Глава 28
Варвара насочи ноктестите си пръсти към мен и Езра.
– Егейраи
Най-малкият звън на разместен камък.
Главата ѝ се отметна настрани и тя изпъна ръка, крещейки:
– Импело!
Зак, прескачайки отломките, с разперени от двете му страни крила на Лалакай, изпъна ръка, а черна руна беляза дланта му.
– Импело!
Еднаквите кантрипи се срещнаха с бум. Зак се издигна през развълнувания въздух и се блъсна във Варвара, а алената му сабя за малко не я улучи отстрани. Тя хвърли отвара на пода и тя избухна в облак розов дим. Той се отдръпна назад, три кристала светнаха на гърдите му, след което се зареди в непрозрачната мъгла.
Звън на метал, Варвара, която изкрещя заклинание, яростното ръмжене на Зак – но аз не гледах.
– Тори? – Прошепна Езра.
Разположена наполовина на гърдите му, се взирах в картата си „Дама Пика“.
Изчезнала.
Лицето на картата беше празно, заклинанието в нея изчезна, а аз се почувствах гола. Дамата беше първият ми артефакт, първият ми съюзник в битката. Тя беше с мен във всяка битка, моето асо в дупката, моят буквален коз. Беше отблъсквала магове, магьосници, демони, големи. Всеки път, когато имах нужда от нея, тя беше там, за да ми спаси задника.
Сега я нямаше, изтрита от магията на Плащеницата.
Не бях имала време да сваля артефактите си, преди да облека наметалото. Само една секунда закъснение щеше да означава моята смърт – и тази на Езра. Знаех какво жертвам, когато извадих Плащеницата от джоба си, но като го видях…
Кристалите, които висяха на китката ми, звънтяха заедно, скучни и обикновени. Месинговите кокалчета не бяха нищо повече от месинг. Дори отварите в пистолета ми за пейнтбол бяха станали безсилни.
За първи път, откакто бях взела Дама Пика в онази задна уличка срещу апартамента на брат ми, бях без магия.
Обгърнах с ръце Езра и зарових лице в рамото му, закриляйки го, докато се криех от изблиците на сила, звънтенето на оръжията, свистенето на магията. Странни миризми надушиха носа ми, докато Зак и Варвара пускаха заклинание след заклинание. Гласовете им звучаха като заклинания.
Двама майстори на тъмните изкуства, на които не им оставаше нищо друго, освен да се борят със собствените си умения.
Варвара изкрещя и аз вдигнах глава.
Високо над нас пълната луна проблясваше през разбития покрив, а сребристата светлина прорязваше дима, който висеше над бойната арена. Цветни течности се пръскаха по разбития под и парчетата срутен таван. Едно бетонно парче бълбукаше, а парата се издигаше в причудливи тапи.
Все още крещейки, Варвара притискаше китката си към гърдите – кървавият пън на китката ѝ, ръката ѝ беше изчезнала. Бъркайки в предната част на палтото си, тя захвърли блестящ артефакт далеч от себе си, изричайки заклинанието.
Зак подпря ръката си и жълтият щит на феите изскочи навън, като се разпростря в целия му ръст. Копията от блестяща фуксия се впиха в щита му, а върховете им бяха на сантиметри от тялото му. Той изхвърли ръката си навън, прогонвайки щита и заклинанието, което беше спрял, и скочи по-близо, размахвайки острието.
Тя изрече заклинание и на пътя на меча му се появи блясък от мрак. Червеното острие, способно да прониже стомана, отскочи. Той се съвзе и отново замахна, но от устните ѝ падна още латински. Отново и отново, толкова бързо, колкото той успяваше да нанесе удара, тя изричаше заклинание, за да го спре.
Докато се хвърляше яростно, острието му се плъзна по петно от тъмна магия и той направи крачка твърде близо.
Тя се втурна към него и прокара стоманените си нокти по предмишницата му – разкъсвайки друидските му татуировки. Сабята му се пръсна на парчета светлина и той се препъна назад.
– „Ori tuum da mihi pectus“ – изкрещя тя триумфално, докато се протягаше към него с тъмен диск в ръка, – „tuum iam…“
Той извади назъбен кинжал от ножницата на бедрото си и заби острието в гърдите ѝ.
Въздухът зад магьосницата затрептя. Във вихъра на гарвановата коса се появи Лалакай, пълните ѝ червени устни се усмихваха – и едва тогава осъзнах, че татуировките с пера липсват от ръцете на Зак. Тя се наведе над рамото на Варвара, докато магьосницата зяпаше Зак с шок в очите.
– Ти загуби – прошепна в тишината тъмната.
Зак изтръгна острието от врага си. Когато тя падна назад, той захвърли кинжала настрани и я хвана за гърлото с две ръце. С оголени зъби той я вдигна, приближи лицето ѝ до своето, а краката ѝ докоснаха земята.
– Казах ти – изрева той – че ще те гледам как умираш, докато се давиш в собствената си кръв.
Мускулите на ръцете му се напрегнаха и в разрушената сграда отекна ужасно скърцане. Тялото ѝ се разтърси от спазъм, а от смачканото ѝ гърло се изтръгна задушен хленч.
– Една смърт не е достатъчна. – Той се вгледа в очите ѝ. – Можеш да умреш хиляда пъти и това няма да е достатъчно.
Тя одраска китката му с останалата си ръка, хриптейки от болка и ужас, а краката ѝ се подкосиха. Зак не помръдна, ръцете му бяха стабилни, докато я държеше за гърлото, а секундите се влачеха. Движенията ѝ станаха по-безумни, после се забавиха. Ръцете ѝ паднаха настрани и с последно хрипливо хлипане тя замря.
Дори тогава той не помръдна. Лалакай, която стоеше на няколко крачки от него, се усмихна, докато наблюдаваше своя друид.
Бавно дишане се изплъзна от него, след което той разтвори ръце. Тялото на магьосницата падна на пода в безподобна купчина. Той изучаваше победения си враг още миг, след което влезе в развалините. Наведе се и потърси в разпадащия се бетон. След минута се изправи, избърса праха от гримоара си и го прибра в джоба си.
Зелените му очи, човешки и изтощени, се обърнаха към моите.
Навсякъде по него бяха изписани следи от жестоката борба, която беше преживял. По лицето му се стичаше кръв от порезна рана на бузата. По тялото му имаше още резки, а ризата му беше разкъсана. Изгаряния обгаряха едното рамо. Коланът му беше почти празен от флакони, заклинателните му кристали бяха тъмни. На лявата му предмишница беше останала само една фаеска руна, а дясната беше разхвърляна, кръвта беше заличила останалите татуировки.
Пренебрегвайки Лалакай, той тръгна към мен.
Погледнах надолу. Езра ме гледаше, умората му беше хиляди пъти по-лоша от тази на Зак – и още по-лоша от мъчителното отчаяние, което се криеше в задната част на погледа му. Езра знаеше, че е стигнал до пропастта. Знаеше, че за няколко минути е изпаднал в лудостта, от която се страхуваше почти десетилетие.
Беше оцелял през нощта, но на каква цена?
Докоснах бузата му.
– Чакай тук.
Той се усмихна. Беше слаба, усмивка, оцветена от скръб, но някак си все още се усмихваше за мен.
– Не мисля, че ще мога да издържа, толкова съм сигурен.
Още две сълзи изтекоха от очите ми, когато прокарах нежна целувка по устните му. След това се надигнах, изтрих сълзите от бузите си и се изправих пред друида.
Той се спря на пет дълги крачки от мен, с едва доловима предпазливост в изражението на лицето си. Вгледах се в очите му, търсейки единственото нещо, което трябваше да видя.
– Ти я уби. – Посочих тялото на магьосницата. – Със собствените си ръце, точно както искаше.
Той хвърли поглед към убития си враг, после се върна към мен.
– Доволен ли си? – Борех се да запазя равновесие в думите си. – Струваше ли си, Зак?
– Отмъстих за живота, за който трябваше да отмъстя.
Тръпка ме прониза от главата до петите и аз потърсих очите му още веднъж, но колкото и да се взирах, не видях съжаление. Челюстта ми трепереше, но се борех да не изхлипам.
Той сви рамене.
– Не ме гледай така. Планът ми през цялото време беше да убия Варвара, преди тя да успее да избяга с Езра. Нямах представа, че ще го изгуби по този начин.
– Казах ти, че почти не му остава време – казах хрипливо, а трепетът се сгъсти в гърдите ми. – Казах ти, че губи контрол.
– Все още не знаех, че това ще се случи.
– Ами другите? Аарон и Кай? Моята гилдия? – Ръцете ми се свиха в юмруци. – Ти разказа на Варвара целия ни план и ги остави да влязат в капан.
– Заблудих я за броя ви. Тя очакваше половината от силите. Те биха могли да се справят.
– Да се справят? – Самообладанието ми се наруши и гласът ми се повиши. – Да се справят? Нямаш представа! Нямам представа какво е подготвила Варвара, с какво е трябвало да се борят! Ти сам каза, че тя може да предвиди всичко! Нямаш никаква представа дали са все още живи!
Намръщената му физиономия се задълбочи.
– Тори…
– Струваше ли си? – Въпросът се изтръгна от мен с вик. – Дали убийството ѝ с голи ръце си струваше всичко, което загуби? Струваше ли си да отмъстиш за вече отминали животи, за да унищожиш тези, които все още са останали? Струваше ли си да получиш всичко, което искаше, да ме предадеш?
– Казах ти…
– Излагаш на риск всички, които обичам! – Гласът ми, крясъкът ми, беше толкова силен, че ме заболяха ушите. – Гилдията ми, приятелите ми, Аарон, Кай, Езра! Ти ни излъга и ни измами! Постави всички ни в опасност, за да можеш да убиеш някого, който така или иначе щеше да умре, когато Магиполицията го екзекутира!
– Ако те са били…
– Аарон и Кай можеше да са мъртви! Синър също е навън! Всички…
– Ако Аарон и Кай са мъртви, значи не са били и наполовина такива магове, за каквито са се представяли.
Думите му ме удариха като удари, прекъсвайки изгарящата ми ярост. Не съжалявам. Никакво извинение. Толкова ли беше решен да не изпитва разкаяние? Толкова ли беше сигурен, че всичко, което е направил, е било необходимо… или просто не му пукаше за животите, които е застрашил?
Погледнах надолу към китката си и към празното лице на моя артефакт „Дама Пика“. Бях се втурнала в експлозия от демонична сила, за да спася Езра, жертвайки единствената си магия, за да го достигна. Бях залагала живота си на карта отново и отново, за да спася приятелите си, защото така правеха приятелите.
– Никога не сме били приятели – прошепнах аз.
– Знам.
Вместо раздразнението, което очаквах, думите му бяха тихи и горчиви.
– Можехме да бъдем приятели. Ако се беше отворили поне малко. Ако ми се беше доверил.
Той ме погледна, безизразен. Мълчанието се простираше между нас.
Обърнах се и тръгнах през отломките към „Плащеницата“. Внимателно сгънах материала, след което се върнах при друида. Взех ръката му, чиято кожа беше осеяна с кръв и мръсотия, притиснах квадратчето плат в белязаната му с кантрип длан и го задържах там.
Пръстите му се сключиха плътно около артефакта.
– Тори…
– Рискувах живота си заради теб, Зак. – Държах ръката му, без да мога да погледна нагоре и да видя отново безмилостните му очи. – Доверих ти се с всичко, което имаше значение за мен, с всички, които обичам, и те ти се довериха, защото го направих. Щях да бъда твой верен приятел, дори и да си злобен пич и малко страшен понякога.
Пуснах ръката му и отстъпих назад.
– Но вместо това ти избра своето отмъщение. Надявам се, че си е струвало.
Очите му се разшириха от тона ми. Яростта ми беше изчезнала и бях прошепнала думите с нещастно примирение.
Нямаше значение дали скръбта и яростта бяха замъглили преценката му. Нямаше значение дали е имал план. Нямаше значение дали е смятал, че всичко ще се нареди добре накрая. Не бих допуснала в живота си човек, който е готов да рискува близките ми заради собствените си цели. Някой, който би ни наранил, би ни предал заради егоистични амбиции.
– Не се връщай – прошепнах, гласът ми се пречупи – докато… или освен ако… не решиш, че не си е струвало.
Докато се обръщах от него, очите ми срещнаха тези на Лалакай. Застанала наблизо, със сгънати ръце и повдигнато бедро, тя прокара върха на розовия си език по устните си.
Дъхът ми изтръпна, докато се връщах към Езра. Той беше успял да седне, но раменете му бяха прегърбени, очите му затворени, а обикновено бронзовата му кожа бледа от изтощение, толкова дълбоко, че приличаше по-скоро на болест. Плащеницата беше изцедила всяка йота от магията му – и от силата му.
Коленичих до него и обгърнах раменете му с ръка. Клепачите му трепнаха.
Тишина. Усещах вниманието на Зак върху себе си. Без да мога да се спра, погледнах назад.
Той стоеше там, където го бях оставила, с ръце, свити встрани. Гръдният му кош се надигаше, очите му горяха – но не от ярост. Зад него Лалакай разпери ръце, а лицето ѝ се втвърди от недоволство.
Зак отвори уста, за да говори, и направи крачка към мен.
От сенките избухна огън.
Лалакай изскочи напред. Ръцете ѝ обгърнаха Зак и с едно движение на тънката си ръка тя изпрати вълна от сенки, която се разби в идващия огън. Още едно движение на пръстите ѝ и светкавицата, скочила към гърдите на Зак, се разкъса, а разклоненията на електричеството се гмурнаха към земята.
От гърба ѝ се разгънаха сенчести криле. Зелените ѝ очи светнаха, тя погледна право в лицето ми, изрече една-единствена дума и сгъна крилата си около Зак. Последното нещо, което видях, преди той да изчезне в блясъка на избледняващите сенки, беше интензивността в очите му, която се обливаше в горчиво примирение. Той и феята изчезнаха.
– Не! – Викът му отекна в стените и Аарон се втурна от мрака. Огънят искри от ръцете му. – Къде отиде той? По дяволите!
На няколко крачки зад него се появи Кай. На раменете му висеше Туиги, а кристалните му очи бяха широко отворени. С катана в ръка, електромагьосникът се завъртя в кръг, после рязко разтърси глава.
– Няма ги.
Аарон прокле яростно.
Като прибра меча си, Кай се обърна към мен. Аарон също. Изцапан със сажди. Скъсани, мръсни дрехи и изтъркана екипировка. Напръскани с кръв, изцапани с драскотини.
Но живи. Ненаранени. В повечето случаи невредими. Достатъчно добре.
Когато се изправих на крака, те се втурнаха да ме посрещнат. Аарон ме придърпа към гърдите си, а Кай прокара ръка по косата ми, преди да коленичи до Езра. Обхванал раменете ми с ръце, Аарон ме стисна успокояващо – и аз изкрещях, когато ме връхлетя камион болка наведнъж, всяка част от тялото ми изпадна във внезапна агония.
– Съжалявам. – Сложил ръце на раменете ми, Аарон направи крачка назад. – Ранена ли си? Къде… – Погледът му се насочи към мен и лицето му побеля. – Господи не! Кай!
Кай беше на наша страна в един миг.
– Какво?
– Тя е цялата в кръв!
Веждите ми се сгърчиха объркано. Кръв? Наранена ли бях?
Аарон дръпна ципа ми надолу и Кай свали якето ми. От прободните рани по торса ми се стичаше кръв по цялата риза.
О. Точно така.
– Имаш ли кръвоспиращо средство? – Попита Аарон. – Трябва да я закараме при Елизабет.
Кай извади от джоба на жилетката си флакон с един от ръчно написаните етикети на Синър.
– Тори? Остани с нас.
– Добре съм. Използвах нещо за спиране на кървенето… отвара върху ръката си.
– Ръката ти? – Аарон намери нарязания ми крайник и прокле под носа си. – Изпий отварата, Тори.
Дозираха ме с лепкава кафява течност, превързаха ръката ми толкова здраво, че тя изтръпна, после Аарон ме взе в прегръдките си. Кай помогна на Езра да се изправи на крака, след което прехвърли несигурния аеромаг през рамо в пожарникарска хватка.
– Защо – измърмори той задъхано, докато се подпираше на тежестта на Езра, – ти получаваш момичето, а аз – момче, което е по-високо от мен?
– Късметът е в жребия.
– Ти си задник.
Хихикане преряза гърлото ми – и в следващия момент се разплаках. Ръцете на Аарон се стегнаха и той прошепна успокоителни думи, докато вървеше към горната врата. Нито един от маговете не коментира разрушенията – или тялото на Варвара.
През замъгленото от сълзи зрение погледнах през рамото на Аарон към мястото, където Зак беше изчезнал. Самодоволната усмивка на Лалакай изплува в съзнанието ми заедно с едносричното съобщение, което беше предала само на мен.
Една дума.
Мой.
Назад към част 27 Напред към част 29
