***
Бавно над съзнанието ми за болничното легло и влажната стая се спусна тъмната завеса на Рая. Във всички посоки бяха разпръснати звездите стражи, великолепни, тъй като блестяха над блестящите кули на стъкления град, и в този полусън, сега подпомогнат от най-спокойната и блажена илюзия, звездите ми пееха.
Всяка от своето неподвижно положение в съзвездието и в празнотата издаваше скъпоценен трептящ звук, сякаш във всяко пламтящо кълбо се чуваха велики акорди, които чрез блестящите си трептения се разнасяха из целия вселенски свят.
Такива звуци никога не бях чувал със земните си уши. Но никакъв отказ не може да се доближи до тази въздушна и прозрачна музика, до тази хармония и симфония на празника.
О, Господи, ако Ти беше музика, тогава това щеше да бъде Твоят глас и никакъв разнобой не би могъл да надделее над Теб. Ти щеше да изчистиш обикновения свят от всеки тревожен шум с това, най-пълното изражение на Твоя най-сложен и чуден замисъл, и всяка дребнавост щеше да изчезне, завладяна от това звучащо съвършенство. Това беше моята молитва, моята сърдечна молитва, идваща на един древен език, най-интимен и без усилие, тъй като аз лежах и дремех.
Останете с мен, прекрасни звезди, молех се аз, и ми позволете никога да не се опитвам да разбера това сливане на светлина и звук, а само да му се отдам напълно и безспорно.
Звездите станаха големи и безкрайни в студената си величествена светлина и бавно цялата нощ изчезна и остана едно голямо славно и безизточно осветление.
Усмихнах се. Усетих усмивката си със слепи пръсти върху устните си и докато светлината ставаше все по-ярка и все по-близка, сякаш беше океан сама по себе си, усетих страхотна спасителна прохлада по всичките си крайници.
– Не изчезвай, не си отивай, не ме оставяй. – Собственият ми шепот беше скръбно малко нещо. Притиснах пулсиращата си глава във възглавницата. Но тя беше прекарала времето си, тази величествена и всепоглъщаща светлина, и сега трябваше да угасне и да остави обикновеното примигване на свещите да се движи срещу полузатворените ми очи, а аз трябваше да виждам нажежения мрак около леглото си и простичките неща, като броеницата, положена на дясната ми ръка с рубинени мъниста и златен кръст, и там молитвеника, отворен вляво, чиито страници нежно се сгъваха при малко раздвижване на вятъра, който движеше също така гладката тафта на вълнички над главата в дървената ѝ рамка.
Колко красиво изглеждаше всичко това, тези обикновени неща, които съставляваха този тих и еластичен момент. Къде бяха отишли те, моята прекрасна сестра с лебедова шия и моите плачещи другари? Дали нощта ги е отвлякла там, където са спали, за да мога аз да се наслаждавам на тези тихи мигове на незабелязано бодърстване? Умът ми беше претъпкан с хиляди живи спомени.
Отворих очи. Всички бяха изчезнали, с изключение на един, който седеше до мен на леглото и ме гледаше с очи, едновременно мечтателни, далечни и студено сини, далеч по-бледи от лятното небе и изпълнени с почти фасетъчна светлина, когато ме гледаха така безучастно и безразлично.
Учителят ми е тук, със скръстени в скута ръце, сякаш непознат, който гледа всичко, сякаш то не може да се докосне до изваяното му величие. Безотговорното изражение на лицето му сякаш беше създадено завинаги.
– Безмилостен! – Прошепнах.
– Не, о, не, – каза той. Устните му не помръднаха. – Но ми разкажи още веднъж цялата история. Опиши този стъклен град.
– Ах, да, говорили сме за него, нали, за онези свещеници, които казаха, че трябва да се върна, и за онези стари картини, толкова антични, които ми се струваха толкова много красиви. Направени не от човешки ръце, разбираш ли, а от силата, вложена в мен, която преминаваше през мен, и трябваше само да взема четката и там Девата и светците бяха мои, за да ги открия.
– Не захвърляй тези стари форми, – каза той и отново устните му не показаха никакъв знак от гласа, който чух толкова отчетливо, глас, който прониза самите ми уши, както би могъл да го направи всеки човешки глас, с тона си, със самия си тембър. – Защото формите се променят и разумът сега е само утрешно суеверие, а в тази стара сдържаност се криеше велик възвишен замисъл, неуморна чистота. Но разкажи ми още веднъж за стъкления град.
Въздъхнах.
– Виждал си разтопеното стъкло, както и аз – казах аз, – когато го извадиш от пещта, нажежена капка от ужасяваща топлина върху желязно копие, нещо, което се топи и капе, за да може пръчката на художника да го издърпа и разтегли или да го напълни с дъх, за да образува съвършената заоблена стъкленица. Е, това стъкло сякаш излизаше от самата влажна Майка Земя, разтопен поток, който изригваше към облаците, и от тези огромни течни струи се раждаха многолюдните кули на стъкления град – не подражаващи на никоя форма, построена от хората, а съвършени, както естествено е отредила нагорещената сила на Земята, в невъобразими цветове. Кой е живял на такова място? Колко далечно изглеждаше то, но напълно достижимо. Но една кратка разходка по хълмове, сладки с върбова зелена трева и листни трепетлики със същите фантастични нюанси и оттенъци, тихо, гръмко и невъзможно явление.
Погледнах го, защото се бях загледал надалеч и назад в живота си.
– Кажи ми какво означават тези неща – помолих аз. – Къде е това място и защо ми беше позволено да го видя?
Той тъжно въздъхна и погледна настрани от себе си, а сега обратно към мен, лицето му беше също толкова отчуждено и непреклонно, както преди, само че сега видях гъстата кръв в него, която отново, както и предишната вечер, беше изпомпана с човешка топлина от човешки вени, които несъмнено са били късната му вечеря.
– яма ли да се усмихнеш дори сега, когато се сбогуваш? – попитах. – Ако този горчив студ сега е всичко, което чувстваш, и ще ме оставиш да умра от тази буйна треска? Аз съм болен до смърт, ти го знаеш. Знаеш гаденето, което изпитвам, знаеш болката в главата ми, знаеш болката във всичките ми стави и как тези порязвания изгарят в кожата ми с безспорната си отрова. Защо си толкова далече, а си тук, дошъл у дома, за да седиш до мен и да не чувстваш нищо?
– Чувствам любовта, която винаги съм изпитвал, когато те гледам – каза той, – моето дете, моят син, моят сладък мъж. Чувствам я. Тя е зазидана вътре, където може би трябва да остане, и да те остави да умреш, защото да, ще умреш, и тогава може би твоите свещеници ще те вземат, защото как да не те вземат, когато няма връщане?
– Ах, но какво ще стане, ако има много земи? Ами ако при второто падане се озова на още един бряг и от кипящата земя се издигне сяра, а не красотата, която ми се разкри за първи път? Боли ме. Тези сълзи са парещи. Толкова много е загубено. Не мога да си спомня. Струва ми се, че толкова често изричам същите тези думи. Не мога да си спомня!
Протегнах ръка. Той не помръдна. Ръката ми натежа и падна върху забравения молитвеник. Усетих твърдите пергаментни страници под пръстите си.
– Какво е убило любовта ти? Дали заради нещата, които направих? Това, че доведох тук човека, който уби братята ми? Или това, че умрях и видях такива чудеса? Отговори ми.
– Все още те обичам. Ще го правя през всичките си нощи и през всичките си дрямки, завинаги. Лицето ти е като скъпоценен камък, подарен ми, който никога не мога да забравя, макар и да го губя до глупост. Блясъкът му ще ме измъчва вечно. Амадео, помисли отново върху тези неща, отвори ума си като че ли е черупка и ми позволи да видя перлата на всичко, на което са те научили.
– Можеш ли, учителю? Можеш ли да разбереш как любовта и само любовта може да означава толкова много и целият свят да бъде направен от нея? Самите стръкчета трева, листата на дърветата, пръстите на тази ръка, която се протяга към теб? Любов, Учителю. Любов. И кой ще повярва на такива прости и необятни неща, когато има сръчни и лабиринтни вероизповедания и философии с изкуствено създадена и все по-съблазнителна сложност? Любов. Чух звука й. Видях я. Дали това бяха заблудите на един трескав ум, ум, който се страхува от смъртта?
– Може би, – каза той, а лицето му беше все така безчувствено и неподвижно. Очите му бяха тесни, затворници на собственото си свиване от това, което виждаха. – А, да, – каза той. – Ти умираш и аз те оставям, и мисля, че за теб може да има само един бряг, и там ще намериш отново своите свещеници, своя град.
– Не ми е дошло времето, – казах аз. – Аз го знам. А такова твърдение не може да бъде отменено само с шепа часове. Разбий тиктакащия часовник. Те имаха предвид, че от въплътения живот на душата не е време. Някаква съдба, издълбана в детската ми ръка, няма да бъде изпълнена толкова скоро или лесно победена.
– Мога да преобърна шансовете, дете мое, – каза той. Този път устните му се раздвижиха. Бледият сладък корал просветна в лицето му, а очите му станаха широки и беззащитни, старото му аз, което познавах и ценях. – Мога толкова лесно да взема и последната сила, останала в теб. – Той се наведе над мен. Видях дребните вариации в зениците на очите му, ярките дълбоко заострени звезди зад потъмнелите ириси. Устните му, така чудно украсени с всички дребни линии на човешките устни, бяха розови, сякаш там живееше човешка целувка. – Толкова лесно мога да изпия една последна фатална напитка от кръвта на детето си, една последна глътка от цялата свежест, която толкова обичам, и в ръцете си ще държа труп, толкова богат на красота, че всички, които го видят, ще плачат, и този труп няма да ми каже нищо. Ти си отиде, това ще знам и нищо повече.
– Казваш тези неща, за да ме измъчваш? Учителю, ако не мога да отида там, искам да бъда с теб!
Устните му работеха в явно отчаяние. Изглеждаше мъж и само това, червената кръв на умората и тъгата витаеше по границите на очите му. Ръката му, протегната сега, за да докосне косата ми, трепереше.
Улових я, сякаш беше високо размахан клон на дърво над мен. Приближих пръстите му до устните си като много листа и ги целунах. Обърнах глава и ги положих върху наранената си буза. Усетих как под тях пулсира отровният разрез. Но още по-силно усещах силен трепет в тях.
Примигнах с очи.
– Колко души умряха тази нощ, за да те нахранят? – Прошепнах. – И как е възможно това да е така, а любовта да е самото нещо, от което е създаден светът? Ти си твърде красив, за да бъдеш пренебрегнат. Аз съм изгубен. Не мога да го разбера. Но бих ли могъл, ако живея от този момент нататък, едно обикновено смъртно момче, бих ли могъл да го забравя?
– Не можеш да живееш, Амадео – каза той тъжно. – Не можеш да живееш! – Гласът му се пречупи. – Отровата се е разпространила в теб твърде дълбоко, твърде далеч и широко, а малките глътки от моята кръв не могат да я победят. – Лицето му беше изпълнено с мъка. – Дете, не мога да те спася. Затвори очите си. Приеми прощалната ми целувка. Няма приятелство между мен и тези на далечния бряг, но те трябва да приемат това, което умира толкова естествено.
– Учителю, не! Учителю, не мога да опитам сам. Учителю, те ме изпратиха обратно, а ти си тук и беше длъжен да бъдеш, и как можеха да не го знаят?
– Амадео, на тях не им пука. Пазителите на мъртвите са могъщо безразлични. Те говорят за любов, но не и за векове на блудкаво невежество. Какви са тези звезди, които пеят толкова красиво, когато целият свят тъне в дисонанс? Бих желал да ги накараш да се намесят, Амадео. – Гласът му почти се пречупи в болката му. – Амадео, какво право имат те да ме обвиняват за твоето богатство? – Засмях се със слаб тъжен смях.
Треската ме разтърси. Обхвана ме голяма вълна на болест. Ако се движех или говорех, страдах от ужасно сухо гадене, което не ме стряскаше. Предпочитах да умра, отколкото да почувствам това.
– Учителю, знаех, че ще му направите някакъв мощен анализ – казах аз. Опитах се да не правя горчива или саркастична усмивка, а да търся простата истина. Сега дъхът ми беше толкова труден за мен. Струваше ми се, че мога да оставя дишането без никакви затруднения. Всички строги насърчения на Бианка се върнаха към мен. – Учителю – казах аз, – няма ужас на този свят, който да е без окончателно изкупление.
– Да, но за някои – настояваше той, – каква е цената на това спасение? Амадео, как се осмеляват да ме използват за мрачните си планове! Моля се да са били илюзии. Не говори повече за чудната им светлина. Не мисли за това.
– Не, учителю? И за чие удобство изчиствам съзнанието си толкова чисто? Кой умира тук! – Той поклати глава.
– Продължавай, избърши кървавите сълзи от очите си – казах аз. – И на каква смърт се надяваш ти самият, защото ми каза, че не е невъзможно дори за теб да умреш? Обясни ми, тоест ако ми е останало време, преди цялата светлина, която някога ще позная, да угасне над мен и Земята да погълне въплътеното бижу, което сте намерили за нужно!
– Никога не съм искал, – прошепна той.
– Хайде сега, къде ще отидете? Повече комфорт, моля. Колко минути ми остават?
– Не знам, – прошепна той. Отвърна се от мен и наведе глава. Никога не го бях виждал толкова унил.
– Позволи ми да видя ръката ти, – казах слабо. – Има скрити вещици, които в сенките на венецианските таверни ме научиха как да чета линиите в нея. Ще ти кажа кога ще умреш. Дай ми я. – Едва виждах. Над всичко се бе спуснала мъгла. Но аз мислех думите си сериозно.
– Идваш твърде късно, – отвърна той. – Не останаха редове. – Той вдигна дланта си, за да я видя. – Времето е заличило това, което хората наричат съдба. Аз нямам такава.
– Съжалявам, че изобщо идваш, – казах аз. Отвърнах се от него. Обърнах се към чистия хладен плат на възглавницата. – Ще ме оставиш ли сега, любими учителю? Предпочитам компанията на един свещеник и на старата ми медицинска сестра, ако не сте я изпратили вкъщи. Обичах те с цялото си сърце, но не искам да умра във твоята превъзходна компания. – През мъглявина видях формата му, докато се приближаваше към мен. Усетих как ръцете му обхващат лицето ми и го обръщат към него. Видях проблясъка на сините му очи, зимни пламъци, неясни, но горящи яростно.
– Много добре, красавецо. Това е моментът. Искаш ли да дойдеш с мен и да бъдеш като мен? – Гласът му беше плътен и успокояващ, въпреки че беше изпълнен с болка.
– Да, винаги и завинаги твой.
– Завинаги, за да процъфтяваш в тайна от кръвта на злодея, както процъфтявам аз, и да останеш с тези тайни до края на света, ако се наложи.
– Ще го направя. Искам го.
– За да научиш от мен всички уроци, които мога да дам.
– Да, всички.
Той ме вдигна от леглото. Претърколих се срещу него, главата ми се завъртя, а болката в нея беше толкова остра, че извиках тихо.
– Само за малко, любов моя, моя млада и нежна любов, – каза той в ухото ми.
Спусна ме в топлата вода на ваната, дрехите ми се съблякоха меко, главата ми се облегна назад на облицования с плочки ръб все така внимателно. Оставих ръцете си да плуват във водата. Усетих как тя обгръща раменете ми.
Той загреба шепи вода, за да ме изкъпе. Изми първо лицето ми, а след това и цялото ми тяло. Твърдите му сатенени пръсти се движеха по лицето ми.
– Още нямаш нито един блуждаещ косъм от брадата си, но все пак имаш нетърпимите дарби на мъж и сега трябва да се издигнеш над удоволствията, които толкова си обичал.
– Ще го направя, ще го направя, – прошепнах аз. Ужасно парене обля бузата ми. Порезната рана се беше разпростряла широко. Помъчих се да я докосна. Но той задържа ръката ми. В гноясалата рана беше попаднала само неговата кръв. И докато плътта изтръпваше и изгаряше, усетих, че се затваря. Той направи същото с драскотината на ръката ми, а после и с малката драскотина на гърба на ръката ми. Със затворени очи се отдадох на зловещото парализиращо удоволствие от това. Ръката му отново ме докосна, спускайки се плавно по гърдите ми, покрай интимните ми части, разглеждайки първо единия, а после другия крак, търсейки може би най-малката пукнатина или дефект в кожата. Отново ме завладяха силните пулсиращи тръпки на удоволствието.
Почувствах се издигнат от водата, топло увит, а след това дойде онзи шок от движещия се въздух, който означаваше, че той ме носи, че се движи по-бързо, отколкото може да види всяко шпионско око. Усетих мраморния под под босите си крака и в треската ми този разтърсващ студ ми беше много приятен.
Стояхме в студиото. Бяхме с гръб към картината, върху която беше работил само преди няколко нощи, и с лице към друго учителско платно с огромни размери, на което под блестящото слънце и кобалтовото небе огромна горичка дървета обграждаше две бързащи фигури, понесени от вятъра. Жената беше Дафне, вдигнатите ѝ ръце се превръщаха в клоните на лавровото дърво, вече с гъсти листа, а краката ѝ бяха израснали в корени, които търсеха дълбоката кафява земя под нея. А зад нея – отчаяният и красив бог Аполон, шампион със златни коси и фино мускулести крайници, дошъл твърде късно, за да спре неистовото ѝ магическо бягство от заплашителните му ръце, фаталната ѝ метаморфоза.
– Виж безразличните облаци горе – прошепна в ухото ми моят Учител. Посочи огромните слънчеви ивици, които беше нарисувал с по-голямо умение от хората, които ежедневно ги виждаха.
Той изрече думите, които доверих на Лестат толкова отдавна, когато му разказах историята си, думите, които той спаси така милостиво от малкото образи от тези времена, които успях да му дам.
Чувам гласа на Мариус, когато повтарям тези думи, последните, които някога съм чувал като смъртен:
– Това е единственото слънце, което някога ще видиш отново. Но ще имаш хилядолетие от нощи, за да видиш светлина, каквато никой смъртен не е виждал, за да изтръгнеш от далечните звезди, сякаш си Прометей, безкрайно осветление, чрез което да разбереш всички неща.
И аз, който бях видял много по-чудесна небесна светлина в онова царство, от което бях отхвърлен, копнеех само той да я затъмни сега завинаги.
Назад към част 9 Напред към част 11
