***
Искам сега да се измъкна от щастливата картина на Мариус и мен във Венеция и да продължа тази история в Ню Йорк, в съвременността. Искам да стигна до момента в стаята в Ню Йорк, когато Дора вдигна воала на Вероника, реликвата, донесена от Лестат от пътуването му в Ада, защото тогава ще имам приказка, разказана в две съвършени половини – на детето, което бях, на поклонника, който станах, и на съществото, което съм сега.
Но не мога да се заблудя толкова лесно. Знам, че това, което се случи с Мариус и с мен през месеците, последвали пътуването ми до Русия, е неразделна част от живота ми.
В живота ми не остава нищо друго, освен да премина Моста на въздишките – дългия тъмен мост, обхващащ вековете на моето измъчено съществуване, който ме свързва със съвремието. Това, че моето време в този откъс вече е описано толкова добре от Лестат, не означава, че мога да избягам, без да добавя собствените си думи и най-вече собственото си признание за Глупака за Бога, който трябваше да бъда в продължение на триста години. Иска ми се да бях избягал от тази съдба. Иска ми се Мариус да беше избягал от това, което ни се случи. Сега е ясно, че той преживя раздялата ни с много по-голямо разбиране и сила, отколкото аз я преживях. Но тогава той вече беше вековен и мъдър човек, а аз бях още дете. Последните ни месеци във Венеция не бяха белязани от никакво предчувствие за това, което щеше да се случи. Енергично той ме научи на основните уроци. Един от най-важните от тях беше как да се представям за човек сред човешките същества. През цялото време след преобразяването си не бях правил добра компания на другите чираци и избягвах любимата си Бианка, на която дължах огромна благодарност не само за предишното приятелство, но и за това, че се грижеше за мен, когато бях толкова болен. Сега трябваше да се изправя срещу Бианка, или поне така беше решил Мариус. Аз бях този, който трябваше да й напише учтиво писмо, в което да обясни, че поради болестта си не съм успял да отида при нея преди.
След това, една ранна вечер, след кратък лов, по време на който изпих кръвта на две жертви, тръгнахме да я посетим, натоварени с подаръци за нея, и я намерихме заобиколена от английски и италиански приятели. Мариус се беше облякъл за случая в елегантно тъмносиньо кадифе, с наметало в същия цвят за кой ли път, което беше необичайно за него, и ме подкани да се облека в небесносиньо, любимия му цвят за мен. Носех в една кошница за нея винени смокини и сладки тарталети.
Намерихме вратата ѝ отворена, както винаги, и влязохме незабелязано, но тя ни видя веднага.
В момента, в който я видях, изпитах сърцераздирателно желание за определен вид интимност, т.е. исках да й разкажа всичко, което се беше случило!
Разбира се, това беше забранено, а че мога да я обичам, без да й се доверявам – това беше нещо, което Мариус настояваше да науча. Тя стана и дойде при мен, обгърна ме с ръце и прие обичайните пламенни целувки. Веднага разбрах защо Мариус е настоял за две жертви за тази вечер. Бях топъл и зачервен от кръвта. Бианка не усещаше нищо, което да я плаши. Тя плъзна копринените си ръце около врата ми. Сияеше в роклята от жълта копринена тъкан и тъмнозелено кадифе, долната дреха беше жълта, напудрена с бродирани рози, а белите ѝ гърди бяха едва прикрити, както би ги прикрила само една куртизанка.
Когато започнах да я целувам, стараейки се да скрия от нея малките си зъби, не изпитвах глад, защото кръвта на жертвите ми беше повече от достатъчна. Целувах я с любов и само с любов, умът ми бързо се потопи в разгорещени еротични спомени, а тялото ми със сигурност демонстрираше неотложността, която изпитваше към нея в миналото. Исках да я докосвам цялата, както слепецът би докоснал скулптура, за да може да види с ръцете си всяка нейна извивка.
– О, ти си не само добре, ти си великолепен – каза Бианка. – Ти и Мариус, влезте, влезте, да отидем в съседната стая. – Тя направи небрежен жест към гостите си, които така или иначе бяха заети, говореха, спореха, играеха карти на малки групички. Завлече ни със себе си в по-интимния си салон, съседен на спалнята, стая, претрупана със страшно скъпи столове и канапета от дамаска, и ми каза да седна.
Спомних си за свещите, за това, че никога не трябва да се приближавам твърде близо до тях, а трябва да използвам сенките, така че никой смъртен да няма оптимална възможност да изучава променената ми и по-съвършена кожа.
Това не беше толкова трудно, тъй като въпреки любовта си към светлината и склонността си към лукса, тя беше разпръснала свещите за настроение. Липсата на светлина щеше да направи и блясъка на очите ми по-малко забележим; знаех и това. И колкото повече говорех, колкото по-оживен ставах, толкова по-човечен щях да изглеждам.
Неподвижността е опасна за нас, когато сме сред смъртни, беше ме учил Мариус, защото в неподвижност изглеждаме безупречни и неземни, а накрая дори леко ужасни за смъртните, които усещат, че не сме това, което изглеждаме.
Спазвах всички тези правила. Но ме обземаше тревога, че никога няма да мога да й кажа какво са ми причинили. Започнах да говоря. Обясних, че болестта е отшумяла напълно, но че Мариус, далеч по-мъдър от всеки лекар, е наредил уединение и почивка. Когато не бях в леглото, бях сам и се мъчех да възвърна силите си.
– Направи го колкото се може по-близко до истината, за да го превърнеш в успешна лъжа, – беше ме учил Мариус. Сега следвах тези думи.
– О, но аз мислех, че съм те загубила – каза тя. – Когато ти, Мариус, ми изпрати съобщение, че той се възстановява, отначало не ти повярвах. Помислих, че искаш да смекчиш неизбежната истина.
Колко прекрасна беше тя, съвършено цвете. Русата ѝ коса беше разделена по средата, а гъстият кичур от двете ѝ страни беше накичен с перли и вързан назад с инкрустирана с тях закопчалка. Останалата част от косата ѝ падаше а ла Ботичели, на ручеи от блестящо жълто върху раменете ѝ.
– Ти го беше излекувала така напълно, както може да го излекува всяко човешко същество, – каза й Мариус. – Моята задача беше да му дам някои стари лекарства, които само аз знам. А след това да ги оставя да си свършат работата. – Говореше просто, но на мен ми се стори тъжен.
Обзе ме ужасна тъга. Не можех да й кажа какво съм, нито колко различна изглеждаше тя сега, колко богато пропита с човешка кръв изглеждаше в сравнение с нас и как гласът й придоби за мен нов тембър, който беше чисто човешки и който нежно побутваше сетивата ми, ако кажеше само една дума.
– Е, и двамата сте тук; трябва да идвате по-често – каза тя.
– Никога повече не допускайте подобна раздяла. Мариус, щях да дойда при теб, но Рикардо ми каза, че искаш тишина и спокойствие. Бих се грижила за Амадео при всяко положение.
– Знам, че щеше да го направиш, скъпа моя, – каза Мариус. – Но както казах, той се нуждаеше от уединение, а твоята красота е опияняващо средство, а думите ти – стимул, който може би е по-силен, отколкото предполагаш. – Това нямаше тон на ласкателство, а звучеше като искрено признание.
Тя поклати глава малко тъжно.
– Открих, че Венеция не е моят дом, ако ти не си тук. – Тя погледна предпазливо към предния салон, а след това изпадна в униние. – Мариус, ти ме освободи от онези, които ме държаха в ръцете си.
– Това беше достатъчно просто, – каза той. – Всъщност беше удоволствие. Колко високопоставени бяха тези мъже, твои братовчеди, ако не се лъжа, и желаещи да използват теб и голямата ти репутация на красавица в заплетените си финансови дела.
Тя се изчерви, а аз вдигнах ръка, за да го помоля да не бърза с думите си. Сега вече знаех, че по време на клането във флорентинската банкетна зала той е прочел от умовете на жертвите всякакви неща, които не ми бяха известни.
– Братовчеди? Може би – каза тя. – Удобно съм забравила това. Че са били страшилище за онези, които са подмамвали към скъпи заеми и опасни възможности, това мога да кажа без съмнение. Мариус, случиха се най-странните неща, неща, на които никога не съм разчитала. – Хареса ми сериозният поглед на деликатните ѝ черти. Изглеждаше прекалено красива, за да има мозък.
– Оказах се по-богата – каза тя, – тъй като мога да запазя по-голямата част от собствените си доходи, а другите – това е най-странното – другите, в знак на благодарност, че нашият банкер и изнудвач си е отишъл, ме обсипаха с безброй подаръци от злато и скъпоценности, да, дори тази огърлица, виж, и ти знаеш, че всички те са морски перли и са съчетани по размер, а това е истинско въже от тях, виж, и всичко това ми е подарено, въпреки че сто пъти съм твърдяла, че никога не съм имала работа с тях.
– А какво ще кажеш за вината? – Попитах. – Ами опасността от публично обвинение?
– Те нямат защитници или опечалени, – каза тя бързо. Тя засади още един малък букет от целувки на бузата ми. – И по-рано днес моите приятели сред Великия съвет бяха тук, както винаги, за да ми прочетат няколко нови стихотворения и да се усамотят в тишина, където да познаят спокойствието от клиентите и безкрайните изисквания на семействата си. Не, не мисля, че някой ще ме обвини в каквото и да било, а както всички знаят, в нощта на убийствата бях тук в компанията на онзи ужасен англичанин, Амадео, същият, който се опита да те убие, който, разбира се, е…
– Да, какво? – Попитах.
Мариус сви очи, докато ме гледаше. Той направи лек жест, като потупа с облечения си в ръкавица пръст отстрани на главата си. Прочети мислите ѝ – имаше предвид той. Но аз не можех да се сетя за такова нещо. Лицето ѝ беше твърде красиво.
– Англичанинът – каза тя, – който е изчезнал. Подозирам, че се е удавил някъде, че, разхождайки се пиян из града, е паднал в някой от каналите или, още по-лошо, в лагуната. – Разбира се, господарят ми беше казал, че се е погрижил за всичките ни трудности заради англичанина, но никога не бях питал по какъв конкретен начин.
– Значи смятат, че сте наели убийци, за да ликвидирате флорентинците? – Мариус я попита.
– Изглежда така, – каза тя. – А има дори такива, които смятат, че съм накарала англичанина. Станала съм доста влиятелна жена, Мариус.
И двамата се засмяха – неговият смях беше дълбокият, но металически смях на предвечно същество, а нейният смях беше по-висок, но и по-гъст със звука на човешката ѝ кръв.
Искаше ми се да вляза в съзнанието ѝ. Опитах се, но веднага отхвърлих тази идея. Бях възпрепятстван, точно както при Рикардо и най-близките ми момчета. Всъщност ми се струваше толкова ужасно нахлуване в личното пространство на човека, че използвах тази сила само на лов, за да открия онези, които бяха зли и които можех да убия.
– Амадео, ти се изчервяваш, какво става? – Попита Бианка. – Бузите ти са алени. Позволи ми да ги целуна. О, ти си горещ, сякаш треската се е върнала.
– Погледни го в очите, ангеле, – каза Мариус. – Те са ясни.
– Прав си, – каза тя и се вгледа в очите ми с такова сладко откровено любопитство, че ми стана неустоима.
Отдръпнах жълтия плат на долната ѝ рокля и тежкото кадифе на тъмнозеленото ѝ горнище без ръкави и целунах голото ѝ рамо.
– Да, добре си – изръмжа тя в ухото ми, а устните ѝ бяха влажни до него. Все още се изчервявах, когато се отдръпнах.
Погледнах я и влязох в съзнанието ѝ. Изглежда, бях разхлабил златната закопчалка под гърдите ѝ и бях разтворил обемните ѝ тъмнозелени кадифени поли. Взирах се в кладенчето между полуоткритите ѝ гърди. Кръв или не, аз си спомнях горещата страст към нея и сега я усещах по странен цялостен начин, а не локализирана в забравения орган, както беше преди. Исках да взема гърдите ѝ в ръцете си и да ги смуча бавно, да я възбудя, да я направя влажна и ароматна за мен и да накарам главата ѝ да падне назад. Да, изчервих се. Обхвана ме неясна сладостна умора.
Искам те, искам те сега, теб и Мариус, двамата в леглото ми, заедно, мъж и момче, бог и херувим. Това ми говореше умът ѝ, а тя си спомняше за мен. Виждах се като в опушено огледало, момче, голо с изключение на разкопчана риза с широки ръкави, седнало на възглавниците до нея, показващо полуеректиралия орган, винаги готово да бъде напълно възбудено от нежните ѝ устни или дългите ѝ изящни бели ръце. Прогоних всичко това. Съсредоточих погледа си само върху красивите ѝ стесняващи се очи. Тя ме изучаваше не подозрително, а очаровано. Устните ѝ не бяха грубовати по някакъв вулгарен начин, а наситено розови по природа, а дългите ѝ мигли, потъмнели и накъдрени само с прозрачна помада, приличаха на звездни точки около сияйните ѝ очи.
Искам те, искам те сега. Такива бяха мислите ѝ. Удариха ме в ушите. Наклоних глава и вдигнах ръце нагоре.
– Ангел, скъпи, – каза тя.
– И двамата! – Прошепна тя на Мариус. Тя взе ръцете ми. – Влез с мен.
Бях сигурен, че той ще я спре. Беше ме предупредил да избягвам внимателното наблюдение. Но той само се надигна от стола си и се придвижи към спалнята ѝ, като отдръпна двете боядисани врати.
От далечните салони долитаха постоянни звуци на разговор и смях. Пеенето беше много добро. Някой свиреше на виржинал. Всичко това продължаваше.
Влезнахме в леглото ѝ. Целият треперех. Видях, че господарят ми се е облякъл в дебела туника и красив тъмносин дублет, който преди почти не бях забелязал. Върху ръцете си носеше меки гладки тъмносини ръкавици, ръкавици, които идеално прилепваха към пръстите му, а краката му бяха покрити с дебели меки кашмирени чорапи чак до красивите му заострени обувки. Прикрил е цялата твърдост, помислих си аз. След като се настани на таблата на леглото, той без притеснение помогна на Бианка да седне точно до него. Погледнах го отсреща, докато заемах мястото си до нея. Докато тя се обръщаше към мен, слагаше ръцете си на лицето ми и отново ме целуваше жадно, видях как той извърши едно малко действие, което не бях виждала досега.
Повдигна косата ѝ и сякаш я целуна по тила. Това тя нито усети, нито призна. Когато обаче се отдръпна, устните му бяха окървавени. И като вдигна пръста на облечената си в ръкавица ръка, той изглади тази кръв, нейната кръв, но няколко капки от плитка драскотина, несъмнено, по цялото си лице. На мен ми се стори като жив блясък, а на нея щеше да изглежда съвсем различно.
Тя ускори порите на кожата му, които бяха станали почти невидими, и задълбочи няколко линии около очите и устата му, които иначе се губеха. Като цяло му придаваше по-човешки вид и служеше като преграда за нейния поглед, който сега беше толкова близо.
– Имам моите двама, както винаги съм мечтала – каза тя тихо. Мариус се заобиколи пред нея, като прибра ръката си зад нея и започна да я целува толкова жадно, колкото и аз някога. За миг бях изумен и ревнив, но после свободната ѝ ръка ме намери и ме придърпа към себе си, а тя се обърна от Мариус, замаяна от желание, и също ме целуна.
Мариус се пресегна и ме доближи до нея, така че да съм срещу меките ѝ извивки и да усещам цялата топлина, която се издигаше от сладострастните ѝ бедра.
Легна върху нея, но леко, без да позволява тежестта му да я наранява, а с дясната си ръка повдигна полата ѝ и прокара пръсти между краката ѝ.
Беше толкова смело. Лежах до рамото ѝ, гледайки набъбналите ѝ гърди, а отвъд тях – малката, покрита с пух могилка на пола ѝ, която той стискаше с цялата си ръка.
Тя беше преминала всякакви норми на приличие. Той положи целувки по шията и по гърдите ѝ, докато я обгръщаше по-надолу с пръсти, и тя започна да се гърчи от нескрит копнеж, устата ѝ беше отворена, клепачите ѝ трепереха, тялото ѝ изведнъж беше влажно навсякъде и ухаеше на тази нова топлина. Това беше чудото, осъзнах аз, че човек може да бъде доведен до тази по-висока температура и по този начин да издаде всичките си сладки аромати и дори силни невидими отблясъци на емоции; беше по-скоро като да разпалваш огън, докато се превърне в пламък.
Кръвта на моите жертви шуртеше в лицето ми, докато я целувах. Тя сякаш отново се превръщаше в жива кръв, нагрята от страстта ми, и все пак страстта ми нямаше демонична насоченост. Притиснах отворената си уста към кожата на гърлото ѝ, покривайки мястото, където артерията се показваше като синя река, движеща се надолу от главата ѝ. Но не исках да я нараня. Не изпитвах нужда да я наранявам. Всъщност изпитвах само удоволствие, докато я прегръщах, докато прокарвах ръка между нея и Мариус, за да мога да я притисна плътно, докато той продължаваше да си играе с нея, а пръстите му се вдигаха и спускаха върху нежната малка могилка на пола ѝ.
– Дразниш ме, Мариус, – прошепна тя, а главата ѝ се мяташе. Възглавницата беше влажна под нея и напоена с парфюма от косата й. Целунах устните ѝ. Те се долепиха до устата ми. За да попреча на езика ѝ да открие вампирските ми зъби, вкарах езика си в нея. Нейната нетърпелива уста не можеше да бъде по-сладка, по-тясна, по-влажна.
– Ах, тогава това, сладурче – нежно каза Мариус, а пръстите му се плъзнаха вътре в нея.
Тя повдигна бедрата си, сякаш пръстите я повдигаха така, както тя искаше да го направи.
– О, небето да ми помага, – прошепна тя и тогава дойде пълнотата на страстта ѝ. Лицето ѝ потъмня от кръв, а розовият огън се разпространи по гърдите ѝ. Отдръпнах кърпата и видях как червенината поглъща гърдите ѝ, а зърната ѝ стоят твърди в малки като стафиди точки. Затворих очи и легнах до нея. Позволих си да усетя как страстта я разтърсва, а после горещината в нея отслабна и тя сякаш заспа. Обърна глава настрани. Лицето ѝ беше неподвижно. Клепачите ѝ бяха красиво оформени върху затворените ѝ очи. Въздъхна и хубавите ѝ устни се разтвориха по естествен начин.
Мариус отметна косата ѝ назад от лицето ѝ, заглаждайки малките непокорни кичури, които бяха попаднали във влагата, и след това я целуна по челото.
– Спи сега, знаейки, че си в безопасност – каза й той. – Ще се грижа за теб завинаги. Ти спаси Амадео, – прошепна той. – Ти го запази жив, докато успея да дойда.
Мечтателно тя се обърна, за да го погледне, очите ѝ бяха лъскави и бавни.
– Не съм ли достатъчно красива, за да ме обичаш само заради това? – Попита тя.
Изведнъж осъзнах, че казаното от нея е горчиво и че тя го дарява с доверие. Можех да усетя мислите ѝ!
– Обичам те, независимо дали се обличаш в злато или носиш перли, независимо дали говориш остроумно и бързо или не, независимо дали правиш добре осветено и елегантно място, в което мога да си почина, обичам те заради сърцето, което е тук, в теб, което дойде при Амадео, когато знаеше, че има опасност тези, които познават или обичат англичанина, да те наранят, обичам те заради смелостта и заради това, което знаеш за това да бъдеш сам. – Очите ѝ се разшириха за миг.
– За това, което знам, че съм сама? О, много добре знам какво означава да си напълно сам.
– Да, смела, и сега знаеш, че те обичам, – прошепна той. – Винаги си знаела, че Амадео те обича.
– Да, обичам те, – прошепнах аз, легнах до нея и я прегърнах. – Е, сега знаеш, че и аз те обичам.
Тя го изучаваше, доколкото можеше в своята отпуснатост.
– Има толкова много въпроси на върха на езика ми, – каза тя.
– Те нямат значение, – каза Мариус. Той я целуна и мисля, че позволи на зъбите си да докоснат езика ѝ. – Аз приемам всичките ти въпроси и ги отхвърлям. Спи сега, девствено сърце – каза той. – Обичай когото си поискаш, напълно сигурна в любовта, която изпитваме към теб.
Това беше сигналът да се оттегли.
Докато стоях в подножието на леглото, той постави бродираните завивки върху нея, като внимаваше да сгъне финия фламандски ленен чаршаф по ръба на по-грубото бяло вълнено одеяло, а после я целуна отново, но тя беше като малко момиченце, мека и сигурна, и бързо заспа. Навън, докато ние стояхме на ръба на канала, той вдигна облечената си в ръкавица ръка към ноздрите си и се наслади на аромата й върху нея.
– Много си научил днес, нали? Не можеш да й кажеш нищо за това кой си. Но виждаш ли сега колко близо можеш да стигнеш?
– Да, – казах аз. – Но само ако не искам нищо в замяна.
– Нищо? – Попита той. Той ме погледна укорително. – Тя ти е дала вярност, обич, интимност; какво повече можеш да искаш в замяна?
– Нищо сега, – казах аз. – Ти ме научи добре. Но това, което имах преди, беше нейното разбиране, че тя е огледало, в което мога да изучавам отражението си и по този начин да преценя собственото си израстване. Сега тя не може да бъде това огледало, нали?
– Да, в много отношения може. Покажи ѝ с жестове и прости думи какво си. Не е нужно да й разказваш приказки за кръвопийци, които само биха я подлудили. Тя може да те утеши чудесно, без да знае какво те боли. А ти, ти трябва да помниш, че да й разкажеш всичко би означавало да я унищожиш. Представи си го.
Дълго мълчах.
– Нещо ти хрумна, – каза той. – Имаш този тържествен поглед. Говори.
– Може ли тя да се превърне в това, което ние…
– Амадео, ти ме водиш към друг урок. Отговорът е „не“. „Но тя ще остарее и ще умре, и…
– Разбира се, че ще умре, както й е писано да направи. Амадео, колко от нас може да има? И на какво основание ще я доведем при нас? И бихме ли я искали за наш спътник завинаги? Бихме ли я искали за наша ученичка? Бихме ли искали да чуем виковете ѝ, ако магическата кръв я подлуди? Тази кръв не е за никоя душа, Амадео. Тя изисква голяма сила и голяма подготовка, които открих в теб. Но аз не виждам това в нея.
Кимнах. Знаех какво има предвид. Не ми се налагаше да премислям всичко, което ме бе сполетяло, нито дори да се връщам назад към грубата люлка на Русия, където бях отгледан. Той беше прав.
– Ще искаш да споделиш тази сила с всички тях – каза той. – Научи, че не можеш. Научи, че с всеки един, който направиш, идва ужасно задължение и ужасна опасност. Децата се надигат срещу родителите си и с всеки кръвопиец, създаден от теб, създаваш дете, което ще живее вечно в любов към теб или в омраза. Да, омраза.
– Не е нужно да казваш повече, – прошепнах аз. – Аз знам. Разбирам. – Прибрахме се заедно вкъщи, в ярко осветените стаи на палациото. Тогава разбрах какво иска от мен – да се смеся със старите си приятели сред момчетата, да проявя добрина най-вече към Рикардо, който се обвиняваше, както скоро разбрах, за смъртта на онези малцина беззащитни, които англичанинът беше убил в онзи съдбовен ден.
– Преструвай се и укрепвай с всяко преструване – прошепна той в ухото ми. – По-скоро се сближавайте и бъди любящ и обичай, без лукса на пълната честност. Защото любовта може да свърже всичко.
Назад към част 15 Напред към част 17
