ЧАСТ III АПАСИОНАТА
Не исках да отида при него. Беше зима и аз бях доволен в Лондон, обикалях театрите, за да гледам пиесите на Шекспир, и четях пиесите и сонетите по цели нощи. В момента не мислех за нищо друго освен за Шекспир. Лестат ми го беше дал. И когато се напълних с отчаяние, отворих книгите и започнах да чета. Но Лестат ме викаше. Лестат се страхуваше, или поне така твърдеше. Трябваше да отида. Последния път, когато беше изпаднал в беда, не бях свободен да се втурна да го спасявам. Това си има история, но не е толкова важна, колкото тази, която разказвам сега.
Сега знаех, че трудно извоюваното ми спокойствие може да бъде разрушено от самия контакт с него, но той искаше да дойда, затова дойдох. Намерих го първо в Ню Йорк, макар че той не го знаеше и не би могъл да ме заведе в по-лоша снежна буря, ако се беше опитал. Същата нощ уби смъртен, жертва, в която се беше влюбил, както му беше обичайно напоследък – да избира тези знаменитости на тежки престъпления и ужасни убийства и да ги преследва преди нощта на празника. Та какво искаше от мен, зачудих се аз. Ти беше там, Дейвид. Можеше да му помогнеш. Или поне така изглеждаше. Като негов спътник ти не беше чул директно призива му, но той беше стигнал до теб по някакъв начин и двамата, такива правилни джентълмени, се събрахте, за да обсъдите в тих, изтънчен шепот последните страхове на Лестат.
Когато го срещнах следващия път, той беше в Ню Орлиънс. И той ми го каза ясно и просто. Ти беше там. Дяволът беше дошъл при него в облика на човек. Дяволът можеше да променя формите си, като в един момент беше ужасяващ и страховит, с паяжинисти крила и копита, а в следващия момент можеше да бъде обикновен човек. Лестат беше луд по тези истории. Дяволът му предложил страшно предложение – той, Лестат, да стане помощник на Дявола в служба на Бога.
Спомняш ли си колко спокойно реагирах на разказа му, на въпросите му, на молбата му за съвет? О, аз твърдо му казах, че е лудост да следва този дух, да вярва, че всяко въплътено същество е длъжно да му каже истината.
Но едва сега знаеше какви рани отвори той с тази странна и чудна басня. Значи Дяволът би го превърнал в адски помощник и по този начин в Божи служител? Можех направо да се изсмея или да се разплача, хвърляйки му в лицето, че някога съм вярвал, че съм светец на злото, треперещ в парцали, докато преследвам жертвите си през парижката зима, и то за чест и слава на Бога.
Но той знаеше всичко това. Нямаше нужда да го наранявам още повече, да измествам от него светлината на прожекторите на собствената му история, която Лестат, като ярка звезда, винаги трябваше да има.
Под обраслите с мъх дъбове разговаряхме цивилизовано. Ти и аз го молехме да бъде предпазлив. Естествено, той пренебрегна всичко, което казахме. Всичко се смесваше с омагьосващата смъртна Дора, която тогава живееше в същата тази сграда, в този стар тухлен манастир, дъщеря на мъжа, когото Лестат беше преследвал и убил.
Когато ни задължи да се погрижим за нея, се ядосах, но само леко. Влюбих се в смъртни. Имам да разказвам тези истории. Сега съм влюбен в Сибел и Бенджамин, които наричам мои деца, а бях таен трубадур на други смъртни в мрачното минало. Добре де, той беше влюбен в Дора, беше положил глава на гърдите на смъртна, искаше кръвта на утробата ѝ, която нямаше да е загуба за нея, беше поразен, луд, подтикван от духа на баща ѝ и ухажван от самия принц на злото.
А тя, какво да кажа за нея? Че притежава силата на Распутин зад лицето на постулантка от манастир, докато всъщност е практикуващ теолог, а не мистик, разярен лидер, а не мечтател, чиито църковни амбиции биха задминали тези на светите Петър и Павел, взети заедно, и че, разбира се, е като всяко цвете, което Лестат някога е събирал от дивата градина на този свят: най-хубавото и привлекателно малко създание, великолепен образец на Божието творение – с гарванова коса, нацупена уста, бузи от порцелан и пищни крайници на нимфа.
Разбира се, разбрах още в мига, в който той напусна този свят. Усетих го. Вече бях в Ню Йорк, съвсем близо до него и знаех, че и ти си там. Никой от нас не възнамеряваше да го изпусне от погледа си, ако изобщо беше възможно. После дойде моментът, в който той изчезна в снежната буря, когато беше изсмукан от земната атмосфера, сякаш никога не е бил там. Като негов спътник не можа да чуеш съвършената тишина, която се спусна, когато той изчезна. Не можеше да знаеш колко напълно се е оттеглил от всички незначителни, но материални неща, които някога бяха отеквали с биенето на сърцето му.
Знаех и мисля, че именно за да разсея вниманието и на двама ни, предложих да отидем при ранената смъртна, която сигурно е била съкрушена от смъртта на баща си от ръцете на русокосо красиво кръвожадно чудовище, което я беше превърнало в свой довереник и приятел.
Не беше трудно да ѝ помогна през кратките, изпълнени със събития нощи, които последваха, когато ужасът се трупаше върху ужас, убийството на баща ѝ беше разкрито, а мръсният му живот веднага се превърна чрез медийна магия в безумен разговор на широкия свят.
Струва ми се, че е минал век, а не само толкова малко време, когато се преместихме на юг в тези стаи, в наследството на баща ѝ – разпятия и статуи, икони, с които боравех толкова хладнокръвно, сякаш изобщо не бях обичал такива съкровища.
Изглежда сякаш преди сто години се облякох прилично за нея, като намерих в някой моден магазин на Пето авеню изящно палто от старо червено кадифе, риза на поет, както я наричат сега, от памук и обширна дантела, а за да я допълня, панталони от черна вълна и лъскави ботуши, които се закопчаваха на глезена, всичко това, за да я придружа, за да разпознае отрязаната глава на баща ѝ под луминисцентните светлини на някаква огромна и препълнена морга.
Едно от хубавите неща в последното десетилетие на ХХ век е, че човек на всякаква възраст може да носи косата си с всякаква дължина. Струва ми се, че сякаш преди сто години аз си вчесах моята, пълна, къдрава и чиста, само заради нея.
Изглежда, че преди сто години ние стояхме така твърдо до нея, дори я държахме, тази дългокрака, късо подстригана, омагьосваща вещица, в прегръдките си, докато тя плачеше за смъртта на баща си и ни обсипваше с трескави и маниакално интелигентни и безпристрастни въпроси за нашата зловеща природа, сякаш един голям бърз курс по анатомия на вампира би могъл някак да затвори кръга на ужасите, заплашващи нейната цялост и нейния разум, и някак да върне нейния злобен безсъвестен баща.
Не, всъщност тя не се молеше за завръщането на Роджър; твърде изцяло вярваше във всезнанието и милостта на Бога. Освен това да видиш отрязана човешка глава е малко шокиращо, дори и главата да е замръзнала, а едно куче беше захапало Роджър малко преди да го открият, и при строгите правила на съвременната криминалистика за „недосегаемост“, той беше – дори за мен – доста неприятна гледка. (Спомням си, че помощничка на съдебния лекар ми каза задушевно, че съм ужасно млад, за да ми се налага да виждам такова нещо. Тя си помисли, че съм по-малкият брат на Дора. Каква мила жена беше тя. Може би си заслужава от време на време да навлизаме в официалния свят на смъртните, за да ни наричат „истински трупер“, а не ангел на Ботичели, което се превърна в мой етикет сред Неживите).
Това беше завръщането на Лестат, за което Дора мечтаеше. Какво друго би ѝ позволило да се освободи от нашето омагьосване, ако не някаква последна благословия от самия коронован принц?
Стоях до тъмните стъклени прозорци на високия апартамент, гледах към дълбоките снегове на Пето авеню, чаках и се молех заедно с нея, исках великата Земя да не е толкова празна от стария ми враг и си мислех в глупавото си сърце, че с времето тази мистерия на изчезването му ще се разреши, както всички чудеса, с тъга и малки загуби, с не повече от малки разкрития, които ще ме оставят такъв, какъвто винаги съм оставал от онази отдавнашна нощ във Венеция, когато с моя господар се разделихме завинаги, просто малко по-умел в преструването, че все още съм жив.
Не се страхувах за Лестат, не съвсем. Не хранех никакви надежди за неговото приключение, освен че рано или късно ще се появи и ще ни разкаже някоя фантастична история. Това щеше да е редовното говорене на Лестат, защото никой не се възгордява така, както той прави от нелепите си приключения. Това не означава, че той не е сменял тялото си с човешко. Знам, че го е правил. Това не означава, че не е събудил нашата страховита богиня майка Акаша; знам, че го е направил. Това не означава, че не е разбил на парчета стария ми суеверен завет в гарваните на годините преди Френската революция. Вече съм ви го казвал.
Но ме вбесява начинът, по който описва нещата, които му се случват, начинът, по който свързва една случка с друга, сякаш всички тези случайни и ужасни ситуации всъщност са звена от някаква значима верига. Не е така. Те са капризи. И той го знае. Но той трябва да направи театрална постановка от това, че се е спънал в пръста си.
Джеймс Бонд на вампирите, Сам Спейд на собствените му страници! Рок певец, който се провиква на сцената на смъртни в продължение на два часа и след това се оттегля с множество записи, които го захранват с мръсна печалба от човешки агенции и до днес. Той умее да прави трагедия от скръбта и да си прощава всичко във всеки абзац от изповедта си.
Не мога да го виня, наистина. Не мога да не го мразя, че сега лежи в кома на пода на параклиса си тук, загледан в самотна тишина, въпреки бегълците, които го обикалят – точно по същата причина като мен, за да се убедят дали Христовата кръв не го е преобразила по някакъв начин и той не представлява някакво великолепно проявление на чудото на Преображението. Но скоро ще стигна и до това.
Наплаках се в един малък ъгъл. Знам защо толкова се възмущавам от него и намирам за толкова успокояващо да удрям по репутацията му, да удрям с двата си юмрука по неговата необятност.
Той ме е научил на твърде много. Довел ме е до този момент, тук, където стоя и ти диктувам миналото си с последователност и спокойствие, които биха били невъзможни, преди да му се притека на помощ с неговия скъпоценен Дявол Мемнох и уязвимата му малка Дора. Преди двеста години той ме лиши от илюзии, лъжи, оправдания и ме запрати по парижките тротоари гол, за да намеря пътя обратно към славата в звездната светлина, която някога бях познал и твърде болезнено загубил. Но докато чакахме накрая в красивия апартамент на високия етаж над катедралата „Свети Патрик“, нямах представа колко още може да ме съблече и го мразя само защото сега не мога да си представя душата си без него и, дължа му всичко, което съм и знам, не мога да направя нищо, за да го накарам да се събуди от фригидния си сън.
Но нека разгледам нещата едно по едно. Каква полза да се върна сега в параклиса тук, да положа отново ръце върху него и да го моля да ме изслуша, когато той лежи така, сякаш цялото чувство наистина го е напуснало и никога няма да се върне.
Не мога да приема това. Няма да го приема. Изгубих търпение, изгубих безчувствеността, която беше моята утеха. Намирам този момент за непоносим… Но трябва да ти кажа някои неща.
Трябва да ти разкажа какво се случи, когато видях Воала, и когато слънцето ме удари, и, което е още по-неприятно за мен, какво видях, когато най-накрая стигнах до Лестат и се приближих толкова близо до него, че можех да изпия кръвта му. Да, не се отклонявай от курса. Сега вече знам защо той прави веригата. Не е гордост, нали? Това е необходимостта. Приказката не може да се разкаже, без едното звено да е свързано с другото, а ние, бедните сираци на тиктакащото време, не познаваме други средства за измерване освен тези на последователността. Захвърлен в снежната чернота, в свят, по-лош от празнота, аз посегнах към веригата, нали? О, Боже, какво щях да дам в това ужасно спускане, за да се хвана за здравата метална верига!
Той се върна толкова внезапно – към теб, Дора и мен.
Беше третата сутрин, а до разсъмване не оставаше достатъчно време. Чух затръшването на вратите далеч под нас в стъклената кула, а след това онзи звук, онзи звук, който всяка година набира зловеща сила, биенето на сърцето му.
Кой пръв стана от масата? Аз все още се страхувах. Той дойде твърде бързо, а около него се носеха онези диви аромати на гора и сурова земя. Той се разбиваше през всички прегради, сякаш го преследваха онези, които го бяха откраднали, и все пак зад него нямаше никой. Влезе сам в апартамента, затръшна вратата след себе си и после застана пред нас, по-ужасен, отколкото някога съм си представял, по-съсипан, отколкото някога съм го виждал в някое от предишните му малки поражения.
С абсолютна любов Дора се затича към него и в отчаяната си нужда, която беше твърде човешка, той я стисна толкова яростно, че си помислих, че ще я унищожи.
– Вече си в безопасност, скъпи – извика тя, като звучеше така, сякаш се опитваше да го накара да разбере.
Но трябваше само да го погледнем, за да разберем, че не е успяла, макар че пред лицето на това, което видяхме, промълвихме същите празни думи.
Назад към част 22 Напред към част 24
