Глава 10
Ориентирането в сградата ни отне десет минути, но накрая намерихме асансьор, който се издигаше до 61-ия етаж. Ключодържателят го активира и асансьорът се изстреля нагоре, оставяйки стомаха ми зад себе си. Номерата на етажите се изпречиха, после асансьорът забави ход. Равновесието ми се възвърна, когато асансьорът спря и роботизиран женски глас интонира: „Етаж шестдесет и първи“.
Вратите се отвориха. Влязохме в елегантно фоайе, застлано с кожени дивани. Отсреща имаше двойна врата: апартаментът в пентхауса.
– Смяташ ли, че собственикът е вкъщи? – Прошепна Изза.
– Нямам представа. – Бръкнах в ключовете, чудейки се дали охраната носи генерален ключ за всеки апартамент. Изглеждаше малко вероятно.
Предпазливо се приближих до охранителния панел до вратите. Докоснах с два пръста мигащия панел и изпратих в него вълна от електричество. Той се разпука силно, разцепи се по средата и изпусна струйка дим. Светлините във фоайето угаснаха.
– Хм. – Гласът на Изза се носеше от пълната тъмнина. – Може би си прекалил.
– Изглежда така. Можеш ли да махнеш светлината от жилетката ми?
Отговориха ми шумолящи звуци, после разцъфна светлина. Върнах си жилетката, извадих инструментите си и ѝ я подадох обратно. Тя насочи светлината към ключалката и трийсет секунди по-късно, след като внимателно я подкарах, отворих вратата.
– Ооо – въздъхна Изза.
Влязохме в луксозно обзаведен апартамент с отворена концепция. Петнайсетметровите прозорци от пода до тавана разкриваха панорамна гледка към центъра на Ванкувър. Искрящите светлини на града ме приканваха, но аз се съсредоточих върху интериора.
– Дръж се нащрек – прошепнах аз. – Той може да е тук.
Тя кимна трезво, но блясъкът на фенерчето разкри възбуденото ѝ изражение. Огледахме първия етаж, като проверихме всяка от трите спални и петте бани. След това се изкачихме по стълбите към второто ниво, където открихме апартамент за гости и огромна открита тераса с множество места за сядане и плувен басейн в цял размер.
Свързващото звено беше фино – кръг от линии и символи, издълбани в каменния под на терасата. Стъклените панели изпълняваха ролята на парапети и ветрозащитни устройства, но някой ги беше променил така, че да се отварят и да позволяват на силните ветрове да нахлуват.
Икар не се появи, нито пък ни нападна, така че предположих, че все още го няма. Връщайки се на основното ниво, спрях до кухненския остров и се загледах в пристанището на Ванкувър, осеяно с трептящите светлини на корабите. Под пентхауса висеше мътен слой облаци, който скриваше по-късите небостъргачи. Всичко беше под моята гледна точка, безкрайно море от покриви и светлини.
– Можеш ли да повярваш, виж това място? – Гласът на Изза отекна в коридора. – Погледни размера на тази баня. И тази баня. И тази! Те са по-големи от моя апартамент.
Тя се появи отново, ориентирайки се със светлината на челото си. Спирайки до мен, тя също се загледа през прозореца.
– Това е красиво. Можеш ли да си представиш да живееш на такова място?
Мога. Имах такова. Различна сграда, подобно ниво на лукс.
Но не го казах. Извърнах се и изучих пространството. Бях затворил входните врати, но ги оставих отключени, тъй като счупеният защитен панел беше мъртво доказателство. Някъде в този пентхаус трябваше да се изправим срещу Икар.
Присъствието на Изза привлече вниманието ми обратно към нея. Тя се взираше хипнотизирано в гледката зад прозорците. Конската ѝ опашка беше изкривена, дългите кичури гарванова коса бяха заплетени и начупени, а кичурите обрамчваха изящните ѝ скули. Мека светлина галеше лицето ѝ, а по бузите ѝ се виждаше намек за трапчинки.
Погледът ѝ се стрелна към мен.
– Какво?
– Нищо. – Бързо се обърнах. – Трябва ни план.
И така, започнахме да планираме – заедно. Сътрудничихме си за стратегия, след което се оттеглихме в един ъгъл, където можехме да наблюдаваме входната врата. Зад нас къс коридор водеше към стълбището на терасата.
Облегнах се на стената, жилетката ми беше на пода до краката ми, готова да я облека, когато Икар пристигне. Бяхме се съгласили, че е малко вероятно той да лети до терасата. Шестстотин метра бяха опасно високо за чифт разхлопани сандали. Със заклинанието си за невидимост не би трябвало да има проблем да стигне до пентхауса – и тогава щеше да се наложи да отвори вратата. Невидими или не, ние щяхме да видим това.
Ако все пак се издигнеше до терасата, в 3:30 – три минути преди крайния срок – щяхме да се насочим нагоре по стълбите и вместо това да се подготвим да го причакаме в засада при връзката.
– Какво мислиш? – Прошепна Изза, като се наведе до мен. Бяхме изключили светлините си и околното сияние на града едва проникваше в сенките. – За Икар? Той има летящи сандали, отразяващо огледало, невидимост…
– Той има и меч – промърморих аз. – Видях го последния път.
– И четирите божествени дарби. – Белите ѝ зъби пробляснаха, докато хапеше долната си устна. – Ами ако той е Персей? Ами ако е безсмъртен полубог, дошъл да си поиска това, което му се полага по право?
– Има един проблем с тази теория. Ако е полубог, тогава няма да има нужда от заклинание, което да го превърне в полубог.
Ивица светлина премина през бузата ѝ, докато тя отвръщаше поглед.
– Какво? – Попитах тихо.
– Не съм убедена, че заклинанието прави точно това. Ти го каза, нали? Ако то прави ползвателя си непобедим като Персей, ще се нарича заклинание на Персей. Защо се нарича заклинание Андромеда? Андромеда не е имала никакви специални способности…
Изчаках, знаейки, че тя се колебае над думите, които искаше да каже.
– Андромеда е била специална само… – Изза несъзнателно докосна гърдите си. – … само в любовта си към Персей. Това беше нейната дарба, нейната сила. Тя го обичаше с цялото си сърце.
– Тогава какво щеше да направи заклинанието? Какво би го направило толкова мощно и търсено?
Тя поклати глава.
– Не знам.
Проверих часовника си. 3:09 ч. Бяхме толкова напреднали спрямо графика, че сега ни очакваше скучно чакане – ако Икар не пристигнеше по-рано. Ако приемем, че изобщо се появи. Може би щеше да отиде до фара. Не се притеснявах за безопасността на Аарон и Езра, не и на уединено място, където двамата биха могли да се развихрят, но способността им да спрат Икар ме тревожеше. Човекът беше майстор на бягството.
Без да искам да се занимавам с това, гледах как тази линия на светлината се плъзга по чертите на Изза, докато тя накланяше глава, за да наблюдава входните врати на апартамента.
– Артефактите и митологията са твоя страст – промълвих аз. – Защо се присъедини към гилдията „Окото на Один“? Те са ловци на глави, а не учени.
Тя се заигра с ципа на якето си, после го разкопча и смъкна дрехата.
– Прегрявам – промърмори тя и го захвърли през коридора в един тъмен ъгъл. Носеше тесен черен пуловер с V-образно деколте и не можех да спра погледа си да проследява извивката на шията ѝ надолу през ключиците до меката извивка на гърдите. – Исках да се присъединя към гилдията на приключенците.
Изказването ѝ върна вниманието ми към лицето ѝ. За щастие, тя беше загледана във вратите и не беше забелязала блуждаещия ми поглед.
– Искам да изследвам древни руини, да възстановявам легендарни артефакти и да откривам легендарни митове. – Тя въздъхна. – Но тези гилдии приемат само най-добрите. Аз нямам нужните умения, затова се присъединих към „Окото на Один“, за да се науча да воювам и да попълня автобиографията си.
– Как влезе без бойни умения? – Попитах, после бързо добавих: – Без обиди, но чух, че приемат само опитни бойни митици.
– Аз не съм безполезна девойка, Кай. Трябва да знаеш, че имам още трикове в торбата си – някои от тях са лоши.
Усмивка се появи в ъгълчето на устата ми.
– Искам да видя какво наистина можеш.
– Кой казва, че ще ти покажа? – Попита тя, а настроението ѝ се влоши. Погледът ѝ падна към устата ми, преди да се върне обратно нагоре. – Хубав опит. Имам номера ти – ала сега.
– Имаш моя номер? – Веждите ми се смръщиха. – Какво означава това?
– Означава, че тази твоя кокетна усмивка няма да ми подейства.
Кокетна усмивка?
Тя ме погледна дълго и враждебно.
– Откакто се запознахме, ми показваш тази усмивка – малки намеци за нея, а? Мислеше, че можеш да си проправиш път към мен Лънг Чай, а?
Раздразнен, аз избухнах:
– Защо продължаваш да ме наричаш така?
– Лънг Чай? Това означава „хубаво момче“, но не променяй темата.
Очите ми се свиха.
– Припомни ми за какво говорихме.
– Ти, който цяла вечер изпробваше върху мен целия си наръчник за флиртуване. Не вярвам на това. – Тя направи въздушни кавички и имитира мъжки глас. – Флиртът искрен ли е някога?
Настроението ми пламна.
– Не съм флиртувал с теб.
– О, не? Не си проверявал дупето ми всеки път, когато се обърна, не си ми отправял знойни погледи, които едва долавям, преди да отвърнеш поглед, не си се промъквал с намеци за усмивка, сякаш под цялата тази алфа нужда от контрол всъщност имаш игрива страна?
Взирах се в нея, за миг останал без думи.
– Не съм… не си мислила, че съм…
Тя ме гледаше как се запъвам, а защитният ѝ гняв избледняваше в объркване.
– Не съм флиртувал с теб – повторих с гневно ръмжене. – Това беше, че си мислех, че си умна, красива и привлекателна.
Устата ѝ се отвори. Тя я затвори толкова бързо, че зъбите ѝ щракнаха.
– Не е ли това флиртът?
– Не – казах рязко. Флиртът е… флиртът е пресметната манипулация за постигане на определен резултат. Беше нещо, което планирах, като например с рецепционистката, а не… Поклатих глава. – Не съм флиртувал с теб.
Тя примигна бавно, после лукав поглед обзе чертите ѝ.
– Нарочно. Не си флиртувал нарочно.
Погледнах я, без да искам да се повтарям за четвърти път.
– О, хайде, Кай. Всички тези малки усмивки?
Скръстих ръце срещу нарастващите бодли на смущението.
– Не си спомням да съм ти правил „малки усмивки“.
Тя се засмя.
– О, ти го правише, Лънг Чай. Правише го.
Гърленият ѝ смях привлече погледа ми обратно. На устните ѝ заигра палава усмивка, докато се отдръпваше от стената, за да се изправи срещу мен.
– Не обичаш да грешиш – отбеляза тя, изучавайки лицето ми. – Не ти харесва, когато нещата са извън твоя контрол. Искаш да командваш.
Намръщих се, но не се съгласих. Тя се премести по-близо, но аз държах ръцете си скръстени като преграда между нас.
– Ето ти новина, Кай. Сега ти си извън контрол. Ти не си отговорен. И… – Тя се наведе по-близо, гърдите ѝ се допряха до сгънатите ми ръце. – И много, много грешиш, че не си флиртувал с мен … през цялата нощ.
Тя издиша последните три думи, след което ръцете ѝ се протегнаха нагоре. Прокара върховете на пръстите си по бузите ми, плъзна пръсти в косата ми и дръпна главата ми надолу.
Устните ни се срещнаха.
Горещ адреналин възпламени вените ми. Решително игнорираната похот се освободи. Най-накрая си признах: Откакто за пръв път я притиснах под себе си зад стената в имота на колекционера, това изпепеляваше между нас. Интерес. Привличане. Флиртуващо желание. И през цялата нощ ставаше все по-трудно да го игнорирам.
Ръката ми намери бузата ѝ, придържайки лицето ѝ към моето, докато затварях устата си гладно върху нейната. Още един тих, гърлен смях завибрира в гърлото ѝ и тя се дръпна срещу ръката ми.
– Отново ли контролираш? – Подигра се тя.
На устните ми се появи унищожителна усмивка, след което я придърпах силно към гърдите си, завъртях я и я притиснах към стената. Тя въздъхна, а после устата ми покри нейната.
Целунах я силно, преди да се отдръпна.
– Виждаш ли вратата?
Тя надникна в коридора.
– Да.
– Добре. Дръж я под око. – След това я целунах отново, жадувайки за устата, която бях наблюдавал цяла нощ. Напъхах се по-силно в нея, усещайки всяка линия на стройното ѝ, секси тяло под моето. Тези безкрайни крака. Извитите бедра. Малки, твърди гърди. И…
Плъзнах ръце по страните ѝ, после ги пъхнах зад гърба ѝ и хванах перфектното ѝ дупе.
– Знаех си! – Възкликна тя задъхано. – Знаех, че половин нощ си се взирал в задните ми части.
Пренебрегнах това, придърпах бедрата ѝ към моите и езикът ми се плъзна нетърпеливо между устните ѝ. С тих звук на удоволствие тя заплете едната си ръка в косата ми, за да задържи устата ми върху своята. Другата ѝ ръка се плъзна по рамото ми и впи пръсти в твърдия ми бицепс.
– Аха – промърморих срещу устата ѝ. – Знаех, че ме опипваш, докато сушиш дрехите ми.
– Как бих могла да устоя? – Главата ѝ падна назад към стената, докато целувах ръба на челюстта ѝ. – Ти и тези тъмни, тлеещи очи.
Хванах ушната и мида в зъбите си, захапах я нежно и тя се размърда срещу мен.
– Цяла нощ ме дразниш.
– Аз? – Изпищя тя. – Аз не…
– Гласът ти ми влиза под кожата. – Притиснах устата си към шията ѝ и тя изстена тихо. – Натискаш всичките ми копчета.
– Не исках да го правя – протестира тя задъхано.
Върнах устата си към нейната и захапах долната ѝ устна. Тя провери вратите на апартамента, след което вдигна поглед към мен. При всичките ѝ твърдения, че няма представа как да направи „тлеещ поглед“, очите ѝ ме пронизаха и ме оставиха суров и жаден.
Устните ми отново я притиснаха. Езиците ни флиртуваха, дишането ни беше бързо и тежко, ръцете ни се плъзгаха една по друга. Когато пръстите ми се озоваха под ризата ѝ и се плъзнаха по гладката, гореща кожа на долната част на гърба ѝ, с усилие събрах самоконтрола си.
Отдръпнах се и неохотно отдръпнах ръката си, за да проверя колко е часът. 3:18 ч.
– Петнайсет минути, – казах аз.
– Вероятно трябва да обърнем внимание сега – промърмори тя, а погледът ѝ жадно пътуваше по лицето ми. Тя докосна ъгълчето на устата ми. – Още един път.
– А?
– Онази малка усмивка – закачливата, флиртуваща. – Тя се засмя на празното ми изражение. – Може би е по-добре, че не можеш да я правиш по команда.
Отново се облегнах на стената, този път с Изза, прибрана до мен. Когато дишането ми се изравни, напрежението замени желанието. Минутите се влачеха, а нервите ни се опъваха все повече.
Вдигнах китката си нагоре и гледах как времето показва 3:28. Оставаха пет минути. Ще дойде ли той?
Тих звук. Трептене на светлина под вратите на апартамента. Дръжката се завъртя и вратата бавно се отвори, разкривайки празен праг.
Икар беше пристигнал.
Назад към част 9 Напред към част 11
