Глава 6
Тунелът завършваше с купчина разбита, кална пръст, а една ръждясала стълба се изкачваше в улей. Изза се изстреля по стълбата, а аз се изкачих веднага след нея, отчаян да се измъкна от тъмния, влажен тунел. Опитвах се упорито да не мисля за обратния път.
Изза спря, а аз спрях на едно стъпало под ботушите ѝ. Наведох се и я наблюдавах как поставя ръка върху плоския камък над главата си, на чиято повърхност беше издълбана слаба руна.
– Ори апериас – заяви тя.
Върху руната проблесна слаба светлина и люкът изстена. Тя го натисна. Когато нищо не се случи, тя се изкачи на още едно стъпало, за да притисне предмишницата си към камъка.
– Не се движи. Кай, не се движи! – Гърленият ѝ глас се изостри от тревога. Придържайки се несигурно към стълбата, тя притисна ръката си към люка. – Заклещени сме! Не, трябва да излезем… трябва да… ще трябва да се върнем през онзи ужасен тунел и…
– Изза, – прекъснах я аз. – Успокой се.
Тя си пое треперещ дъх.
– Добре. Добре, успокой се. Но люкът е заклещен и не можем…
Качих се на следващото стъпало. Изза се притисна към стълбата, докато аз се качвах зад нея, краката ми бяха подпрени от двете ѝ страни, а гърдите ми бяха притиснати към гърба ѝ. Протегнах ръка над главата ѝ и натиснах силно каменния люк. Той се размести под натиска.
– Премести се – казах и. – Тежък е, но мисля, че ще успея да го махна.
– О – каза тя задъхано, като обърна глава, за да ме погледне. – Това е добре.
Заклещени заедно на стълбата с гръб към стената на улея, лицата ни бяха на сантиметри едно от друго. Можех да видя златни петънца в ирисите ѝ, осветени от светлината, закачена на яката ми.
Натиснах отново люка, но с една ръка не успях да постигна достатъчен лост. Изкачвайки се по още едно стъпало, забих рамото си в камъка и се засилих нагоре с краката си. Стълбата заскърца и мръсотията се разпиля в тунела, когато изхвърлих люка. Вътре нахлу свеж въздух.
Облегнах се назад към стената и казах:
– Първо ти.
Тя се изкачи по стълбата, а аз се измъкнах след нея. Люкът беше поставен в една неправилно оформена скала на малка поляна, заобиколена от тъмни дървета. Намалих яркостта на светлината си, а Изза изключи, тази на челото си си и я пъхна в джоба. Нямаше нужда да обявяваме присъствието си.
– Знаеш ли къде е връзката? – Попитах.
– Югоизточният ъгъл на острова, с лице към река Фрейзър. – Тя примигна към небето, за да се ориентира. – Натам. Да побързаме.
Тя тръгна с бърза крачка, провирайки се през храсталака. Дърветата свършваха на широка поляна, която обхващаше вътрешността на острова – но след десетина метра открихме, че това не е открита местност, а кално блато. Отбихме се обратно към линията на дърветата и затичахме по сравнително сухата земя.
На няколкостотин метра напред през дърветата се промъкна светлина. Икар трябва да е в пресечната точка.
Усилието върна топлината и силата на мускулите ми и аз изпреварих Изза. Нямаше време да разузнаваме района или да планираме подхода си. Разчитах на елемента на изненадата и на опасното предположение, че аз съм по-могъщият митичен човек. Докато тичах, трупах сила в тялото си от околния въздух. Тя се натрупваше в мен, гореща, трескава и нетърпелива да се излее.
Светлината танцуваше през дърветата, сребристосиня и неземна. Магия, различна от моята, искреше в петите ми с всяка стъпка. Сиянието ставаше все по-ярко и по-ярко, докато се приближавах.
Пробих се през последния слой храсталаци, а Иззах беше зад гърба ми. Пред мен тревата се спускаше към брега, където река Фрейзър се сливаше с острова. Светещи жълти петна маркираха разпръснатите къщи на далечния бряг.
В центъра на равното пространство три високи камъка образуваха триъгълник – и между тях се виждаше тъмната форма на човек.
Той се завъртя при появата ни, а дългото му наметало се завъртя около него. Нещо малко и метално проблясваше в ръцете му, осветено от избледняващите проблясъци светлина над каменното образувание. Дълбока качулка скриваше лицето му.
Странната гледка на средновековно наметало не ме забави, ръцете ми вече се гмуркаха към ножницата в жилетката ми. Мъжът докосна най-близкия камък на нексуса – и по него проблесна светлина, която ме заслепи.
Въпреки това хвърлих ножовете си.
Задушен вик на болка, после ножовете се удариха в камъка. Бях го ударил, но остриетата не се забиха в тялото му. Нищо добро. През погледа ми преминаха петна и когато те се разсеяха, видях тъмно петно да се стрелка нагоре.
За миг си помислих, че зрението ми все още се възстановява от ослепителната светкавица, но мъжът се устреми в небето, неподвластен на гравитацията. Шокът предизвика само най-малкото забавяне на ръката ми, преди да хвърля третия нож. Той трепна от край до край, след което удари мъжа в рамото. Невъзможното му издигане не се забави, земята беше на петдесет метра под него.
Вдигнах ръката си и цялата изпепеляваща сила, която бях събрал, избухна в мен. Усукано въже от мълнии пламна през пролуката, търсейки металния нож, който бях забил в тялото на целта си.
Светкавица. Изблик на магия.
Светкавицата ми удари мъжа – и отскочи. Пращящата мълния се върна с писък обратно и една мисъл изпълни главата ми: Изза беше точно зад мен.
Скочих напред в мълнията си. Можех да я оставя да ме удари и да се влее безпрепятствено в земята, но това щеше да освободи петдесет хиляди волта във влажната земя и всичко, което се докосваше до нея – включително и Изза.
Вместо това изтеглих силата обратно в тялото си. Агония прониза нервите ми, докато задържах мълнията в себе си, а след това неутрализирах заряда. От дрехите ми се издигаше дим.
За няколкото секунди, които ми бяха нужни, за да контролирам силата, Икар беше увеличил разстоянието между нас до двеста метра. Тъмната му фигура се плъзгаше над осветената от луната река и се насочваше към брега. Твърде далеч, за да го ударя. Електричеството предпочиташе пътя на най-малкото съпротивление и дори да се прицелеше в ножа ми в рамото му, токът щеше да се забие във водата, преди да го достигне.
Изза се приближи до мен и прошепна:
– Той лети.
В гърдите ми се натрупаха гняв и остро поражение. Имах един-единствен шанс и го бях пропуснал. Той щеше да е отдавна изчезнал, докато се върнем през тунела.
– Видя ли… видя ли краката му? – Изза се надигна. – Когато тръгна, наметалото му се развя и видях…
– Какво видях?
– Обувките му – носеше златни сандали с… с крила.
Откъснах очи от отдалечаващия се крадец и притиснах два пръста към слепоочието си, като внимателно масажирах пулсиращата си глава.
– Сандали с крила. В твоята история за Андромеда Персей имал четири дара …
– Меч, шлем, светлоотразителен щит и… крилатите сандали на Хермес.
Мълчанието между нас се разпростря, докато последиците от това потъваха.
– Щитът – каза тя след миг. – Разбрах, че е полиран като огледало, но може ли да отразява и магия…
– Това е известна магия – прекъснах я аз. – Виждал съм такива магии и преди. – Макар че никога не е имало такива, които да отразяват сила на такова разстояние.
– Но летящи обувки? – Изза попита тихо. – Чувал ли си някога за подобно нещо? Аз не съм.
Поклатих глава и се обърнах настрани от отдалечаващата се фигура, когато тя достигна далечния бряг.
– Кой нексус му е необходим следващия път?
– Земният елементал в 12:15. – Тя погледна часовника ми. – Имаме час и половина.
– Къде е най-мощният земен нексус?
– Ботаническата градина в UBC. – Тя нервно сдъвка нокътя на палеца си. – Оттук трябва да са четиридесет и пет минути път с кола…
– Плюс времето за връщане през тунела. – Почти не забелязах как тя потръпна при споменаването на подземния проход. – Мислех, че това е нещо лесно?
Тя изсумтя.
– Всъщност преминаването през потопения участък беше най-ужасяващото нещо, което някога съм правила, но се престорих, че е добре, защото реших – реших, че колкото и да е страшно за мен, за теб е десет пъти по-лошо.
Взирах се в нея.
– Само защото не си хидромагьосник – добави тя набързо, виждайки погледа ми. – Ти беше – ти си – искам да кажа, че явно си направен от твърд материал. И беше толкова бърз, когато дойдохме за Икар. Не мога да повярвам, че си уцелил движеща се цел на петдесет метра разстояние с този малък нож. Използваш ножа, за да насочваш електричеството си нали? Не знаех, че си електромагьосник. Дали те удари ток, когато той… върна атаката ти… обратно… към теб?
Тя повяхна под немигащия ми поглед и накрая замълча.
– Електрошок означава да бъдеш убит от електрически удар – отговорих след дълъг момент, като реших да обърна внимание само на последното нещо, което беше казала, а не на факта, че беше изминала смело този тунел, без да и мигне окото, въпреки че беше изплашена до смърт. – Мога да бъда ударен или убит от ток, ако амперажът е достатъчно висок и не мога безопасно да заземя тока през тялото си.
– Това ли се случи, когато атаката ти отскочи?
– В известен смисъл. Не я оставих да се заземи, защото можеше да те нарани.
Очите ѝ се разшириха.
– По-безопасно е да се държиш на разстояние от електрошок – добавих аз.
Шокът ѝ премина в раздразнение и тя промълви:
– Перасан, откъде трябваше да знам, че си електромагьосник?
Почти отговорих: „Защото съм Ямада“, но размислих. Въпросите ѝ обаче ми бяха напомнили за нещо друго. Протегнах ръка зад гърба ѝ и отделих малката щипка, която бях залепил на якето ѝ, когато я хванах за първи път в имота на колекционера. Тя ме гледаше как я прибирам в джоба си, намръщена от объркване, после по лицето ѝ проблесна възмущение, когато разбра: металната щипка изпълняваше същата функция като моите метални ножове.
– Кога… – започна тя яростно.
Хванах ръката ѝ и я дръпнах в движение. Тръгнахме обратно към дърветата – Изза все още се перчеше – докато часовникът ми отмерваше минутите до следващата ни среща с Икар.
Назад към част 5 Напред към част 7
