Глава 12
Всичко се случваше наведнъж и твърде бързо: Мечът на Икар се движеше към незащитеното тяло на Изза, Изза нахлузи пръстена на пръста си, а аз се протегнах безнадеждно, за да го спра.
Тялото ми се разгорещи.
Електрическият заряд в мен се покачи, силата се събра за миг. Изведнъж започнах да вибрирам, да се пръскам отвътре, наелектризиран по начин, който никога преди не бях усещал. Силата ми нямаше нужда да се натрупва – тя вече беше там, мощна и зашеметяваща.
Не спрях да мисля. Просто я отприщих.
В момента, в който смъртоносното острие на Икар се вряза в Изза, гръм разцепи въздуха. От тялото ми изскочи пращяща бяла светкавица, по-дебела от ръката ми, и се заби в гърдите на мъжа, като го изхвърли настрани от краката му. Нагръдникът му се разпадна, магическата му устойчивост бе нарушена. Бронзови парчета се разхвърчаха по терасата.
Задъхвайки се от болка, Икар се изправи на крака и измъкна меча си назад, като се прицели в мен. След като току-що бях нападнал, нямах време да създам друг заряд, достатъчно силен, за да го спра. За да имам някакъв шанс, трябваше да се възползвам от съществуващ ток, но аз вече бях взривил прекъсвачите на пентхауса. Нямаше никакъв ток в обсега на ръцете ми.
Освен че го усещах – токът, който течеше в останалата част на кулата. Чувствах как захранва с енергия града, километри и километри кабели, трансформатори, подстанции, генератори. Енергия, която ме чакаше да я взема. Никога не бях черпил електричество от толкова далеч, но някак си знаех, че мога.
И го направих.
Електричеството се изтръгна от захранващите кабели, минаващи през сградата, и се насочи към мен. Изригвайки от пода, то скочи в тялото ми в усукана мрежа от бяла светлина. Трябваше да наелектризира локвите вода по плочките, но сега можех да предотвратя това. Нито една искра нямаше да докосне Изза. Всеки волт, всеки йон, всеки минутен електрон беше под мой контрол.
Докато Икар хвърляше острието в дъга, аз отприщвах водовъртежа в себе си. Светкавицата прекоси разстоянието и се удари в размахващия се меч. Последния път оръжието беше разпръснало атаката ми за миг.
Този път Икар беше отхвърлен назад и се блъсна в метален стълб между два прозореца. Той падна на земята на купчина, дрехите му димяха, а около него се сипеше дъжд от стъкло. Миризмата на овъглена тъкан и плът се носеше от вятъра.
Мечът лежеше на мястото, където Икар го беше изпуснал, а нажежената стомана беше разтопена.
Икарус се размърда, стенейки. Силата вибрираше в мен и аз изчаках, без да искам да атакувам повален човек. Свит напред и държейки се за средата, той вдигна окървавеното си лице. Устата му се изкриви от яростна насмешка.
Изстреля се във въздуха, а златните му сандали се размазаха. На фона на огнения дъжд, осветяващ звездите над него, той полетя назад през счупения прозорец в кулата.
За трети път се насочих към него и хвърлих мълния, която разцепи въздуха с гръмотевици.
В ръцете му блесна нещо лъскаво – неговият кръгъл, отразяващ щит.
Моята светкавица се удари в артефакта и отскочи. Светкавицата удари гърдите ми – и отново отскочи. Светкавиците избухнаха от тялото ми във всички посоки, но аз улових изтичащата енергия и я изпратих надолу. Електрическите кабели на кулата не можеха да се справят с тока, затова изпратих енергията през стоманените греди на външната ѝ конструкция. Приливната вълна от електричество се спусна надолу по шейсет и един етажа и срещна подземните електропроводи на града.
Светлините на Ванкувър угаснаха с далечни пукотевици.
Икар лежеше в безсъзнание сред отломките от прозорците на пентхауса. Презрамките му се бяха разбили и сребърните листа на лавровия венец бяха почернели. Крилата на златните му сандали не бяха нищо друго освен разпадаща се черна пепел.
Докато парата се издигаше от дрехите ми, аз погледнах към тъмния град. Беше необходим дълъг миг, за да се съобразим с гледката. Дали бях… дали бях извадил от строя цялата електрическа мрежа в центъра на града?
– Кай?
Слабият зов на Изза ме извади от изтръпналото ми неверие. Тя седеше на земята до връзката, прегърбена напред, сякаш изпитваше болка.
– Изза! – Втурнах се към нея. – Ранена ли си?
Когато внимателно обгърнах раменете ѝ с ръка, тя се усмихна вяло.
– Мисля, че съм добре. Това заклинание – поставянето на пръстена – беше… беше много силно.
Рубинът светеше дълбоко в центъра си, а вътре в мен вибрираше сила без усилие, очакваща моята команда. Въпреки големината на магията, която бях насочил, не бях уморен. Чувствах се изпълнен с енергия… неудържим… непобедим.
Зашеметените очи на Изза ме проследиха.
– Ти си великолепен полубог, Лънг Чай.
– Това ли съм?
– Мисля, че е така. Какво е усещането?
Помислих си за усещането за безгранично електричество, което преминаваше през вените ми.
– Интензивно.
Тя се засмя, а погледът ѝ се насочи към пръстена. Изражението ѝ се смекчи.
– Разбрах веднага щом той каза заклинанието. Знаеш ли старогръцки?
Поклатих глава.
– Улових само една дума. Кардиас. Тя означава „сърце“. – Тя леко докосна пръстена. – Това не е заклинанието на Андромеда, а заклинанието за Андромеда. Виждаш ли сега?
Придърпах я по-близо.
– Обясни ми го.
– Андромеда създала това заклинание за Персей. То не прави притежателя му непобедим. То позволява на притежателя му да даде сила на някой друг – някой, за когото го е грижа.
Сега, когато знаех, че е там, можех да усетя невидимата нишка, която свързваше тази сила с пръстена… и с Изза. Невъзможната сила, която гърмеше в мен – тя ми я беше дала. Колко време щеше да продължи? Никое заклинание не е вечно, но аз можех да владея тази сила часове, дни, … кой знае.
Затворих очи. Безгранична сила. Непобедима сила. Сляпо се протегнах, следвайки мъглявата връзка между тази магия и нейния източник. Пръстите ми се допряха до гладкия рубин, а после затворих ръката си около тази на Изза.
Мека като летен бриз, със слаб аромат на орхидеи, силата се отдалечи. Миг по-късно тя изчезна, оставяйки ме безсилен и изтощен.
– Ти я върна? – Прошепна Иззах. – Можеше да продължиш заклинанието, докато не свърши!
Отворих очи и разтрих палеца си по гърба на ръката ѝ.
– Да го задържа по егоистични причини не изглеждаше подходящо за такова безкористно заклинание.
Веждите ѝ се смръщиха, после се усмихна. Когато смъкна пръстена от пръста си, трептящите светлини се отразиха върху полираната му повърхност. Заедно с Изза и аз вдигнах очи.
Центърът на Ванкувър беше тъмен, оранжевото светлинно замърсяване беше угаснало. Кадифеното небе беше покрито с бляскави звезди, а по него се движеха стотици метеори. Те проблясваха и се стрелкаха, горящи глави с пламтящи бели опашки. Незаглушен от блясъка на града, падащ огън валеше по небето.
Дълги минути гледахме със затаен дъх, после Изза прошепна:
– Кай?
Падащите звезди се отразяваха в очите ѝ и аз не исках да поглеждам отново нагоре.
– Мм?
– Сега, когато това свърши… – Откъсвайки поглед от небесната гледка, тя изчака малко. – Харесвам кафе.
Мозъкът ми бръмчеше в празнота, после се сетих.
– Знам едно добро кафене до музея. Харесваш ли музеи?
Тръпчинките ѝ се оживиха.
– Откъде позна?
С тих смях се изпънах на крака и протегнах ръка. Докато тя я хващаше, погледнах през разрушената тераса и в пентхауса.
Мястото, където беше лежал Икар, беше празно.
– Не! – Изръмжах.
Изза се извъртя, за да проследи погледа ми, изгуби равновесие и падна по задник.
– Върви след него – каза тя, като се превиваше. – Прекалено съм уморена, за да се справя.
Колебаех се.
Тя ми махна с ръка към пентхауса.
– Ще те чакам точно тук.
С бързо кимване забързах през терасата и се спуснах по стълбите в черния коридор. Когато включих светлината, от фоайето отекна трясък. През процепа между вратите проблесна ярко сияние и аз спрях. Дали Икар беше точно там и ме чакаше в засада?
Стъпки се приближиха до вратата, после някой я отвори. Светлината проблясна в стаята, заслепявайки ме.
– Ето те.
Примигнах, за да прочистя зрението си. Двама мъже в черно бойно снаряжение стояха отвътре на вратата. Косата на Аарон блестеше яркочервена в отблясъците на моята светлина, едната му ръка беше поставена на бедрото му. Веждите на Езра бяха извити в знак на забавление, а белегът, който се издигаше над лявото му око и навлизаше в тъмнокафявите му къдрици, бледнееше на фона на бронзовата му кожа.
Гърлото ми се размърда, но не можех да издам звук.
– О – възкликна Аарон. – Погледни това, Езра. Той всъщност е безмълвен.
– Не прибързвай със заключенията, Аарон – каза сериозно Езра. – Може да е получил нараняване на гърлото в битката.
Подсмърчайки, Аарон тръгна към мен – и едва тогава забелязах купчината човешко същество, която влачеше след себе си. Той небрежно захвърли Икар в краката ми. Гневни червени изгаряния белязаха лицето на изпадналия в безсъзнание мъж, а кръв бе разрошила прошарената му коса.
– Намерихме този човек на стълбището – обясни Аарон, – едно ниво по-надолу оттук.
– Изглеждаше подозрителен, – добави Езра, – затова го взехме със себе си.
– Но не в същото състояние, в което го намерихме. Надявам се това да не е проблем. – Аарон повдигна вежди. – Къде е момичето? Изза? Не ми казвай, че си бил прекалено зает да спасяваш девойката, за да хванеш лошия.
Езра цъкна в знак на присмехулно неодобрение.
Най-накрая намерих гласа си.
– Защо си тук?
– Оказа се – каза Езра, пъхна ръце в джобовете си и се поклати назад на петите си, – че връзката при фара се е отмила миналата зима по време на буря.
Аарон кимна.
– Едва стигнахме дотам, обърнахме се и се върнахме обратно. Помислих си, че може би ще искаш да ти помогна.
– Щяхме да ти кажем плана – замисли се Езра, – но ти отново спря да отговаряш.
– Не съм получавал никакви известия. – Поколебах се. – Освен ако телефонът ми не е умрял…
Те ме погледнаха самодоволно знаещо. Аз се намръщих.
– Възстановихте ли артефакта? – Попита Аарон.
– Да.
– Готино. Тогава ти можеш да получиш каквато и да е награда от колекционера за възстановяването на артефакта му, а ние с Езра ще си поделим наградата за този изключително издирван мошеник. – Той ритна Икар в златния сандал.
– Малък шанс – изръмжах аз. – Закарай този магьосник долу, а аз ще доведа Изза.
– Вече тръгваме? – Изстена Аарон. – Нали осъзнаваш, че заради това, че си свалил тока, трябваше да изкачим шестдесет и един етажа по стълбите?
– Всъщност – намеси се Езра с тихо недоверие вместо забавление, – мисля, че направи нещо повече от това да свалиш електричеството на кулата.
Той погледна през прозорците. Аарон се присъедини към него, за да се вгледа в мастилената гледка, прекъсвана единствено от огнените метеори, след което и двамата ме погледнаха въпросително.
Отговорих им с вдигане на рамене. Тъй като израженията им преминаха в раздразнение от липсата на обяснение, ги оставих да гледат звездите и се отправих към терасата, за да взема Иза. Приключението беше свършило, девойката беше в безопасност – общо взето, нямаше нужда да се спасява много, а полубогът …
Погледнах назад за последен път към тъмния град.
Силата на полубога можеше да се върне в древните легенди, където ѝ беше мястото.
Заклинанието на Андромеда
Най-обичаният в сърцето ми, издържай:
Несломима, неизчерпаема, недосегаема
Като пламък, който танцува сред звездите
