Глава 15
Нищо не е по-хубаво от упорита работа и лека отрова, за да си осигуриш дълбок сън.
Събудих се от приятната топлина на тяло, притиснато до мен. Или, ако трябва да сме честни, аз, притисната към друго тяло. В съня си се бях доближила до Призрака и сега бях притисната до гърба му. Голият му, мускулест гръб.
А аз не носех нищо друго, освен леко влажен сутиен, бикини и кристалче, болезнено прихванато под страната ми.
Седнах, издърпах кристала и го хвърлих на нощното шкафче, след което погледнах надолу към съседа си по легло. Макар че в стаята беше тъмно, от банята, където бяхме забравили да загасим светлината, се процеждаше ярко сияние. Той спеше настрани, с гръб към мен, а едната му ръка беше прибрана под възглавницата.
Измъкнах се от одеялата, седнах на ръба на леглото и се отдадох на продължително протягане и прозяване. Умората се лепна за мен като упорита мъгла, но вече не бях замаяна. Сплесках с една ръка къдравата си коса и прекосих стаята, като по пътя си сканирах ексцентричния асортимент от вещи. Няколко дълги маси бяха затрупани със странни приспособления, по стените се редяха рафтове и шкафове, а в ъглите бяха подредени кутии. В единственото наистина свободно пространство на пода беше нарисуван бял кръг с диаметър пет фута.
След като използвах тоалетната, дръпнах вратата почти докрай, оставяйки достатъчно светлина, за да се ориентирам в помещението. Макар че по-голямата част от нея беше посветена на алхимичната му работилница, далечният ѝ край приличаше на студио, с леглото, износения диван с масичка за кафе, заровена в книги, и кухненския бокс в ъгъла.
Проправих си път до кухненския бокс, шмугнах се наоколо, докато не намерих една чаша, и си налях вода. В тъмното не можах да различа много от магическите неща, натрупани навсякъде, но пръстите ме сърбяха да ги изследвам. Не бях идиот, но знаех, че е по-добре да не пипам нищо. Да се прокълна със заклинание за черна магия щеше да е чудесен начин да завърша последните две седмици.
Стомахът ми къркореше, затова дръпнах хладилника и открих остатъци от вечерята предишната вечер, закуски, няколко бутилки сода и чекмедже, пълно с ябълки от овощната градина. Взех една и се върнах до леглото. Застанах до таблата и потупах замислено ябълката по устните си, като се вгледах в спящия мошеник.
Беше спасил младия дракон и възнамеряваше да издири митиците, които бяха забили харпун в ребрата на бедняка. Вече имах представа защо в криминалното му досие фигурираше и убийство.
Отмъстително правосъдие. Нямаше да подаде сигнал в полицията и да чака някой друг да арестува ловците на дракони. Щеше да ги открие и сам да се справи с правосъдието – и всичко, което полицията щеше да знае, беше, че Призракът отново е убил.
Сигурно трябваше да ме притеснява това, че планира да убива хора, но трябваше само да си помисля за агонизиращите писъци на младия дракон, за да се изпари тревогата ми. Призракът не беше добър човек, но в много отношения и аз не бях такъв.
Забих зъби в ябълката, готвейки се да отхапя, когато на вратата в другия край на стаята се чу тихо почукване.
– Друид? – Обади се един приглушен глас. Морган. Другите сигурно се бяха върнали от еднодневната си екскурзия и аз бях проспала всичко – или пък ме беше събудило тяхното завръщане.
Погледнах към Призрака, но той не се размърда.
Друго почукване, по-силно.
– Имам новини.
– Друидът не е тук в момента, – прошепнах аз, наблюдавайки го как спи. Да, беше изстинал. Беше покрит от главата до петите с драконова кръв и подозирах, че самосвал, който се блъска в къщата, няма да е достатъчен, за да го събуди.
– Друид! – Морган се обади, а в гласа ѝ се долавяше раздразнение. – Чух водата да тече. Знам, че си там.
О, по дяволите. Стиснах устни, след което вдигнах захвърлената черна тениска от един стол. Проверих я бегло – изглеждаше чиста – и я облякох. Тя се спускаше покрай дупето ми и покриваше бельото ми. Достатъчно добре. С ябълка в ръка прекосих стаята и отворих вратата.
Морган стоеше на горната площадка, със скръстени ръце.
– Най-накрая! Трябва да…
Тя прекъсна, а очите ѝ се разшириха до размерите на чинийки. Погледът ѝ се спусна към голите ми крака, върна се нагоре и се спря на тениската, която бях взела назаем.
Облегнах се с едно рамо на рамката на вратата, отхапах от ябълката си и зачаках.
През стиснатите ѝ зъби се разнесе задушлив звук.
– Какво правиш тук горе?
О, Боже. Това беше доста силна насмешка. Не си направих труда да скрия усмивката си. Знаех точно до какво заключение стига тя и наистина не ме интересуваше.
– Къде е друидът? – Поиска тя, като се озърташе така, сякаш бях потвърдила всяко нейно подозрение и недоброжелателна мисъл, която някога е имала за мен.
– Спи – казах аз, като си хапвах ябълка. – Какво искаш?
– Друид! – Изкрещя тя, като се наведе да види около мен.
– Той спи – повторих хладнокръвно аз. – Престани да крещиш.
– Той никога не би… с теб… – Тя се разпищя и замълча. – Трябва да говоря с него.
Отхапах още една хапка ябълка и дъвчех бавно.
– Спешно ли е?
– Не особено, но… – Тя се приближи със заплашителна стъпка. – Движи се, Виктория.
Имах ли някаква причина да я държа навън? Освен дребната ми неприязън към нея, неясното неудобство ме държеше на място. Призракът беше извън строя и не смятах, че е добра идея да допускам когото и да било до него, докато не се изправи отново.
Нима го защитавах? Сбърчих нос. Може би малко. Все пак човекът беше отровен.
– Не може да се направи – казах аз. – Или ми кажи какви са новините, или се върни на сутринта.
Тя се втренчи в мен с каменен поглед. Е, каквото и да беше, не можеше да е толкова важно.
Усмихнах се на зъбите ѝ.
– Приятна вечер, Морган.
И с това затворих вратата пред лицето ѝ и си тръгнах, мислено избърсвайки праха от ръцете си. Бизнесът е решен.
– Ха-хааааа – изръмжа хриплив глас.
Задъхах се и едва не се задавих с ябълката си. Призракът не беше помръднал – нито пък звучеше като грапав старчок. Вниманието ми се насочи към стаята и се спря върху две слаби петна червена светлина. Сърцето ми затрепери под ребрата и аз се запътих към шкафа.
На рафта имаше кръгла форма, бледа в тъмнината, в която светеха две светлини. Приближих се – и разбрах какво е това.
– Червенокоса лисица. – Стар, пожълтял човешки череп седеше на рафта, а от празните му очници се излъчваше слаба пурпурна светлина. Откритите зъби сякаш ми се усмихваха, а от неподвижната челюст отекваха груби думи. – Аз съм забавен! Колко дълго съм чакал бледата вещица да се задави с безволните си фантазии.
– Ти… какво? – Промълвих, а мозъкът ми бе зациклил на: – Черепът говори, черепът говори. – Защо, по дяволите, Призракът имаше череп в стаята си, камо ли говорещ такъв?
– Бледата вещица ще плаче тази нощ, знаейки, че друга жена топли леглото му. – Порочно подсмърчане. – Колко дълго е мечтала да бъде на твое място.
– Ехххх… може би не си забелязал, докато си се промъквал към нас, но всичко, което правехме, беше да спим.
– Но ще го направите – изпищя черепът. – Ти си жена. Не можеш да контролираш страстта си. Не можеш да овладееш похотливите си нагони. Всички жени са едни и същи, принудени от своята…
– Да, добре, разбрах.
– Бледата вещица притежава същата сладострастна перверзия, макар че друидът глупаво е пренебрегнал авансите ѝ. Той отрича естествената си…
– Уау, добре, стига толкова. – Извъртях очи. – Думата „граници“ означава ли нещо за теб?
Пренебрежително подсмърчане.
– Каква граница би могла да падне върху същество като моето…
– Няма значение. – Сарказмът очевидно не действаше на шовинистичните говорещи черепи. – Вече можеш да замълчиш.
Червеното сияние в очните му ябълки пламна.
– Осмеляваш се да ми говориш толкова смело, извратена девойко? Аз съм най-страховитият от дрангафарските лордове, които някога са управлявали… Какво правиш?
Наведох се, за да вдигна една празна картонена кутия. Когато я обърнах, забелязах рунически кръг, нарисуван отстрани. Хм, интересно. Каквато и да беше кутията, тя беше с големината на череп.
– Остави това, девойко! Не смей да си помислиш дори…
Поставих обърнатата кутия върху черепа и гласът му прекъсна с изненадваща рязкост. Хвърлих още един оценяващ поглед на руническия кръг, отстъпих назад, кимнах рязко, после се върнах в кухненския бокс, за да изхвърля ябълковата сърцевина и да си измия ръцете. Потиснах прозявката си, върнах се до леглото и се замислих за спящия друид.
Летаргия прониза тялото ми, твърде силна, за да е естествена – дълготраен страничен ефект от драконовата кръв. Със сигурност нямаше да сляза долу след конфронтацията с Морган, така че оставаше една възможност.
С лека усмивка за себе си се промъкнах в леглото и се вмъкнах под одеялото. Топлината ме облъхна и аз се свих по-близо до Призрака. По дяволите, не бях осъзнала колко хладна е стаята. Тъй като вече бях изхвърлила личното пространство през прозореца, когато се принудих да вляза в банята му, притиснах студените си крака към краката му.
Той вдиша рязко, после пъхна лицето си във възглавницата с раздразнено хъркане. О? Не е заспал толкова дълбоко, колкото си мислех.
Подпрях се с единия си лакът и го побутнах в рамото.
– Хей. – Още едно побутване. – Хей, друиде.
Той измърмори без думи.
– Говорещият череп не искаше да млъкне, затова сложих кутия върху него. Това добре ли е? – Побутнах го по-силно. – Слушаш ли?
С дълбоко, събуждащо вдишване той се обърна наполовина, притискайки ме с рамото си. Примигваше с кървави очи.
– Какво…?
– Сложих кутия върху гадния череп. Това проблем ли е?
Той се намръщи, после се претърколи настрани и се зарови в одеялата.
– Хей! Хайде, Призраче. Просто отговори. Лошо ли е, че го направих?
– За това е кутията – изръмжа той, а възглавницата заглуши гласа му. – И не ме наричай така.
– Да не те наричам как?
– Призрак. – Думата излезе неясна, а гласът му отново заспа. – Мразя това име.
– Тогава как да те наричам? – Ако кажеше „господин“, щях да го ударя.
Вместо това той отговори със сънливо мърморене, почти твърде тихо, за да го чуя.
– Зак.
Очите ми се разшириха.
– Зак?
– Мм. – Раменете му се отместиха при дълбоко вдишване и тялото му се отпусна. Изчаках минута, но той изчезна.
Загледах се в профила му, а сърцето ми се сви. Първо бях видяла лицето на прословутия Призрак, а сега бях научила и името му. За човек, който твърдеше, че не ми се доверява, той ме допускаше опасно близо – и с всяка разкрита тайна шансовете, че някога ще ми позволи да си тръгна, намаляваха до нула.
Назад към част 15 Напред към част 17
