Глава 1
Запазването на работа включва няколко прости правила:
1. Пристигай навреме. Работи усърдно.
2. Не нападай клиентите.
Принудих се да се усмихна учтиво, когато жената на шеста маса щракна с дебелите си пръсти, въпреки че вече бързах към нея, а подносът с напитките тежеше на ръката ми. Тя заби лакирани нокти в храната си.
– В моята паста няма месо – заяви тя с тон на обидена гувернантка от викторианската епоха.
Погледнах към чинията ѝ. Всъщност пастата показваше шокираща липса на птиче месо, като се има предвид, че беше пристигнала на масата ѝ с цели пилешки гърди на скара. Знаех, защото бях видяла как сервитьорът я носи. По ръба на чинията имаше ивици кремообразен сос.
Погледнах ястието на съседката ѝ по маса. О, хей, още Алфредо. И уау, отгоре седеше огромна купчина пилешко на скара, което другата жена ядеше на максимална скорост, сякаш можеше да изчезне, преди бедният ми сервитьорски мозък да изчисли несъответстващата маса.
– Това е неприемливо. – Жената махна с ръка, за да отклони вниманието ми от подозрителната купчина месо. – Надявам се, че не очаквате да платя за ястие, в което липсва основната съставка!
Премествайки тежестта на подноса си, я погледнах без думи, а след това насочих същия поглед към събеседничката ѝ. Наистина ли си мислеха, че никога преди не съм виждала тази измама? Когато започнаха да се гърчат, отново се съсредоточих върху жената без пиле и се усмихнах лъчезарно.
– Какъв беше проблемът, госпожо?
– Моето ястие е без пиле!
Измърморих закачливо, сякаш всички бяхме в течение на шегата, и намигнах на другата жена.
– Тогава приятелката ти трябва да работи светкавично бързо с вилица! Дори не си видяла как тя е отмъкнала пилето от чинията ти.
Принудих се да се засмея и се отдръпнах, а трите коктейла, двете бири и студеният чай се поклащаха на подноса ми. Шестима жадни клиенти само на една маса разстояние ме гледаха с умолителни очи и на практика виждах как бакшишът ми се свива, колкото по-дълго чакаха.
Жената без пиле ме зяпаше, а зад затворените ѝ очи се въртяха ръждиви зъбни колела. Бях разгадала глупавата ѝ лъжа и ѝ бях дала възможност лесно да избяга. Всичко, което трябваше да направи, беше да замълчи и да открадне малко протеин, преди приятелката ѝ да изяде всичко. Днес за нея нямаше безплатни ястия.
Но вместо това тя се изду като бик и насочи розов нокът към гърдите ми.
– Какво намекваш? – Гласът ѝ се извиси, прорязвайки веселата глъчка на оживеното кафене. – Казах ти, че ястието ми пристигна без пиле. Наричаш ме лъжкиня?
Защо да я, наричах така.
– Сигурно не съм разбрала правилно, – казах успокояващо, като намалих гласа си, сякаш това щеше да смекчи нейният повишен тон. – Предположих, че се шегуваш, защото пилето ти очевидно беше изхвръкнало в чинията на приятелката ти.
– Как смееш!
А, добре, вероятно не трябваше да казвам това.
– С удоволствие ще помоля в кухнята да ти изпече още едно пилешко филе на скара без заплащане.
– Аз няма да плащам за това ястие. След твоята грубост няма да плащаме за нищо!
– Разбирам. В такъв случай ще трябва да уведомя управителя. – Със свободната си ръка измъкнах пилешката екстраваганца изпод вилицата на другата жена.
– Какво правиш? – Попита тя.
– Тя каза, че не плаща за нищо, така че аз…
– Не съм приключила с това!
– Възнамеряваш ли да платиш за това?
Вилицата все още беше вдигната във въздуха, тя погледна разярената си спътница. Още въртящи се зъбни колела. Тези две жени сигурно не бяха мислили толкова усърдно от детската градина насам.
– Върни тази чиния на мястото ѝ! – Изръмжа първата жена. – И незабавно извикай управителя тук.
Върнах храната ѝ, а подносът с напитките ми отново се разклати. Въображаемият брояч на бакшишите, който висеше над жадната маса, вече беше с отрицателни стойности. Щях да им платя за напитките.
– Ще изпратя управителя, – промълвих, докато се обръщах. – Не се тъпчете с безплатните си ястия.
– Току-що свиня ли ме нарече?
Обиденият писък заглуши всички разговори в кафенето. О, по дяволите. Намръщена, се върнах назад, за да се изправя срещу жената.
– Сигурно не си чула добре.
– Нищо не съм чула погрешно! – Направо изкрещя тя. – Ти ме нарече свиня! Къде е управителят?
– Хм. – Погледнах към масите, а бързината на вечерята беше спряна от спектакъла. Не се виждаха управители, но при паникьосания ми поглед в кухнята се втурна друг сервитьор. – Нека само…
– Ние си тръгваме. Няма да плащам, за да ми се подиграват и обиждат. – Жената се изправи на крака, пенейки се от отмъстителна ярост. Спътничката ѝ изсипа в хранопровода си последната хапка пилешко, преди да се изправи.
– Ако можеш да изчакаш само един момент – опитах отново. – Управителят ще…
– Махни се от пътя ми! – Дебелата ѝ ръка се изстреля и избута подноса ми с напитки.
Тя се обърна и изсипа всичките шест напитки върху гърдите ми. Течността заля бялата ми блуза, а стъклените чаши и бутилки се разбиха на пода, разпръсквайки парчета по краката ми, докато кубчетата лед се плъзгаха под масите.
Всеки, който ме познава повече от час, има представа за темперамента ми. И като казвам, че се досеща, имам предвид, че може и да нося мигаща табела с надпис: „Червенокоса огнена пеперуда, пазете се“. Или, ако сте бившето ми гадже, на него пише: „Не се втренчвай в лудите джуджета“.
Опитвам се да направя всичко възможно, ясно? Държа си езика зад зъбите, усмихвам се наистина учтиво и оставям управителят да дава безплатна храна на всеки измамен задник, защото „клиентът винаги е прав“ или нещо подобно.
Но понякога реагирам, преди да помисля.
Ето защо, докато леденостудена течност се стичаше по предната част на облеклото ми, забих капещата си табла право в усмихнатото лице на жената.
Пластмасата се удари с шокиращо пращене отстрани на главата ѝ и тя се спъна назад, след което падна върху добре подплатения си задник. Устата ѝ висеше отворена, очите ѝ бяха изцъклени, а по бузата ѝ имаше петна от кока-кола, бира и студен чай.
Ако преди ресторантът беше тих, сега беше достатъчно тих, за да бъде ново измерение.
– Тя ме бутна първа – обявих аз, а гласът ми отекна в тишината. – Всички видяхте това, нали?
На моята жадна маса една двойка на средна възраст кимна с малки, колебливи кимвания, а един мъж се усмихна, като ми подаде палец нагоре. Усещах стотици погледи върху себе си, докато, с капещи блуза и престилка, се протягах над жената и вдигах двете чинии „Алфредо“, подреждайки ги върху празния си поднос.
Жената гледаше безучастно, но аз знаех, че е по-добре да не си мисли, че буквално съм я зашлевила с поднос. Щом шокът ѝ отминеше, тя щеше да започне да вика. Или пък да ридае. Шансът е петдесет на петдесет.
– Не съм те нарекла свиня – казах ѝ аз. – Но трябваше да те нарека лъжкиня. Лъжеш за храната си, а после ме нападаш. Ще се наложи да те помоля да напуснеш.
Лицето ѝ почервеня, очите ѝ изпъкнаха още повече.
– От друга страна – добавих весело, – получаваш храната си безплатно, точно както си искала. Приятно изкарване и моля те никога повече да не идваш.
С двете чинии „Алфредо“ на подноса си минах покрай нея, като не обръщах внимание на кубчето лед, заседнало в деколтето ми. От всяка маса се разнесе шепот, докато аз броях в главата си.
Стигнах до три, преди шумът да избухне. Плач. Знаех го.
От кухнята излетя управителя, а погледът ѝ пламна достатъчно горещо, за да изпече пиле на скара само по себе си. Скимтейки, се промъкнах през вратите към задния вход. В момента, в който се появих, двамата готвачи на линия изпищяха.
– Право в лицето! – Нийл се засмя, размахвайки шпатула към малкото прозорче на вратата, където несъмнено си беше размазал носа, щом започнаха виковете. – Уау, Тори, ти луда ли си?
– Защо хората винаги ме питат това? – Измърморих, докато поставях подноса на плота и проверявах босите си крака и сандали за стъклени парчета.
– Не мога да повярвам, че…
– Тори.
Помръднах. Собственичката на кафенето стоеше в края на кухнята със скръстени ръце и изражение, черно като кафето ѝ. Вътрешностите ми се стегнаха от ужас, но аз изправих рамене и уверено се отправих към нея. В трапезарията чудото без пиле беше преминало от стенания към писъци.
– Госпожо Бланчард, мога да обясня…
– Удари ли клиент?
– Тя първа ме бутна.
Бланчард вдигна очилата си с метални рамки и стисна носа си.
– Тори, неведнъж съм ти казвала, че ако някой клиент те изнервя, извикай оправителя.
– Опитах се да го направя, но тя…
– Миналата седмица те предупредих, след като нарече една от редовните ни клиентки полуоскубана мишка в лицето ѝ…
– Тя продължаваше да ме нарича анорексичка! Всеки път, когато минавах…
– Предупредих те – повтори Бланчард, говорейки над протестите ми, – че имаш последен шанс. Ти си трудолюбив работник и аз направих всичко възможно, за да се съобразя с твоите… проблеми… но не мога да наема сервитьорка, която напада клиенти.
– Клиент, – поправих я аз с отчаяно мърморене. – Само един. Няма да го направя отново, обещавам.
– Съжалявам, Тори.
– Госпожо Бланчард, наистина имам нужда от тази работа. Моля ви, дайте ми още един шанс.
Тя поклати глава.
– Остави престилката си. Можеш да вземеш последния си чек в деня на заплатата.
– Госпожо Бланчард…
– Трябва да помогна да подредят нещата в трапезарията. – Тя ме заобиколи. – Моля, използвай задната врата на излизане.
Докато си тръгваше, раменете ми се свиха. Шумът беше утихнал, което означаваше, че управителят вероятно е предложил всякакви извинения и карти за подаръци на бедната нападната жена. Опитах се да не си представям изражението на лицето на пилешката дама, когато научи, че лудата сервитьорка е била уволнена.
– О, човече – каза Нийл мрачно, присъединявайки се към мен до съдомиялната машина. – Съжалявам, Тори. Гадно е, че те е уволнила.
– Е, – казах тежко, – не съм много изненадана.
Развързах престилката си, после измъкнах полуразтопеното кубче лед от блузата си и го хвърлих в мивката.
– Е, Тори? Сутиенът ти… се вижда.
– Да, това се случва. Чувал ли си за състезание по мокра фланелка? – Намръщих се. – Това не беше покана за гледане.
Той вдигна очи нагоре.
– Не се ли предполага, че трябва да носиш бели сутиени с бели ризи?
– Сега ти моден експерт ли си? – Не признах, че е прав, нито обясних, че бельото ми, подходящо за бели ризи, е в пералнята. Нито пък погледнах надолу, за да видя колко видим е розовият ми сутиен с малки черни сърчица. Не исках да знам.
След като изрових бакшишите си от престилката – мизерни двайсет и два долара, тъй като бях само от час на работа – подадох пропития плат на Нийл.
– Е… предполагам, че ще се видим наоколо.
– Да. Спри се и ни посети, става ли?
– Ще го направя, – излъгах аз. Сякаш някога бих могла да се върна тук, след като бях пребила жена с поднос за напитки.
С половинчато махване спрях в стаята за почивка, за да взема чантата и чадъра си, след което излязох през задния вход, както ми беше наредено. Дъждът потропваше по асфалта и караше калните локви да танцуват. Заобиколих миризливото сметище и тръгнах по тясна алея към главната улица.
От кафенето се разнасяше весела музика, докато една двойка влизаше. Ярко осветените прозорци бяха топли и приканващи и всичко изглеждаше нормално, когато сервитьорът спря до една маса, за да остави горещи чинии за нетърпеливите клиенти.
Хладният дъжд посипа лицето ми и разреди грозното кафеникаво петно на гърдите ми, но не отворих чадъра си. Ако розовият ми сутиен беше изложен на показ, значи се бях ангажирала с шоуто, по дяволите. Мокра риза докрай.
Обърнах се на пета и тръгнах по тротоара. Беше дълъг път до вкъщи, но поне щеше да отложи неизбежния момент, в който щеше да се наложи да съобщя на хазяина си, че съм загубила работата си… отново.
Назад към част 1 Напред към част 3
