Глава 11
Едно нещо стоеше на десетина крачки от нас и ни гледаше с плътни черни очи, които блестяха зловещо. Главата му, оформена като обърнато яйце, имаше само най-слаби очертания. Ветриловидните му ръце висяха чак до земята, а тялото му беше тънко като релса, всяко ребро се виждаше под лъскавата му сива кожа.
Преглътнах тежко и стиснах бутилките с отвара, като се преструвах, че ръцете ми не треперят. Истинско страшилище, само че вероятно беше тъмна фея, което го правеше още по-страшно.
– Друид. – Гласът му, по-груб от шкурка върху камък, се разнесе по сетивата ми. – Идвам да се пазаря.
– Няма да се пазаря с теб – отвърна Призракът, а тонът му отново беше опасно мек. – Вече ти го казах.
То изсъска.
– Ти се пазариш с други. Защо ми отказваш?
– Казах ти защо.
– Много убийци се разхождат из тези гори. Ти се занимаваш с тях.
– Не е нужно да се обяснявам. Върви.
Съществото отново изсъска.
– Носиш подаръци за Хиндарфур?
– Не давам подаръци на никого.
– Тогава търгуваш – изръмжа то. – Търгуваш с Хиндарфур?
– Казах ти да си вървиш.
От устата му се измъкна дълъг, тънък език.
– Ще търгувам за твоите хора.
– Няма да ти казвам повече.
Нещото отпусна устни, оголвайки остри зъби. То изкряска тихо.
– Аз попитах. Сега ще вземем.
Неговото „ние“ щеше да ме обърка, но докато то говореше, от сянката му излязоха още две същества, идентични до прекалено дългите ръце и паякообразните пръсти, осеяни с нокти. Все пак не бях напълно ужасена от разума си – не и докато Призракът не измърмори проклятие. Означаваше ли това, че сме в истинска беда?
Средното същество размаха издължената си ръка и от ръката му се изстреля зелена пулсираща магия. Отскочих назад, но бях забравила, че Призракът е зад мен.
Ръката му беше наполовина вдигната, а по пръстите му искреше светлина, но каквото и да се готвеше да направи, ударът на тялото ми го прекъсна. Тогава магията на създанието ни удари. Захвърчахме във въздуха, бутилките излетяха от ръцете ми и аз се сгромолясах по гръб. Хлипайки, аз се изправих в седнало положение.
Призракът не го направи.
Свит до мен, със зелена светлина, която сипеше по тялото му, той дори не помръдна. Ух. Упс.
Надин изкрещя от ужас. Изскочих, когато трите чудовища се приближиха, а най-централното закъркори, вперило черните си очи в поваления друид. То се извисяваше над нас, три метра по-високо от мен. Зелена светлина изпълни ръката му, докато то насочваше магията към Призрака.
Забих пръсти в задния си джоб, взех картата си „Дама Пика“ и я насочих към ръката на чудовището.
– „Ori repercutio!“ – Изкрещях, когато магията му се взриви навън.
С безшумен бум зелената светлина отскочи и удари и трите звяра. Навсякъде се разпръсна черна кръв, а по гърдите им се отвориха резки. Те изпищяха, а високите им гласове разцепиха черепа ми.
От сенките се показаха тъмни форми. Четири черни вълка с оголени зъби и ръмжене, което се разнасяше от гърлата им, нападнаха трите същества. Тъмните феи ридаеха и съскаха, отстъпвайки, докато кръвта се стичаше по сивата им кожа. Разярените варги ги отблъснаха.
Върнах картата в джоба си и се извърнах. Надин дърпаше ръката на Призрака, опитвайки се да го обърне. Сипещата се магия беше утихнала, но той не помръдваше.
През дърветата отекнаха хъркания. Варгите бяха прогонили тъмните феи, но се съмнявах, че ще успеят да победят триото чудовища. За това ни трябваше Призракът.
Приклекнах и помогнах на Надин да претърколи безжизнения друид на гърба му. Дори не бях сигурна, че е жив. Качулката му някак си беше останала въпреки жестокото ни приземяване, а лицето му беше в пълна сянка.
Можех да опипам китката му за пулс. Можех да долепя ухо до гърдите му и да се заслушам в сърдечния му ритъм. Можех да направя още много неща.
Вместо това свалих качулката му.
Сенките се опитваха да се задържат на мястото си, но когато платът се отдръпна, те се разтвориха в нищото. Примигнах. Загледах се. Примигнах отново. После погледнах към Надин, коленичила от другата му страна. Очите ѝ бяха огромни, лицето ѝ беше зачервено и тя изрече четири думи. Не ми беше трудно да ги разтълкувам, защото те повтаряха идеално мислите ми.
По дяволите, той е секси!
Прочутият мошеник, наречен Призрака, който при всички обстоятелства криеше лицето си, беше проклет Адонис. Разрошена черна коса, тен от слонова кост, силни скули и изваяна челюст се съчетаваха във вкусно съвършен краен продукт, на който допълнителен апетитен намек за опасност придаваха татуировките с черни пера, които се спускаха отстрани на врата му. И по мое предположение той едва ли беше по-възрастен от Аарон и Кай.
По дяволите. Той изобщо не беше грозен. Щеше да се впише точно сред тримата ми любими магове, а аз почти изръмжах. Толкова красота, толкова пропиляна.
Челото му се набръчка. Той си пое дъх и клепачите му трепнаха. Паникьосана, че ще ме хване да надничам в свръхсекретното му лице, аз трескаво дръпнах качулката му обратно върху главата – малко прекалено трескаво. Превиших обхвата си и кокалчетата ми се удариха в носа му.
Той изкрещя и се изправи, а качулката му отново падна. Ух. Току-що ударих Призрака в лицето ли?
Като се държеше за носа, той ме стрелна с яростен поглед. Да. Да, току-що го ударих в лицето. Но само малко, нали?
Посрещнах блясъка му и веднага изгубих ход на мисълта си. Не само загубих. Влакът се отклони право от релсите и се взриви в гигантско огнено кълбо от о, Боже мой, тези очи. Той имаше най-поразителните зелени очи, които бях виждала през живота си: течни изумрудени с ясно изразен тъмен пръстен около ирисите, обрамчени от гъсти мигли.
– Какво става с теб? – Попита той – и, боже мой, този дълбок, дрезгав глас изведнъж стана толкова секси, вместо да ме плаши. Боже! Дали беше убил фея с нечестива привлекателност и беше откраднал силите ѝ?
– Извинявай – изхриптях, като се мъчех да се съвзема. Това беше изненадата, това беше всичко. Просто не бях очаквала, че ще изглежда като красивото любовно дете на Брад Пит и Брадли Купър. Вече бях преодоляла това. Наистина, бях.
Качулат писък проряза дърветата и всички глави се отдръпнаха към вика. Призракът се отлепи от земята, изражението му беше мрачно. Не придърпа качулката си обратно. Вместо това смъкна палтото си и го захвърли зад себе си.
Под кожата се криеше риза без ръкави, която показваше изваяните му ръце от раменете до татуираните китки. Рисунъкът на пера, който се движеше по кожата му, изчезваше под тъмния плат, но това не беше всичко, което палтото му криеше.
На връзките около врата му висяха четири кристала в ярки цветове, които блестяха с неестествена жизненост. На колана му бяха закачени десетина тънки стъклени флакона, почти като епруветки, които се движеха от бедрата около гърба му, всеки пълен с отвара.
Той свали ръкавиците си и ги захвърли настрани, след което извади флакона от колана си. Издърпа тапата със зъби и изпи течността като абсент.
– Уау! – Възкликнах. – Какво изпи току-що?
Погледът му се насочи към мен, изтръгвайки въздуха от дробовете ми. Или може би това беше просто несправедливо красивото му лице, което ми открадна дъха.
– Отвара за повишаване на силата – изръмжа той. – Връщай се и не се меси.
Вероятно е по-добре да не споря. Отстъпих няколко крачки и се присъединих към Надин пред група дървета, които щяха да ни предпазят от всякакви подли атаки, макар че се надявах чудовищата да се съсредоточат върху истинската заплаха.
А трябваше да кажа, че Призракът изглеждаше като заплаха.
Когато от сенките се измъкна висок, чудовищен силует, друидът сви ръка в юмрук. Руната на вътрешната страна на предмишницата му светна във вихър от червена светлина. Когато отвори ръка, в дланта му се образува същата светлина и се разшири в извита сабя, от която се разляха пламъци.
Съскайки яростно, тъмнокожият се зареди. Призракът скочи напред, за да го посрещне.
Те се сблъскаха в изблик на огненочервена светлина и електрическа зелена сила. Изтръпнах, стиснах ръката на Надин, когато Призракът промуши магическото си острие през съществото. То замахна с ръка към краката му и го принуди да се върне назад. Те се удариха отново и когато съществото се изкриви от сабята на Призрака, той запрати другата си ръка към него.
– „Импело“ – изръмжа той.
Невидима сила удари съществото, като го отхвърли назад. Знаех това заклинание. Значи знаците по дланите на Призрака бяха заклинания – шестици, вградени в плътта му.
Той се втурна след чудовището и когато се сблъскаха, друга руна на предмишницата му светна – тази беше толкова бледа, че почти бяла. С ослепителна светкавица съществото падна, крещейки от агония. Но то не остана на земята и докато се търкаляше на крака със зелена светлина, сипеща се по тялото му, движението сред дърветата привлече вниманието ми.
Второ същество се втурна към нас, а в ръцете му се образуваше пукащо кълбо. Докато отвратителната зелена светлина се разширяваше, листата по надвисналите клони на дърветата изсъхваха и ставаха кафяви. Папратите, които се намираха най-близо до звяра, се разтопиха в мокри черни пипала.
Феята хвърли атаката си към Призрака. Той размаха меча си и взривът го удари, като ударът го изхвърли във въздуха.
Трябваше да падне. Трябваше да се блъсне със сила, която да разбие костите му.
Докато размахваше ръце, за да запази равновесие, татуировките с пера се размазаха – после се вдигнаха от кожата му. От гърба му се издигнаха сенчести черни криле, които се разпериха широко, докато той се приземяваше на крака и се плъзгаше назад по листопада.
Крилете се спуснаха надолу, тласнаха го напред и той се хвърли към съществата едва ли не с пауза. Докато се движеше, сенчестите крила се размиваха и се наместваха над него, превръщайки се отново в татуировки.
Беше оцелял след тази атака, но сега се бореше с две същества вместо с едно.
Взирах се диво наоколо, надявайки се да видя как варгите нахлуват от дърветата за втори път. Не се появиха никакви вълци, но светлината проблясваше по нещо лъскаво сред листната маса – бутилка с отвара. Като по чудо не се беше счупила, когато я изпуснах.
Хванах шишето за гърлото и докато второто същество изричаше поредното заклинание, а от ръката му като зелени лиани се измъкваше зловещо сияние, се затичах към него. То ми се усмихна, а дългият му език се плъзна между тънките му устни. Не мислеше, че дребното човече може да го нарани.
Издърпах бутилката обратно и я разбих по костеливото рамо на чудовището.
Стъклото се счупи и розовата течност се разпръсна навсякъде. Феята изръмжа. Розов дим се издигаше от кожата му на красиви спирали, а течността бълбукаше. Все още ръмжейки, феята замахна с нокти към мен.
Силно дръпване на блузата ми ме отмести назад и ноктите на феята се разминаха на сантиметри с лицето ми. Освобождавайки блузата ми, Призракът ме хвана за ръката. Болката се регистрира в сетивата ми, а когато видях розовата мъгла, която се стелеше от ръката ми, щедро опръскана с течност, ми стана леко мъчно.
Държейки ръката ми за лакътя, далеч от отварата, Призракът извади още един флакон от колана си. Той издърпа тапата със зъби и капна мандаринова течност върху ръката ми. По кожата ми преминаха хладни тръпки, а розовата субстанция съскаше, пушеше дим и после се отмиваше.
Той изпразни флакона върху ръката ми, като изплакна цялото розово, след което се отдръпна. Примижах към нежните петна по кожата ми и се опитах да не мисля за това какво щеше да се случи, ако не носеше антидот. Когато вдигнах поглед, открих, че отново сме сами.
– Къде са нещата? – Попитах разтреперано.
– Тъмнокожите си тръгнаха. – Той сви едното си рамо, сякаш го болеше. – Не беше лесна битка, а те са страхливци по душа.
– Хм. Къде е твоят огнен меч?
Той не предложи отговор, но предполагах, че няма нужда от такъв. Сабята сигурно се беше разтворила обратно в нищото, по същия начин, по който се беше образувала от нищото. Погледнах към ръцете му, но руническите татуировки отново бяха тъмни.
Зелените му очи се плъзнаха по мен.
– Впечатляващо безразсъдна си с благосъстоянието си.
Той не звучеше впечатлен. Сложих ръце и се намръщих.
– Добре дошъл, че спасих секси задника ти.
Веждите му се изстреляха нагоре и аз почти се разплаках. Помисли, а после говори. Трябваше да се упражнявам в това.
– Това ли е, за което се промъкваш в гората през цялото време? – Побързах да продължа. – Търгуваш със смъртоносни отрови с тъмните феи?
– Не се „промъквам“ никъде – изръмжа той.
Махнах пренебрежително с ръка.
– Но търгуваш с черна магия с тъмните феи?
– Не всички са тъмни. И както видя, на някои от тях това не им харесва. – Вдигна захвърлен флакон и го закачи на колана си, след което огледа поляната. На местата, където се бе пръснала розовата отвара, падналите листа се разпадаха на прах, но това бяха най-малките щети. Всички околни дървета и храсти имаха изсъхнали кафяви листа – животът им беше изсмукан от магията на тъмното нещо.
Когато той се насочи към захвърленото си палто на земята до Надин, тя се надигна.
– Ранен ли си?
Въпросът ѝ прозвуча като слаб глас и тя посочи с трепереща ръка средата на тялото му. Ноктите на Тъмнокожите бяха разкъсали долната половина на ризата му. Той дръпна парцалите, за да се провери за наранявания, като предостави на нас, момичетата, невероятна гледка към разголените си коремни мускули.
– Не – каза той. – Добре съм.
Тя кимна глупаво. На практика можех да видя как бикините ѝ се топят. Моите вече се бяха изпарили.
Докато той навличаше палтото си, потупах бузите си, надявайки се, че не са толкова червени като тези на Надин. Имах нужда от студен душ. Фактът, че този пич беше убиец мошеник, който свободно търгуваше с черна магия с порочни тъмни, би трябвало да е толкова отрезвяващ, колкото цяло арктическо море, изсипано върху главата ми, но тази логика не работеше толкова добре, колкото би трябвало.
Той изтърси палтото си на мястото му, след което намери другите три бутилки с отвари – оказа се, че не са счупени. Предлагайки ми ги, той повдигна вежди.
– Мога ли да ти ги поверя?
– Не знам – отвърнах аз. – Искам да видя какво могат да направят с лицето ти.
– Но не и със секси задника ми?
Задуших се. Не ми дойде на ум никакъв остроумен отговор, така че с неохота взех бутилките. Тихо шумолене разтревожи гората, после се появиха варгите. Обикновено те бяха мълчаливи, но двама от тях куцаха силно. Призракът огледа за кратко нараняванията им, след което тръгна напред. Когато Надин и аз застанахме в крачка зад него, той погледна назад.
Зелените му очи се плъзнаха по нас и той посегна през рамо към качулката си. Когато я вдигна и сенките обгърнаха лицето му, той тихо изръмжа:
– Какво ще правя с вас двете сега?
Искаше ми се да можех да видя очите му, когато зададе въпроса. Може би тогава нямаше да се страхувам толкова от отговора.
Назад към част 11 Напред към част 13
