Анет Мари – Друидски пороци и Водка ЧАСТ 8

Глава 8

Отново бях в самолет – или по-точно в реактивен самолет. И той беше съвсем различен от този, с който летяхме тази сутрин.
Диванът – да, диванът, на който се бях сгушила, беше тапициран с еластична бяла кожа. Таванът представляваше гладка арка, облицована с още повече кожа и нежни жълти светлини, без да е затрупан от въздушни отделения. Вляво от мен четири плюшени кресла бяха разположени около плаващ плот, прикрепен към стената. Срещу мен имаше още един диван, а отдясно – малък елегантен бар, чиито чаши за вино леко звънтяха с периодичния грохот на турбуленция. Бях почти сигурна, че съм зърнала пълна спалня в задната част, частично закрита от преграда за неприкосновеност на личния живот.
Това беше един от частните самолети на Ямада, а ние летяхме с директен полет обратно до Ванкувър.
Кай и Макико седнаха на дивана срещу мен и Зак. Тя държеше тънък, лъскав таблет, между веждите ѝ имаше малка бръчка на концентрация, а тънките ѝ крака бяха кръстосани в коляното.
– Много неща се промениха, откакто си тръгна – промълви тя, а спокойният ѝ тон беше в ярък контраст с щракащите ѝ команди от по-рано. – Семейството ми разшири значително дейността си в района на Ванкувър, а също и в Сиатъл. Положението ни в отношенията с Оябуна нарасна пропорционално.
Кай не каза нищо.
– Баща ми премина към полупенсиониране преди четири години и аз влязох в ролята му – с неговото ръководство. – Тя погледна към годеника си, в очите ѝ се появи нотка на надежда, сякаш той можеше да похвали постижението ѝ.
– Да, Миура-сама – каза той след миг.
Устните ѝ се стиснаха – не гневно, а за да потисне реакцията си.
– Ако беше останал в семейството, вече щеше да си ръководител на операциите ни във Ванкувър. Не мога да те поставя веднага на висша позиция, но можем бързо да те издигнем от младшия пост.
– Да, Миура-сама.
Тя се наведе към него.
– Ако се посветиш на ролята си, мисля, че баща ми ще те посочи за свой наследник само след три години.
Веждите ми се повдигнаха. Не беше ли тя настоящият наследник? Защо звучеше така, сякаш искаше Кай да узурпира позицията ѝ?
– Да, Миура-сама – повтори той.
Кокалчетата на пръстите на Макико побеляха, докато стискаше таблета си. Тя отвори уста, след което погледна към мен и Зак. Изкашля се деликатно и почука по екрана си.
– Засега можеш да ме заместваш в сянка и да се запознаеш отново с всичко – продължи тя, тонът ѝ беше хладен и делови. – С подготовката, която правим, графикът ми ще е натоварен. Наясно ли си с последните събития след оттеглянето на „Червения Рум“?
В безизразното му лице трепна мускул, но той не каза нищо.
Аз, за съжаление, не притежавах импулсния контрол на Кай.
– Имаш предвид липсата на престъпления? Дали са дали на всичките си главорези ваканция или нещо подобно?
Тя се изсмя, раздразнена, че аз отговорих вместо Кай.
– Не сме променили операциите си. В края на декември изгонихме последните останки от Червения Рум и с изчезването на Призрака стана необичайно тихо.
Зак, който досега се опитваше да дреме изправен на седалката си, отвори зелените си очи.
– Призракът? – Повторих предупредително. – Какво общо има той с нещо?
– Навикът му да създава неудобства на по-големи организации даде на други самотни вълци идеята, че могат да ни се противопоставят, но без него те са свили опашките си между краката. Така или иначе, той вече не ни притеснява – или скоро няма да ни притеснява.
Твърде познатият страх се разпали отново в червата ми.
– Какво означава това?
– Предполагам, че не си видяла актуализацията. – Тя почука по таблета си, после го подаде на Кай.
Той прочете нещо на екрана, а очите му се въртяха напред-назад. Мускул на бузата му подскочи, позата му беше твърда. Той протегна таблета към мен.
Усетих вниманието на Зак, когато взех устройството. Имейл от [email protected], изпратен в 13:36 ч., чакаше да бъде прочетен.

Тема: Актуализация на наградата за „Призрака“ в района на Ванкувър

След получен анонимен сигнал наградата с висок приоритет за измамника от района на Ванкувър, известен като „Призрака“, беше актуализирана. За да видите допълнителните 178 обвинения, моля, вижте пълния списък с награди.

Новата сума на наградата е 1 220 000 долара, платима при положителна идентификация.

Моля, обърнете внимание, че митичният клас на Призрака е добавен в очакване на потвърждение:
Ди-митичен – Спириталис, друид; Аркана, алхимик.

Този мошеник се счита за изключително опасен и наградата е класифицирана като „жив или мъртъв“ – действайте с повишено внимание. Вижте списъка за повече информация.

С уважение,
Сюзън Манли
Административен мениджър – награди
Регион на северното западно крайбрежие
МПД

Устата ми увисна отворена. Примигнах, сякаш това можеше да промени думите.
– Призракът винаги е бил твърде уклончив, за да може полицията да го свърже с много престъпления – отбеляза Макико. – Но с награда от един милион и двеста хиляди той ще бъде твърде зает да избягва елитните ловци на глави, за да ни създава проблеми.
– Един милион и двеста хиляди? – Изригна Зак.
Веждите ѝ се извиха.
– Доста впечатляващо, нали? Няма да мине много време, преди да го заловят или убият.
Взирах се в имейла, без да мога да откъсна поглед от един ред. Ди-митичен – Спириталис, друид; Аркана, алхимик.
Как? Откъде МагиПол можеше да знае това? Кой им беше казал? Кой изобщо е знаел? Екипът на „Врана и чук“ от миналото лято беше разбрал, че е друид – докато ме отвличаше – но с моето залавяне и всичко останало не бяха съобщили на никого. И не знаеха нищо за дарбата му от Аркана.
Мистерията на класа на Зак беше част от това, което правеше репутацията му толкова ужасяваща – и тя защитаваше самоличността му.
Погледът ми се стрелна към голите му ръце, татуировките на друид се виждаха ясно. Имейлът беше излязъл малко преди да нахлуем в участъка, за да го спасим, но времето трябваше да е съвпадение. Никой там нямаше представа кого държат – макар че онази група агенти се беше втурнала надолу цялата в суматоха… и все пак изглежда не бяха очаквали натрапници. Дали просто бяха видели предупреждението и бяха тръгнали да проверят мистериозния си пленник друид?
Набързо върнах таблета на Макико, като не исках Зак да зърне имейла. Реакцията му на разкриването на класа му нямаше да е хубава.
Вниманието на Макико се плъзна между мен и друида по начин, който ме накара да се изнервя, след което тя се обърна обратно към Кай.
– Имаш ли предпочитание към стая в къщата на баща ми или към частен апартамент…
Напрегнатият ми от твърде много стрес и твърде малко сън темперамент избухна.
– Не се прави, че те интересува какво иска той.
Кай ме стрелна с поглед, който игнорирах.
– Какъв е планът ти тук, Макико? – Изсмях се към нея. – Ти беше пълна кучка с него в Лос Анджелис.
– Ти нямаш нищо общо с това. – Тя постави таблета си на седалката до себе си. – И в момента, в който кацнем, няма да имаш повече нищо общо с Кайсуке. Никога.
Изхвърчах от седалката, но Зак ме дръпна обратно. Почти скочих отново, толкова силно беше желанието ми да я избутам през малкото прозорче на самолета и да ѝ помахам за довиждане, докато пада на трийсет хиляди метра.
– Тори – каза тихо Кай – сега не е моментът.
– Защо не? Нямаме какво друго да правим. – Ръцете ми се свиха в юмруци, а ноктите се врязаха в дланите ми. – Да си поговорим за това как тя си мисли, че може да се отнася с теб като с проклетата си слугиня и…
– Тори – изпъшка той. – Остави го.
Зъбите ми заскърцаха. Погледнах го от другата страна на пътеката.
– Как можеш да очакваш от мен да седя тук и да се преструвам, че нищо не е наред?
– Не е наред? – Макико сложи ръка на ръката на Кай. – Това е мястото му.
Погледът ми почервеня. Смътно осъзнавах, че Зак ме е хванал за рамото и ме държи на място.
– Какво знаеш за това къде му е мястото? Ти не знаеш нищо за него!
– Какво знаеш ти? – Изстреля тя в отговор, а лицето ѝ се втвърди. – Обзалагам се, че Кайсуке никога не ти е разказвал нищо за живота си извън тази нелепа гилдия. Казвал ли ти е, че е израснал с моето семейство? Че съм била най-добрата му приятелка – единствената му приятелка – през цялото му детство?
Яростта ми се разпръсна като пламък на вятъра. Внезапно несигуна, погледнах между нея и Кай.
– Била съм на една година, когато съм била сгодена за Кайсуке. Баща ми рискувал репутацията на семейството ни, за да обедини кръвната ни линия с внука на Хафу Оябун. – Тя се обърна към Кай, а устните ѝ бяха тънки. – Посрещнахме теб и майка ти. Защитихме ви. Изградихме те и те подкрепихме, когато роднините ти се опитаха да те съборят.
Челюстта на Кай се стегна.
– Те те мразеха. – Пръстите ѝ се впиха в ръката му. – Но аз посветих всичко, което имах, на твоя успех. След всичко, през което преминахме, след всичко, което направих – и всичко, което направи семейството ми – ти все пак избяга, без да кажеш нито дума, нито дори довиждане.
Гласът ѝ се пречупи на последната дума, а дребната ѝ фигура се разтрепери. Отърси се от дивана, тръгна към преградата на спалнята и спря.
Тя не погледна назад, гласът ѝ беше стабилен, но раменете ѝ трепереха.
– Но не можеш повече да пренебрегваш нито мен, нито полагащото ти се място в семейството. Сега се сбогувай с приятелите си, защото те вече не принадлежат на живота ти. Никога не са го правили.
Тя изчезна в спалнята отзад и вратата се затвори с трясък.
Кай изпусна бавно дъх, в издишването му се появи същият трепет, който Макико се беше опитала да скрие. Отблъснах се от дивана, прекосих пътеката, паднах до него и се свих отстрани, притискайки ръката му към тялото си.
– Тя ме пуска твърде лесно – прошепна той.
– Защото си напуснал семейството си?
– Защото избягах като страхливец. Дори нямах смелостта да ѝ кажа, че си тръгвам, и оттогава бягам от нея, от тях и от всичко.
Облегнах глава на рамото му.
– Или може би ти беше нужно всичко, за да си тръгнеш.
Пръстите му се стегнаха около моите.
Зак ни наблюдаваше, погледът му бе засенчен. Като събу ботушите си, той легна на дивана и подпря глава на една възглавница.
– Понякога – промърмори той, затваряйки очи – единственият начин да продължиш напред е никога да не поглеждаш назад.
Кай вдиша дълбоко, за да се успокои. Отпуснах се до него, а изтощението ми тежеше. Издръжливостта ми се беше изчерпала преди няколко кризи, а Кай беше блед и с кухи очи. Зак не изглеждаше много по-добре. Той сложи ръка върху лицето си, за да блокира светлината.
Потиснах прозявката си.
– И така… какъв е планът, когато пристигнем във Ванкувър?
Кай погледна надолу към свързаните ни пръсти.
– Засега правя каквото каже Макико.
Стомахът ми се изкриви от тревожно отрицание, но не спорих. Щеше да има време за спорове, след като стигнах до спешна среща с Аарон и Езра.
– Ти имаш по-спешни грижи – добави Кай, като понижи гласа си. – Докато Шейн Давила е в града, ще трябва внимателно да следиш стъпките си.
Зак вдигна ръката си достатъчно, за да ни погледне.
– Шейн Давила? Ловецът на глави?
Шумолене от другата страна на арката привлече вниманието ми. Съзрях ръкава на униформена стюардеса, която надничаше иззад преградата, и прочистих гърлото си.
– Чу ли как Шейн е във Ванкувър, защото смята, че има силна следа за Призрака? – Попитах го безгрижно. – Той дори дойде във Врана и чук, като задаваше странни въпроси за миналото лято. Но аз бях на почивка в планината, помниш ли?
Зак отпусна ръка настрани, главата му се обърна към мен, а в зелените му очи се събра страшна интензивност.
– Спомням си това – отвърна Кай, също толкова непринуден като мен. – Хубаво си си изкарала, нали?
– Беше страхотно – излъгах аз. – Шейн спомена, че ще ходим и в планината. Той донесе сувенир от същото място, което посетих и аз.
Очите на Зак се разшириха.
– Сега той се подвизава във Ванкувър – промърмори Кай. – Обзалагам се, че наблюдава нещата много внимателно.
– Особено с тази актуализация на полицията. В него се казва… – Преглъщайки нервно, хвърлих предупредителен поглед към Зак. – Анонимен сигнал идентифицира Призрака като ди-митичен друид и алхимик.
Очаквах, че ще се изстреля с ужасяващо недоверие, но вместо това той остана страшно неподвижен. Очите му не се фокусираха, изражението на лицето му бе безизразно, а дишането му се забави. Единственият признак за напрежението му беше рязкото свиване на юмруците му.
– Не знам как са разбрали – промълвих аз. – Кой би могъл да им каже?
Погледът на Зак се спря на Кай. Той изрече една безмълвна дума: магове.
– Няма как! Не са го направили!
Ръката на Кай стисна моята и аз прехапах езика си. Със стиснати зъби погледнах Зак. Аарон, Езра и Кай знаеха, че Зак е алхимик друид, но никога нямаше да съобщят това на полицията – дори и анонимно.
Зак посрещна блясъка ми, после затвори очи, закри лицето си с ръка и не каза нищо повече.

Назад към част 7                                                                       Напред към част 9

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!