Глава 16
Бутилката с джин се изплъзна от изтръпналите ми пръсти, падна на пода и се разби.
Скъпата течност се разплиска по дънките ми и шокът ми се счупи. Ярост, страх, неверие и о-боже-кога-ли-мислеше? се втурнаха в главата ми в замайваща вълна и устата ми се раздвижи, преди мозъкът ми да успее да я настигне.
– Ти си най-глупавият кретен на цялата планета!
Яростното ми възклицание прозвуча в тихата кръчма. Зелените му очи – човешки зелени, а не преливащи се зелени очи на Фея-сила – пробляснаха гневно.
Синър, Сабрина, Кавери и Иза обърнаха глави в пълен унисон, а устата им увисна, докато гледаха от мен към негодника и обратно. Шокът ги беше накарал да замълчат, но те бързо се възстановяваха – и в израженията им се разпалваше диво любопитство.
Поне това не беше ужас или страх. Те не знаеха, че той е мошеник. Или пък друид. Или убиец.
Откакто го бях видяла за последен път, Зак беше обръснал небрежната си брада и се беше подстригал. Тъмните му кичури бяха дълги едва един сантиметър отгоре и още по-къси отстрани – не че късата прическа отвличаше вниманието от нелепото му поразително лице. Ако не друго, тя подчертаваше невероятните му скули и прекрасните му очи, обрамчени от буйни мигли.
Прочистих силно гърлото си, мислено се разколебах.
– Какво правиш тук?
Устата му изтъня и осъзнах, че трябваше да го поканя някъде насаме, за да поговорим. Упс.
Той пристъпи по-близо до бара и четирите жени от неговата страна на бариерата си поеха ужасено дъх. Начинът, по който несправедливо красивото му лице се съчетаваше с черните му дрехи, злодейския плащ и кожените ръкавици, беше твърде съвършен, а от него се излъчваха феромони на лошо момче, толкова силни, че момичетата почти слюноотделяха.
– С теб е трудно да се установи контакт – каза Зак с нисък, дрезгав тътен. Женската четворка до него примижа. – Би ли имала нещо против?
Той протегна лъскав нов мобилен телефон. Взех го, тъй като той ми го предлагаше, но щом се озова в ръката ми, се загледах от устройството към него и обратно, болезнено осъзнавайки, че всички в кръчмата следят всяко наше движение.
Един мускул на бузата му трепна.
– Въпреки че може би си мислиш, не знам номера ти наизуст.
О. Ооо. Събудих екрана. Контактите му, вече отворени, съдържаха точно нула телефонни номера. Дали е купил – или откраднал – този телефон само за да се свърже с мен? Може би бях много леко поласкана.
Добре, бях поласкана. Също така и нервна относно това защо толкова силно искаше да говори с мен.
Добавих номера си, след което хвърлих телефона обратно към него. Той го хвана и отмести палтото си настрани, за да го пъхне в задния си джоб.
– Ти си алхимик? – Изригна силно Синър. Тя нетактично посочи кръста му. – Това е боен колан за алхимия.
Студеният му поглед се завъртя към нея, докато оставяше дългото си палто да падне обратно на мястото си. Тя замълча, а устата ѝ зяпна неубедително, тъй като осакатяващата ѝ срамежливост пред лицето на всеки горещ мъж взе връх. Обърнал гръб на бара, той се отправи към вратата.
Сериозно? Току-що беше нахлул в гилдията ми, беше поискал телефонния ми номер, развяваше навсякъде острата си мъжка красота, а сега си тръгваше, без да каже и дума? Нима искаше да направи посещението си възможно най-запомнящо се?
– Почакай – обадих се раздразнено аз. Поставяйки ръце на плота на бара, аз се извисих над него. – Ще ми се обадиш веднага щом излезеш навън, така че може да поговорим сега.
Той спря. В мига, в който стигнах до него, той отново се раздвижи. Вървях до него, насочвайки се към безопасността – или поне към уединението – на улицата.
– Какво, по дяволите, правиш тук?
Яростният вик на Аарон отекна в бара. Препънах се от изненада и се обърнах назад. Пиромагът беше на половината път надолу по стълбите от горното ниво с оголени зъби. Андрю и Жирар стояха зад него, вдигнали въпросително вежди.
– Здравей, Аарон – казах аз с принудително спокойствие. – Излизаме навън, за да си поговорим. Трябва да се присъединиш към нас.
Челюстта му се стисна, което се виждаше от другия край на бара.
– С удоволствие ще си поговорим.
Чудесно. Това щеше да е толкова забавно.
Той се втурна надолу по стълбите и агресивно закрачи към другата ми страна. Двамата със Зак се спогледаха над главата ми, а аз едва не се сгърчих. Разбира се, момчета. Продължавайте. Направете сцена. Защо не?
– Идиоти – казах със сладък шепот, сложих ръка на раменете на всеки от тях и стиснах силно, докато се усмихвах на публиката си. – Моля, изнесете задниците си, които са осакатени от тестостерон, навън веднага.
Погледите им ме изпепелиха, а после тръгнаха към изхода, един до друг. Малко по-дългата крачка на Зак надделя и той се провря пръв през вратата, а Аарон беше точно зад него. Последвах ги навън, като въртях очите си толкова силно, че те се напукаха в гнездата си.
– Какво ти става, че нахлуваш в нашата гилдия? – Изръмжа Аарон в момента, в който вратата се затвори. – И то с лицето си?
– Трябваше да вляза с качулка и маска ли? – Избухна Зак. – Вие бяхте тези, които излъчваха реакциите си пред цялата гилдия. Ако ти и Тори имахте поне грам мозъчен капацитет помежду си…
– Защо си тук, Зак? – Прекъснах го, сгъвайки ръце – отчасти за нахалство и отчасти защото навън беше адски студено.
– Нямам нито един от телефонните ви номера, нито сигурен достъп до базата данни на полицията, за да получа номерата ви. Това беше единственият начин да говоря с теб и не можеше да чака. – Погледът му ни пресече. – Къде е Кай?
– Кай? – Повторих. – Нямам представа. Макико го прибра, не помниш ли?
– Значи той е с нея?
– Мислим, че е така.
– Можете ли да се свържете с него?
– Не отговаря на съобщения – каза Аарон категорично. – Не знам дали се вижда с тях.
Ужасът се натрупа в гърдите ми като студена течност, която притиска дробовете ми.
– Защо питаш, Зак?
– Събирах информация за Варвара и нейните планове. Рицарите на Пандора са най-печелившата гилдия за награди в града. Тя първо ги е отстранила от пътя си, за да не могат да попречат на следващия ѝ ход.
Почти го попитах колко души е убил, за да получи тази информация, но наистина не исках да знам.
– Какъв е следващият ѝ ход? – Попита Аарон.
– За да затвърди новата си власт във Ванкувър, тя трябва да елиминира конкуренцията си.
Сърцето ми застина.
– Имаш предвид Ямадите, нали? Онзи мошеник каза, че Ямада са взели властта, а Варвара се е появила, за да им се противопостави. Ето защо искаш да знаеш къде е Кай?
– Тя ще преследва присъствието на Ямада тук, в града, по-нататък – вероятно тази вечер, докато инцидентът с рицарите на Пандора разсейва всички. Искам да я отблъсна. Къде мога да намеря Миура?
Аарон прокле.
– Трябва да си взема ключовете.
– Ако знаеш къде са, просто ми кажи.
– В никакъв случай. – Аарон сложи ръка на вратата, сините му очи пламнаха. – Ако не ти трябваше информация, щеше ли изобщо да ни предупреждаш, че Кай е в опасност?
Той се вмъкна в гилдията, като пусна вълна за опазване на околната среда на тихата улица. Вратата се затвори с трясък след него.
Зак се облегна на стената.
– Следващия път, когато се появя някъде неочаквано, Тори, опитай се да не се държиш така, сякаш съм призрак, върнал се от мъртвите.
– Не се притеснявай. Просто ще кажа на гилдията, че си ми бивше гадже и съм те изоставила заради това, че си егоистичен кретен.
– Добър опит, но не си била част от митичната общност достатъчно дълго, за да имаш бивш митичен приятел. Освен ако не искаш да си мислят, че си изневерявала на Аарон.
– Хм. – Замислих се за момент. – Тогава ще им кажа, че си влюбен в мен и си ме преследвал като пълна гад.
– Сигурен съм, че това ще предизвика страхотна реакция.
Направих гримаса.
– Жените сигурно ще ме попитат защо не съм изцяло за това.
– За какво?
– Всичко за горещия алхимик, който се опитва да ми влезе в гащите.
– Кога съм се опитвал да ти вляза в гащите?
– Говорим за прикритието ми, а не за истинския живот, Зак.
Той измърмори раздразнено.
– Между другото. – Пъхнах ръка в джоба си, търсейки квадратчето плат. – Снощи си тръгна, преди да успея да ти дам Пла…
Вратата на гилдията се отвори. Аарон излезе, преметнал якето си през ръка, преметнал меча през рамо и с ключове в ръка. Зак леко поклати глава, а аз неохотно оставих Плаща в джоба си.
Езра последва Аарон през вратата, като носеше оръжието си с тояга – и моето бойно снаряжение. Усмихнах се, докато ми подаваше колана и коженото яке. Жалко, че не носех подходящите си кожени панталони – твърде горещо за дългата смяна зад бара, но достатъчно добро.
Докато закопчавах колана си, осъзнах, че съм забравила нещо.
– Секунда, момчета.
Влезнах обратно в кръчмата. Разговорите обикаляха помещението, двигателят на клюките се въртеше с пълна сила. Няколко души се огледаха при повторната ми поява, включително четирите момичета, които все още бяха на бара.
– Хей, Купър – извиках аз.
Още разговори прекъснаха, а погледите им се насочиха към мен. Прегледах митиците за позната мазна глава.
– Купър!
– Какво? – Дойде неохотният отговор от задния ъгъл.
Забелязах го прибран на една маса между Камерън и Сеара.
– Покрий остатъка от смяната ми.
– А? Няма как. Днес е петък вечер и…
– Просто го направи! – Извиках.
– Тори… – започна да хленчи той.
Излязох навън и затворих здраво вратата. Обърнах се към тримата мъже и свих рамене.
– Добре, можем да тръгваме.
Шест минути по-късно Аарон спря джипа си до бордюра на една централна улица, уличните лампи светеха и покрай тях минаваха шепа коли. Въпреки че беше петък вечер, беше студена, тъмна, ветровита петъчна вечер, а това беше бизнес секторът на центъра. Почти всички се бяха прибрали у дома за уикенда.
Огледах се наоколо, след което се наведох над централната конзола.
– Аарон? Защо спираш?
Той изключи двигателя и извади ключовете от запалването.
– Ние сме тук.
– Това е на дванайсет пресечки от гилдията.
– Да.
От седалката на пътника Зак огледа внимателно Аарон.
– Сигурен ли си за това, Синклер?
Игнорирайки го, Аарон насочи думите си към мен.
– Помниш ли какво казах за онзи път, когато маркирахме сътрудник на Ямада и Кай изчезна за една нощ? След това се уверих, че ще знам къде да го търся, ако отново изчезне.
Кимнах и отворих вратата си.
– Хайде да го вземем.
Излязохме навън и се събрахме на тротоара, изправени пред висок небостъргач с един извит край, като затворено П. Беше лъскав, елегантен и изцяло с прозорци, а безупречното стъкло отразяваше околните светлини.
До мен Езра изпъна врат назад.
– Напълно тъмно е.
Примигнах. Във всички околни сгради, с изключение на тази, светеха поне по няколко прозореца.
– Зак – промълвих аз, вадейки от джоба си ластик за коса. – Какъв точно е планът на Варвара?
– Всичко, което знам, е, че следващият ѝ прицел е холдингът на Ямада.
– Какъв е нашият план? – Попита Езра.
Аарон потърка тила си.
– Влезте вътре. Стигнете до най-горните етажи. Намерете Кай.
Зак се ухили.
– Имаш ли по-добра идея, копеле?
Друидът посегна към качулката на дългото си палто. Когато я дръпна върху главата си, от нищото се издигнаха тъмни криле и след тях се появи пернато тяло. Огромният орел се сблъска с гърба на Зак и крилете му се разпериха около него, докато се сливаше с тялото му.
Аарон издаде рязък звук.
– Това е ужасно.
Зак се отправи към главните врати на кулата.
– Хайде да вървим – промърморих аз, тръгвайки след него, докато прибирах къдриците си на висока конска опашка и прихващах здраво връзката за коса около нея. Безпрепятствена видимост над модата.
Аарон и Езра ме последваха, докато смело се приближавахме към сградата, минавайки покрай индустриален, но някак симпатичен воден елемент, който граничеше с широкия тротоар. Зак стигна до стъклените врати, хвана една дръжка и дръпна. Тя се отвори без съпротива.
Четиримата влязохме в голяма зала, чийто таван беше три пъти по-висок от височината на вратите. Магазини от висок клас, затворени за през нощта, стояха пред широка ивица от лъскав теракотен под, а в средата на пространството се намираше сдържано бюро за сигурност. Единственото осветление идваше от улицата и се процеждаше през безкрайните прозорци.
– Предполага се, че е изоставено? – Попитах, а тихият ми глас отекна.
– Не съм сигурен – промълви Аарон.
Зак се приближи до редица асансьорни врати, които очертаваха къс коридор, и натисна бутона за повикване. Нищо не се случи. Нямаше светлина, която да показва, че асансьорът е бил извикан. Нямаше нито звън, нито светещи цифри, които да показват на кой етаж са асансьорите и колко време трябва да чакаме, за да се върнат на партерното ниво.
Аарон се пресегна към вратата с малка табелка, която обозначаваше стълбището.
– Предполагам, че ще използваме стълбите.
Тази сграда беше висока над тридесет етажа. Нали не си мислеше, че мога да изкача трийсет етажа наведнъж? Защото аз нямах стоманени кокали, за разлика от тези момчета.
Аарон отвори вратата и надникна вътре.
– По дяволите. Светлините и тук са изключени. Дали токът е изключен?
– Предполагам, че не можем да се качим и по стълбите – казах весело. – Какъв срам.
Аарон щракна лампата, прикрепена към защитната му жилетка, и ми се усмихна. Измърморих под носа си.
Езра също включи своята светлина, след което придърпа нагоре горната част на стоманените си ръкавици, подсилени с лошо момче-разбивач.
– Можеш да го направиш, Тори.
– Почти съм сигурна, че не мога – промълвих аз и неохотно ги последвах в тъмното, отекващо стълбище.
За ничия изненада двадесет и шестте етажа доказаха, че съм права.
– Аз… ще… умра – издишах с всяко мъчително стъпало. – Просто… умри.
– Остава още един етаж – увери ме Езра, на две крачки зад мен, а светлината му осветяваше безкрайната планина от бетонни стълби, която ме очакваше.
– Казваш това от десет етажа насам! – Обвиних го между вдишванията.
– Вярно е. Има още един. И после още един, а вероятно и още един след това. Поне един.
Извъртях очи.
– Побързайте, вие двамата! – Обади се с тих глас Аарон от етажа над нас. – Нетърпеливият задник вече е на тридесетия етаж.
Мускулите на бедрата ми изкрещяха в знак на протест, докато влачех крака си нагоре по още едно стъпало, белите дробове се надигаха, крайниците ми трепереха, а стомахът заплашваше да върне вечерята ми. Сълзи от болка и разочарование бодяха очите ми, докато се опитвах да накарам оскърбените си мускули да се движат по-бързо. Две минути глътка въздух, моля. Тридесет секунди глътка въздух. Нещо. Каквото и да е.
Но нямахме време за това.
Стискайки парапета, се принудих да стигна до следващата площадка и се изправих пред други стълби. О, Боже. Стълби. Кой е измислил тези устройства за мъчение? Вероятно щях да се справя добре на равна земя, но можеш да повтаряш едно и също движение само толкова пъти, преди мускулите ти да кажат: „Майната му на тази работа“ и да се откажат напълно.
Езра ме хвана за китката и ме дръпна назад, когато вдигнах треперещ крак на първото стъпало.
– Тори – каза той – позволи ми да ти помогна.
– Мога да го направя – изстенах и се хванах за парапета, за да се издърпам на стъпалото.
Той отново ме дръпна назад и аз се свлякох до него. Обгърнал ръка около кръста ми, той допря уста до ухото ми и прошепна:
– Няма да им кажем. Можеш да имаш няколко минути, за да дишаш.
Стиснах очи, ядосана и засрамена, че не мога да се справя.
– Добре.
Издърпвайки оръжието си от магнетичния си балдахин, той приклекна пред мен и аз издърпах изтощеното си тяло на гърба му. Той закачи ръцете си под краката ми и се затича нагоре по стълбите. Стиснах раменете му, мърморейки за невъзможната му сила и издръжливост.
Пет етажа по-късно, когато гласовете на Аарон и Зак отекнаха зад следващия завой на стълбището, Езра ме пусна да се спусна от гърба му. Той преметна оръжието си през рамо, като металът се притисна към кожата му, и продължи нагоре.
Кратката почивка беше направила чудеса с бедните ми крака и едва куцах, докато изкачвах последния етаж. Зак и Аарон ме чакаха до една врата с голямо „32“, изписано на бялата стена до нея. Друидът беше отметнал качулката си назад и аз с удоволствие видях потта, която блестеше по лицето му и това на Аарон. Трийсетте етажа не бяха били лек бриз и за тях.
– Защо този етаж? – Попитах, когато се присъединих към тях, а Езра беше до мен. – А не на върха?
Аарон посочи вратата. Високо, тънко прозорче прекъсваше стоманеното лице, достатъчно широко, за да се види дали от другата страна има човек. Светлината на жилетката му блесна по стъклото.
По стъклото се стичаха червени капки, а кървав отпечатък от ръка размазваше кървавите пръски.
Назад към част 15 Напред към част 17
