидерът на Ямада насочи тъмния си поглед към редицата жени.
– Макико.
– Хай, Оябун? – Отговори най-близката до нас млада дама със скромно присвити очи.
– Ти беше обещана на Кайсуке при раждането му, но такъв отвратителен провал не е достоен за жена от твоя ранг. Вместо това сега го давам на теб. Ако смяташ, че има някаква стойност, омъжи се за него. Ако сметнеш, че му липсва, както подозирам, че ще стане, той ще бъде твой усърден слуга от сега нататък, докато не определиш, че е равен на теб по достойнства, цел и чест.
Вниманието на мъжа се върна към Кай, съкрушително в арктическия си авторитет.
– Той ще се подчинява на всяка твоя заповед. Ако не успее да се подчини и на най-малката ти прищявка, незабавно изпрати съобщение.
– Хай, Оябун.
– Възстановяването му е в твои ръце. Увери се, че няма да чуя и шепот от името му, докато не се върнете, за да го представиш като твой покорен съпруг. – Той се изправи на крака и хвърли последен, режещ поглед към Кай. – Не мога повече да позволя на любовта ми към майка ти да смекчи сърцето ми. Не изпитвай отново милостта ми, Кайсуке.
Той се приближи до панела и той се отвори за него. Той изчезна през него. Нито веднъж не погледна към мен или Зак. В мига, в който изчезна, дузината свидетели се изправиха на крака и излязоха.
Всички с изключение на един.
Младата жена се обърна, а очите ѝ вече не бяха присвити и покорни. Тъмният ѝ поглед пламтеше, когато се спря на Кай, красивото ѝ лице, изваяно от лед.
– Кайсуке.
Кай не помръдна, с гръб към мен.
– Макико.
Фригидната ѝ маска се счупи, силна емоция се разля по чертите ѝ, преди да се възстанови.
– Загуби правото да се обръщаш към мен по този начин преди осем години.
– Mōshiwake gozaimasen – каза Кай тихо, – Miura-sama.
Тя вдигна брадичката си, изпъвайки тялото си по-високо, но това не допринесе особено за увеличаване на ръста ѝ. Тя беше с няколко сантиметра по-ниска от мен и с още няколко сантиметра по-ниска от Кай.
– Е, Кайсуке. Оябунът те даде, за да правя с теб каквото си искам. Отсега нататък започва трансформацията ти от срамен беглец в уважаван наследник на Ямада.

Примигнах към слънцето, чудейки се как златната му светлина е загубила всякаква топлина през последните няколко часа.
Зак стоеше до мен, със скръстени ръце, облегнат на черния джип. Няколко главорези в костюми чакаха наоколо, зловещо тихи – тук не се говореше на дребно, а още мъже и жени в традиционни облекла се движеха някак забързано.
– Не разбирам какво се е случило – прошепнах аз.
– Погледнахме Ямада Оябун и останахме живи, за да разказваме. – Той сви рамене. – По-добър резултат, отколкото очаквах.
– Оябун? – Повторих с промърморване.
– Главата на главното семейство. Ямадите са като мафията. Едно семейство начело и десетки по-малки семейства под тяхно командване. Повечето хора наричат всички тях Ямада, но това не е точно.
– Откъде знаеш толкова много за тях?
Той наклони лицето си към слънцето, със затворени очи.
– Справял съм се с тях от време на време през годините. Те са доминиращ играч на черните пазари във Ванкувър.
– О. – Разтрих лицето си. – И какво, по дяволите, се случваше в тази стая? Дядото на Кай го е дал на онази жена?
– Не можеш ли да го разбереш сама?
– Не, не мога.
Стрелнах го с поглед.
– Жената е годеницата му, нали? – Зак не отвори очи. – Оябунът вкарва Кай в ред, като го унижава. Той прави Кай подчинен на една жена – на бъдещата му съпруга. За традиционно семейство като Ямада това е върховна кастрация.
– Как това ще промени нещо? Кай няма да ѝ се подчинява. Щом се върнем във Ванкувър, той отново ще ги изостави.
Друидът отвори едно око.
– Ти не си запозната с Ямада, нали?
– Това вече го знаеш.
– Помислих си, че може да си научила нещо, докато ме е нямало. Не е нужно Оябунът да отправя явни заплахи. Кай знае какво ще се случи, ако не се подчини. Виждаш ли?
Той наклони глава и аз погледнах в тази посока. Макико се плъзгаше по стъпалата на главната сграда и беше заменила кимоното си с тесни кожени панталони и черно горнище без ръкави, чиято яка беше прилепнала плътно около гърлото ѝ. Дебел колан обикаляше тесните ѝ бедра, а от него висяха две странни сребърни пръчки, които се люлееха със стъпките ѝ.
Кай я следваше, носейки два куфара, и можех само да предположа, че те принадлежаха на Макико.
Ръцете ми се свиха в юмруци, но потиснах яростта си. Трябваше да се сдържам – поне докато не успея да накарам Кай да остане насаме и да разбера колко трябва да се паникьосваме.
Той ме погледна и предупреждението в стегнатото му изражение засили сдържаността ми. Поставяйки куфарите на земята, той отвори багажника на джипа и натовари багажа на годеницата си отзад.
– Кайсуке, пътувай с мен – нареди Макико. – Приятелите ти могат да вземат другия автомобил.
Кай затвори вратата с трясък.
– Хай, Миура-сама.
– Английски, Кайсуке. Оябунът не те смята за достоен за японски.
– Да, Миура-сама.
Тя хвърли леден поглед към близките мъже, сякаш се осмеляваше да ги предизвика – и добре, че гледаше другаде, защото Зак трябваше да ме хване за ръката, когато се хвърлих към нея. Дишайки тежко през носа, позволих на Зак да ме дръпне към втория автомобил.
Кай стоеше послушно до Макико, докато тя даваше инструкции на шофьора. Заобиколиха ги стройни японци, някои в костюми, други в традиционни дрехи, и ме порази колко много се открояваше Кай. По-висок от всеки един от тях, тенът му беше много по-кавказки, отколкото японски, а чертите му бяха такава уникална смесица от двете му наследства, че не приличаше много на нито едно от тях.
Свалих раницата му от раменете си. Носех я, откакто бяхме напуснали участъка, и Макико сигурно беше предположила, че е моя. В противен случай се обзалагах, че щеше да я конфискува, да прерови вещите му, а след това да изхвърли всичко на боклука, само за да накара Кай да се почувства по-зле. Поставих раницата на пода пред седалката си и се качих в колата.
Зак затвори вратата ми, макар и не от рицарство; той се уверяваше, че не мога да ударя Макико. Той заобиколи джипа и се настани на седалката до мен.
– Какво говориш? – Поисках веднага след като той затвори вратата. – За това, че Кай трябва да се подчинява на тази жена?
– Помисли за това, Тори. Не е нужно да ти обяснявам.
Стомахът ми се превърна в твърда, болнава буца.
– Ако той не направи това, което тя казва, тя ще каже на дядо му. А дядо му ще…
Щеше да заплаши хората, които Кай обичаше, по същия начин, по който семейството му беше заплашило да убие Иза, когато тя и Кай се срещаха за първи път. Само че… какво беше казал дядо му? Не изпитвай отново милостта ми. Това звучеше почти като…
– Не за първи път Ямада убиват член на семейството, който се е превърнал в проблем – – промърмори Зак.
Загледах се през прозореца, а ужасът ме обзе, когато Кай се качи в джипа. Двама мъже се насочиха към автомобила ни – шофьорът и един резервен главорез.
– Честно казано – добави той – изненадан съм, че са го оставили да се измъкне от отговорност за толкова дълго време. Може би приятелството му с Аарон е изиграло роля за това. Синклер са достатъчно влиятелни, за да създават неудобства на Ямада.
– Звучиш наистина спокоен от това – изръмжах аз.
Той се облегна назад на седалката си.
– Кай знаеше, че това ще се случи. Никога не можеш истински да напуснеш семейство като това.
– Да, но…
– Той е жив. – Острият му поглед ме прикова на място. – Има много по-лоши неща и много по-лоши хора, които да контролират живота ти.
В очите му отново пламна онази плоска, замръзнала омраза и сърцето ми заби в гърлото, а гласът в тила ми прошепна уплашено.
Вратата на шофьора се отвори, спасявайки ме от отговор. Главорезите се качиха, запалиха двигателя и се изтеглиха зад другия джип, докато той минаваше през входната врата. Можех да различа сянката на главата на Кай през затъмненото стъкло.
Далеч по-лоши неща… но това не означаваше, че това не беше най-лошият кошмар на Кай.

Назад към част 6                                                                     Напред към част 8

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!