Ан Райс – Вампирът Арманд ЧАСТ 18

***

Учителят ми два пъти отсъстваше от двореца, когато се отправяше на онези тайнствени пътувания, които сега не искаше да ми обясни повече, отколкото преди.
Мразех тези отсъствия, но знаех, че те са изпитание за новите ми сили. Трябваше да властвам в къщата леко и ненатрапчиво, трябваше да ловувам сам и да направя някакъв отчет, след като Мариус се върне, какво съм направил със свободното си време.
След второто пътешествие той се върна у дома уморен и необичайно тъжен. Каза, както беше казал и преди, че „Тези, които трябва да се пазят“, изглежда са се успокоили.
– Ненавиждам това, което са тези същества! – Казах аз.
– Не, никога не ми казвай такова нещо, Амадео! – Избухна той. В един миг го видях по-гневен и несдържан от всякога в живота ни. Не съм сигурен, че някога съм го виждал наистина ядосан в живота ни.
Той се приближи към мен и аз се свих, всъщност се уплаших. Но докато ме удари силно по лицето, той се беше съвзел и това беше просто обичайният удар, който разкъсваше мозъка.
Приех го, а после му хвърлих един раздразнен изгарящ поглед.
– Държиш се като дете – казах аз, – дете, което си играе на учител, и затова трябва да овладея чувствата си и да се примиря с това.
Разбира се, отне ми всички резерви, за да кажа това, особено когато главата ми плуваше и Направих лицето си такава упорита маска на презрение, че той изведнъж избухна в смях. Аз също започнах да се смея.
– Но наистина, Мариус – казах аз, чувствайки се много нахален, – какви са тези същества, за които говориш? – Направих маската на лицето си хубава и благоговейна. В края на краищата въпросът ми беше искрен. – Връщаш се вкъщи нещастен, господарю. Знаеш, че е така. Тогава какви са те и защо трябва да бъдат пазени?
– Амадео, не ме питай повече. Понякога точно преди сутринта, когато страховете ми са най-силни, си представям, че имаме врагове сред кръвопийците и те са близо.
– Други? Толкова силни като теб?
– Не, тези, които са идвали през последните години, никога не са били толкова силни, колкото мен, и затова са си отишли.
Бях очарован. Той и преди беше намеквал за това, че пази територията ни чиста от други, но не искаше да уточнява, а сега изглеждаше омекнал от нещастие и готов да говори.
– Но си представям, че има и други и че те ще дойдат да нарушат мира ни. Няма да имат основателна причина. Те никога не го правят. Ще искат да ловуват на Венето или ще са сформирали някакъв своенравен малък батальон и ще се опитат да ни унищожат от чиста проба спорт. Представям си… но въпросът е, дете мое – а ти си мое дете, умник! – че не ти казвам за древните мистерии повече, отколкото трябва да знаеш. По този начин никой не може да издири най-дълбоките тайни на твоя ученически ум нито с твое съдействие, нито без твое знание, нито против волята ти.
– Ако имаме история, която си струва да се знае, сър, тогава трябва да ми я кажеш. Какви древни тайни? Ти ме зазида с книги за човешката история. Накара ме да науча гръцки и дори тази мизерна египетска писменост, която никой друг не знае, и през цялото време ме разпитваш за съдбата на древния Рим и древната Атина, както и за битките на всички кръстоносни походи, изпращани някога от нашите брегове към Светите земи. Но какво става с нас?
– Винаги сме тук – каза той, – казах ти. Древни като самото човечество. Винаги тук, и винаги малцина, и винаги воюващи и най-добре, когато са сами и се нуждаят от любовта само на един или най-много на двама други. Такава е историята, просто и ясно. Ще очаквам от теб да ми я напишеш на всичките пет езика, които сега знаеш.
Той седна на леглото, недоволен, оставяйки калния си ботуш да се забие в сатена. Падна върху възглавниците. Беше наистина суров, странен и сякаш млад.
– Мариус, хайде сега – подканих го аз. Бях на бюрото. – Какви древни мистерии?
– Отиди да се ровиш в подземията ни, дете, – каза той, като преплете гласа си със сарказъм. – Намери там статуите, които имам от така наречените езически времена. Ще намериш неща, които са също толкова полезни, колкото и Тези, които трябва да бъдат пазени. Остави ме на мира. Ще ти разкажа някоя нощ, но засега ти давам това, което има значение. В мое отсъствие трябваше да учиш. Разкажи ми сега какво си научил. – Всъщност той беше поискал да науча целия Аристотел, но не от ръкописите, които бяха общоприета валута на площада, а от един негов стар текст, който според него бил по-чист гръцки. Бях го прочел целия.
– Аристотел, – казах аз. – И свети Тома Аквински. Ах, добре, големите системи дават утеха и когато усетим, че се подхлъзваме в отчаянието, трябва да измислим големи схеми на нищото около нас и тогава няма да се подхлъзнем, а ще увиснем на едно направено от нас скеле, безсмислено като нищо, но твърде подробно, за да бъде отхвърлено толкова лесно.
– Браво – каза той с красноречива въздишка. – Може би някоя вечер в далечното бъдеще ще подходиш по-обнадеждено, но тъй като изглеждаш толкова жизнен и изпълнен с щастие, колкото можеш да бъдеш, защо да се оплаквам?
– Трябва да идваме отнякъде – казах аз, прокарвайки другата точка. Той беше твърде съкрушен, за да отговори.
Накрая се съвзе, надигна се от възглавниците и се приближи към мен.
– Да излезем навън. Да намерим Бианка и да я облечем като мъж за известно време. Донеси най-хубавото си. Тя трябва да бъде освободена от тези стаи за известно време.
– Учителю, това може да ви шокира грубо, но Бианка, както и много други жени, вече има този навик. Под образа на момче тя постоянно се измъква, за да обикаля града.
– Да, но не в нашата компания, – каза той. – Ние ще й покажем най-лошите места! – Той направи драматично комична физиономия.
– Хайде. – Бях развълнуван.
Веднага щом й разказахме малкия план, тя също се развълнува. Влезнахме с пълни ръце с хубави дрехи и тя веднага се измъкна с нас, за да се облече.
– Какво сте ми донесли? О, тази вечер ще бъда Амадео, великолепно, – каза тя. Затвори вратата за компанията си, която както обикновено продължи без нея, няколко мъже пееха около Вирджиния, а други спореха разгорещено за заровете си.
Тя съблече дрехите си и излезе от тях, гола като Венера от морето. Двамата я облякохме в сини гамаши, туника и дублет. Аз стегнах колана ѝ, а Мариус прибра косата ѝ в мека кадифена шапка.
– Ти си най-красивото момче във Венето – каза той, отстъпвайки назад. – Нещо ми подсказва, че ще трябва да те защитавам с цената на живота ни.
– Наистина ли ще ме заведеш в най-лошите свърталища? Искам да видя опасни места! – Тя вдигна ръце. – Дай ми шпагата. Не очакваш от мен да отида невъоръжена.
– Имам всички подходящи оръжия за теб – каза Мариус. Той беше донесъл меч с красив диагонален колан с диаманти, който пристегна на бедрото ѝ. – Опитай се да извадиш това. Това не е танцуваща рапира. Това е боен меч. Хайде.
Тя хвана дръжката с две ръце и я изнесе с широк сигурен замах.
– Бих искала да имам враг – извика тя, – който да е готов да умре.
Погледнах към Мариус. Той ме погледна. Не, тя не можеше да е една от нас.
– Това би било твърде егоистично, – прошепна той в ухото ми. Не можех да не се запитам, ако не бях умрял след схватката си с англичанина, ако потната болест не ме беше завладяла, дали той някога щеше да ме направи вампир?
Тримата забързахме надолу по каменните стъпала към кея. Там беше нашата гондола с покрив чакаше. Мариус даде адреса.
– Сигурен ли сте, че искате да отидете там, господине? – Попита гондолиерът, шокиран, защото познаваше квартала, където се събираха, пиеха и се биеха най-лошите от чуждестранните моряци.
– Сигурен съм, – каза той.
Докато се отдалечавахме в черните води, аз обгърнах с ръка нежната Бианка. Облягайки се назад на възглавниците, се чувствах неуязвим, безсмъртен, сигурен, че нищо никога няма да победи мен или Мариус, а под нашите грижи Бианка винаги ще бъде в безопасност.
Колко много грешах.
Девет месеца може би бяхме заедно след пътуването ни до Киев. Девет, а може би десет, не мога да отбележа кулминацията с някакво външно събитие. Нека само да кажа, преди да пристъпя към кървавата катастрофа, че Бианка беше винаги с нас през тези последни месеци. Когато не шпионирахме каруцарите, бяхме в къщата си, където Мариус рисуваше портретите ѝ, измисляйки я като тази или онази богиня, като библейската Юдит с главата на флорентинеца за нейния Олоферн или като Дева Мария, гледаща с възторг малкото дете Христос, така перфектно пресъздадена от Мариус, както никой друг образ, който някога е правил.
Тези картини – може би някои от тях са запазени и до днес. Една вечер, когато всички спяха, освен нас тримата, Бианка, която се канеше да се отпусне на един диван, докато Мариус рисуваше, въздъхна и каза:
– Твърде много ми харесва твоята компания. Не искам никога да се прибирам у дома.
Дано да ни беше обичала по-малко. Да не беше там във фаталната вечер през 1499 г., точно преди началото на века, когато Високият ренесанс беше в разцвета си, за да бъде празнуван някога от художници и историци, да беше в безопасност, когато нашият свят пламна.

Назад към част 17                                                                     Напред към част 19

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!