Глава 24
Плъзнах ръце по бойния си колан и прегледах оръжията си.
Усилващи силата медни боксове. Имобилизиращ врага кристал за заклинание за падане. Кристал за разпитване. Димни и светкавични алхимични бомби. Пистолет за пейнтбол с допълнителен пълнител с отвари за сън. И моята вярна Дама Пика.
Предположих, че мога да включа в сметката си и Плащеницата на Валдурна, тъй като все още не я бях върнала на Зак. Артефактът на феите беше прибран в предния ми джоб.
Поех си дъх, проверих се за последен път – черно кожено яке, защитна блуза с дълъг ръкав, кожени панталони, тежки ботуши, коса, прибрана на стегната френска плитка, без грим, който може да попадне в очите ми – и излязох от спалнята си.
Подовата лампа хвърляше топла светлина във всекидневната, а телевизорът проблясваше с цветове, когато на екрана се появи хеликоптер. Арнолд Шварценегер висеше от хеликоптера, протягайки ръка към жена в препускаща кола, която се носеше по мост. Сцената изглеждаше свързана с много викове, но звукът на филма беше твърде нисък, за да се чуе нещо.
Туиги седеше на дивана, прекалено големите му крака стърчаха направо от възглавниците и за кой ли път шаржовите му очи не бяха вперени в екрана. Гледаше ме с тревожна бръчка на восъчнозеленото си чело.
– Хоши? – Извиках.
Силфът се завъртя от нищото. Тя се полюшваше към мен, насекомите ѝ широко разпериха криле и побутна бузата ми с хладния си нос. Дъга от цветове затанцува в съзнанието ми.
Разтрих гладката ѝ шия.
– Готова ли си за това, момиче?
Цветовете се затвърдиха в едно весело жълто. Потвърждавам.
– Тори? – Изпищя Туиги несигурно. – Ще се бориш с лошата магьосница?
– Технически погледнато, не. Това не е моя работа. – Отворих торбичката на гърба на колана си и Хоши се гмурна в нея, свивайки се на стегната топка. – Но Окото на Один и бойните момчета от „Врана и чук“ ще се борят с нея.
Грабнах ключодържателя от масичката за кафе и подрънквах ключовете по дланта си, опитвайки се да се сетя за нещо, което може да съм забравила. Нервите танцуваха в корема ми, но решителността ми беше по-силна.
– Тори?
Погледнах надолу, изненадана да открия Туиги да стои в краката ми.
– Кристалният друид ще те защити ли?
Няма вяра в бойните ми умения, а? Поклатих глава.
– Двамата с Езра си имат своя работа.
Лицето на Туиги се сгърчи в още по-дълбока бръчка.
– Кристалният друид е силен.
– Да.
– Ще бъдете ли сами с Хоши?
– Не, ще бъда с екип. – Усмихнах се. – Притесняваш ли се за мен, Туиги?
Той се почеса по малкия си нос и промълви нещо твърде тихо, за да го чуя.
Засмях се и го погалих по косата.
– Трябва да се върна до сутринта. Дръж крепостта, докато ме няма, става ли?
Той промърмори още нещо и погледна към телевизора, където Арни сега прострелваше дупки в небостъргач с изтребител. Какво беше станало с хеликоптера? И защо имаше изтребител в центъра на града?
Оставих го да се занимава с филма си, тръгнах нагоре по стълбите и заключих вратата след себе си. Защо не бях започнала да гледам екшъни с Туиги по-рано? Те бяха толкова далеч от реалния живот, че впечатлителната фея не беше намерила никакво човешко поведение, на което да подражава. Може би след това ще го запозная с уестърните.
Джипът на Аарон, взет назаем за мисията, беше паркиран пред дома ми и нервите ми се увеличиха експоненциално, когато се качих на шофьорската седалка. Двигателят изръмжа и аз натиснах ограничението на скоростта, докато карах към гилдията. Не бях закъсняла, но чувството ми за спешност нарастваше.
Спрях до вратата на гилдията. Пред мен на празен ход се движеше черен мерцедес, около който в студения януарски въздух витаеше облак от изгорели газове.
Сърцето ми се разтуптя, докато влизах в гилдията. Масите и столовете в кръчмата бяха избутани до стените, а в центъра на помещението се бяха събрали повече митици от „Врана и чук“ в бойно снаряжение, отколкото бях виждала някога преди, непринудено, но целенасочено.
В единия край на помещението Аарон и Табита чакаха с отборите си от петима души. Те бяха засадите; заедно с два отбора „Окото на Один“ щяха да причакват мошениците. Наблизо Кай говореше тихо с Макико, а до тях мълчаливо стояха осем японци с нечетливи лица и изцяло черни дрехи. Техният екип, фокусиран върху прикриването, щеше да изхвърли измамниците от сградата и да ги вкара в чакащите ги войни на Аарон и Табита.
Последният и най-страшен от основните ни бойни екипи беше съставен от трима митици: Дариус, Алистър и Жирар. Тяхната единствена цел беше Варвара – да я намерят, да се бият с нея и да я свалят, но те нямаше да я предизвикат сами. Те щяха да обединят сили с най-добрия отбор на гилдията „Окото на Один“.
Преди да се случи това, една двойка имаше още по-важна задача.
Прегледах стаята в търсене на тях. Близо до входната врата Зак и Езра бяха навели глави заедно. Зак жестикулираше, докато говореше, и светлината се пречупваше от кристалите, които носеше – шест висяха на врата му, още шест във всяка кожена гривна и още дузина висяха на колана му, заредени с флакони с отвари. На бедрата му бяха закачени ножове, а над яката на ризата без ръкави надничаха тъмни татуировки с пера, които се спускаха по ръцете му.
Езра беше екипиран както обикновено, но дългите му стоманено-подсилени ръкавици не бяха достатъчни за тази битка. Носеше къс меч, закопчан на всяко бедро, вероятно взет назаем, тъй като и основното му оръжие – прът, и резервното му бяха починали преждевременно.
– Готова ли си, Тори?
Започнах да се обръщам, за да открия зад себе си Аарон с повдигнати вежди заради моята плахост.
– Готов ли си, Аарон? – Кай се приближи, сложил едната си ръка върху дръжката на по-дългата си катана. – Твоят отбор ще поеме основната тежест на атаката на разбойниците, ако всичко върви по план.
– Да, както каза. – Погледнах предупредително самоуверения пиромаг, скръстил ръце. – Не забравяй последната си битка с Варвара.
Той изсумтя при напомнянето как се е приближил твърде много до магьосницата, бил е ударен с лепкава субстанция, която е залепила артефакт на лицето му, и докато е бил под нейно влияние, е насочил меча си към Езра.
– Ти също почти умря онзи път – напомних тихо на Кай. – Всички трябва да сме внимателни.
– Без големите си Варвара няма да разбере какво я е ударило. – Аарон погледна през рамото ми. – А Зак и Езра няма да са близо до нея, което е най-доброто за всички.
Особено за Езра. Хаотичното бойно поле беше неподходящото място за избухлив демоничен магьосник, който трябваше да крие силата си и да държи емоциите си под строг контрол.
Табита повика Аарон и Кай, вероятно за последна проверка или нещо подобно, затова се насочих към двойката до вратата.
Зак погледна нагоре при приближаването ми, но не спря с обясненията си.
– Докато лунният възел е прекъснат, ритуалът за анимация ще се провали. Единственото ни притеснение е да стигнем до масивите, които се намират в големите, но сабята ми може да пресече стомана.
– Тогава това не би трябвало да е проблем. – Приглушената усмивка на Езра озари очите му, когато се присъединих към тях. – Време ли е, Тори?
– Да. Тръгваме след – проверих часовника си – две минути. Ти и Зак готови ли сте?
– Готови сме да тръгнем.
Прехвърлих погледа си от несъответстващите му очи, стабилни и спокойни както винаги, към зелените ириси на Зак и тъмната ярост, която се криеше зад неестествената им яркост.
– Какво ще кажеш ти, Зак? – Промърморих, приближавайки се до него.
Устата му се изкриви горчиво.
– Резултатът ще бъде същият – прошепнах му аз. – Дори и да не го направиш сам, тя пак ще се окаже мъртва – а по начина на Шейн ще има време да оцени пълния мащаб на падението си, преди да захапе праха.
Той измърмори.
– Екипът ти започва от северния край на терминала, нали?
– Да.
– Не бързайте да влизате, когато започнат боевете. Лесно ще се подгънете, а ви е нужна гъвкавост, за да сменяте позициите си или да се оттегляте.
– Ще правя каквото ми каже Андрю.
– Той е един от най-опитните ни командири на екипи – добави Езра. – Тори ще бъде в добри ръце.
Зак кимна, в челюстта му се появи напрежение, а студената яма на страха в червата ми се затопли, когато разбрах, че се притеснява за мен.
– Добре! – Дариус се обади, минавайки през кръчмата. Беше в бойно снаряжение, ножовете бяха закачени на бедрата му, а по-възрастен мъж или не, бе горещ дявол. – Всички знаем ролите си. Ръководители на отбори, първата проверка е в 6:50, а последната – в 6:58. Пълно мълчание в 7:00.
Ръководителите на отбори извикаха с утвърдителни гласове, като няколко от тях провериха слушалките си. Докато погледът ми минаваше над тях, забелязах движение в другия край на кръчмата. В ъгъла се беше появила Робин, а до нея – високата ѝ руса спътница Амалия. И двете млади жени бяха облечени в черно, а на гърдите ѝ блестеше инфернусът на Робин. Амалия не изглеждаше въоръжена, но до тях чакаше и със сигурност беше въоръжена с разсичащ черепа меч на съдбата, дребната магьосница Зора.
Намръщих се, чудейки се каква е ролята им. Въпреки че бях наоколо през по-голямата част от етапа на планиране, никой не ги беше споменал.
Дариус огледа гилдиите си.
– Бъдете внимателни, бъдете в безопасност и бъдете умни. Тази вечер оставяме настрана първото правило в полза на третото. Този път ще ударим първи. Ще се видим на бойното поле!
От чакащите митици се надигна дълбоко възклицание, почти рев, и всички косъмчета по ръцете ми настръхнаха. Първото правило на гилдията: Не удряйте първи, но винаги отвръщайте на удара. Тази вечер обаче ние бяхме агресорите.
Дариус се запъти към вратата, а Жирар и Алистър го последваха. Гилд майстора направи жест към Зак, докато минаваше.
– Хайде да вървим.
Зак тръгна след тях. Гледах го как си отива, а долната ми устна беше стисната между зъбите. Когато стигна до вратата, той ме погледна назад, а очите му бяха тъмни и горящи. После изчезна, а вратата се затвори с весело дрънчене.
Към вратата се приближиха още трима митици: Андрю, водещ Брайс и Рамзи. Моят отбор.
Имахме две задачи: да поставим Езра на позиция и да осигурим връзка между всички екипи. Щяхме да проследяваме различните битки, да оказваме подкрепа, където е необходимо, и да придвижваме Брайс из бойното поле, за да може той да свърже телепатично всички лидери на екипи, в случай че електронните методи за комуникация се провалят.
Хванах ръката на Езра и погледнах през рамо. Аарон и Кай стояха един до друг, а екипите им бяха зад тях. Ако всичко вървеше по план, следващият път, когато ги видя, щеше да бъде след края на битката – мошениците щяха да бъдат задържани, а Варвара – заловена или мъртва.
Преглъщайки тежко, аз поведох към джипа на Аарон. Езра се качи, а Брайс и Рамзи седнаха на задната седалка с него. Андрю се плъзна на пътническата седалка до мен.
– Добре, Тори – каза той с внимателния, замислен глас, който го беше превърнал в любимец сред лидерите на екипа ни. – Хайде да тръгваме.
Превключих на задвижване и се отдалечих от бордюра.
– Точно по график – добави той, проверявайки часовника си. – След като закараме Езра, ще имаме достатъчно време да заемем позиция. И Езра няма да има проблеми да се срещне със… Зак.
Той се поколеба над името и ме погледна.
– Не мога да повярвам, че работим с Призрака – отбеляза Рамзи. – Само при вида му ме побиват тръпки по гърба.
– Тори не се страхува от него. – В огледалото за обратно виждане Брайс повдигна вежди. – Нито пък Езра. Явно има някакво познанство.
– Репутацията на Зак е силно преувеличена… в някои области – промълвих аз, не твърде доволна, че телепатът е доловил чувствата ми. – Така или иначе, той се грижи за големите вместо нас, така че не се оплаквай.
Планът все още беше Зак и Езра да се справят с големите заедно, но те се срещаха на място, вместо да влизат по двойки. Шейн не го предпочиташе, но трябваше да се отстранят няколко охранители и като първи там Зак и Езра бяха логичните, които да го направят.
Треперещите нерви в корема ми се засилиха. Светлините на задните фарове заблестяха, докато се отдалечавах от центъра на града, последният вечерен час пик изтъняваше. Всеки момент екипът на Кай щеше да напусне гилдията. Десет минути след това и екипите на Аарон и Табита.
Последният светофар отбеляза края на жилищния квартал и улицата се превърна в широка магистрала. Уличните лампи проблясваха, докато преминавахме през криволичещия надлез и се включвахме в магистралата. Километрите минаваха с бясна скорост, носейки ни все по-близо и по-близо.
Дишах тежко през носа си, борейки се с надигащия се в мен страх.
С още един лек завой се качихме на моста Секънд Нороус. Черната вода на пристанището отразяваше светлините на града, а там, вляво, беше нашата цел.
Лабиринт от огромни сгради и складови контейнери, стърчащи в пристанището, безкрайни купчини стомана, натрупани върху бетонните пространства, блокови кейове, застлани с чудовищно оборудване за разтоварване на товарни кораби. Това беше най-голямото пристанище в провинцията и идеалното място за снабдяване, изграждане и скриване на малка армия от големи.
Аркираният мост продължаваше покрай кейовете и сърцето ми се сви в корема, когато осъзнах колко безнадеждно, ужасяващо огромно е съоръжението. Картите не го бяха отразили подобаващо. Беше лабиринт от промишлени сгради, оборудване и товари, простиращ се на двадесет градски квартала. Източната част беше тъмна, затворена за уикенда, но от западната страна светеха светлини, където беше акостирал дълъг товарен кораб, а над палубата му беше разположен кран.
От другата страна на моста излязох от магистралата и навлязох в двулентов път, граничещ със занемарени предприятия и няколко остарели жилищни сгради. Дишайки дълбоко, завих наляво. Напред пътят се вряза под влаковите релси, които отделяха терминалите за обработка на товари от останалата част на квартала.
Отново завих наляво. Минавайки покрай ивица от малки предприятия от индустриален тип, завих по осеяната с чакъл алея до скромен склад за подови настилки, след което спрях джипа и го превключих на паркинг. Пред нас се издигаха влакови релси, които препречваха пътя ни. Дълга линия от черни цистерни се движеше на петнайсетина метра над малкия парцел зад склада.
– Това е моята спирка – каза леко Езра и бутна вратата си.
– Успех – промърмори Андрю. – Не забравяй микрофона си.
Езра излезе, а Брайс и Рамзи също му пожелаха късмет. Ръцете ми се стегнаха върху волана, кокалчетата ми побеляха, докато Езра си играеше със слушалката и проверяваше връзката на телефона си, преди да го прибере в джоба.
Страхът се завъртя в главата ми, докато един вътрешен глас ми крещеше, но не знаех какво казва. Натиснах бутона за прозореца си и той се спусна. Езра се наведе, за да погледне вътре. Устата ми се отвори, после се затвори.
– Бъди внимателен – прошепнах хрипливо.
– Ще внимавам. – Той бързо и успокоително стисна рамото ми. – Ще се видим скоро.
Докато той се отдалечаваше от автомобила, сърцето ми се сви в гърлото. Болката се разпространи в пръстите ми от смазващата им хватка върху волана. Езра беше опитен боен митик и притежаваше неудържима демонична магия в подкрепа на другите си умения. Той можеше да се справи сам. Знаех това.
Тогава защо не можех да дишам? Защо паниката ме обземаше с всяка негова стъпка?
– Чакай! – Думата се изтръгна от мен. Откопчах колана и отворих вратата. – Езра, почакай!
На половината път до издигнатите релси и бавно преминаващия влак той се огледа.
– Какво става? – Попита Андрю.
Не знаех. Не можех да отговоря. Излезнах от колата и зачаках с разтуптяно сърце, докато Езра тичаше обратно към мен, със свъсени от загриженост вежди.
– Какво… – Погледът му премина през лицето ми и тонът му се промени към тихо питане. – Какво става, Тори?
Поех си дълбоко дъх. Ужасът пулсираше в гърлото ми и ме караше да се чувствам замаяна. Нещо не беше наред, нещо, което не можех да посоча с пръст, но какво…
Зад клепачите ми проблесна спомен – Зак, чиито очи горяха от сенчеста ярост, докато следваше Дариус през вратата на гилдията.
Задъхах се от осъзнаване.
– Трябва да дойда с теб.
Изненадата премина през чертите му.
– Какво? – Попита Рамзи от задната седалка, а гласът му се носеше през отворената ми врата. – Знам, че тренираш, но все още си аматьор.
Андрю се наведе през шофьорската седалка.
– Тори, работата им е твърде важна, за да…
– Зак не е съгласен с нашия план. – Насочих думите си към Езра. – Варвара унищожи всичко, което има значение за него. В момента, в който приключи с големите, той ще посегне на гърлото ѝ. А аз може би съм единствената, която може да го разубеди.
Езра възприе това.
– Промяна в плановете, Андрю. Тя ще дойде с мен.
– Чакай. – Брайс подаде глава над конзолата, за да погледне през вратата към мен и Езра.
– Лошо ли е, ако той отиде при Варвара? Щом тя е победена…
– Видяхте ли кадрите от унищожаването на участъка в Лос Анджелис? – Попитах нетърпеливо.
– Да, разбира се.
– Ето защо трябва да се уверя, че Зак ще запази главата си.
Очите му се разшириха.
– Това беше той? – Прошепна Рамзи невярващо.
– Сто и десет процента вбесен друид, на когото не му пука много за приятелския огън. – Погледнах към Андрю. – Аз отивам.
Той разкопча предпазния си колан.
– Тогава ще трябва да бъдеш изключително предпазлива. Не можеш да бъдеш открита, преди големите да бъдат обезвредени.
– Ще се справим – каза Езра, а стабилността му успокои треперенето ми. – И ще се справим със Зак.
Той хвана ръката ми. Когато Андрю отвори вратата си, за да се прехвърли на шофьорското място, Езра ме издърпа през паркинга и аз извих врат назад, за да видя как последната цистерна от дългия влак профучава по повдигнатите релси.
Знаех, че Зак е в лошо положение, но с неговото твърдо спокойствие предполагах, че ще се справи. Сега не бях толкова сигурна. Дали бях подценила дълбочината на скръбта му… и нуждата му от отмъщение? Така или иначе, трябваше да бъда до него, преди да е зърнал врага си и да е убил себе си или някой друг.
Назад към част 23 Напред към част 25
