АНЕТ МАРИ – Една девойка и един полубог ЧАСТ 3

Глава 3

Това беше повече от идиотско. Трябваше да съм в източния периметър и да помагам на Аарон и Езра да търсят следи от преминаването на крадеца. Екипът на „Одиновото око“ включваше и един телетеец, а щом митичният хванеше следите на крадеца, този така наречен Икар нямаше да има възможност да избяга. Телетейците можеха да проследят всекиго навсякъде, освен в открити води.
Вместо това аз се впуснах в преследване на дивата гъска.
Със свити ръце се взирах през предното стъкло на ръждясалия, яркожълт „Додж Неон“ на Изза. Малкият двигател се пръскаше, докато тя ускоряваше по улицата, а от двете ѝ страни проблясваха тъмни имоти, като от време на време се зърваше скромно имение, отдръпнато от пътя.
– Започни да обясняваш – заповядах раздразнено, като вниманието ми се разкъсваше между лекциите за моята импулсивност, шофирането на Изза и нуждата ми от информация. – Къде отиваме?
Тя не откъсваше вниманието си от пътя, а уличните лампи проблясваха по топлата ѝ кожа.
– Честно казано, изненадана съм, че се качи в кола със странен митичен човек.
– Не се притеснявам.
Носът ѝ се набръчка.
– Малко сме арогантни, нали?
Погледнах я подигравателно.
– Мислех, че знаеш всичко.
Тя стисна устни и натисна спирачките. Тръгнах напред срещу предпазния си колан, после се хванах за вратата, когато тя взе завоя на две колела.
– Никой не знае всичко. Просто се случи така, че се интересувам от древни артефакти, митична история и археология. – Тя отново натисна спирачките и направи още един див завой. Колата поднесе и едва се размина с един пътен знак. Докато стисках вратата, тя ми се усмихна. – Не ти харесва шофирането ми?
Стиснах зъби и попитах отново:
– Къде отиваме?
– Остров Дъглас, – отговори тя.
Намръщих се.
– Онзи остров на кръстовището на реките Фрейзър и Пит? До Кокитлам?
– Точно този.
– Там няма нищо. Необитаем е.
– Всъщност – отвърна тя самодоволно, – на него се намира най-мощната водна връзка в Метро Ванкувър. Знаеш ли какво е нексус, нали?
Очите ми се присвиха от покровителствения ѝ тон.
– Магьосническа конструкция за усилване на силата.
– О, значи не си съвсем само мускули и никакъв мозък. – Тя натисна педала на газта и Неонът засвири недоволно, докато набирахме скорост. Навлязохме в главна пътна артерия и тя спря, докато се ориентираше в едно преплетено кръстовище.
– Заклинанието „Андромеда“ трябва да бъде елементарно заредено, преди да може да бъде активирано, така че Икар ще го отнесе до четири възлови точки – вода, земя, огън и въздух.
Осъзнах, че стискам здраво вратата, и разтворих ръката си.
– Какво представлява заклинанието Андромеда? Какво прави?
– Ами никой не знае, нали? – При раздразнения ми поглед тя ме дари с един пронизващ. – Трябва да се усмихваш повече, Лънг Чай. Твърде красив си, за да се мръщиш така през цялото време.
Устата ми се отвори, после се затвори и аз изръмжах без думи.
– Заклинанието Андромеда датира от Древна Гърция. Използвано е само няколко пъти в историята заради зависимостта му от метеоритния дъжд Андромеда. – Докато говореше, тонът ѝ се промени от тарикатски към ентусиазиран, враждебността ѝ беше забравена. – Макар че дъждът се появява всяка година, обикновено са само по няколко метеора на час. За да се задейства заклинанието, са необходими поне сто на час, а това не се е случвало от 1885 г. насам. Твърди се, че тогава дъждът е бил с десет хиляди метеора на час. Представяш ли си?
Очите ѝ блеснаха, сякаш си го представяше точно сега. Наблюдавах я, погледът ми се плъзгаше по профила ѝ.
– Значи – казах аз, като се върнах към настоящето, – Икар трябва да подготви заклинанието в четири елементарни точки, преди да го активира?
– Да, и трябва да определи точното време за всичко това. Магьосничеството на това ниво следва точни ритуали и…
Слушалката ми изпиука, предупреждавайки ме, че Аарон или Езра се опитват да се свържат с мен; бях я изключил, за да не ги разсейвам с разговора си. Вдигнах ръка към Изза и я включих отново.
– Да?
– Кай – изръмжа Аарон. – Изгубихме го.
– Изгубихте го? Как? Окото на Один има телетеец.
– Телетеецът също го изгуби. Следата изчезна. Нямаме нищо. – Аарон изпсува яростно. – Имаш ли късмет с това момиче? Има ли тя някаква информация?
Веждите на Изза се изкривиха многозначително.
– Разбира се, че вашият отбор го е загубил – каза тя, запълвайки празните места в разговора въз основа на моя отговор. – Икар е най-добрият. Той ще има начини да заблуди телетейци и други методи за проследяване. Ето защо ще му устроя засада още на първата пресечна точка.
– Ще го направиш?
Устата ѝ се изкриви.
– Тогава ще му направим засада.
– Абсолютно сигурна ли си, че Икар ще отиде на остров Дъглас? Това не е единственият воден възел. Има и по-близки. – Не знаех къде са, но магьосниците редовно използваха нексуси и не биха карали трийсет минути, а после с лодка през реката всеки път, когато им потрябва.
– Заклинанието Андромеда е древно и мощно. Икар ще го отнесе до най-мощните нексуси, до които може да достигне. Няма да рискува да използва по-лош такъв.
Потърках челюстта си, без да мога да поспоря с логиката ѝ.
– Аарон, вероятно Икар се опитва да активира артефакта, който е откраднал, и първо му трябва воден нексус. Отиваме на остров Дъглас. Ти и Езра открийте къде е следващият най-добър и изчакайте в засада.
– Разбрах. Дръж ни в течение.
Отново изключих слушалката си.
– Колко още има до остров Дъглас?
Тя примигна към пътя.
– Пет минути. Може би десет.
– Добре. В такъв случай обясни участието си във всичко това.
Мръщейки се, тя се съсредоточи върху тъмната магистрала, докато преминавахме покрай незастроената зеленина и навлизахме в крайградския район Кокитлам.
– Вече ти казах, че се интересувам от древни артефакти. Както и много други хора. Всяка година по това време в онлайн форумите се появява заклинанието Андромеда – то е завладяващо и мистериозно. Тази година се говори, че известен гадател е предсказал, че метеоритният дъжд ще съперничи на този от 1885 г. Очевидно е малко вероятно, но това привлече вниманието на много хора.
– Включително и на Икар, – предположих аз.
Тя кимна.
– Преди около осем часа полицията на Мексико публикува съобщение, че той може да се намира в района на Ванкувър. Когато чух това, разбрах, че е тук за заклинанието „Андромеда“.
– Каза ли на гилдията си?
– Аз… не конкретно. Опитах се да се присъединя към екипа им, но те … – Тя прочисти гърлото си. – Аз съм нова, а отборът вече беше създаден.
Единственото по-трудно нещо от това да си нов в гилдията беше да си нов и млад. Осемнайсет години беше минималната възраст за членство, а Изза беше може би с година-две по-голяма от нея – тоест с година-две по-млада от мен.
– Тогава какво? – Попитах аз. – Излязла си сама с намерението… да хванеш Икар сама?
– Аз… не! Разбира се, че не! – Бузите ѝ почервеняха в розово. – Исках да съм наблизо, в случай че има… шанс да помогна.
Тя ме стрелна с пламтящ поглед, който ме предупреждаваше да не ѝ викам за глупостите ѝ. Не казах нищо. Знаех, че жаждата да се докажеш е голяма, а какъв по-добър начин да спечелиш уважението на твърда гилдия като „Окото на Один“ от това да свалиш прочут мошеник? Вероятно и аз щях да направя същото.
Изза включи мигача си и излезе от магистралата. Тръгнахме по околовръстния път с доста над разрешената скорост, подминавайки търговски комплекс и дълъг участък от тъмнина, за който предположих, че е парк.
На половин миля по-нататък по околовръстното тя зави по еднолентов път, който се виеше сред дърветата.
– Остров Дъглас е точно там.
Примижах. През тънката преграда от храсти лунната светлина проблясваше върху черната вода. От другата страна на реката можех да различа нещо, което приличаше на далечния бряг – само че това беше обраслият с дървета бряг на острова. Река Фрейзър беше толкова широка, че приличаше на езеро.
Колата се вряза в малко, туристическо струпване на къщи и вили, брегът на реката беше отрупан с мостчета и пейки, а после отминахме и него. Изза забави Неона и фаровете му осветиха една порта, която препречваше пътя.
Тя спря на крайпътната улица, превключи на паркинг и изключи двигателя.
– Това е то.
Съмнявайки се, излязох и разтегнах гърба си. Беше почти десет часа и районът беше безлюден – което беше добре, като се има предвид, че бях облечен като контратерорист.
Направих бърза проверка на оборудването, след което погледнах към Изза, която се присъедини към мен. В тесните черни дънки, здравите ботуши, коженото яке и скиорската шапка тя приличаше на взломаджийка – висок, върлинест взломаджия с дълги, слаби крака и тъмни какаови очи, които в момента се бяха плъзнали от главата до петите ми, докато стоях на светлината на фаровете на колата.
Няколко секунди просто се гледахме един друг, а после аз тръгнах по пътеката за разходки, която граничеше с пътя. Една дървена пейка се изправи пред пролука в зеленината и аз се загледах в черния силует на острова на двеста метра от нас.
– Как да минем от другата страна? – Попитах. – Не си спомням да е имало мост.
– Няма, – отвърна тя бързо, подскачайки нетърпеливо на краката си до мен. – Това е причината, поради която връзката вече е почти забравена. Има само два начина да се стигне дотам и повечето хора използват лодка.
– Не виждам никакви лодки.
Тя махна пренебрежително с ръка.
– Има няколко пристанища далеч на изток, но аз знам по-добър начин – таен тунел.
Тунел под река Фрейзър? Смътна искра на разпознаване подтикна паметта ми. Бях чувал за него и преди, но не можех да се сетя за подробности.
– Чакай, – казах, когато тя започна да се обръща. – Дали Икар знае за тунела?
– Може би… вероятно не. Но дори и да знае, ще трябва да намери скрития вход. Не е лесно, но аз вече го намерих. – Тя гордо отпусна рамене и аз изпитах внезапно желание да се усмихна. Устоях. – Опасно е – добави тя, а вълнението ѝ отслабна. – Тунелът, имам предвид.
Сканирах обстановката около нас, мислейки бързо.
– Икар вероятно ще премине с лодка. Ако влезем в тунела, ще го изгубим от поглед. Може да го пропуснем напълно.
– Но няма да го направи! – Възкликна тя. – Той трябва да постави артефакта върху връзката точно в 10:36 часа. Това е… астрално изравняване… ъгъл на съзвездие… – Тя се измъкна с вдигане на рамене и сърцераздирателна усмивка. – Това е магьосничество. Но имам времето от този невероятен учен по Аркана, който откри гробницата на – това не е важно. За да хванем Икар, единственото, което трябва да направим, е да го изпреварим до връзката.
– Освен ако не отиде до друг нексус.
Тя поклати упорито глава.
– Няма да го направи. Той… – Очите ѝ се разшириха и тя вдигна ръка, за да посочи. – Той вече е там!
При ужасеното ѝ възклицание се извърнах. От другата страна на дългата водна ивица белият лъч на фенерчето проблясваше през дърветата на острова.
– Как е стигнал толкова бързо? – Изпъшка тя. – Това е невъзможно. Дори да използва тунела, той не може да…
– Трябва ли да изчака 10:36, за да използва връзката? – Попитах.
Тя поклати глава в бързо потвърждение.
– Можем да стигнем до него навреме.
Огледах още веднъж слабата светлина на острова, след което се обърнах към нея.
– Къде е този тунел?

Назад към част 2                                                                             Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!