Глава 10
Изстрелът не прозвуча, взривявайки тъпанчетата ни на прах. Вместо това изпука като пистолет за играчки – и нещо ярко проблесна към нас.
Аарон се дръпна, отвратителна жълта течност се разпръсна по голата му ръка и засъска от топлината на кожата му. Не пистолет с куршуми – пистолет за пейнтбол. Но тази жълта течност не беше боя.
Той се поколеба. Опитвайки се да запази равновесие, той ме хвана за ръката. Ръката му изгаряше и аз се задъхах, когато краката му се подкосиха. Той ме повлече надолу, удари се в паважа на колене, а двете му ръце се вкопчиха в мен.
Въздухът се нагорещи, затрещя, изгоря.
Огънят избухна от Аарон, превръщайки алеята в стена от пламъци. Само тесният кръг в ръцете му беше пощаден от огъня, но от горещината – не можех да дишам. Главата ми се въртеше, кожата ми крещеше, дрехите ми изгаряха.
Пламъците угаснаха, разкривайки почернялата алея. Леденият човек беше изчезнал, както и спътниците му. Повалените нападатели бяха достатъчно далеч, за да ги подмине смъртоносният ад. Погледнах ръцете си, облекчена, че нямаха мехури – само леко розови, сякаш бях пуснала душа прекалено горещ.
Кожата на Аарон се охлади и ръцете му се отпуснаха, след което той се преобърна, като се хвана на един лакът.
– По дяволите – изръмжа той.
Хванах ръката му.
– Добре ли си?
– Отровен съм. Нямам представа какво прави. – Ръцете му трепереха, докато се изтласкваше нагоре. – Трябва да се измъкнем оттук.
– Какво… – Прекъснах, когато в далечината полицейските сирени отекнаха по улиците. О, глупости. Не исках да попадна в една уличка с няколко оръжия, трима мъже в безсъзнание, отровен пиромаг и много огнени поражения.
– Добре – задъхах се аз, като се мъчех да мисля трезво. – Хайде да вървим. Хайде, Аарон.
Пъхнах дама Пика в задния си джоб и хванах ръката му. С усилие той се изправи и увисна срещу мен, като едва не преобърна и двама ни. Притиснах го, а краката ми трепереха, докато поддържах тежестта му.
– Апартаментът ми е от другата страна на улицата – изпъшках, като го повлякох покрай контейнера за боклук. – По дяволите, чантата ми.
Помогнах му да се облегне на контейнера за смет, взех чантата си, после отново издърпах ръката му през раменете си. Излязохме от алеята и прекосихме улицата. Отворих входната врата на сградата и с една ръка бръкнах в чантата си за ключовете ми. Ударих го по панела, за да отключа охранителните врати, после ги отворих и се запътих към фоайето.
Жена на средна възраст, която чакаше до асансьора с куфар на колелца, ни наблюдаваше с очи, които ставаха все по-широки, колкото повече се приближавахме.
Принудих се да се усмихна, опитвайки се да не се сгърча под тежестта на Аарон.
– Прекалено много е пил.
Погледът ѝ се премести от него към мен.
– Добри Боже, момиче. Какво е направил с лицето ти?
По дяволите. Значи не си въобразявах, че окото ми е горещо и подпухнало.
– Не беше той.
Погледът ѝ крещеше скептицизъм, но после асансьорът иззвъня и вратите се отвориха. Вкарах Аарон вътре и той се строполи на земята, стенейки. Очите му бяха стиснати, лицето му бе бяло и лъскаво от пот. Ако беше пиян, а не отровен, щях да търся кофа, в която да повърне.
Жената сигурно си мислеше същото, защото се отдръпна.
– Аз ще взема следващият.
Облекчена, натиснах три пъти бутона за деветия етаж. Вратата се затвори и асансьорът се плъзна нагоре.
– Дръж се, Аарон, – прошепнах аз и разтрих рамото му. Парченца от изгорялата му риза се разхвърчаха на пода. – Почти стигнахме.
Той не отговори, концентрацията му беше погълната от битката да остане изправен.
Асансьорът се отвори, за да разкрие тиха, покрита с килим зала. Задърпах го покрай редицата врати до апартамента на Джъстин, бъркайки в ключовете си. Отключих вратата и вкарах Аарон вътре. Той се препъваше силно, тежестта му беше твърде голяма за мен. Запътихме се по късия коридор към всекидневната и аз го избутах към дивана. Той падна, приземи се наполовина върху възглавниците, а жълтата отвара се размаза по синия плат.
Втурнах се назад, за да затворя и залостя вратата, след което бързо се проверих за отрова. Нищо от нея не беше попаднало върху мен, така че това беше един проблем, за който не трябваше да се притеснявам.
Връщайки се при Аарон, се преборих с вълната на паниката. Дрехите му бяха овъглени, лактите му одраскани, а коляното на дънките му – разкъсано от падането. От дългия разрез по предмишницата му течеше кръв, а страховитите бели петна по кожата му предупреждаваха за измръзване от силата на Ледения човек. Бузата му беше адски одраскана от онзи тъпак, който го настъпи и заби лицето му в чакълестата настилка.
– Аарон?
Лицето му беше отпуснато. Беше загубил съзнание.
Паническо жужене изпълни главата ми. Аарон беше отровен с кой знае каква гадна магическа отвара. Беше в безсъзнание, вероятно умираше. Какво трябваше да направя? Хипервентилирайки, изрових телефона си и се обадих на Клара. Той отиде направо на гласова поща, но аз се обадих отново. И пак.
Отказах се от Клара и се загледах в телефона си, а пръстът ми трепереше над цифрата 9. Дали да се обадя на 9-1-1? Можеха ли човешките служби за спешна помощ да го спасят? Какво трябва да направя?
Стиснах очи, като си заповядах да се съсредоточа, след което хвърлих телефона настрани. Клекнах до дивана, претърсих предните джобове на Аарон, после прокарах ръка под дупето му, за да проверя задните джобове. Търсещите ми пръсти откриха твърдия правоъгълник на телефона му. Издърпах го и прокарах пръст по екрана. Заключен.
Хванах отровната му ръка и притиснах безжизнения му показалец към четеца за пръстови отпечатъци. Екранът мигна и се събуди. Слава богу, че има хакерска технология.
Отворих контактите му и бързо преминах покрай милион имена към Ез – но името на Езра не беше там. Ругаейки, намалих до номера на Кай и го набрах. Телефонът иззвъня, иззвъня, иззвъня, след което щракна на гласова поща.
– Не! – Изкрещях на телефона. – Защо не отговаряш?
На среща. Аарон беше казал, че Кай е излязъл на среща тази вечер, но Езра беше останал вкъщи. Проверих отново контактите му, но името на Езра го нямаше. С треперещи ръце отворих най-новите му приложения, намерих месинджъра му и го изтеглих. Разговор с Кай и…
– Циклоп? – Изсъсках. – Сложил си го в контактите си под името Циклоп?
Набрах номера на Езра и поднесох телефона към ухото си. Той иззвъня… иззвъня… иззвъня…
– Ало?
Грубият глас на Езра беше най-красивият звук, който някога бях чувала. Отворих уста, но от нея излезе само хлипане.
– Аарон? – Попита Езра, а тонът му се изостри от бдителност.
– Езра! – Избухнах, а треперещият ми глас беше на ръба на сълзите. – Аарон се нуждае от помощ!
– Тори? – Сънливостта му изчезна. – Какво…
– Бяхме нападнати, когато ме изпращаше към къщи – изригнах аз. – Имаше човек с ледена магия и магьосници – мисля, че бяха магьосници – и един от тях стреля по Аарон с това жълто вещество и Аарон каза, че е отрова, но сега е в безсъзнание и аз не…
– Тори, успокой се. – Равномерният глас на Езра, разтапящо гладък, успокои паниката ми. – Поеми си дълбоко въздух.
Вдъхнах въздух.
– Диша ли Аарон?
– Да.
– Кърви ли?
– Малко.
– Къде сте вие?
– В моя апартамент. – Изрекох адреса.
– Идвам при теб. Ще бъда там след десет минути, добре? Обади се на Кай и му кажи да намери алхимик и да ни посрещне при теб.
– Вече му се обадих. Не отговаря.
– Продължавай да му звъниш. Той ще вдигне. Скоро ще бъда там.
– Добре, – прошепнах аз.
Веднага щом обаждането прекъсна, паниката ми отново започна да се покачва. Вдишах дълбоко, приседнах до Аарон, за да наблюдавам гърдите му, като се уверих, че продължава да диша, и се обадих на Кай. Телефонът звънеше, докато не влезе в гласовата поща. Обадих се отново. Иззвъня два пъти, после линията щракна.
– Да? – Кай не беше сънлив – само раздразнено прищракване.
– Кай? Това е Тори.
– Тори? – Острият му тон се трансформира в загриженост. – Защо звъниш от телефона на Аарон?
– Той беше нападнат, когато ме изпращаше към апартамента ми – казах аз. – Езра е на път за тук и каза, че трябва да доведеш алхимик.
– Къде си?
Дадох му адреса си.
– Бързай, моля те.
– Тръгвам точно сега. В безопасност ли си там? – Докато потвърждавах относителната ни безопасност, телефонът ми улови звука от затръшване на врата и стъпки, които туптяха по твърдия под. – Тори, ако Езра пристигне преди мен, кажи му да изчака навън, докато стигна.
– Какво? Защо?
– Той не се справя добре, когато приятелите му са наранени. – Друга врата се отвори с трясък. – Повярвай ми. Ще бъда там веднага щом мога. Просто се дръжте.
Той приключи разговора и аз оставих телефона. Да не пускам Езра да влезе в апартамента? Езра, господин Спокоен и Събран?
Поставих телефона на края на масичката до Аарон и се преместих по-близо до него. Дишането му беше равномерно, но бавно, лицето му все още отпуснато. Свих ръце, като ми се искаше да има нещо, което да направя, освен да чакам.
След минута се запътих към банята, за да измъкна аптечката изпод мивката. Върнах се при Аарон, отворих тампон със спирт и внимателно почистих разреза на ръката му, но кръвта изтичаше толкова бързо, колкото я избърсвах. Скимтейки, взех дебело руло марля и навих половината от него около ръката му. Червеното се просмука през нея почти мигновено и аз отново хлипах, като строго си повтарях, че той няма да изкърви до смърт от плиткия разрез.
При нормални обстоятелства съм адски уравновесена – все пак обичам да мисля така, но това… това ме беше разтърсило силно. Не само засадата, но и насилието. Огънят, ледът, магията. Оръжията и куршумите можеха да са по-смъртоносни, но поне бяха познати.
Телефонът на Аарон избухна в мелодия от видеоигра, което ме изплаши. Скочих, за да го грабна, и прокарах пръст по екрана, за да отговоря.
– Ало?
– Тук съм – каза Езра. – Можеш ли да ме пуснеш?
Поколебах се. Кай се беше изразил ясно, но… Езра звучеше невъзмутимо, както винаги. Не само че щях да се почувствам глупаво да го оставя долу във фоайето, но и не исках да съм сама.
– Набери 1187 на номера и аз ще те препратя. Моят блок е 909.
Прекъснах връзката и секунда по-късно телефонът ми иззвъня. Натиснах 9, за да отключа охраняемия вход на фоайето, след което отключих вратата на апартамента. Отново коленичих до Аарон и зачаках, а стомахът ми се сви.
Езра беше на път да се качи и наистина се надявах Кай да е просто параноик.
Назад към част 10 Напред към част 12
