Глава 1
– Тази къща – заяви хазяинът, – не е обитавана от духове.
Вдигнах слънчевите си очила от очите и се вгледах в потящия се мъж. Торбестата му риза прилепваше към бирения му корем, а плешивата му глава блестеше на следобедното слънце. Дали по някакъв начин бях намекнала, че съм загрижена за паранормална дейност? Защото определено не бях питала за никакви призраци.
При съмнителния ми поглед той осъзна грешката си.
– Има слухове – искам да кажа, няколко души са – че е … – Той се изпусна. – Не е обитавана от духове.
У-ха. Наместих слънчевите си очила на върха на главата си и огледах имота. Стояхме в задния двор на олющено бунгало, което носеше последните си ремонти като достолепна старица, гримирана като клоун. Задната ограда беше боядисана в бяло, но олющената подложка вече сваляше новото покритие. Дворът беше покрит със зелена трева, а върху напуканите камъни на терасата имаше нова пергола, но в пространството доминираше чудовищен по размер смърч.
Отметнах бретона си от челото и сканирах разпечатката за наема.
– Този двор общ ли е с хората от горния етаж?
– Технически да. – Той избърса ръцете си в торбестите си спортни шорти. – Основното ниво е под наем, но те пътуват много.
– Хм. – Изчаках миг, за да видя дали ще предложи нещо друго. – Можем ли да влезем вътре?
– О, да! – Той махна с ръка ентусиазирано. – Вратата е отключена. Продължавай и огледай.
Погледнах към моята приятелка, която ми търсеше апартаменти. Синър беше почесала лицето си, ръцете ѝ бяха сгънати върху чаения ѝ сарафан, ефирната материя беше почти в същия цвят като вълнообразната ѝ коса. С вдигане на рамене се отправих към задната врата, а тя ме последва. Домакинът, който бършеше лицето си с намачкана кърпичка, остана на мястото си.
Щом влязохме през сивкавия вход, Синър въздъхна шумно.
– Какво става с броя на чудаците на това изпитание? Първият хазяин те покани да се преместиш в къщата му вместо в апартамента. Втората дама седем пъти те попита дали си естествено червенокоса. А сега този човек? Уф.
Започнах да слизам по стълбите към мазето.
– Забрави ли за онзи гадняр на автобусната спирка, който се опита да ти отмъкне чантата.
– Онзи, когото нарече блатно магаре? – Синър се усмихна. – И заплашваше, че ще го избуташ в движението?
– Забавно е, че все пак реши, че няма нужда да пътува с автобуса. – Спрях в дъното на стълбите. – О, хей. Това не е никак лошо.
Простото отворено разпределение показваше основна кухня с евтини уреди в единия ъгъл, дневна с камина и дълъг прозорец, който пропускаше изненадващо много светлина, и подове от имитация на дървесина навсякъде. Развълнувана, проверих банята, спалнята и малкото перално помещение. Връщайки се в празната, озвучена от ехото всекидневна, се завъртях в бавен кръг.
– Това е наистина хубаво, – възкликнах аз, без да се притеснявам от липсата на мебели. Жилищата не могат да бъдат перфектни, а след като бях прекарала последните десет месеца, спяща на дивана на брат ми, бях готова да пренебрегна всичко, което е по-малко от дупки по стените.
Които, за съжаление, бяха включени във всички апартаменти, които бяхме разгледали досега, заедно с безплатните мухъл, хлебарки и подозрителни миризми. Това не включваше лудите наемодатели. Нормалните хора не се ли занимаваха с инвестиции в недвижими имоти, или всички добре настроени наемодатели вече имаха наематели?
– Чисто е – отбеляза Синър. – Течаща вода. Топлина. Чакай, има ли отопление? Тук е студено.
– Ами, това е мазе. – Размахах разпечатката си. – Пише, че всички комунални услуги са включени в наема. Колко сладко е това?
Синър сбръчка подозрително нос.
– Твърде евтино е. Трябва да има нещо нередно в това.
– Може би в килера живее някой скитник. – Посочих към една полувисока врата, закътана в ъгъла на дневната. – Това е килерно пространство, нали?
Прекосихме стаята и аз приклекнах до вратата, а Синър се наведе над рамото ми. Дръпнах я и я отворих. Вътре нямаше нищо друго освен непроницаем мрак.
– Използвай фенерчето на телефона си – предложи Синър. – Трябва да има ключ за осветление или…
Студеният въздух премина по кожата ми и всички косъмчета по тялото ми настръхнаха – после арктическият вятър ме блъсна в лицето.
Отдръпнах се, блъскайки се в краката на Синър. Тя се приземи по задник, докато вятърът изригна от пълзящото пространство, разнасяйки прах из стаята. Разпечатките ми полетяха и ние се затъркаляхме назад по задници, а документите се засилиха спираловидно към тавана.
Тъмнината в килера изтече от вратата и се разпиля по пода като мастило. Сенките се разпиляха и нещо бледо се материализира в прага – скелетна жена на ръце и колене, беззъбата уста зейна, от празните очни кухини капеше черна кръв.
Погледнах стенещото привидение и изкрещях като момиченце, каквото съм.
Синър издаде собствения си ужасен писък, когато призрачната жена се измъкна от ниския килер, а дългата ѝ коса се влачеше по пода. Тя протегна ръка към нас, почернелите ѝ пръсти се свиха като нокти и ледените пориви се стовариха върху лицата ни. Все още крещейки, Синър ме хвана за ръката и ноктите ѝ се впиха в кожата ми. Остра болка проряза паниката ми.
Пъхнах ръка в джоба си и извадих коз – да, буквално коз.
Моята надеждна Дама Пика беше нещо повече, отколкото изглеждаше: магьоснически артефакт, в който беше вградено заклинание, отразяващо магията. Имаше ли тук някаква магия, която да се отрази? Нямах представа. Дали щеше да подейства на призрак? Също нямах представа. Аз не бях магьосник. Бях крадец на заклинания от удобство и имах само най-бегла представа как да използвам картата.
Но това беше единствената магическа защита, с която разполагах, затова я запратих към призрака и извиках:
– Ори реперкуцио!
Въздухът се развълнува и вятърът промени посоката си. Той се заби в жената и я запрати обратно в тъмния килер. Главата ѝ се удари с трясък в рамката на вратата.
– Ау! – Изпищя тя.
Писъкът на Синър прекъсна. В един момент се изправихме на крака. Вече не крещяхме, но аз например бях още по-изплашена. Жената беше твърде солидна, за да е призрак, но, дявол да го вземе, това тяло не принадлежеше на живо същество – пеперудена кожа, полепнала по костите, празни гнезда за очи, жилава коса.
Жената-призрак скочи, вдигайки ръце като нокти.
– Изчезвай от това място – изстена тя. – Отиди си… или иначе!
Наклоних глава към Синър, без да смея да откъсна очи от не-призрака.
– Хей, Синър. Това… вампир ли е?
– Не. – Тя извади от чантата си шепа флакони с разноцветно течно съдържание. – Дори не е близо.
Избра едно шишенце, пусна останалите обратно в чантата си и отвинти капачето. Отвратителна миризма като на изгоряло желязо нахлу в носа ми.
– Не! – Изкрещя жената – само че вече не звучеше като жена. Гласът ѝ беше с две октави по-висок и болезнено носов. – Недей!
Синър протегна заплашително бутилката.
– Покажи ни истинската си форма или ще те залея с вода!
– Неее! Отиди си! – Жената тропна с крак. – Глупави хора! Това е моята къща!
Вдигайки ръката си по-високо, Синър започна да накланя бутилката.
– Ууууууу. Добре. – Жената вдигна ръце нагоре – и тялото ѝ се стопи. То изгуби твърдост и се сви, след което се преформира в нещо ново.
Съществото беше тъмнозелено, с кожа с восъчна текстура на борови иглички. Дори с клонките, израснали от голямата му глава вместо коса, то едва стигаше до кръста ми, а смесица от елови клони и борови шишарки скриваше торса му. Тънките ръце и крака стърчаха от клонестата каша, а ръцете и краката му бяха комично големи.
Очите му, свити гневно, доминираха над лицето, кристалнозелените ириси бяха неестествено ярки и напълно лишени от зеници – просто гигантски зелени кълба.
Съществото насочи обвинителен пръст към нас.
– Това е моята къща! Напуснете или ще ви превърна в бобови кълнове!
Прочистих гърлото си.
– Добре, не е вампир – казах на Синър. – Какво е това?
– Това – мрачно отвърна Синър – е фея. Някакъв вид горски дух.
– А, разбирам. – Фея. Разбрах. Стиснах устни. Как така никой досега не беше споменавал за феи? Какво, по дяволите!
– Защо не ме слушаш? – Поиска феята. – Казах да се махате, глупави маймуни, които се занимават с кал!
– Уау, уау. – Сложих ръце на хълбоците си. – Как ни нарече току-що?
– Маймуни! Кучета! Гнусни червеи! Безкосмести маймуни…
Синър наклони миризливата си бутилка и феята отскочи назад.
– Не! Дръж това далеч от мен!
– Ако не искаш да изхвърля това из цялата къща – заплаши тя, – тогава покажи малко уважение.
– Уважение – изохка под носа си феята. – Кой би уважавал говорещи листозавивачки, които дори не могат… не, не, не!
Феята се прилепи към стената, докато Син напредваше с отварата против феи. Тя ме погледна, като се намръщи.
– Наемът на това място сигурно е толкова евтин, защото този боклук е ужасявал всички потенциални наематели с превъплащението си от „Пръстена“.
Спомняйки си декларацията на наемодателя, поклатих глава невярващо.
– Не е призрак, задникът ми.
– Е, това е лесно за решаване. Просто ще доведем вещица, която да изгони феята и…
– Неее! – Изкрещя феята с дрезгавия си глас. – Това е моята къща! Моята!
– Това е човешка къща! – Изкрещя Синър. – Върни се в гората!
Феята отдръпна зелените си устни, разкривайки заострени кучешки зъби като на котка. После скочи.
Тя се блъсна в гърдите на Синър, събори я на земята и сграбчи флакона в ръката ѝ. Изстрелях се напред, замахнах с крак назад и ритнах малкото зелено копеле право в лицето. Феята се заби в стената, като през цялото време крещеше.
Синър седна. Флаконът и ръката ѝ бяха обвити в тънки дървесни корени, които не позволяваха на течността да се разлее. Изтръгвайки корените от ръката си, тя хвърли убийствен поглед към феята, след което се запъти към стълбите.
– Хайде, Тори.
– Тръгваме?
– Само вещиците могат да се справят с феите.
Феята седеше на пода с огънати на една страна клончета коса. То ме зяпаше яростно, а вретеновидните и ръце бяха кръстосани. Когато тръгнах след Синър, тя изплези зеления си език.
Аз на свой ред изплезих език, след което забързах нагоре по стълбите и затръшнах вратата след себе си.
Синър прецеди отварата си против фаринги и я скри в чантата си, докато вървяхме в задния двор, а пекът ни обгръщаше. Въздъхнах с облекчение, че съм се отървала от неестествения студ. Хазяинът ме чакаше в сянката на елата, а раменете му бяха отпуснати отчаяно.
Дали ни е чул да крещим? Сигурно беше прегърнал вътрешния си герой, когато се притече на помощ. Не.
Свалих слънчевите си очила върху очите си.
– Ще се обадя по-късно тази седмица, за да уговорим втори оглед.
Главата му се вдигна.
– Искаш да се върнеш?
Ако приемем, че всеки посетител е третиран като във филм на ужасите, бих заложила цяла заплата, че съм първият човек, който някога е предложил втори оглед.
– Да. Ще ти се обадя.
С прощално махване с ръка излязох от двора. Върнахме се на тротоара, а Синър и аз се насочихме към главната улица.
– Е – отбелязах аз, – това беше интересно. Сигурна ли си, че една вещица може да се справи с боровата шишарка?
– Няма да е проблем. Това е незначителна фея, нищо, което би забавило една вещица.
– Отлично. – Усмихнах се лукаво. – Един малък екзорсизъм и ще мога да наема мястото с отстъпка за къщата на духовете.
Тя отвърна на усмивката ми.
– Колко удобно, че познаваш няколко вещици.
– Наистина много удобно. – Проверих часовника на телефона си. Смяната ми започваше след трийсет минути, а като се има предвид всичко, вещиците бяха лесна работа в сравнение с някои от клиентите ми.
Назад към част 1 Наппред към част 3
Ооо, хайде да задържим „шишарката“
Не знам дали ще има друга опция…