Глава 17
Обичам да си мисля, че съм доста спокоен човек, но точно сега? Тревожех се повече от баба с най-добрия си порцелан в стая с хиперактивни малчугани.
Тревожно оправяйки бутилките в кладенеца си, огледах посетителите на кръчмата. Само няколко от тях бяха дошли за удоволствие. Останалите бяха готови и чакаха да пристигнат Кай и Езра: екипът, който тази вечер щеше да издирва една разбойническа гилдия.
Зора, дребната руса ловецка на вампири със склонност към големите оръжия, носеше кожени панталони и потник, а на гърба ѝ беше закачен меч, който би трябвало да се казва „Трошач на черепи“. Вероятно се казваше така, „Трошач на черепи“. Отсега нататък така го наричах аз.
До нея беше Феликс, съпругът ѝ и третият офицер на гилдията. Той носеше раница вместо меч и с дебелите си очила и прическа, която да скрие окапващата му коса, просто… да. Офицер или не, той далеч не беше толкова обезсърчителен, колкото съпругата си.
Магьосник номер три беше Гуен, висока, слаба жена с гладка конска опашка, която обикновено изглеждаше така, сякаш е излязла от офиса на изпълнителен директор на „Форчън 500“, в комплект с дизайнерски очила и ушити по мярка делови дрехи. Тази вечер тя носеше черна кожа и на колана си закачи дузина пръчки – дълги по осем сантиметра, лъскави, черни и изписани с руни.
Последният магьосник в екипа беше Рамзи. Беше оставил очната линия и тъмната му коса беше вързана назад. Черни дрехи – както обикновено, но беше накичен със странен асортимент от оръжия и магически артефакти.
Кай не беше набрал само магьосници за екипа си. Двама екстрасенси допълваха редиците им: Тейе, вежлив мъж с топла умбре кожа и южноафрикански акцент, притежаваше способност, наречена телетезия, която според Аарон му позволяваше да „следи“ хората; и Дрю, телекинетик като незабравимия ласкател Лиъм.
Тази вечер Лиъм беше в бара, скрита в ъгъла заедно с приятеля си Том, който беше книжен червей, и да видиш двамата телекинетици в една стая беше като да гледаш снимките преди и след Капитан Америка: нисък, слаб и плешив срещу висок, мускулест и готов да бие лошите.
Четиримата магьосници и двамата екстрасенси се присъединиха към Кай и Езра и заедно осемте души щяха да издирят колкото се може повече членове на бандата от Източен Хейстингс преди изгрев слънце. Кай беше сигурен, че е определил местоположението на разбойниците, но не знаеше колко митици включва бандата.
Нервно оправих отново бутилките с алкохол, като обърнах всеки етикет напред и наклоних чучурите за наливане.
– Спокойно, Тори – каза ми Аарон от стола си, а екранът на лаптопа мигаше, докато той взривяваше извънземни космически кораби. – Те знаят какво правят.
– Но какво ще стане, ако има повече митици, отколкото Кай очаква? – Измърморих.
– Те ще се справят. По дяволите! – Екранът му проблесна в червено, когато космическият му кораб се взриви в пикселизирани пламъци. Той затвори лаптопа си и погледна към небрежно разговарящия екип. – Кай е покрил всичките си бази. Той, Езра и Зора съставляват атакуващия пункт – те носят огневата мощ. Феликс е специализиран в откриването и разтварянето на магии, така че ще предотврати всякакви капани или засади, а играта на Рамзи с контрамагия е безумна. Той разполага с артефакт, който може да противодейства на почти всичко. Задачата на Тейе е да проследява всеки, който се опитва да избяга, а Дрю и Гуен са гъвкавите членове – те могат да се включат в нападението или да преминат в защита, когато е необходимо.
Прехапах устните си и кимнах.
– Предполагам, че това е… но само трима членове на атакуващия отбор срещу дузина?
– Ако са десетина. – Аарон се усмихна. – Освен това не си виждала Кай в действие. Езра също не е откачалка.
Сякаш повикан от името си, Кай влезе през входната врата. Почистващата кърпа изпадна от ръката ми.
Нямаше го „добре облеченият, модел от висока класа“ Кай, когото познавах. Носеше леки ботуши и тъмни дрехи, дългите ръкави бяха прекъснати от малки метателни остриета, прикрепени към горната част на ръцете му. Тънка прилепнала черна жилетка държеше още малки оръжия, а на бедрото му висяха две катани – една къса, една дълга.
Преместих погледа си от мечовете нагоре към лицето му, разглеждайки отново екзотичните черти, които така и не успях да определя. Но сега вече знаех. Японското наследство се смесваше толкова гладко с кавказкото, че той не приличаше очевидно на никого от двамата си родителя, а имаше свой собствен уникален вид.
Езра влезе зад него и той беше свалил момчешката си външност. Дебел колан пресичаше гърдите му и придържаше непознато оръжие на гърба му. Тъмни ръкавици без пръсти се спускаха по ръцете му, кокалчетата им блестяха от стомана, а лактите бяха подсилени с още метал. Черна кърпа беше вързана на косата му, а с небрежната сянка на брада, която оформяше челюстта му, лицето му имаше по-опасен вид, отколкото бях виждала досега.
Кай се насочи към екипа си и аз, преглъщайки шока си, се съвзех, докато Езра се присъедини към мен и Аарон.
Пиромагът въздъхна потиснато.
– Не мога да повярвам, че съм заседнал тук, докато вие ще се забавлявате.
– Ще ти разкажем всичко, когато се върнем – отвърна Езра с весела липса на съчувствие, нагласяйки ръкавицата си.
– Сигурен ли си, че си… добре въоръжен? – Попитах го със съмнение, като погледнах липсата му на оръжия в сравнение с Кай. Нещото на гърба му приличаше на двуметрова черна тояга със сребърни капачета в краищата и сребърна секция в средата. – Не трябва ли и ти да имаш меч?
– Не планираме да обезглавяваме никого. МагиПол категорично не одобрява труповете.
– Покажи и Близнаците Ужаси – предложи Аарон. – Ще и хареса.
Почесах се по носа.
– Какво сега?
Отдалечавайки се от бара, Езра посегна към рамото си и свали късата дръжка на стълба от гърба си. Той я завъртя лесно в ръката си и като си спомних колко силно Езра можеше да удря с голи юмруци, се зачудих дали това оръжие не трябва да се казва „Черепна трошачка“.
Той хвана всеки край на пръта и го завъртя. Оръжието се разцепи по средата и се разтегли с металически хлъзгав звук, разкривайки две педи дълги остриета, прикрепени към черни дръжки с еднаква дължина. С ужасяваща грациозност той завъртя остриетата, стоманата изсвистя във въздуха и събра краищата на дръжките с още едно завъртане. Точно по този начин оръжието отново беше едно – само че сега беше дълго четири фута и със смъртоносни остриета в двата края.
– Хм. – Отдръпнах се назад, оглеждайки предпазливо копието с два края. – Колко добро е възприятието ти за дълбочина? – Под „добро“ всъщност имах предвид „лошо“.
Той изкриви двете остриета и ги прибра едно в друго, така че то отново представляваше безобиден метален прът.
– Ужасно, както обикновено, но това рядко е проблем в битка. Движещите се хора смущават въздуха, така че мога да определя колко далеч са, дори и да не ги виждам.
– О, точно така, – казах слабо, докато той удряше оръжието в гърба си. То се залепи за сякаш от само себе си – може би магнити?
– Добре – обади се Кай. – Някакви въпроси, преди да тръгнем?
– Чия е колата, която ще вземем? – Попита сухо Феликс. – Няма да се возя на задната седалка на чичкомобила на Аарон.
– Ей! Не обиждай бебето ми.
– Вземаме микробуса – каза Кай. – Още нещо?
Зора сгъна ръката си и сви бедро.
– Някой от наградените не е ли издържал?
– Мъртви при пристигане? – Измърморих въпросително на Аарон.
– Мъртъв или жив, – поправи го той. – Не е често срещано явление, но се случва.
– Не – отвърна Кай. – Вземаме ги живи, но не се колебайте да се защитите с каквато сила е необходимо. Животът ви е на първо място, винаги.
Онова болезнено, замаяно чувство се върна. Хванах се за ръба на бара, кокалчетата на пръстите ми побеляха.
Кай махна на екипа да го последва.
– Хайде да вървим.
– Езра, – казах дрезгаво, докато той се обърна след него. – Бъди внимателен.
Той се усмихна успокоително.
– Ще се върнем, преди да се усетиш.
Аарон се изправи и стисна ръцете на Езра, след което аеромагът забърза след останалите седем митици, а Кай беше начело. Вратата се затвори зад тях и раменете ми се свиха. Без значение какво казваше Езра, за мен това щеше да е дълга, дълга нощ.
***
Отчаяно търсех разсейване, бих се радвала на луд наплив във вторник вечерта, който да оживи нещата, но през по-голямата част от нощта кръчмата беше мъртва. Синър се отби да си поговорим, любимата ми кака Силвия си поръча три манхатана, преди да се спъне, а йога-момичето Уич и две приятелки се забавляваха няколко часа, но иначе единствените ми клиенти освен Аарон бяха Лиъм и Том, паркирани в ъгъла, докато Том четеше нова научнофантастична книга, а Лиъм играеше на телефона си.
С наближаването на полунощ обиколих предната част на заведението, оправяйки столовете и избърсвайки вече чистите маси. Отказах се от работата и седнах на един стол до Аарон. Прегърбен над лаптопа си, той преглеждаше грозен бял уебсайт, който изглеждаше остарял с десет години.
– Какво е това? – Попитах, не можех да понасям повече тишината.
– Хм? – Той се прозя и със закъснение покри устата си. – Архивите на полицията. Това е таблото за работа. Проверявам за нови обяви с добри бонуси.
О, чакай. Бях виждала този сайт и преди, нали? Бях открила началната страница по време на иначе безплодната сесия на Гугъл за магията.
– Намери ли нещо?
– Не съвсем. Напоследък е тихо.
Гледах го как скролва. Страницата продължаваше цяла вечност.
– Всичките ли са от МагиПол?
– В по-голямата си част. Обикновено идват от три източника: МагиПол, което представлява около осемдесет процента от обявите, след това отделни митици, които имат нужда от помощ за нещо, и гилдии, които искат да предадат някаква работа. – Той превъртя още десетина обяви. – Някои от тях са с отворени бонуси, което означава, че винаги са в ход – неща като изтребване на вампири, маркиране на преобръщачи и конфискуване на артефакти от хора. Други са това, което наричаме „Търсени обяви“, които представляват обяви за нещо подозрително, което всеки може да разгледа.
Той докосна екрана.
– Като тази. „Твърдения за духовна дейност в изоставен склад“. Всеки може да отиде да го провери и ако открие нещо обезпокоително, да се заеме с него, да докладва на МагиПол и да види дали може да получи компенсация. Това е хит или пропуск, но понякога попадаш на джакпот.
– Интересно. – Примижах към екрана, после посочих. – А този?
– Изчезнало момиче от Арбутус Ридж, подозрения за митично участие – прочете Аарон. Той кликна върху обявата и се отвори нова страница, на която доминираше снимка на брюнетка с къса коса и вдлъбнати бузи, на около шестнайсет години. – Случаите на изчезнали хора са трудни, особено когато са хора. Като митици е сложно да се включиш в тях. Не можем просто да влезем в полицейския участък и да поискаме да видим досието по случая.
Той продължи да скролва.
– Аз, Кай и Езра предпочитаме да ловуваме измамници. Отлични бонуси, възможности да набиеш нечий задник и да не се притесняваш за безопасността на никой друг.
Кимнах разсеяно. Можех да ги разбера, че не искат да поемат отговорността да спасяват животи по този начин, но как можеше да забрави лицето на онова момиче, безнадеждните му очи? Не можех да се отърва от него толкова лесно.
– Някой друг ще се заеме с тази работа – успокоително добави Аарон, връщайки вниманието ми към него. – Има гилдии, които са специализирани в тези неща.
– Това е добре. – С известно облекчение сгънах ръце на плота на бара и подпрях глава на тях. – Колко време ще мине, докато момчетата се върнат, как мислиш?
– Трудно е да се каже. Ако е минало гладко, още час или два. Ако трябва да преследват мошениците, може да отнеме цяла нощ. Кай ще иска да разпита тези момчета, преди да ги предаде на сателитния офис на МагиПол.
Затворих очи, главата и вратът ми пулсираха от напрежението.
– Искам да знам как този магьосник ме проследи, докато пазарувах.
– Да, това също ме вълнува. Чудех се и за нападението им по пътя към апартамента ти. – Той затвори лаптопа си. – Изчакаха да остана сам – не с Кай или Езра, имам предвид – но откъде знаеха, че ще се насочат към мен тази нощ? Никога преди не съм те водил до вкъщи, така че откъде можеха да знаят?
– Изглежда, че са чакали да се появим. – Вдигнах глава. – Две момчета вървяха след нас, но другите четирима ни изпревариха.
– Това е странно. Дори не мога да предположа как са могли да предвидят движението ни. – Той потърка с ръка наболата брада на челюстта си. – Изчакаха да остана почти сам, за да ме нападнат първия път, но да нахлуят в къщата ни… и то само с един човек? Не го разбирам.
– Може би са си мислели, че отново ще останеш сам? Сигурно знаят, че няма да имат никакъв шанс срещу трима магове, нали?
– Но Кай и Езра живеят в тази проклета къща. Защо криомагът си мисли, че… – Той се намръщи. – Всъщност, сега като споменаваш, Кай и Езра говореха за разузнаване на Стенли Парк в неделя вечер. Имаше забелязан върколак и те дори изчистиха плана си със Стенлийския завет в събота. Отказаха се от идеята, след като те нападнаха.
Взирахме се един в друг.
– Значи – казах бавно – ако магьосникът не ме беше нападнал и Кай не ме беше върнал при теб, а той и Езра не бяха решили да останат наоколо през нощта, ти щеше да си сам, когато Ледения човек се промъкна.
Аарон кимна, а притеснението засенчи обичайната му увереност.
– Той използваше скрити заклинания, за да се придвижва. Езра вероятно е единственият, който щеше да го забележи, преди да ме нападне. – Той стисна устни. – Дори и тогава Леденият човек можеше да се промъкне през къщата, без никой да забележи, ако не беше събудил Езра.
Нервите ми се изкривиха от това, което можеше да се случи, ако не беше щастливият сблъсък на съвпаденията.
– Заклинанията за прикритие обаче са дело на магьосниците, нали?
– Всеки може да купи артефакти от магьосник. Същото важи и за алхимичните отвари. Шарпи – моят меч – технически е артефакт. – Той барабани с пръсти по лаптопа си. – По дяволите. По-добре Кай да хване този криомаг. Искам да знам откъде знаят толкова много за движенията ни.
– Да, – съгласих се аз. – В противен случай ще си докарам язва от цялото това безпокойство.
Безпокойството на Аарон се стопи в усмивка.
– Не се притеснявай, Тори. Ние ще те защитим.
Стомахът ми трепна. По дяволите. Не исках защита. Исках да не бъда преследвана от убийствени мошеници. Аарон и рицарските му декларации ми бъркаха в главата.
– Рицар на меча – промълвих под носа си.
– Хм?
– Нищо.
Той подпря брадичката си на ръката си.
– О, твоето четене на таро, нали? Разбра ли още нещо от него?
– Какво има да се разбере? Толкова е неясно, че може да означава всичко.
– Замисляла ли си се от какво се страхуваш?
– Не знам, – отвърнах. – Да бъда убита по бельо от магьосник с нож, може би?
– По бельото си? – Повтори той с интерес.
– Бях в съблекалнята. Лесно можех да съм по бельо, когато той нахлу.
Аарон се усмихна, сякаш се наслаждаваше на мисления образ.
– Четенето на таро не би доловило такъв страх. Както каза Кай, това е нещо, което те тревожи от известно време.
– Нямам никаква представа какво означава четенето.
С брадичка в ръка, той наклони глава и сините му очи се срещнаха с моите.
– Мисля, че знаеш.
Стомахът ми отново се преобърна, но по съвсем различен начин – не по забавен. Предупреждението на Сабрина за това, че съм заслепена от миналото си, премина през главата ми.
– Защо казваш това?
Той мълчеше и чакаше.
Ръцете ми се стиснаха и погледнах настрани. Да, знаех какъв страх бяха уловили картите таро, но нямах намерение да го споделям, особено с Аарон. Той щеше да ми се подиграе, а след това аз щях да го намразя. Не исках да го мразя.
– Тори – промърмори той.
Стиснах ръцете си в юмруци. Принудих се да срещна очите му, защото знаех, че каквото и да кажа, той няма да ми се подиграе. Може би… може би, ако му разкажа част от това, четенето на таро ще спре да дълбае дупки в мозъка ми.
– Баща ми е гадно парче – казах аз, като заложих на лек и непринуден тон. – На майка ми ѝ беше писнало, когато бях на седем години, и си тръгна. След това останахме само аз и брат ми. Когато Джъстин навърши петнайсет, той избяга от къщи. Аз бях на десет. Тогава останахме само аз и татко…
Грабнах парцала си за бара и усуках кърпата на възел, забравяйки, че симулирам безгрижие.
– В крайна сметка известно време живях при роднини. Когато бях на шестнайсет, Джъстин се появи отново и ме измъкна. Прекъснах всички връзки с роднините ни и започнах да подреждам живота си.
Аарон издърпа парцала от скованата ми до бели кости хватка. Възстанових самообладанието си и се усмихнах. Вероятно не бях убедителна, но се опитах.
– Нещата бяха добри. Бях щастлива. Но след това Джъстин кандидатства в полицейската академия тук и когато го приеха, той… – Изкашлях се, преди слабото треперене в гласа ми да стане твърде очевидно. Защо ми беше толкова трудно да говоря за това? Имам предвид, да, не бях казвала на никого преди, но не би трябвало да е толкова трудно.
– Беше добре – заключих аз. – Той следваше мечтите си. Щастлива съм, че може да прави това, което иска. Преместих се обратно при най-малко отвратителните си роднини, но после баща ми започна да се появява, така че се преместих тук.
– И сега отново живееш с брат си – промърмори Аарон. – Страхуваш се, че той ще те изостави за трети път?
– Не, не за това. – Подавайки прекалено небрежно рамене, аз си върнах парцала и избърсах няколко капки вода от плота. – Знам, че той няма да е винаги там. Той си има свой собствен живот и не ми дължи нищо. Когато той отново тръгне да прави своите неща, този път ще бъда добре. Нямам нужда от него.
– Разбирам – каза тихо Аарон.
Предпазливият ми поглед се стрелна към него.
– Какво виждаш?
– Все още имаш моя номер, нали? Трябва да го запомниш.
– Защо?
– За да можеш да ми се обадиш, независимо къде се намираш или какво се случва. Винаги ще бъда там, за да ти помогна.
Не исках помощ.
Не неговата, не ничия. Ако майка ми ме изоставяше, брат ми ме изоставяше два пъти, а роднините ми помагаха само когато им беше удобно, как можех да се доверя на почти непознат човек, че ще бъде до мен?
Единственият човек, на когото се доверявах, бях аз самата. Веднъж бях повярвала на Джъстин, моя герой – бял рицар, че ще ми помогне да се съвзема. Но когато това не беше лесно, когато поправянето на темперамента ми, на несигурността ми и на нарушения ми самоконтрол стана твърде досадно, той ме беше напуснал отново.
Майната му на това. Нямаше да дам на никого властта да ме смачка по този начин, не и втори път. Щях да разчитам на себе си, за да се погрижа за себе си.
Преди да успея да измисля отговор, Купър пъхна глава през вратите на салона. Той беше поел дежурството в кухнята за тази нощ, тъй като Рамзи беше излязъл на лов за разбойници с Кай и Езра.
– Здравей, Тори – каза той, а от него се носеше миризма на цигарен дим. – Ще се справиш ли сама? Тази нощ е мъртва, така че ще си тръгна. Има едно китайско заведение, където искам да отида за вечеря, преди да затворят.
– Колко е часът? – Попитах, твърде мързелива, за да извадя телефона от джоба си.
– Четвърт час след единайсет.
– О, да. Няма проблем. Така или иначе след няколко минути ще започна да чистя. – С махване той изчезна обратно през вратите, а аз се протегнах на стола, свивайки рамене. – Бих могла да хапна и китайска храна. Или още по-добре, нещо сладко.
Очите на Аарон светнаха. Бях открила, че той има по-лош апетит за сладко от моя. Поръчката му на маргарита със задължителна захаросана череша отгоре трябваше да е първото ми предупреждение.
– Шоколадът би бил идеален. – Въздъхнах тъжно, спомняйки си кутията, която ми беше дал като част от онзи глупав залог. – Колко далеч е най-близката денонощна бензиностанция?
– Твърде далеч, – отговори той, звучейки също толкова разочарован, колкото и аз. – Освен това смяната ти още не е свършила. А ние трябва да чакаме тук, помниш ли?
– По дяволите. – Потупах долната си устна, обмисляйки възможностите си. В главата ми изникна гениална идея. – Аха!
– Какво?
– Нищо, – казах весело и скочих от стола. – Отивам да почистя отзад.
– Никога досега не си била толкова развълнувана от чистенето – отбеляза той с присвити очи и подозрение. – Какво всъщност ще правиш?
– Ще чистя. – Измъкнах се от него. – Знаеш ли, търкам… неща. Няма да ти хареса.
– Ами да. – Изправи се и ме последва. – Изглеждаш по-виновна от дете с празен буркан за бисквити.
– Ти си въобразяваш. – Заобиколих бара с бърза крачка, но той тръгна след мен. – Хей! Нямаш право да се вмъкваш тук.
Той се усмихна.
– Кой ще ме спре?
Намръщена, се промуших през вратите на салона и прекосих кухнята до сухото складово помещение. Аарон се втурна след мен, но аз го изпреварих до вратата, скочих вътре и я затворих зад себе си. Държейки дръжката с една ръка, грабнах кутията с пръчици за разбъркване на млечен шоколад, използвани за гарниране на шоколадово мартини.
– Намерила си шоколад, нали? – Попита Аарон през вратата, а дръжката се завъртя в хватката ми.
– Разбира се, че не!
Той бутна вратата и аз забих пети в нея. Липсваха ми стоте килограма мускули, необходими, за да го спра, но натъпках три шоколадови пръчици в устата си, преди да успее да отвори вратата.
Жадният му поглед намери кутията в ръката ми.
– Има ли причина да не можеш да споделиш?
– Ммфрм. – Исках да отбележа, че ще изяде два пъти повече от мен, ако му позволя, но три шоколадови пръчици бяха твърде много, за да се говори през тях.
Той посегна към кутията, а аз я държах зад гърба си, като трескаво дъвчех, преди да се задавя. Танцувайки назад, докато той се опитваше да ме заобиколи, аз се стрелнах към вратата. Той я затвори, като затвори мен и скъпоценната ми закуска вътре.
– Ти си злобен човек, Тори – смъмри ме той, докато се измъквах от обсега на вратата. – Говориш за шоколад, а после го изяждаш точно пред мен? Жестоко.
Преглътнах пълната си уста.
– Нямаше да ти се налага да гледаш, ако не ме беше последвала. – За да подчертая тезата си, пъхнах още една шоколадова пръчица в устата си, а краят ѝ стърчеше навън, докато се усмихвах безропотно.
Той изръмжа и отново посегна към кутията. Отдръпнах се, но той ме хвана около кръста и ме избута обратно към затворената врата, след което главата му се спусна надолу. Хвана другия край на шоколадовата ми пръчица в устата си, устните му се докоснаха до моите, докато отхапваше края.
Станах нервна. Изведнъж силно осъзнах ръцете му на кръста ми и топлината, която излъчваше в мен. Той преглътна откраднатата хапка шоколад и облиза устните си.
– Не е лошо, – отбеляза той.
После ме целуна.
Горещата му уста се притисна към моята и стомахът ми падна. Почти смачках шоколада в ръката си, дъхът ми изчезна от дробовете, когато той ме придърпа по-близо. Свободната ми ръка намери ръката му и се плъзна по бицепса му. Той ме целуваше без да бърза, а топлината се засилваше, бавен огън, разпалван от всяко докосване на устата му.
Повдигна глава и повдигна вежди.
– Помниш ли като казах, че ще те поканя на среща?
– Мм-хм, – съгласих се, смущаващо задъхана.
– Искаш ли да вечеряме заедно, след като гилдията на злите мошеници вече я няма?
-Разбира се.
– Отлично. – Погледът му отново се плъзна надолу към устата ми.
– Трябва ли да чакам да мине срещата ни, за да те целуна отново?
Престорих се, че размишлявам, разсеяна от палците му, които галеха страните ми.
– Не мисля, че това ще е необходимо.
Едва успях да произнеса последната дума, преди устата му отново да се доближи до моята. Избутвайки на сляпо шоколадовите бонбони на най-близкия рафт, обвих ръце около врата му. Той ме придърпа към себе си и аз притиснах възможно най-голяма част от тялото си към топлите, твърди мускули, на които се възхищавах от седмици. Боже, той имаше невероятно тяло. Исках да прокарам ръце по голата му кожа. Исках да се върне само по боксерки. Откакто се събудих в понеделник сутринта с него и Езра почти голи в една стая с мен, се борех с непрекъснати фантазии всеки път, когато затварях очи.
Обгръщайки ме с едната си ръка, той плъзна другата си ръка нагоре по врата ми и в косата ми, придърпвайки устата ми по-силно към своята. Разтворих устни, приканвайки го към още по-дълбока целувка, а езикът му флиртуваше с моя с вкус на шоколад. Прокарах ръце по раменете му, после плъзнах едната под ръба на ризата му, исках да докосна трескаво горещата му кожа.
Тогава нещо се удари в горната част на главата ми.
Очите ми се отвориха, когато предметът отскочи на пода. Лимон?
С тъп трясък цяла торба жълти плодове се изсипа от горния рафт и се изсипа върху нас. Изкрещях и се измъкнах от пътя, а Аарон се върна назад, като ме издърпа от цитрусовата лавина. С широко отворени очи гледах как още десетина лимона подскачат по пода. Уф… упс. Вероятно това беше моя грешка. Може би бях малко груба, когато запратих шоколадовите бонбони на рафта.
Смеейки се на абсурдността на това да бъда прекъсната от лимони, започнах да събирам плодове.
– Може би трябва да се върнеш в бара.
– Мога да помогна. – Той се наведе, за да извади лимоните изпод долния рафт. – И няма да си тръгна без поне една цяла шоколадова пръчица за себе си.
Подсмръкнах.
– Ако ти дам шоколад, ще си тръгнеш ли? Не искам да ме хванат да се целувам с клиент в задната стая. Уволнявали са ме и за по-малко.
– Клара няма да те уволни за това, а освен това така или иначе няма кой да ни хване. Кой би могъл да ни подслуша тук?
Изправих се, ръцете ми бяха пълни с лимони.
– Моля те, Аарон. Отпред има няколко души и не искам да рискувам тази работа. Наистина…
Изпаднах в мълчание и се загледах в нищото, докато в мозъка ми светна лампичка.
– Тази работа е важна за теб, нали? – Приседнал до рафтовете с ръка, натоварена с плодове, той направи пауза. – Тори? Добре ли си?
Отворих уста, после я затворих. Лицето ми беше студено. Сигурно съм пребледняла.
Аарон се изправи в целия си ръст.
– Какво става?
– Мисля, че току-що разбрах, но… – Прекъснах думите. – Трябва да проверя нещо.
– А? Но Тори…
Захвърлих лимоните обратно на пода, излязох от склада и минах през кухнята. При вратите на салона надникнах в кръчмата. Всички маси бяха празни с изключение на една. Лиъм седеше сам, лицето му беше осветено от телефона, а краката му се опираха на близкия стол.
Промуших се през вратите.
– Лиам, къде е Том?
– Хм? О, той си тръгна преди няколко минути. Реши да се прибере вкъщи. Аз също си тръгвам, тъкмо приключвам…
Завъртях се на пета и се втурнах обратно през кухнята. Аарон стоеше на вратата на складовото помещение, а веждите му бяха смръщени.
– Какво…
– Когато Кай и Езра се уговаряха да отидат в Стенли Парк в неделя, говореха ли за плановете си, докато бяха тук?
– Тук? – Той огледа кухнята. – Да, спомням си, че Кай говореше по телефона със завета в Стенли. Бяхме горе в работната стая.
Притиснах ръка към устата си, а сърцето ми заби.
– Тори, какво, по дяволите, се е случило?
– Току-що осъзнах… че се чудим откъде разбойническата гилдия е знаела да ти устрои засада близо до апартамента ми, откъде са знаели къде ще бъда в неделя и защо са си помислили, че ще бъдеш сама тази нощ. Предположихме, че са предвидили движенията ни, но всичко е много по-просто.
Изражението на лицето му се втвърди интензивно.
– Как?
Обвих ръцете си около себе си.
– Миналата събота, преди да си тръгнем, когато ми предложи да ме придружиш до вкъщи, споменах Уест Джорджия Стрийт – и точно там за първи път забеляза, че ни следят. Докато бяхме тук, в гилдията, Кай говореше по телефона за това как двамата с Езра ще си тръгнат в неделя вечер. И – преглътнах – в събота споменах на Сабрина, че ще пазарувам и кой е любимият ми магазин.
Очите на Аарон се разшириха.
– В складовото помещение ти каза: „Кой би могъл да ни подслуша?“. Но има някой…
– Том – изсъска Аарон. – Той тук ли е? Видях го по-рано.
– Не, той вече си е тръгнал. Просто проверих. – Погледнах към бара, сякаш можех да видя ъгъла, където Том седеше през по-голямата част от нощта – и където беше почти всяка вечер. Ясно като камбанен звън чух гласа на Лиъм, който ми обясняваше ясновидската способност на Том, ясночуването. Супер слух. Той може да чува хората, които говорят в определена близост.
Аарон прокара ръка през косата си.
– Добре, Том вероятно е единственият човек, който е могъл да подслуша и трите разговора, но това означава, че е подавал информация на гилдията на измамниците. Той не би го направил.
– Откъде знаеш?
– Той просто не би го направил. Той е член на гилдията. Не би ни предал по този начин.
Обгърнах ръката на Аарон, като я държах здраво. Това, което той наистина искаше да каже, беше, че член на гилдията не би я предал. Аарон не вярваше, че някой от ценните му съратници би го измамил.
Измамата – бяха предупредили картите таро на Сабрина. Измамата се спотайва в сенките, призовавайки конфликта все по-близо.
Призоваване на конфликта.
Том си беше тръгнал.
– Аарон, – изпъшках аз. – Трябва да си тръгнем. Точно сега.
Назад към част 17 Напред към част 19
