Глава 2
Примигвайки болезнено, тя извърна глава от светлината ми. Кожата ѝ беше гладка и светла, бузите ѝ бяха оцветени в розово от студения вятър, а няколко кичура гарвановочервена коса се бяха измъкнали от шапката ѝ и се спускаха около сърцевидното ѝ лице.
Позволих си да мигна уплашено, след което се съсредоточих отново. Ножът ми все още беше притиснат под брадичката ѝ, а отстрани на врата ѝ имаше червена драскотина.
– Задържам ви за опит за грабеж – информирах я, тонът ми беше хладен и професионален въпреки желанието ми да я попитам колко степени на идиотщина би искала да постигне за една нощ. – Ще бъдеш предадена на полицията за…
– Аз не съм крадла! – Възкликна тя с гърлен глас, оцветен с необичаен акцент. – Опитвам се да хвана крадец!
Веждите ми се повдигнаха. Преместих ножа от гърлото ѝ и притиснах върха му към гръдната ѝ кост. Черното ѝ яке можеше да забави острието – леко, но нямаше да я предпази от магията ми.
– Ти не си крадец – повторих аз с тон на тежко съмнение.
Тя ме погледна с очи с цвят на какао.
– Не.
– Не си крадец, но се шмугваш в дома на колекционер на артефакти…
– Аз…
– … посред нощ…
– Ти не…
– …облечена изцяло в черно…
– И ти си облечен в черно!
Не откъсвах поглед от нея, за да погледна надолу към стандартната си екипировка – риза с дълги ръкави, леко бронирана жилетка, пълна с малки, защипани оръжия, прилепнали кожени панталони и ръкавици. Разсейването ми може би беше нейното намерение.
– Плащат ми, за да нося черно – отвърнах аз. – Как се казваш и каква е гилдията ти?
Тя засия мутренски.
– Изза Рамеш, от „Окото на Один“.
– Окото на Один? – Ами. Замислих се за нея, а мълчанието се проточи неловко от няколко секунди към цяла минута.
– Хей! – Възкликна тя, а акцентът ѝ се сгъсти от гняв. – Гледаш ме, защото си гадняр, или чакаш нещо?
– Потвърждение, – отговорих кратко.
Миг по-късно Аарон, който беше чул всичко през микрофона ми, промърмори:
– Потвърдено. В „Окото на Один“ има Изза Рамеш. Отскоро е член е на организацията само от два месеца.
– Преди два месеца ли се присъединихте към „Окото на Один“, за да прикриете плановете си за обир? – Попитах.
Очите ѝ се разшириха.
– Не! Не съм тук за обир. Опитвам се да предотвратя такъв.
– Това е моята работа – както и работата на членовете на вашата гилдия, които са тук тази вечер. Ако искаш да предотвратиш обир, защо не се присъединиш към техния екип?
Пълните ѝ устни се свиха в плътна линия.
– Опитах. Те не ме искаха. Но те не разбират! Тази вечер ще има обир, а те нямат представа кой…
Пронизителният звук на алармата я прекъсна.
Трепнах от изненада, но не отместих ножа от гърдите ѝ. Аарон изруга силно в ухото ми, докато виковете отекнаха на поляната.
– Аарон – казах рязко, – можеш ли да кажеш какво се случва?
Изза се намръщи объркано, после погледът ѝ се насочи към навития черен кабел, който минаваше от слушалката в жилетката ми.
– Не – отвърна Аарон. – Нещо се случва в къщата. Не мога да видя нищо.
– Това, което виждаме – отбеляза Езра с лек интерес, – са другите гилдии, които тичат наоколо като обезумели кокошки.
– Не се притеснявай, Кай – добави Аарон, преди да успея да попитам, – държим позиция.
За съжаление, аз не бях на позиция, което означаваше, че крадецът – ако имаше такъв – имаше свободен път за бягство.
Прибрах ножа в скритата в ръкава ми ножница, след което бръкнах с ръка в джоба си. С малка метална щипка, скрита в дланта ми, хванах Изза за якето и я издърпах на крака. Замаскиран от движението, прикрепих щипката към гърба на якето ѝ.
– Опитай се да направиш каквото и да било и ще се озовеш на земята, преди да успееш да изкрещиш – предупредих аз. После направих две крачки назад, изтичах до стената и се хванах за горния ѝ край. Издигнах се и седнах на върха, за да огледам хаоса, като същевременно хвърлях половин око на жената долу.
Митиците от съперничещите си гилдии се мятаха насам-натам, крещяха един на друг и създаваха всякакъв хаос. Погледът ми се стрелкаше между тях, проверявайки сенките и тъмните ъгли за някой, който не им принадлежи.
Вътрешното ми възприятие се подръпна. Силата се промъкна през мен и без да откъсвам поглед от моравата, посочих зад себе си.
– Стой там.
Изаи изсъска невярващо изненадано и спря опита си да се изплъзне.
Ако митикът, който беше задействал алармата, се опита да избяга по този начин, щях да го видя. Знаех всички най-добри места за промъкване, всички сенчести кътчета и пролуки и познавах лицето на всеки човек на работа тази вечер. Бях ги запомнил вчера.
Минутите минаваха. Някой изключи алармата и гилдията, която се занимаваше с вътрешната охрана, се появи на входа, за да се посъветва с екипа, който охраняваше външната част.
Един мъж се промъкна през групата.
– Заклинанието за източния периметър току-що се задейства! – Изкрещя той. – Крадецът бяга с артефакта! Кърт, Абдул, придвижвайте се!
Екипите се разделиха, като половината от тях побягнаха към алеята. Завъртях се на стената, взирайки се в тъмнината. Заклинанието за източния периметър беше на стотина метра от имота и беше настроено да открива преминаването на мощни артефакти.
Ръцете ми се свиха в юмруци. Прикривах източната стена, но никой не можеше да се промъкне покрай мен. Дали бях допуснал грешка? Дали бях пропуснал нещо?
– Кай! – Аарон излая в слушалката ми. – Да се движим ли или да чакаме?
Колебаех се. Какво да правим? Възможно ли е това да е измама? Дали крадецът се криеше в къщата и чакаше да се измъкнем, за да може да се измъкне незабелязано? Нерешителността ме прониза.
– Движете се – изръмжах аз.
Обърнах се, скочих надолу и се приземих до Изза. Тя се беше облегнала на каменната стена, със сгънати ръце и хладен поглед, вперен в мен.
– Никога няма да го настигнеш.
Игнорирах я, докато изваждах една ципа.
Тя я забеляза и се дръпна направо.
– За какво е това?
– Мислиш ли, че просто ще те пусна? Доколкото знам, ти си в съюз с крадеца.
– Не съм! – Тя вдигна ръце нагоре. – Глух ли си? Дойдох да спра това!
– Точно така. Е, не успя.
– Ти също.
Пренебрегвайки и това, аз пристъпих към нея. Тя се отдръпна, вдигнала отбранително ръце.
– Предупредих те: използвай магията си и аз ще използвам моята. – В главата ми се надигаше спешност. Крадлата бягаше, но не исках да се държа грубо с нея, ако можех да го избегна. – Обърни се и сложи ръце зад гърба си.
В слушалката ми се чу гласът на Аарон.
– Кай, идваш ли?
Преглътнах ругатнята. Нямаше смисъл да забавям Аарон и Езра, докато се справям с Изза. Няколко секунди можеха да означават разликата между залавянето на крадеца и провала.
– Върви – изрекох аз. – Ще те настигна.
– Ти…
– Върви!
Микрофоните на Аарон и Езра уловиха звука от бягащите им стъпки. Те щяха да се втурнат към периметровата линия и да започнат издирване заедно с другите екипи, докато аз бях заседнал тук и се занимавах с мис „Не-крадец“.
Сиянието ми я накара да отстъпи крачка назад. Осъзнала какво е направила, тя вдигна брадичката си гневно.
– Ти дори не знаеш какво е откраднато, нали?
– А ти знаеш?
– Разбира се. Това е единственото нещо, което си струва да бъде откраднато тази вечер.
– Ооо – промърмори Аарон, подслушвайки през микрофона ми. – Тя знае нещо. Накарай я да го разкаже, Кай.
Изражението ми сигурно се промени, защото Изза ми намигна – след това се завъртя на пета и избяга.
Можех да я поваля с магия, но не си направих труда. Настигнах я с шест дълги крачки. Хванах якето ѝ, спрях я, завъртях я и я запратих обратно в стената.
– Имаш пет секунди, за да ми дадеш причина да не те вържа, да не ти запуша устата и да не те предам на полицията.
Тя ме хвана за китките и се опита да изтръгне ръцете ми от якето си. Хватката ми не се измести, докато мълчаливо отброявах. Три-две-едно-
– Заклинанието Андромеда – избухна тя яростно.
– Какво? – Изръмжах.
– Това е, което крадецът е откраднал. Именно затова колекционерът наема охрана за тези три дни всяка година – това са нощите на Андромеда.
Гневът ми пламна още по-горещо.
– Какво?
– Метеоритният дъжд Андромедис. – Тонът ѝ подсказваше, че съм идиот, щом не знам. – Това се случва между трети и пети декември всяка година.
Устата ми се стегна. Астрално базираните магически заклинания често бяха свързани с космически събития, но това беше всичко, което знаех по темата.
– Ако ме заблуждаваш…
– Не е мой проблем, че си толкова невежа по отношение на известните легенди, че дори не знаеш…
Бутнах я по-силно в стената, после се отдръпнах, преди да я нараня. Инстинктите ми ме подтикваха да се раздвижа, да тръгна, да преследвам гадняра, който ми се беше изплъзнал. Но инстинктите ми също не успяха да открият този гадняр, затова се съсредоточих върху Изза.
– Откъде знаеше, че тази вечер ще дойде крадец?
Тя придърпа якето си и ме погледна. Ефектът беше ограничен, тъй като аз на практика стоях на пръстите на краката ѝ.
– Защото е Икар. – Тя изчака един такт. – Международноизвестен крадец на артефакти? Най-известен с това, че през 2002 г. открадна Карапакса на Валдурна от магьосниците в Белингам? Влезе в международните новини, когато задигна омагьосана сребърна кана от Лувъра през 1987 г.?
Запазих неутралното си изражение, без да искам да призная, че нямам представа за какво говори.
– „Икар“ е печално известен – обясни тя с раздразнение. – Предполага се, че е в града, и само въз основа на времето, трябва да е след заклинанието Андромеда. Той е известен.
– Никога не съм чувал за него.
– Тогава явно си пропуснал няколко урока по история на мита.
Никога не бях пропуснал нито един урок – дядо ми никога не би го допуснал, но уроците ми по история обхващаха различни теми.
– Е – каза тя с прекалено непринуден глас, – сега вече знаеш с какво си имаш работа! Заповядай. Бягай заедно с приятелите си и се опитай да заловиш международно издирван крадец, когото властите рядко са зървали.
– Добра идея. Ти ще дойдеш с мен.
– Какво? Не!
– Искам да знам откъде разполагаш с цялата тази информация и какво още знаеш за този човек Икар.
Тя се отдръпна от протегнатата ми ръка.
– Не! Не мога да отида с теб, иначе никога няма да…
Когато тя преглътна думите, аз отново се приближих.
– Какво никога няма да направиш?
Какаовокафявите ѝ очи, блестящи в блясъка на фенерчето ми, се стрелнаха по лицето ми и тя прехапа устна.
– Знам къде Икар отнася артефакта – изригна тя набързо. – Андромедис ще се случи тази вечер. Той трябва да активира заклинанието през следващите няколко часа, иначе никога повече няма да получи шанс да завърши ритуала. Има само едно място, където ще отиде след това.
Замислих се за нея, присъщият ми скептицизъм ме ядеше силно.
– Знаеш ли ритуала? Откъде?
– Ще ти обясня по пътя. Ако искаме да победим Икар там, трябва да отидем сега.
Челюстта ми се стисна, докато се взирах в сериозното ѝ лице, веждите ѝ бяха повдигнати с акцент, устните ѝ бяха разтворени в изпълнено с надежда очакване. Каквото и да искаше, тя го искаше силно.
Направих гримаса. Тъй като нежеланието се разпространяваше в мен като олово във вените ми, с неохота попитах:
– Имаш ли автомобил?
Назад към част 1 Напред към част 3
