АНЕТ МАРИ – Тъмни изкуства и едно Дайкири ЧАСТ 20

Глава 19

Не знаех кой е по-голям идиот. Тримата магове или брат ми.
Докато бях изчезнала, Аарон, Кай и Езра не искаха да ангажират полицията. Така че Кай, гениален, какъвто беше, хакна телефона ми – който бях оставила в гилдията за мисията ни по залавяне на призраци – и тримата убедиха Джъстин чрез текстови съобщения, че съм супер заета с новия си апартамент и затова ме няма наоколо.
Облегнала се на плота в банята, прелиствах съобщенията, като толкова много въртях очи, че ми се завиваше свят. Нито един от тези текстове не звучеше като мен! В коя ли извратена реалност бих използвала котешки емотикони? Единственото нещо, което беше по-смущаващо от опита за имитация, беше фактът, че брат ми не беше забелязал нищо необичайно.
Затворих приложението за съобщения и поставих телефона си на плота, след което вдигнах ръка нагоре. Все още усещах фантомната хватка на Зак, когато беше писал по дланта ми.
С цялото това „да хванеш да се возиш с драконова фея“ бях забравила, че той е писал на ръката ми. Не си спомних, докато не се озовах в банята с хавлиена кърпа и чисти дрехи, за да мога да си взема душ, докато чакахме да пристигне пицата.
Две заклинания бяха изписани по дланта ми с чист, мъжки почерк. А под тях имаше десет цифри. Телефонен номер.
Зак трябва да е сериозен в желанието си да си върне Надин – толкова сериозен, че ми беше дал директен начин да се свържа с него. Не знаех как да се чувствам по този въпрос. Като начало си мислех, че е твърде голям хипар, за да има телефон. Трябваше да претърся стаята му, докато спи. Ако намерех телефона му, можех да повикам кавалерията и да си спестя заклинанието за черна магия.
Запазих номера му в контактите си и си отбелязах за заклинанията. С последен поглед към почерка му върху дланта ми, включих чешмата, грабнах сапуна и търках, докато нямаше и следа, че мастилото някога е докосвало кожата ми.
След като се изкъпах, се облякох в любимите си панталони-пижама и потник. Носех ли сутиен? Не. Трябваше ли да сложа сутиен? Вероятно, но исках да ми е удобно. Момчетата можеха просто да отвърнат очи.
Удобно е, че всичките ми вещи бяха при тях. За да подкрепят глупавата си история за това как се наслаждавам на новооткритата братска свобода в апартамента ми, те бяха отишли при Джъстин, докато той беше на работа, и бяха взели цели четири кашона с мои вещи. Използвайки моите ключове. От чантата ми. Които също бях оставила в гилдията.
Бях само леко раздразнена. Бяха направили всичко възможно, за да не се разпадне обикновеният ми живот, докато се опитваха да ме намерят.
Докато се присъединя към тях, пицата вече беше пристигнала. Ако не беше неустоимата съблазън на пеперони и зелени чушки, може би щях да спра, за да прегърна отново Езра. Прегръдките бяха нещо от рода на нашата работа, така че бях свободна да се хвърлям в прегръдките му, когато пожелаех. Което и направих, с ентусиазъм и може би с една сълза на облекчение, в момента, в който влязох през входната врата.
Докато ядяхме – или трябва да кажа, докато те похапваха пица, а аз се тъпчех, след като бях изяла точно една ябълка през последните двадесет и четири часа – те ме запознаха с усилията си да ме намерят. По-голямата част от гилдията беше изоставила всичко, за да разследва Призрака и къде може да ме е отвел. Дори Дариус беше използвал огромните си ресурси като майстор на гилдията.
Въпреки това никой от тях не беше постигнал значителен напредък. Ако Зак не ме беше освободил, все още щях да съм негов пленник – или мъртва.
Натъпкана със сирене и вкусна тестена коричка, се запътих към всекидневната и се сринах в средата на дивана. Аарон седна до мен, а Кай – на отсрещния диван. Езра влезе последен и изяде последното парче.
Затворих очи и се облегнах на Аарон. Вечерното слънце се пресичаше през южния прозорец и изпълваше стаята с топла оранжева светлина. Всичко, което исках да направя, беше да седя тук с момчетата. Да ги слушам как си говорят. Да играя глупави видеоигри с тях. Просто да бъда тук, отново в безопасност. Но имаше причина да се върна набързо.
– Надин има нужда от помощ – казах им, усещайки как мускулите на Аарон се напрягат. – Опитах се да кажа на Жирар и Феликс, но те няма да действат, докато не им обясня всичко. Мислят, че това е капан, но аз се кълна, че не е така.
Отворих очи и ги открих да ме гледат. Езра прекоси стаята и седна на пода до краката ми, като използваше дивана като облегалка.
– Разкажи ни, – промълви той.
– Надин ми обясни защо е избягала от дома. – Повторих колкото можах да си спомня от нейния разказ, описвайки плика, който беше получила с цялата информация за истинските си родители. – Тя спомена и за съседката си, жена на име Варвара Николаева. Чували ли сте за нея?
Аарон поклати глава.
– Коя е тя? – Попита Кай.
– Тъмна магьосница. Смятаме, че е убила родителите на Надин, донесла я е тук като бебе и я е поставила под грижите на човешка двойка, за да я скрие, като е планирала да направи Надин своя ученичка, когато навърши шестнайсет години.
– Нейна ученичка? – Повтори Аарон. – Защо би искала детето на тази британска двойка за чирак?
– Семейство Емрис е известно – добави Кай. – Изглежда като ненужен риск.
– Стара традиция сред практикуващите тъмни изкуства е да отвличат потомството на враговете си и да промиват мозъците им, за да им служат. – Придърпах коленете си нагоре, прибирайки се по-близо до Аарон. Той сви топлата си ръка около мен. – Вчера вечерта Варвара отвлече Надин.
– Чакай, – каза Аарон недоверчиво. – Тъмната магьосница е отвлякла Надин от тъмния друид, който първоначално я е отвлякъл?
– Ами – промълвих аз, – Надин технически отиде с Призрака по собствена воля, така че той не я е отвлякъл… по най-строгата дефиниция на думата.
– Тя доброволно ли отиде с Варвара? – Попита Кай. – Ако Надин познава Варвара само като своя човешка съседка, вероятно е мислела, че я спасяват.
– Не, тя… – Мислех трескаво, опитвайки се да измисля как да го обясня, без да разкривам подробности за Зак. Не можех да повторя нищо от това, което беше казал той, но какво да кажем за нещата, които беше казала Надин? – Тя си мислеше, че е в безопасност от убийците на родителите си.
Аарон прокара ръка през косата си.
– Какво ли е мислил Призракът за това, че съперничещ си мошеник бракониерства от него? Не мога да си представя, че е бил много щастлив от това.
– Ние сме единствените, които могат да спасят Надин – измъкнах се аз, без да мога да обсъдя мнението на Зак по въпроса. – Трябва да я върнем от Варвара, преди да са изчезнали. Ще… – Изкашлях се леко, като се стегнах. – Ще ми помогнете ли да я спася?
Да помолиш за помощ. Защо винаги беше толкова трудно?
Но едва успях да изрека въпроса, преди Аарон да кимне.
– Разбира се. – Той примигна замислено. – Единственото, което ме притеснява, е дали трябва да очакваме Призракът да се появи по средата на нашето спасяване.
– Обещавам, че това не е трик на Призрака…
– Не това имах предвид – прекъсна го той набързо. – Притеснявам се, че ще тръгне след Варвара, за да си отмъсти, а ние ще попаднем под кръстосан огън.
– О. – Дръпнах един кичур от косата си. – Не мисля, че това ще е проблем.
– Сигурна ли си? – Веждите на Кай се смръщиха. – Защо да не си отмъсти?
– Варвара има… плашеща репутация.
– Искаш да кажеш, че Призракът се страхува от нея? – Аарон изпусна ниско свиркане. – Определено се нуждаем от солиден план за игра, преди да предприемем ход. Не искаме да се забъркваме с някого, когото Призракът смята за страшен.
– Колко време ще отнеме това? – Поисках, като се отдръпнах от Аарон, за да мога да се изправя срещу него. – Варвара може и да е страшна, но това е още една причина да действаме бързо. Защо никой не се интересува от Надин?
– Ние се грижим за нея – възрази той. – Но…
– Но какво? Защо само аз разбирам спешността на случая? – Изхвърлих ръцете си във въздуха. – Онзи идиот друид е все едно: „Почукай си, Тори, но аз няма да си мръдна пръста, за да помогна, въпреки че съм толкова могъщ, че мога…“
Задуших се в думите и захлупих устата си с ръце. Цялото ми тяло стана ледено студено. О, Боже. Какво бях казала? Седях твърдо на дивана и чаках заклинанието за клетва да ме порази.
– Уау, Тори – възкликна Аарон. – Призка ли те пусна, за да можеш да помогнеш на Надин?
– Не съм казала това! Нищо не съм казала. – Размахах диво ръце. – Ти не си чул нищо. Забрави, че съм казала това!
Сините му очи заблестяха интензивно, докато се вкопчваше в изригналото ми предложение.
– Но…
Ръката на Езра се сключи около коляното на Аарон. Аарон погледна приятеля си и между тях сякаш настъпи мълчаливо разбирателство.
– Фалшивите родители – подхвърлих аз, сменяйки темата, докато погледът ми се рееше между него и Езра. – Надин ми направи впечатление, че не са били приятни хора, но са се грижили достатъчно, за да потърсят помощ. Варвара е тяхна съседка. Може би знаят повече за нея и можем да разберем как са станали осиновители на Надин.
– Можем да проверим и дома на Варвара. – Кай извади телефона си. – Да видим дали има някакви улики за другите ѝ скривалища. Нека им се обадя.
Изчакахме мълчаливо, докато той доближаваше телефона до ухото си.
– Здравейте, госпожо Ривър? Това е Кай Ямада… Справям се добре, благодаря ви. Бихте ли били свободни тази вечер вие и съпругът ви да се срещнете с мен и моите сътрудници? Имаме потенциална нова следа, която трябва да обсъдим. Да… Да, това е добре. Ще се видим тогава.
Той прекъсна разговора.
– В осем часа. Това е най-ранният час, в който съпругът ще бъде на разположение. Той работи до късно.
– Сигурен ли си, че това е добре? – Попитах колебливо. – Да разследвам Варвара? Жирар и Феликс не искат да правят нищо за Надин, докато аз…
– Ние ще се тревожим за тях – прекъсна ме Аарон с намигване. Той потисна едно прозяване. – Не че не искам да ритам задници на магьосници, но се надявах да поспя малко.
– Добре съм да тръгвам, – каза Езра леко. – Можеш да си останеш вкъщи, ако искаш.
– Да, точно така. Като че ли ще пропусна това.
Докато се шегуваха, аз се облегнах на топлата страна на Аарон. Осем часа. Още няколко часа и може би най-накрая ще имаме отговори. Не ми харесваше да чакам, когато Надин вече двадесет и четири часа беше пленница на Варвара, но нямахме избор. Тя щеше да трябва да издържи още малко.

***

Семейство Ривър живееше в спретнат двуетажен апартамент на улица с гъсти дървета, пълна с малки къщички. Когато пристигнахме с колата на Аарон, слънцето висеше ниско на запад и беше на път да се спусне под хоризонта. Отворих вратата, излязох и дълбоко вдишах хладния вечерен въздух.
Беше толкова тихо. Намирахме се далеч извън центъра на града и липсата на трафик, клаксони, викове, свирещи автобуси и тракащия рев на транзитните влакове беше просто странна. На половин квартал оттук млада двойка разхождаше модното си дизайнерско куче Шноодъл-дуодъл-дуо, а на тротоара с розов тебешир бяха нарисувани хопскоти, но освен това кварталът беше безлюден. Винаги ли предградията са били такива?
Момчетата се изсипаха от старата спортна кола, за да допълнят нашата четворка. Не бяхме ли странна група? Аарон, с дънки с изподрани колене, леко измачкана синя тениска и медночервена коса на опашка. Кай, с риза с V-образно деколте, прилепнали дънки и тъмна коса, грижливо вчесана назад, изглеждаше вежлив и професионален. И Езра, който беше нахлупил шапка върху разхвърляните си къдрици, използвайки периферията, за да скрие несъответстващите си очи.
После бях аз. Тъй като се предполагаше, че сме частни детективи, бях облякла самотния си чифт черни дънки, тъмнолилава блуза и чифт маратонки „за всеки случай, ако се наложи да бягам, за да спася живота си“. Косата ми беше усукана на кок и дори се бях гримирала – за първи път от две седмици. Върви ми.
Езра огледа къщата, след което се отдалечи по тротоара, оставяйки ме с Аарон и Кай.
– Къде отива? – Попитах го.
– Обикаля наоколо, – отговори Кай. – Той оставя тези неща на нас. Хората са склонни да го гледат и да забравят да говорят.
Подсмръкнах.
– Значи той има белег. Голяма работа. Хората трябва да пораснат.
Аарон мина покрай мен, насочвайки се към предната пътека.
– Фактът, че не ти пука, е една от причините той да те харесва.
Излязохме на стълбището и Кай почука. Вратата се отвори почти веднага и един дребен възрастен мъж се усмихна унило.
– Господин Ямада, – промълви мъжът. – Благодаря ви, че дойдохте.
Постарах се да запазя неутралното си изражение. Да чуя Кай да се нарича г-н Ямада беше просто странно.
Влязохме след господин Ривър в спретната всекидневна с избледнели дивани с флорални мотиви от същата дизайнерска епоха като флоралните тапети и извити дъбови масички с бели салфетки под накъдрените абажури. В стаята имаше и трите.
Когато се натъпкахме на дивана пред отрупаната с кърпички масичка за кафе, госпожа Ривър влезе в стаята, носейки сребърен поднос с чайник, чаши и чинийки и чиния с бисквити.
– О – промърмори тя, като постави подноса. – Нека донеса още една чаша.
Въз основа на чаения сервиз силният ѝ английски акцент не би трябвало да ме изненадва, макар че съпругът ѝ звучеше местно. Тя изчезна през една врата и се върна с друга чаша и чинийка. Добави я към подноса и седна до съпруга си, докато Кай отново представи Аарон. След това ме представи с фалшиво име, като обясни как съм експерт по тийнейджърите бегълци. Звучеше адски официално и аз изправих гръбнака си, упражнявайки лицето си на „професионален консултант“.
– Намерихте ли нещо? – Попита разтревожено господин Ривър, като въртеше ръце в скута си. – Казахте, че имате нова следа?
– Първо, бих искал да прегледам малко информация за мис Ериксон – Кай направи жест към мен – за да може да я чуе със собствените си уши. Откога живеете в тази къща?
– Настанихме се преди около четиринадесет години. Надин беше на две години.
– Както обсъждахме преди, седемдесет и шест процента от отвличанията на деца се извършват от членове на семейството или познати. Нека да разгледаме хората в квартала, които Надин е познавала и с които е общувала.
Послушно г-н Ривър описа различните съседи, които живееха на улицата, включително Варвара. Но въпреки че Надин твърдеше, че е била близка с възрастната жена, г-н Ривър я спомена само мимоходом.
Докато той говореше, погледът ми премина през госпожа Ривър. Тя седеше сковано, тесните ѝ рамене бяха наведени напред, а спретнатата ѝ кафява коса висеше около лицето ѝ. Виждайки ме да я гледам, тя направи очевидно усилие да се отпусне.
– Искате ли малко чай? – Без да чака отговора ми, тя наля в чашите пареща течност. – Захар?
– Е… разбира се, благодаря.
Тя подаде по една чаша на всеки, след което взе една за себе си, като хвана малката дръжка със стърчащ пръст.
– Надин обича чай и бисквити – промълви тя.
Аха. Морган приготвяха чай всяка вечер, когато бях във фермата, но Надин никога не беше участвала. Колко добре тези хора изобщо познаваха предполагаемата си дъщеря? Не бях забравила какво ми беше разказала Надин за фалшивите си родители – ниско ниво на вербално и емоционално насилие, което ми беше толкова познато от баща ми.
– Къде бяхте в нощта, когато Надин изчезна? – Попитах, прекъсвайки дългото описание на господин Ривър за момчето от квартала, което почистваше пътеките им през зимата. Бяхме тук, за да получим информация от двойката, а това означаваше да спечелим съдействието им – но не можех да търпя глупостите им и минута повече.
Въпросът сякаш го стресна.
– Работих до късно, а жена ми имаше среща. Казахме на г-н Ямада, че последния път, когато…
– Среща къде? – Натиснах го, като пренебрегнах предупредителния поглед на Кай.
– В спа центъра – отвърна госпожа Ривър нещастно. – Ако знаех какво ще се случи, никога нямаше да…
– Но ти знаеше, че тя има рожден ден. – Седнах напред, като почти разлях горещия чай в скута си. – Тя навършваше шестнайсет години. Защо изобщо не си беше вкъщи?
– Не виждам как това е свързано с изчезването на Надин – каза сковано господин Ривър. – Мислех, че имате нова следа?
– Скоро ще стигнем и до това – скочи Кай и ме стрелна с поглед. Чувствайки се виновна, че съм провалила внимателния му разпит, скрих изражението си зад чашата си. Подухнах горещата течност и вдишах ухаещата на земя пара, докато отпивах глътка.
Нервите ми се разклатиха и ме обзе страх. Мозъкът ми се нуждаеше от миг, за да настигне инстинктите ми.
Изплюх чая върху масичката за кафе.
– Уау! – Изкрещя Аарон. – Добре ли си?
– Много съжалявам! Не знаех, че е толкова горещо. – Скочих, запратих чашата и чинийката си на масата, след което обърнах гръб на реката. С широко отворени очи добавих: – Не пий чая. Ще си изгориш езика.
Кай постави пълната си чаша на страничната масичка.
– Ще я оставя да изстине.
Аарон също се отказа от чая си, а аз се завъртях обратно и се усмихнах зъбато на зяпащата двойка.
– Много съжалявам за това! Мога ли да ви помогна да почистите?
– Не, не, остави ме. – Госпожа Ривър притискаше една ръка към опръсканата с чай масичка за кафе и мърмореше нещо друго – но не достатъчно тихо, за да не доловя първата дума: ori.
Картата ми „Дама Пика“ вече беше извадена от джоба ми.
– „Ori repercutio!“
Въздухът се развълнува – и тогава взрив от мастиленочервена светлина се отрази върху двойката. Госпожа Ривър отлетя обратно в дивана до съпруга си, а червената светлина образува светещи въжета около телата им, свързвайки ги.
Аарон и Кай се изправиха на крака, но се взираха в мен, а не в обездвижената двойка. Пъхнах картата обратно в джоба си, бутнах подноса за чай настрани и отметнах салфетките от дървената повърхност.
– Уау, вижте това – заявих с присмехулна изненада, сочейки превърнатата в артефакт маса. – Магьоснически надписи, издълбани направо в масичката ти за кафе! Странно, а?
– Не знам какво… какво… – Господин Ривър преглътна, адамовата му ябълка се размърда. – Какво си ни направила, вещице?
– Вие сами си го направихте. – Сложих ръце. – Значи вие двамата сте в сговор с Варвара, така ли? Тя ви е подготвила със заклинания, отрови и други неща.
– Отрови? – Аарон измърмори с ъгълчето на устата си.
– Чаят е отровен. – Примижах пред двойката, за да скрия нахлулия си страх. Ако не беше простото съвпадение, че бях помогнала на Надин да отреже тези отровни корени, никога нямаше да разпозная миризмата.
– Това е наистина нелюбезно, знаеш ли.
– Хм – промърмори Кай замислено. Той счупи кокалчетата на пръстите си. – Предполагам, че ще трябва да преминем към по-агресивна форма на разпит.
Господин и госпожа Ривър пребледняха като ледените си салфетки.
– Това няма да е необходимо. Имам точно това, от което се нуждаем. – Извадих двата кристала, които бях взела от Зак. Вкарах червения обратно в джоба си, а киселиннозеления закачих за коженото въженце и се приближих до двойката.
– И така, кой от вас иска да говори, а?
– Няма да кажем нито дума, – заяви пронизително госпожа Ривър.
– Имаме доброволец! – Наведох се над нея, докато тя се извиваше безпомощно срещу магическите връзки. Спуснах кристала върху гърлото ѝ, точно както Зак беше направил с мен. – Това е наистина страхотно заклинание. Но пък е супер-де-дупер незаконно. Но се обзалагам, че на теб не ти пука за такива дреболии като закони и етика, нали?
– Ами… – Аарон се присъедини към мен, като гледаше кристала предпазливо. – Какво правиш?
– Получавам отговори. – Сведох очи към зеления камък. – „Ori ostende tuum pectus.“
Кристалът затрептя и устата на госпожа Ривър се разтвори, а очите ѝ заблестяха с тревожна празнота. Дали и аз бях изглеждал толкова празна?
– Какво е истинското ти име? – Попитах я.
– Марта Емрис.
Емрис? Е, добре, не бях очаквала това.
– Замълчи! – Г-н Ривър изкрещя. – Не им казвай нищо, или…
Кай се приближи. Електричество затрещя по ръцете му.
– Кажи още една дума и ще ти спра сърцето.
Побиха ме тръпки и се надявах, че това е блъф. Можеше ли Кай наистина да направи това с магията си от мълнии? Съсредоточих се върху жената.
– Ти си от Емри като Надин?
– Не като Надин – изсмя се тя. – Бях омъжена за братовчед на баща ѝ. Запознахме се в университета и аз се влюбих в него, без да знам, че е митичен. Той ме въведе в семейството и аз научих всичките им тайни, но те винаги ме гледаха отвисоко. Бях по-нисша от тях, могъщите, прочути магьосници. Стивън беше най-лошият – най-превъзходният, надменен, арогантен…
– Ти ги предаде, нали? – Прекъснах я.
– Исках да се разведа със съпруга си. – Думите се изсипаха набързо, сякаш не можеше да ги спре. – Алберт дойде в Лондон по задгранична командировка и аз имах връзка с него повече от година. Той скоро заминаваше и аз исках да бъда с него, но се страхувах какво ще се случи – дали семейство Емрис ще ми позволи да замина след всичко, което бях научила за тях. Варвара обеща, че мога да бъда с Алберт и те никога няма да ме намерят. Всичко, което трябваше да направя, беше да ѝ помогна.
– Да ѝ помогнеш да убие роднините ти и да отвлече бебе?
– Не, Варвара направи всичко това. Тя ми помогна да се преместя тук, преди семейство Емрис да разбере, че искам да се махна. Това беше шест месеца преди тя да убие Стивън. – Тя говори за хладнокръвното убийство с безразличие. – Варвара донесе бебето при нас. Не осъзнавах, че ме подписва за петнайсет години отглеждане на детето му, преди да съм свободна.
– О, твърде жалко, че предателството на семейството ти не се е получило перфектно за теб. – Седнах на масичката за кафе пред нея. – Значи Варвара е планирала да вземе Надин на шестнайсетия ѝ рожден ден?
– Единственото, което ни каза, беше да отсъстваме от къщата за един ден. Когато се прибрахме и Надин я нямаше, помислихме, че това е всичко. Но после Варвара се втурна наоколо и се разгневи, че Надин е изчезнала. Накара ни да обявим Надин за изчезнала, за да може митичната общност да разследва случая. Когато научи, че друидът-измамник е взел Надин, тя беше бясна. Накара ни да се обърнем към вашата гилдия. Искаше от вас, глупаците, да окажете натиск върху Призрака – да го прогоните, за да може тя да се добере до Надин.
И точно това се беше случило. По дяволите, бяхме паднали право в ръцете на Варвара.
– Трябва да се радваш – казах на Марта, – че аз съм тази, която първа стигна до теб. Друидът е много по-безмилостен от мен, а това заклинание за разпит е само една от играчките му.
Тя се задъха.
– Ти – ти работиш за него?
– Нека не се отклоняваме от темата. Къде са Варвара и Надин?
– Не знам къде е завела Надин.
Примижах пред подигравката на Марта и стомахът ми се сви. Очите ѝ се бяха прояснили. Заклинанието беше направено. Кристалът не беше имал време да се презареди напълно, така че двайсетминутната продължителност се беше свила до по-малко от половината. Тихо проклех. Първият ми въпрос трябваше да бъде къде се намира Надин.
Вдигнах кристала и го пъхнах обратно в джоба си.
– Кай? Мисля, че все пак ще имаме нужда от агресивния ти разпит.
Марта отново пребледня, но преди Кай да успее да помръдне, Езра нахлу в стаята – но не през входната врата. Той влезе от кухнята.
– Здравейте, момчета – каза той безгрижно, като побутна шапката си нагоре.
Примигнах.
– Откъде си дошъл?
– Позволих си да се шмугна наоколо. – Той сви рамене. – Не намерих много, но интересното е, че на горния етаж седят два напълно опаковани куфара. Изглежда, че Ривърс планира пътуване.
– Оооо? – Извиках. – Вярно ли е, Марта?
Тя се извиваше безнадеждно срещу магическата връзка, докато съпругът ѝ се напрягаше, сякаш се опитваше да снесе щраусово яйце.
Езра ѝ се усмихна.
– Защо не ни кажеш къде отиваш?
Обикновено нежната усмивка на Езра стопляше раздразненото ми сърце, но този път… изражението беше нежно, но по начин, който предизвикваше уплашени тръпки в костите ми.
Марта също долови това и изтръпна. След това отново се задъха. Устата ѝ зееше, гърлото ѝ работеше трескаво, а дробовете ѝ се раздираха, но от нея не излизаше никакъв звук – никакъв дъх не влизаше и не излизаше от дихателните ѝ пътища.
– Езра – нервно каза Аарон.
Аеромагът погледна към приятеля си и в момента, в който вниманието му се измести, Марта вдиша шумно. По бузите ѝ се плъзнаха сълзи.
Гледайки я, се опитах да предизвикам съчувствие. Или съжаление. Или нещо друго. Но не, не ми пукаше, че тя е ужасена. Не ме интересуваше дали страда. Тя беше егоистична кучка, която беше предала семейството си, помагаше на убийствена магьосница и малтретираше Надин.
Припомняйки си собствената си лъскава усмивка, пристъпих към страната на Езра.
– Искаш ли да поговорим сега, Марта?
Преглъщайки шумно, тя не каза нищо.
– Хм, твърде жалко. Езра?
Той щракна с пръсти. Марта изхриптя, когато той изкара въздуха от дробовете ѝ – и този път Алберт също се задъха. Двамата се гърчеха в продължение на тридесет секунди, лицата им бяха червени, след което Езра им позволи да дишат отново.
Алберт се задъхваше, а лицето му блестеше от пот.
– Варвара ни се обади преди час.
– Не казвай… – Марта прекъсна, зяпнала отново, когато Езра й открадна въздуха.
– Напускаме страната – изригна Алберт. – Тя ни инструктира да се срещнем в нейната къща – истинската ѝ къща – в десет часа.
– Къде е къщата ѝ? – Попитах.
– Написах адреса на едно листче хартия. То е в предния джоб на куфара ми.
Кай излезе от стаята. Докато лицето на Марта пулсираше, аз побутнах Езра в ръката. Той наклони глава и тя пое въздух, твърде наведена, за да говори.
– Разбрах – каза Кай и се върна в стаята.
– Кога тръгва Варвара? – Попитах Алберт.
– Тази вечер – не знам кога. Но тя ни каза да не закъсняваме.
Тази вечер. Майната му. Не ни стигаше времето. Обърнах се към момчетата.
– Какво ще правим с тях?
– Писах на Жирар, – отговори Кай. – Той изпраща екип да ги вземе. Ще бъдат предадени на полицията.
– Виждам, че в бъдеще ще бъдете обвинени в престъпление – казах весело на двойката. – Като начало – съучастие в убийство и отвличане. Хей, Кай, има ли давност за магическите престъпления?
– Не.
Марта се загледа яростно. С махване през рамо излязох от къщата и се спуснах по предната пътека, а момчетата ме последваха. Щом излязохме навън, Аарон изстена.
– Ти го развали, Тори – оплака се той. – Ние с Езра владеем „доброто и лошото ченге“ до съвършенство. Той нахлува целият в белези и ужасяващ и започва да души хората, а аз се правя на загрижен и те си изпускат червата в рамките на три минути.
– Може би трябваше да ми го кажеш.
– Всъщност се радвам, че не го направихме. – Той разшири категорично очите си. – Какво беше това? Откъде знаеш, че чаят е отровен? И да извадиш артефакта си толкова бързо, колкото боен магьосник – беше ужасно горещо.
– Не забравяй, че умело използваше артефакт за черна магия – добави Кай, а в тона му липсваше възхищението на Аарон.
Помръднах.
– Хм. Имам ли проблеми за това?
– Разбира се, че не. – Езра свърза ръката си с моята. – Приличаме ли ти на татковини?
Спрях до колата и го погледнах.
– Какво следва?
– Ще спасим Надин от магьосницата. – Той се усмихна криво. – Точно сега.
На устните на Кай се появи бръчка.
– Имаме нужда от по-голям екип, но не можем да чакаме хората да се присъединят към нас. – Той извади телефона си. – Ще координирам пътуването. Да се надяваме, че ще успеем да получим подкрепление навреме, за да променим нещо.
– Значи правим това? – Попитах, а гласът ми бе приглушен от смесица от надежда и страх. – Ще преследваме Варвара? Наистина?
Аарон отключи багажника на колата си. Отвътре той извади огромен меч, чийто кожен балдахин беше увит около тъмната ножница. Разклащайки ремъците, той ми хвърли опасна усмивка.
– Добре, че дойдохме подготвени.

Назад към част 19                                                                 Напред към част 21

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!