Глава 20
Палците ми летяха по клавиатурата на телефона, като половината ми внимание беше насочено към думите, които пишех, а другата половина – към Аарон, който шофираше. Очите му бяха вперени в тъмния, криволичещ път, ограден от огромни дървета, които образуваха листен тунел над улицата.
– Колко още, Тори? – Попита той.
Натиснах „Изпрати“, след което набързо превключих обратно на навигационното приложение.
– Изглежда, че е на квартал и половина.
Симпатичните двуетажни къщи и бунгала от квартала на Ривърс отдавна бяха изчезнали. Не можех да видя никакви къщи зад прозорците на колата, само възрастни дървета и поддържани храсти, които образуваха непроницаеми екрани за уединение. На нередовни интервали затворените алеи прекъсваха стените от зеленина.
Според картата ми някъде от другата страна на тези дървета се намираше океанът. Да, това бяха крайбрежни имоти. Скъпи крайбрежни имоти. Не като къщи за милиони долари. О, не. Двадесет милиона? Петдесет милиона? Не бях сигурна. Честно казано, не исках да знам.
Важното, което трябваше да се отбележи, беше, че ако приемем, че Варвара не възнамеряваше да води Надин през международно летище, най-лесният начин да напусне страната беше по море. Маршрутът за бягство на Варвара се намираше буквално на един хвърлей разстояние от къщата ѝ. Адски умно от нейна страна, макар да не ми беше приятно да го призная.
Намали скоростта на колата и Аарон измина още един квартал, след което се отби от пътя и излезе на тревната ивица до гъст дванайсетметров жив плет – разбира се, недобре подрязан.
– Още не сме стигнали – казах му аз.
– Трябва да довършим подготовката. Освен това промъкването е по-лесно, когато не караш направо към входната врата.
Измърморих в неохотно съгласие.
Той изключи колата и се завъртя на седалката, а сините му очи бяха необичайно сериозни.
– Знам, че казах, че ще го направим – и ще го направим, но първо трябва да те попитам нещо.
Нервността ме обзе – допълнително безпокойство към нервите ми, свързани с това, че ще се справя с прословутата смъртоносна магьосница без подходящо подкрепление, което нямаше да пристигне поне след четиридесет и пет минути.
Аарон подпря предмишницата си на волана.
– Наясно съм, че ние тримата не сме известни с предпазливостта си, но има разлика между това да поемаш пресметнати рискове и да изхвърлиш сигурността си през прозореца.
– Когато тръгнахме след Призрака – каза Кай от задната седалка, – ти се изложи на по-голяма опасност, отколкото знам как да изразя количествено. И въпреки че не можеш да обясниш как си избягала, подозирам, че това е било предимно късмет и стечение на обстоятелствата.
Извиках. Да, той беше уцелил точно този момент.
– Беше толкова близо – Аарон вдигна пръст и палец на разстояние един сантиметър – до затвор или смърт.
Опитах се да измисля нещо, което да кажа в своя защита, но дори в главата ми всичките ми оправдания звучаха идиотски.
– Знаеше колко опасно е това. Знаеше, че никой не се е върнал, след като ги е взел. – Аарон се наведе към мен. – Защо отиде с него?
Погледнах от лицето му, рязко осветено от горната светлина на колата, към Кай на задната седалка. Езра седеше точно зад мен, извън полезрението ми, така че ми беше спестено неговото предизвикващо вина, кучешко изражение „ти ни притесняваше“.
– Изглеждаше като единствената възможност. – Стисках телефона си между дланите си, без да мога да срещна очите им. – Ако Призрака си беше тръгнал, щяхме да изгубим единствения си шанс да спасим Надин.
– Ние? – Попита Кай. – Или ти? Защо толкова държиш да спасиш това момиче?
Главата ми се вдигна.
– Защо да не искам? Тя е на шестнайсет години, съвсем сама, хваната в капан с родители, които не я обичат, изоставена от всички, напълно безпомощна и…
Ръката на Аарон се сключи върху моята, прекъсвайки пронизителната ми тирада.
– Тори – промърмори той, – сигурна ли си, че говориш за Надин?
– К-какво?
– Когато ти отиде с Призрака, не знаехме, че родителите на Надин са гигантски тъпанари. Никой не я беше изоставил. Тя не е била недолюбвана – доколкото знаехме. Беше безпомощна, но това е, защото беше избягала.
– Но сега знаем, че…
Той стисна ръката ми.
– Тори.
Гърлото ми се сви. Той беше прав. Бях тръгнала с Призрака, мислейки, че Надин е сама, изоставена и необичана. Но бях предположила всички тези подробности, запълвайки празните места не на базата на нейния живот, а на моя.
На шестнадесет години бях сама. Бях изоставена и необичана.
Отчаяно се опитвах да спася Надин от тази съдба, сякаш промяната на нейното бъдеще щеше да промени моето минало. Ако я спася, ще спася и шестнайсетгодишната си същност. Ако я спася, призракът на моето тийнейджърско „аз“ щеше да ми прости, че съм била толкова слаба.
И в това беше проблемът, нали? Надин не бях аз. Изправена пред жестоки родители и ужасяващи истини за произхода си, тя беше оставила всичко това зад гърба си. Беше намерила пътя към Зак, който я взе под крилото си.
Но аз? Нямах смелостта да избягам. Брат ми се осмели, но аз останах с баща си и го оставих да ме унищожава парче по парче. Когато Джъстин ме изостави заради полицейската академия, се върнах обратно в цикъла на зависимостта, като заживях с роднините на баща ми. Дори след като се преместих в другия край на страната, все още се придържах към познатото – преместих се при Джъстин, отново разчитах на него.
Топлата ръка на Аарон се плъзна по ръката ми, веждите му се сключиха от загриженост и осъзнах, че по лицето ми се стичат сълзи. Задъхвайки се от смущение, се отдръпнах от него, борейки се за спокойствие.
– Съжалявам – прошепнах дебело.
Аарон сви пръсти около тила ми, а палецът му нежно разтри бузата ми.
– Ти ни изплаши много, Тори. Не искаме да те загубим.
– Знам. Този път няма да бъда глупава.
– Само този път? Надявах се, че повече няма да бъдеш толкова глупава.
Подсмърчам.
– Ти си от тези, които говорят. Постоянно вършиш глупости.
– Ей, никога не съм…
– Не, не – прекъсна го Кай. – Тя има право.
Изстрелях към Аарон триумфална усмивка. Той извъртя очи и без повече дискусии от това, блъсна вратата си. Последвах примера му и аз изскочих от колата. Момчетата се изсипаха и отвориха багажника.
Бяха се екипирали частично още при Ривърс, но сега извадиха оръжията си. Аарон пристегна на гърба си големия си меч Шарпи. Кай, който вече носеше черна дреха, наподобяваща бронежилетка с малки джобове и калъфи, провери дали малките му ножове за хвърляне и нинджа звездичките са на мястото си. Ако малките триъгълни остриета имаха истинско име, аз не го знаех и не исках да го знам. Наричах ги нинджа звезди, защото по дяволите, да. Кай, мълниеносната нинджа.
Езра носеше ръкавици без пръсти, които стигаха чак до бицепсите му, кокалчетата и лактите бяха подсилени с блестяща стомана. Калъфат му беше препасан през гърдите в очакване на оръжието му – неговия близнак Ужас, двуметрова прътова ръка, която се разделяше на две остриета, които след това можеха да бъдат прикрепени едно към друго, за да се получи четириметрова прътова ръка с две остриета. Беше страшно як. Той преметна тоягата през рамо и я заби в магнитния калъф.
А аз? Аз просто стоях там, без да имам екипировка, която да облека. Беше ми малко гадно.
Аарон захлопна багажника, нагласи ремъка на гърдите си и ми се усмихна остро.
– Готова ли си?
– Какъв е планът? – Попитах.
– Засега ще действаме на принципа на крилете – каза Кай. – Промъкваме се, оглеждаме имота, проникваме в къщата.
– Да спасим момичето, да победим злата магьосница, да отпразнуваме победата – заключи Езра.
Напомпах с юмрук, преструвайки се, че съм толкова уверена, колкото звучаха те.
– Да го направим!
Когато Кай и Езра се приближиха до дванадесетметровия жив плет, Аарон ме хвана за ръката и ме дръпна да спра. Погледнах лицето му в тъмнината.
Той прокара пръсти по челюстта ми, докосването беше нежно и въпросително.
– Добре ли си, Тори?
– Да.
Той се наведе, за да доближи лицата ни, и ме изучи.
– Има ли начин да те убедя да почакаш тук?
– Какво? Не!
Той въздъхна.
– Дръж се близо до нас, не ходи никъде сама и не поемай рискове.
Отворих уста да отвърна с нещо остроумно и саркастично, но думите умряха на езика ми. Страхът стегна очите му – страх за моята безопасност. Колкото и трудни да бяха последните две седмици за мен, за него те бяха още по-тежки.
Топлата му ръка докосна бузата ми. Трептящата топлина се разгърна в сърцевината ми, разпространи се по крайниците ми и нямах нужда от мекия натиск на ръката му, за да насочи главата ми назад. Устните му се допряха до моите, а после ме целуна силно. Задъхах се срещу устата му, а ръцете ми се свиха около врата му.
– Уххххмм, – изрече Езра. – Може би вие двамата бихте могли да оставите това за по-късно?
Откъснах се от Аарон и се обърнах. Езра стоеше в долната част на живия плет, а Кай се беше разположил неловко отгоре, като дори в тъмнината по лицето му беше изписано раздразнение.
Със смях Аарон стъпи в стиснатите ръце на Езра и аеромагът го изхвърли нагоре с помощен порив на вятъра. Аарон се покатери на глупаво високия жив плет, после двамата с Кай скочиха и изчезнаха от другата страна.
Езра отново стисна ръцете си.
– Твой ред, Тори.
– Ех. – Бях почти сигурна, че Аарон е направил тази маневра много по-лесна, отколкото беше. През мен преминаха съмнения. Ако първото препятствие – проклетият жив плет – ме плашеше, може би трябваше да изчакам в колата.
Не, аз мога да се справя. Бях разбила отровата над тъмното поле, бях летяла с дракон и бях открила тайната самоличност на най-известния мошеник в града. Бях гаднярка.
Изправяйки блузата си, пристъпих към него и сложих едната маратонка в облечените му в ръкавици ръце. Той приклекна, спускайки се по-ниско, за да мога да свия коляното си за скока, след което заедно се изстреляхме нагоре. Скочих, когато той ме изхвърли нагоре, а полезният порив на вятъра ме издигна във въздуха. Хванах се за гъстите клони в горната част – и паднах назад от храста, стискайки безполезни шепи листа.
Езра се хвърли, за да ме хване, и ръцете му се притиснаха около кръста ми. Вдигна ме, преди да съм се ударила в земята, но се запъна крачка назад, загуби равновесие и се приземи на задника си с хъркане. Аз се проснах в скута му, зашеметена от собствената си некомпетентност.
– Съжалявам! – Отхвърлих разкъсаните листа, завъртях се – и се озовах лице в лице с него, носовете ни почти се допираха.
Отдръпнах се назад, после се изтърсих и небрежно изчистих разкъсаните листа от панталоните си.
Изправяйки се на крака, Езра ме погледна странно, сгърчвайки тъмните си вежди.
– Да опитаме ли отново?
– Да, – промълвих аз.
Вторият ми опит мина много по-добре. Паднах от живия плет от правилната страна и Аарон ме хвана. Първата фаза приключи.
Имението на Варвара Николаева беше дори по-богато, отколкото очаквах. Просторната морава, прекъсната от криволичеща тухлена алея, беше безупречно поддържана и включваше високи дървета, артистично подредени храсти, няколко статуи и мраморен фонтан. Триетажната къща лежеше върху земята като пухкава, полегнала баронеса, чиито крайници и издутини бяха украсени с високи прозорци и бели колони.
– Бъдете внимателни – предупреди Кай. – Варвара очаква двойката Ривър да пристигне до час и не мисля, че планира приятелско посрещане.
– Какво имаш предвид? – Прошепнах, докато приклякахме зад един червен храст, подрязан в перфектна сфера. Откъснах няколко листа. Храстите не трябваше да бъдат перфектни сфери. Това беше неестествено.
– Ривър са отговорност – обясни той. – Те са единствените, които могат да обвържат Надин с Варвара, а се съмнявам, че тя иска да влачи със себе си тази връзка. Толерантността и милосърдието не са обичайни черти за тъмните магьосници.
– Мислиш, че Варвара планира да ги убие?
– Бих заложил пари за това. Вероятно си спасила живота им.
Хм. Мога ли да получа кармични точки за непреднамерени добри дела?
– Езра и Тори – прошепна Кай. – Вие двамата останете тук и пазете фронта. Аз ще разузнавам източната страна на имота, а Аарон, ти можеш да разузнаваш западната страна. Десет минути.
Почти протестирах, но двамата с Аарон вече се отдалечаваха, движейки се бързо от сянка на сянка по начин, който знаех, че не мога да повторя. Е, чувствах се безполезен.
– Не се притеснявай – промърмори Езра, забелязвайки как спадат на раменете ми. – Аз също не съм добър в промъкването. Обикновено получавам дежурството да пазя вратата.
Това всъщност ме накара да се почувствам по-добре. От друга страна, Езра не умееше да се прикрива, защото беше буквално полусляп. Аз нямах това извинение.
Кай и Аарон се върнаха точно навреме, като докладваха за следи от магьосничество, скрити из имота, но без следи за местонахождението на Варвара или Надин. Имаше обаче елегантна бяла яхта, закотвена в края на дълъг плаващ док, който се простираше във водите на океана в северния край на имота. Варвара все още не беше успяла да избяга. Сигурно чакаше първо да се появят Рейвър.
Тъй като не искаше да се разхождаме през входната врата, Кай ни поведе отзад. Извих врат. Основното ниво се простираше на почти два пъти повече квадратура от горните нива, а покривът му образуваше широка тераса, достъпна от втория етаж. Промъкнахме се до градинската врата на приземното ниво и Кай извади от жилетката си чантичка с цип, извади два малки инструмента и отвори ключалката за около десет секунди. Направи ми впечатление.
Той отвори вратата и ние се вмъкнахме в огромна зала с басейн. Водата блестеше в слабия блясък на декоративните лампички, поставени по тавана. Докато адреналинът бръмчеше във вените ми, на пръсти се спуснахме по луксозно застлан с килим коридор и влязохме в голяма… салонна стая? Не знаех правилните имена на луксозните стаи за богаташи.
Както и да се наричаше, първото ми впечатление беше червено. Толкова червено. Текстурирани малинови тапети, богата тъкан на мебелите, килим с алени и кехлибарени шарки. Масивни маслени картини в тежки златни рамки покриваха стените. Архитектурата, с изрязаните куполи на тавана и изключително сложните тапицерии, беше в стил викторианска Англия, но декорът ми създаваше сериозни усещания за Зимния дворец. Варвара беше добавила към интериорния дизайн нотки от дома.
Докато се шмугвахме в стаята, един трясък ме накара да подскоча във въздуха. Кай, Аарон и аз се завъртяхме. Езра стоеше до деликатна масичка, заобиколен от разбитите парчета на ваза. Никой от нас не помръдна, докато слушахме, но не се появиха подозрителни магьосници, които да разследват шума.
Езра се размърда притеснено.
– Съжалявам.
Той не се беше шегувал за липсата на способности за промъкване. Беше ми казвал и преди, че движещите се цели не са проблем за него – те смущават въздуха, който той може да усети с въздушната си магия, но лесно побеждава неподвижни мебели.
Кай сканира няколко широки врати, които водеха встрани от помещението, наподобяващо салон.
– Трябва да се разделим. Аарон и Езра, вие вървете наляво. Тори и аз ще отидем надясно. Потърсете Надин, но не ангажирайте Варвара. Пазете се от капани. Срещаме се отново тук след петнадесет минути.
Да се разделим? Сериозно? Само аз ли бях единствената, която някога преди това беше гледала филм на ужасите?
Но Аарон и Езра вече се насочваха към другия край на салона. Хвърлих разтревожен поглед след тях, след което забързах в обратната посока, следвайки Кай. Заедно навлязохме по-навътре в тихото имение, като оцеляването ни зависеше само от вярата и късмета – и на двете винаги съм се старала да не разчитам.
Назад към част 20 Напред към част 22
