Глава 14
Два гигантски звяра изпълниха небето, а оребрените им криле бяха широко разперени. По тъмните им гладки тела се виеха линии със сини и лилави шарки. Лалакай се носеше наблизо, незабележим от огромните им размери. Драконите се спускаха, като с всяка секунда ставаха все по-големи.
Призракът се впусна в спринт – но той не бягаше от драконите. Той тичаше към тях. Защо не бягаше!
Хипервентилация, коленете ми заплашваха да се подкосят, но не можех да помръдна, когато двойката дракони падна от небето и се приземи на пасището. Единият се приземи с плавна грация, крилата му се размахаха, меки като на пеперуда, кацнала върху цветно листенце. Другият изпъна задните си крака, предните притисна към гърдите си и се заби в тревата като скално свличане от скала.
Земята се разтресе под краката ми.
Вдишах въздух. Преглътнах ужаса си. Отпуснах ръцете си. След това, с несигурни крака, започнах колеблив бяг – следвайки Призрака. Бях ли луда? Вероятно да. Трябваше да избягам в обратна посока, но не можех. Точно пред очите ми имаше буквално дракони и аз нямаше да пропусна този шанс, който се случва веднъж в живота – дори и да ме изпепели огненият драконов дъх.
Когато Призракът стигна до зверовете и главата му едва размина подбедрицата на по-големия от тях, огромните им муцуни се насочиха към него. Едно хапване щеше да погълне цялата горна част на тялото му. Чудовищните влечуги го заобиколиха, а земята вибрираше при всяко тяхно движение.
Животински писък на болка и ужас прониза тъпанчетата ми като нагорещени гълъби. Задъхах се и се спънах, като почти паднах на колене.
Двойката дракони се премести, крилата им потрепнаха, а опашките им затрепериха от вълнение, и докато се движеха, видях какво обикалят. Тъмна буца с размерите на малка кола лежеше на тревата, а Призракът беше коленичил пред нея. Крила, опашка, шия, глава, крайници – това беше трети дракон, много по-малък от огромната двойка.
Бебе дракон?
Предпазливо се приближих. Дракончето – е, вероятно не беше бебе, а юноша – лежеше настрани и изпъваше гърди. С всяко издуване на дробовете му блестящото парче метал, стърчащо от гръдния му кош, се разместваше. В тялото му беше вградено стоманено копие.
– Виктория!
При спешния призив на Призрака се стрелнах напред. Главите на родителските дракони се завъртяха в моя посока и се надявах, че той е взел предвид риска да се превърна в закуска за влечугите. Той не погледна нагоре, когато спрях зад него, а драконите се извисяваха над нас. Тъмна кръв напои тревата и се стичаше по страната на младия.
– В плевнята – каза Призракът, съсредоточен върху копието. Руните, гравирани в метала, блестяха слабо. – В помещението за принадлежности, под масата. В пода има люк. В него е поставен сак. Той ми е необходим. Бързо!
Не губих време за въпроси. Въртейки се на пета, спринтирах през пасището и прескочих оградата. Влетях през голямата врата на обора, като едва долових паническите писъци от свинарника, докато се вмъквах в помещението за животни. Под масата отворих капака и измъкнах от скритото отделение голяма синя чанта. Проклетото нещо беше тежко и аз хриптях, докато се измъквах от обора.
По-големият дракон стоеше на линията на оградата.
За миг се паникьосах, но драконът протегна ноктест преден крак над оградата. Дебелите пръсти се свиха около мен, притискайки всичко към гърдите ми. Свити бели дробове, дори не можах да изкрещя, когато драконът ме вдигна над оградата и препусна през пасището на три крака. Стомахът ми подскочи и се спусна, сякаш бях на най-ужасяващото влакче в увеселителния парк.
Връщайки се при раненото си потомство, таткото дракон разтвори крак и ме пусна на тревата. Вдигнах чантата, претърколих последните няколко метра до Призрака и я поставих до него.
Той я открехна и откри разхвърляни алхимични принадлежности – буркани и флакони, снопчета билки, кърпи, рула за превръзки и други лечебни материали. Той бръкна в нея и извади предмети, като ги подреди в ръцете ми. Стиснах всичко, а очите ми се стрелкаха от него към кървящия, прободен дракон. Той хриптеше при всеки тежък дъх.
Той извади ролка пергаментова хартия и я разстла върху чантата, после извади дебел черен маркер. Начерта алхимичен кръг с бързи, уверени движения. Голяма купа отиде в центъра, след което той избра предмети от купчината в ръцете ми. Премина през подготовката, а концентрацията стегна лицето му.
Когато започна да пее на архаичен език, кръгът светна, а съставките по външните ръбове се превърнаха в цветен дим. Дъгообразната мъгла се завихри над купата, след което трансформацията от случайни компоненти в магическа отвара завърши с едно изпушване.
Той вдигна купата и я бутна в ръцете ми. Тя съдържаше половин чаша сивкава течност.
– Задръж това. Бъди готова.
Готова за какво? Не попитах, тъй като той се върна при младия дракон и хвана стоманената дръжка на копието. Родителите се приближиха.
– Еко – каза той грубо. – Можеш ли да го задържиш?
Най-големият дракон легна и постави предните си крайници върху раменете и хълбока на младия дракон, притискайки го към земята. Призракът коригира хватката си на копието, след което дръпна рязко.
Драконът изкрещя. Главата му се надигна нагоре и той почти впи зъби в Призрака, преди другият възрастен дракон да ограничи врата му. Бебето се размърда лудо, докато Призракът вдигаше копието. Една педя от покритата с кръв стомана се освободи, след което върхът на копието застина на място.
– Проклети да са – изръмжа той. – Дръж го, Еко.
Приближи се, плъзна ръка по дръжката и пъхна пръсти в раната на дракона. Когато съществото изпищя, блъскайки се в земята, предмишницата на Призрака изчезна в тялото му. Дръжката се завъртя, след което той я издърпа, а куковидният край разкъса раната по-широко. Той захвърли харпуна настрани, докато кръвта бликаше и се стичаше на каскади по ръката му.
– Виктория. – Той притисна и двете си ръце към страната на дракона, отваряйки пробождането. – Излей отварата в раната. Бавно и равномерно.
Навеждайки се над дракона, капнах сива отвара в кървавата дупка. Беше толкова малко течност в сравнение със зейналата рана. Изтръсках последните няколко капки от купичката, след което се отдръпнах. Кръвта продължаваше да блика от раната.
Призракът извади конци за зашиване и голяма, извита игла. Следвайки инструкциите му, донесох още една отвара, тази в голяма черна бутилка. Той заши раната на три слоя – един дълбоко навътре, един по средата на пробождането и след това точно под твърдите люспи, които покриваха тялото на дракона. Когато той завършваше всеки ред, аз изливах отварата върху него. Всеки път, когато течността докосваше нараняването, се издигаше воняща на сяра пара, а съществото виеше и се гърчеше.
Накрая Призракът седна на петите си. Аз се сгромолясах на задника си до него, държейки полупразната бутилка. Малкият дракон се сви на кълбо, докато мама дракон го ближеше успокояващо.
Затаявайки дъх, се вгледах във величествените родители. Елегантните им шии се извиваха, докато се навеждаха над потомството си, а люспестите им тела бяха гладки и тъмни като полунощ. Синьо-лилавите знаци, които се виеха по страните и гърбовете им, преливаха и искряха, а шарките се променяха като цели галактики, които се намираха в огромните им форми.
Драконът баща спусна носа си и леко побутна друида в гърдите. Призракът постави покритите си с кръв ръце върху тъмните люспи на дракона.
– Да – промърмори той, отговаряйки на нещо, което не бях чула. – Дръж го вкъщи и ела да ме вземеш, ако не се подобри за три дни. – Пауза. – Ще намеря ловците. Ще съжаляват за това, обещавам.
Драконът отдръпна глава достатъчно назад, за да погледне Призрака.
Той похърка.
– Не, аз ще се погрижа за него. Ако ги убиеш, можеш да навлечеш още неприятности на семейството си. Аз ще го направя.
От гърлото на дракона вибрираше ниско ръмжене. Майката придърпа младия дракон към гърдите си, обвивайки го в предните си крайници. Балансирайки неловко на задните си крака, тя скочи. Вятърът ме блъскаше, докато тя мъчително се издигаше в небето, а крилете ѝ помпаха с бумтящи сътресения.
Очите на мъжкия дракон – плътно сини, толкова дълбоки, че бяха почти черни – се обърнаха към мен. Загледах се в него, след което драконът направи няколко бягащи крачки, от които земята се разтресе. Той скочи във въздуха след своята половинка и двамата се понесоха към синьото небе, а въздухът около тях се развълнува. Между едно мигване и следващото те изчезнаха.
Призракът поседя още миг, после се изправи. С тромави движения изхвърли запасите си обратно в чантата и я затвори. След това се отдалечи, като остави чантата на мястото и.
– Хей, – изпъшках и се изтърсих. Обхвана ме световъртеж и се спънах, докато бързах след него. – Забравил си чантата.
– Ще я прибера по-късно.
Погледнах назад.
– Ами конят? Не трябва ли да го разседлаеш?
– Лалакай прибира животните.
– Но… къде отиваш толкова бързо?
Той удължи крачката си.
– Да си взема душ.
Сега, когато го спомена, забелязах, че е облян в кръв. Бялата му риза беше съсипана, дънките му бяха пропити, ръцете му бяха покрити от върховете на пръстите до бицепсите. Не бях толкова зле, но все още изглеждах така, сякаш съм направила грешен завой по време на обиколка на кланица.
– Не мислех, че ще си толкова стиснат – промълвих аз.
Той стигна до оградата на пасището и я прескочи с много повече внимание и много по-малко грация, отколкото преди. Приземи се тежко от другата страна и си помислих, че ще яде мръсотия. Вместо това той се засили напред, крачейки към къщата.
Трябваше да се затичам, за да не изоставам, и ме заля нова вълна на замайване.
– Ой!
Когато прекоси верандата до вратата и бутна входната врата, аз грабнах ръката му – и равновесието ми изчезна. Препънах се в него, а той се хвана за рамката на вратата, преди да падне. Отдръпвайки се от мен, той се препъна през входа към дъното на стълбището.
– Вземи си душ – изсъска той.
– Почакай, – изпъшках аз. Боже мой, не ми беше толкова горещо. – Какво ти е? Защо на практика падаш навсякъде?
– Ти падна в мен. – Хванал се за парапета, той се изкачи по стъпалата с цялата координация на пиян на ръба на припадъка. – Вземи си душ!
– Защо си толкова обсебен от къпането? – Изкрещях нагоре по стълбите, като стъпих здраво на площадката.
Той стискаше дръжката на вратата в горната част и се люлееше толкова силно, че се готвех да се хвърля от пътя му, когато неизбежно се свлече надолу по стълбите.
– Драконовата кръв е токсична за хората. – Той бутна вратата. – Иди да я измиеш, преди да поемеш още.
Той изчезна през вратата, а аз зяпнах към празния правоъгълник. После се хванах за парапета и се изкачих по стълбите след него. В горната част на стълбището се загледах зад ъгъла и зърнах огромно помещение, което беше отчасти библиотека, отчасти работилница, отчасти лаборатория, отчасти студио и изцяло хаос.
Вниманието ми се насочи към отворената врата в ъгъла, от която блестеше флуоресцентна светлина. Запътих се към просторната баня. В нея Призракът стоеше на плочките и сваляше ризата си с една ръка.
– Какво имаш предвид, че е токсична? – Поисках.
Той се завъртя с лице към мен – и се наклони настрани. Рамото му се удари в стената и той едва се удържа да не падне във ваната зад него.
– Би ли си взела един проклет душ! – Изкрещя той.
– Не, докато не ми обясниш това с токсичната кръв! – Изкрещях в отговор. – Аз ли съм отровена? Имам ли нужда от противоотрова?
– Имаш нужда. Да. Душ. – Всяка дума излизаше през зъби. Той хвърли ризата си в мивката и събу ботушите си, след което завъртя крановете на пълна мощност. Водата се разпръсна от душовата глава във ваната. – Заминаваш ли?
– Не! Искам отговори преди…
Разкопча колана си и смъкна панталоните си. Устата ми се отвори, думите бяха забравени. Свали панталоните си, но остави черните си боксерки, и влезе във ваната. Водата се удари в гърдите му и червени струйки се спуснаха по тялото му.
Когато пъхна главата си под душа, за да намокри косата си, устата ми се отвори, а после се затвори. Стиснах челюст, грабнах окървавената си риза и я издърпах през главата си, като при това разроших конската си опашка. Свалих обувките си, докато разкопчавах панталона си, смъкнах дънките си и излязох от тях. Оставих сутиена и бельото си и тръгнах по пода на банята.
Той извади главата си от водата, докато пристъпвах през ръба на ваната. Той се дръпна назад, а зелените му очи се разшириха.
– Какво правиш?
– Вземам душ, – избутах го с лакът, за да мога да вляза под струята.
Леденостудената вода ме удари като шамар по лицето и аз отскочих назад с писък, блъскайки се в него. Изправих се и посегнах към крана. С едно завъртане на крана температурата се повиши значително.
– Много по-добре – обявих аз, като се върнах под струята и се обърнах с лице към него.
Челюстта му се стегна, водата капеше от брадичката му.
– Има още три бани с душове.
– Да, но тогава няма да съм достатъчно близо, за да чуя всичко за токсичността на драконовата кръв. Разправяй, момче друид.
С ръмжене той се приближи, като ме притисна до облицованата с плочки стена. Обърна се, за да пусне водата да се процеди през пръските кръв по гърба му, грабна сапун и си изтърка ръцете.
– Драконовата кръв е слаб токсин, освен ако не бъде погълната – обясни той категорично. – Абсорбирана през кожата, тя причинява забавяне на познавателните способности, загуба на равновесие, замайване, пребледняване, мускулна слабост и сънливост.
– Звучи като да се напиеш.
– Подобно, с изключение на това, че сънливостта ще се превърне в крайна умора. Очаквай да спиш в продължение на дванадесет часа.
О, добре.
– Мога ли да взема сапуна?
Той мина под водата. Почистих кожата си, като наполовина наблюдавах как той се изплаква. Водата се стичаше по контурите на мускулите му, проследявайки твърдите гръдни мускули и набраздената коремна преса. По дяволите. Цялото ми тяло почервеня и ми се прииска да не бях регулирала температурата. Студената вода щеше да е добре точно сега.
Обърнах се с гръб към него, с лице към стената, докато се миех отпред. След като тайно почистих под мокрия си сутиен, издърпах косата си от пътя и се протегнах неловко през рамо, опитвайки се да достигна досадното място между лопатките.
Една топла ръка премина през моята, като открадна сапунената пяна от пръстите ми, след което се плъзна по лопатките ми. Замръзнах, докато той почистваше гърба ми бързо и старателно.
– Добре си – каза ми той.
– Добре – казах задъхано. Преглъщайки, се завъртях, за да изплакна – застанах лице в лице с него. Беше висок. Наистина висок, с широки, мускулести рамене, които в момента не бяха прекъснати от никакви татуировки на феи. И стоеше много, много близо.
– Хм. – Вдигнах сапуна. – Искаш ли да…?
Той се обърна и се подпря с една ръка на стената. Гърбът му беше също толкова секси, колкото и предната част, целият с вдлъбнатини и мускулни равнини. Мъжът нямаше и грам мазнина по себе си. Намокрих ръцете си и притиснах длани към кожата му, като наполовина се страхувах, че докосването ми ще предизвика спонтанно възпламеняване. Старателно почистих всички следи от драконова кръв, измивайки го от раменете му надолу до кръста.
Да, просто щях да продължа да си повтарям, че искрената загриженост за здравето му беше причината да отделям много време, за да прокарам ръце по гърба му.
Когато вече не можех да се преструвам, че не е безупречно чист, изплакнах ръцете си и се измъкнах набързо от ваната. По средата на движението стаята се завъртя и аз се хванах за закачалката за кърпи, за да пазя равновесие. Боже мой.
Миг по-късно водата спря. Призракът излезе и също като мен загуби равновесие по средата на пътя си. Хванах го за ръката и той почти ме събори, преди да се изправим. Издърпах една кърпа от закачалката, но той се промуши покрай мен, капейки вода по пода. Подсушавайки косата си с кърпата, аз се запътих след него.
Той пиянски се заизкачва из претрупаната стая, като не успяваше да се движи по права линия повече от две крачки, и спря до стената, където на шнурове висяха няколко десетки кристала. Избра един, пусна го над главата си, после свали същия и го насочи към мен.
Претърколих се през трасето с препятствия от маси, кутии, кошове, щайги и боклуци и спрях пред него. Той нахлузи кристала над главата ми и хладният камък се удари в ребрата ми точно под сутиена.
– Пречистващ кристал – измърмори той. – Изчиства токсините по-бързо.
– Сигурен ли си? – Примижах в замъглените му очи. – Може да си прекалено пиян, за да правиш магии.
Той ме пренебрегна и се насочи към голямото легло в ъгъла, одеялата бяха заплетени от едната му страна. Забързах след него, замаяна и препъваща се.
– Стой, – казах аз. – Не можеш да влезеш в леглото мокър.
Хванах го за ръката, но той не спря и аз едва не паднах върху него, когато той се срина на матрака. Той се претърколи по гръб, очите му вече бяха затворени.
Розовият му кристал се беше изплъзнал от центъра и аз го побутнах обратно върху гърдите му. Изтощението тежеше на крайниците ми и клепачите ми бяха твърде тежки, за да ги държа отворени. Помислих си за моето двуетажно легло, което беше на цял път с препятствия. В моето състояние имах деветдесет процента шанс да умра на стълбите. Не, благодаря.
Подсоших косата си за последно с кърпата, хвърлих я на пода и запълзях на матрака. Той се беше разпрострял по средата, но аз се притиснах на тясното пространство до него и дори поставих главата си на ръба на възглавницата. Щом се озовах в хоризонтално положение, умората ме заля като океански вълни и ме повлече надолу.
Очите му се разтвориха. Погледът му беше притъпен от упойващо изтощение, но в него искреше слаба изненада. С тромави движения той грабна одеялото и го обърна върху нас. Когато лекият плат се настани върху мен, заличавайки студенината на въздуха върху мократа ми кожа, въздъхнах с облекчение.
После заспах.
Назад към част 14 Напред към част 16
