***
Той беше дошъл от водовъртежа. Едната му обувка беше останала, другият му крак беше гол, палтото му беше разкъсано, косата му беше дива и пълна с тръни, сухи листа и парчета от заблудени цветя.
В ръцете си, до гърдите си, стискаше плосък сноп сгънат плат, сякаш на него беше бродирана цялата съдба на света. Но най-лошото, най-лошият ужас от всичко беше, че едното око беше изтръгнато от красивото му лице, а гнездото на вампирските клепачи се свиваше и трепереше, опитвайки се да се затвори, отказвайки да признае това ужасно обезобразяване на тялото, превърнато в съвършено за всички времена, когато беше станал безсмъртен.
Исках да го взема в ръцете си. Исках да го утеша, да му кажа, че където и да е отишъл и каквото и да се е случило, сега отново е в безопасност при нас, но нищо не можеше да го успокои.
Дълбокото изтощение спаси всички ни от неизбежната приказка. Трябваше да потърсим тъмните си кътчета далеч от любопитното слънце, трябваше да изчакаме до следващата нощ, когато той щеше да излезе при нас и да ни разкаже какво се е случило.
Все още стискайки снопа, отказвайки всякаква помощ, той закри раната си. Не ми оставаше нищо друго, освен да го оставя.
Когато тази сутрин потънах в собственото си място за почивка, защитен в чистия съвременен мрак, плаках и ридаех като дете заради вида му. О, защо му бях дошъл на помощ? Защо трябваше да го виждам да се срива по този начин, след като бяха нужни толкова много болезнени десетилетия, за да затвърдя завинаги любовта си към него?
Веднъж преди това, преди сто години, той се беше спънал в Театъра на вампирите по следите на своите отцепници, сладкия нежен Луи и обреченото дете, и тогава не го съжалих, а кожата му беше покрита с белези от глупавия и несръчен опит на Клодия да го убие.
Обичах го тогава, да, обичах го, но това беше телесно бедствие, което злата му кръв щеше да излекува, а от старите ни предания знаех, че при изцелението той щеше да придобие дори по-голяма сила, отколкото самото спокойно време би му дало.
Но това, което видях сега, беше опустошение на душата в измъченото му лице, а гледката на единственото синьо око, което така ярко светеше в изподраното му и окаяно лице, беше непоносима.
Не си спомням да сме говорили, Дейвид. Спомням си само, че утрото ни побърза да се отдалечи, а ако и ти си плакал, никога не те чух, не ми хрумна да те изслушам. Що се отнася до пакета, който носеше на ръце, какво можеше да бъде той? Дори не мисля, че се сетих за него. На следващата нощ:
Той влезе тихо в салона на апартамента, когато мракът се спускаше, звезден за няколко ценни мига преди мрачното спускане на снега. Беше се измил и облякъл, разкъсаният му и кървящ крак несъмнено беше заздравял. Носеше нови обувки.
Но нищо не можеше да намали гротескната картина на разкъсаното му лице, където порезни рани от нокти обграждаха пропуканите, изпъкнали клепачи. Тихо седна.
Погледна ме и една слаба очарователна усмивка озари лицето му.
– Не се страхувай за мен, дяволче Арманд – каза той. – Страхувай се за всички нас. Сега аз съм нищо. Аз съм нищо.
С тих глас му прошепнах плана си.
– Нека отида на улицата, нека открадна от някой смъртен, от някое зло същество, което е пропиляло всеки физически дар, който Бог някога е давал, едно око за теб! Нека го сложа тук, в празното гнездо. Кръвта ти ще нахлуе в него и ще го накара да вижда. Знаеш. Веднъж си видял това чудо при древната, Махарет, наистина, с чифт смъртни очи, плуващи в нейната специална кръв, очи, които можеха да виждат! Аз ще го направя. Няма да ми отнеме и миг, а после ще държа окото в ръката си и сам ще бъда лекар и ще го поставя тук. Моля.
Той само поклати глава. Бързо ме целуна по бузата.
– Защо ме обичаш след всичко, което съм ти направил? – Попита той. Не можеше да се отрече красотата на гладката му кожа без пори, потъмняла от слънцето, и дори когато тъмният процеп на празното гнездо сякаш се взираше в мен с някаква тайна сила, за да предаде видението си на сърцето му. Беше красив и лъчезарен, от лицето му се излъчваше тъмночервеникаво сияние, сякаш бе видял някаква могъща тайна.
– Да, но аз го направих, – каза той и започна да плаче. – Имам и трябва да ти кажа всичко. Повярвайте ми, както вярвате на това, което видяхте снощи, на дивите цветя, които все още са полепнали по косата ми, на порязванията – вижте ръцете ми, те заздравяват, но не достатъчно бързо – повярвайте ми.
Тогава ти се намеси, Дейвид.
– „Кажи ни, Лестат. Щяхме да те чакаме тук цяла вечност. Кажи ни. Къде те заведе този дявол Мемнох“? – Колко успокояващо и разумно звучеше гласът ти, точно както и сега. Мисля, че си създаден за това, за да разсъждаваш, и си ни даден, ако мога да спекулирам, за да ни накараш да видим катастрофите си в новата светлина на съвременното съзнание. Но за тези неща можем да си говорим още много нощи след това.
Нека се върна към сцената, към нас тримата, събрани в черните лакирани китайски столове около масата от дебело стъкло, и към Дора, която влезе, веднага поразена от присъствието му, за което смъртните й сетива не й даваха представа, красива картина с късата си блестяща черна коса, подстригана високо, за да се вижда крехкото тилче на лебедовата й шия, с дългото й гъвкаво тяло, облечено в свободна неглижирана рокля от пурпурночервена тъкан, която се сгъваше изящно около малките й гърди и стройните й бедра. Ах, какъв ангел Господен, тази, помислих си аз, тази наследница на отрязаната глава на бащата на наркомана. С всяка своя стъпка тя проповядва доктрини, които биха накарали езическите богове на похотта да я канонизират с радост.
На бледото си сладко гърло носеше разпятие, толкова мъничко, че изглеждаше като позлатен комар, окачен на безтегловна верига от миниатюрни звена, изтъкана от феи. Какво друго са сега тези свещени предмети, които с такава лекота се мятат по млечните гърди, освен дрънкулки на пазара? Мислите ми бяха безпощадни, но аз бях само равнодушен каталогизатор на нейната красота. Набъбналите ѝ гърди, сенчестата им цепка, съвсем видима на фона на простите шевове на тъмната ѝ рокля с ниско деколте, говореха повече за Бога и Божествеността. Но най-голямото й украшение в тези моменти беше сълзливата и нетърпелива любов към него, липсата на страх от осакатеното му лице, грациозността на белите й ръце, когато го обгръщаше отново, толкова уверена в себе си и толкова благодарна за нежното поддаване на тялото му към нея. Бях толкова благодарен, че тя го обичаше.
– Значи принцът на лъжата имаше какво да разкаже, нали? – Попита тя. Не можеше да убие трепета в гласа си. – Значи той те е отвел в своя Ад и те е изпратил обратно? – Тя взе лицето на Лестат в ръцете си и го обърна към себе си. – Тогава ни кажи какво беше това, този Ад, кажи ни защо трябва да се страхуваме. Кажи ни защо се страхуваш, но аз мисля, че това, което виждам сега в теб, е нещо много по-лошо от страха.
Той кимна с глава, за да каже, че е така. Той отдръпна китайския стол и като скръсти ръце, започна да се разхожда – неизбежната прелюдия към разказването на приказките му.
– Изслушайте всичко, което ви казвам, преди да съдите, – заяви той, като сега се взираше в нас, тримата, които се тълпяхме около масата, една загрижена малка публика, готова да направи всичко, което поиска от нас. Очите му се спряха на теб, Дейвид, на теб, английския учен в мъжкия си туид, който въпреки любовта, която беше пределно ясна, го гледаше с критичен поглед, готов да оцени думите му с естествената за теб мъдрост.
Той започна да говори. Час след час той говореше. Час след час думите се лееха от него, разгорещени и бързи, а понякога се преобръщаха една върху друга, така че той трябваше да спира и да си поема дъх, но никога не спираше наистина, докато изсипваше през дългата нощ този разказ за своето приключение.
Да, дяволът Мемнох го беше отвел в Ада, но това беше Ад, измислен от Мемнох, своеобразно Чистилище, в което душите на всички, които някога са живели, можеха да се върнат по собствено желание от вихъра на смъртта, който ги беше наследил. И в този Чистилищен ад, сблъсквайки се с всички дела, които някога са извършили, те научили най-отвратителния урок – безкрайните последици от всяко действие, извършено някога от тях. И убиец, и майка, и скитнически деца, заклани в привидна невинност, и войници, окъпани в кръв от бойните полета – всички те бяха допуснати до това ужасно място от дим и серен огън, но само за да видят зейналите рани по другите, нанесени от техните гневни или неволни ръце, да надникнат в дълбините на другите души и сърца, които бяха наранили!
Всички ужаси на това място бяха илюзия, но най-страшният от всички ужаси беше личността на Въплътения Бог, който беше допуснал това последно училище за онези, които щяха да бъдат достойни да влязат в Неговия рай. И това също беше видял Лестат, Раят, зърван милиони пъти от светци и жертви на смъртно легло, с вечно цъфтящи дървета и вечно сладки цветя и безкрайни кристални кули от щастливи, щастливи същества, отърсени от всякаква плът и най-сетне едно с безбройните хорове от пеещи ангели.
Това беше стара приказка. Беше твърде стара. Беше разказвана твърде много пъти, тази приказка – за рая с отворените му порти и за Бога, нашия Създател, който изпраща безкрайната си светлина на онези, които изкачват митичните стълби, за да се присъединят завинаги към небесния двор.
Колко смъртни, събудили се от близък до смъртта сън, са се мъчили да опишат същите тези чудеса!
Колко светци са твърдели, че са зърнали този неописуем и вечен Рай?
И колко умело е изложил случая този дявол Мемнох, за да измоли от смъртните състрадание за своя грях, че той и само той се е противопоставил на безмилостния и безразличен Бог, за да помоли това Божество да погледне със състрадателни очи към една плътска раса от същества, които с помощта на собствената си безкористна любов са успели да създадат души, достойни за Неговия интерес?
Ето защо Луцифер паднал от небето като Утринна звезда – ангел, който молил човешките синове и дъщери да имат сега ликовете и сърцата на ангели.
– „Дай им Рая, Господи, дай им го, когато се научат в моето училище как да обичат всичко, което си създал.“ – О, с това приключение е запълнена цяла книга. Дяволът Мемнох не може да бъде съкратен тук в тези няколко несправедливи абзаца. Но това беше равносметката на онова, което падна в ушите ми, докато седях в тази хладна нюйоркска стая, поглеждайки от време на време покрай бясната, крачеща фигура на Лестат към бялото небе с вечно падащия сняг, затваряйки под ревящия си разказ грохота на града далеч долу и борейки се с ужасния страх в себе си, че трябва в кулминацията на разказа му да го разочаровам. Че трябва да му напомня, че не е направил нищо повече от това да оформи мистичното пътешествие на хиляди светци по нов и приятен начин. И така, това е училище, което заменя онези пръстени от вечен огън, които поетът Данте описва до такава степен, че на читателя му става лошо, и дори нежният Фра Анджелико се е чувствал принуден да нарисува, където голи смъртни, окъпани в пламъци, е трябвало да страдат за вечни времена.
Училище, място на надежда, обещание за изкупление, достатъчно голямо, за да приеме дори нас, децата на нощта, които причисляваме убийствата към своите грехове, толкова многобройни, колкото и тези на древните хуни или монголи.
О, това беше много сладко, тази картина на отвъдния живот, ужасите на естествения свят, които се стоварват върху един мъдър, но далечен Бог, и глупостта на дявола, предадена с такава проницателност. Дано това да е истина, дано всички поеми и картини на света да са само огледало на такова обнадеждаващо великолепие.
Можеше да ме натъжи, можеше да ме съкруши до степен да наведа глава и да не мога да го погледна.
Но една-единствена случка от разказа му, която за него е била мимолетна среща, изпъкна пред мен повече от всички останали и се запечата в мислите ми, така че докато той продължаваше да разказва, не можех да прогоня от съзнанието си това: че той, Лестат, е пил самата кръв на Христос по пътя към кръста. Че той, Лестат, е разговарял с този въплътен Бог, който по собствена воля е вървял към тази ужасна Смърт. Че той, Лестат, страшен и треперещ свидетел, е бил принуден да стои по тесните прашни улици на древния Йерусалим, за да види как минава Нашият Господ, и че този Господ, нашият Жив Господ, с напречната греда на разпятието, пристегната на раменете Му, е предложил гърлото Си на Лестат, избрания ученик.
Ах, такава фантазия, тази лудост, такава фантазия. Не съм очаквал да бъда толкова наранен от нещо в тази история. Не бях очаквал това да предизвика парене в гърдите ми, стягане в гърлото, от което да не могат да излязат никакви думи. Не бях искала това. Единственото спасение за нараненото ми сърце беше да си помисля колко странно и глупаво е, че в една такава картина – Йерусалим, прашната улица, разгневените тълпи, кървящият Бог, сега бичуван и куцащ под тежестта – е включена старата и сладка легенда за жена, която е протегнала воал, за да изтрие удобно окървавеното Лице на Христос и по този начин да получи за вечни времена Неговия Образ. Не е нужно да си учен, Дейвид, за да знаеш, че такива светини са създадени от други светци през следващите векове като актьори и актриси, избрани за страстна игра в някое провинциално село. Вероника! Вероника, чието име означава Истинска икона.
И нашият герой, нашият Лестат, нашият Прометей, с този воал, дадена му от самата Божия ръка, е избягал от това голямо и ужасно царство на Рая и Ада и Кръстния път, викайки „Не!“ и „Няма да го направя!“ и се е върнал, задъхан, тичайки като луд през снеговете на Ню Йорк, търсейки единствено да бъде с нас, обръщайки гръб на всичко това. Главата ми се замая. Вътре в мен се водеше война. Не можех да го погледна. Продължаваше и продължаваше, препрочиташе го, говореше отново за сапфирените небеса и песента на ангелите, спореше със себе си, с теб и с Дора, а разговорът изглеждаше толкова много на счупено стъкло. Не можех да го понеса.
Кръвта на Христос в него? Кръвта на Христос, която минаваше през устните му, нечистите му устни, Неживите му устни, Кръвта на Христос, която го превръщаше в чудовищен Кибор? Кръвта на Христос?
– Дай ми да пия! – Изведнъж извиках. – Лестат, позволи ми да пия, от теб, позволи ми да пия твоята кръв, в която има Негова кръв! – Не можех да повярвам на собствената си сериозност, на дивото си отчаяние. – Лестат, позволи ми да пия. Позволи ми да потърся кръвта с езика и сърцето си. Позволи ми да пия, моля те; не можеш да ми откажеш този единствен миг на интимност. И ако беше Христос… ако беше… – Не можах да довърша.
– О, безумно и глупаво дете – каза той. – Всичко, което ще знаеш, ако впиеш зъби в мен, е това, което научаваме от виденията, които виждаме с всичките си жертви. Ще научиш това, което мисля, че съм видял. Ще научиш това, което смятам, че ми е станало известно. Ще научиш, че във вените ми тече кръв, която вече познаваш. Ще научиш, че вярвам, че това е бил Христос, но не повече от това.
Той поклати разочаровано глава, като ме погледна.
– Не, аз ще знам – казах аз. Надигнах се от масата, а ръцете ми трепереха.
– Лестат, дай ми тази единствена прегръдка и никога няма да поискам друго нещо от теб за цяла вечност. Позволи ми да долепя устни до гърлото ти, Лестат, позволи ми да изпитам приказката, позволи ми да го направя!
– Ти разбиваш сърцето ми, малки глупчо, – каза той с напиращи сълзи. – Винаги си го правил.
– Не ме съди! – Извиках.
Той продължи, като ми говореше сам, от ума си, колкото и с гласа си. Не можех да кажа дали някой друг там изобщо го чуваше. Но аз го чувах. Нямаше да забравя нито една дума.
– Ами ако това беше Кръвта на Бога, Арманд – попита той, – а не неразделна част от някаква титанична лъжа, какво щеше да намериш в мен? Излез на сутрешната литургия и изтръгни жертвите си от тези, които току-що са дошли от парапета за причастие! Каква хубава игра би било това, Арманд, да се храниш вечно само със свещените причастници! Можеш да вземеш Христовата си кръв от всеки един от тях. Казвам ти, че не вярвам на тези духове, на Бога, на Мемнох, на тези лъжци; казвам ти, че отказвам! Не искам да остана, избягах от проклетото им училище, изгубих окото си, докато се борех с тях, те ми го изтръгнаха, зли ангели ме дърпах, когато бягах от тях! Искаш Христовата кръв, тогава слез сега в тъмната църква на рибарската меса и побутни заспалия свещеник встрани от олтара, ако щеш, и грабни Чашата от осветените му ръце. Напред, направете го!
– Кръвта на Христос! – Продължи той, а лицето му беше едно голямо око, което ме фиксираше в безмилостния си лъч. – Ако някога е била в мен, тази свещена кръв, то тялото ми я е разтворило и изгорило, както восъкът на свещта поглъща фитила. Ти знаеш това. Какво остава от Христос в корема на Неговите верни, когато напуснат църквата?
– Не, – казах аз. – Не, но ние не сме хора! – Прошепнах, търсейки някак си в мекотата да заглуша гневната му ярост. – Лестат, аз ще знам! Това е била Неговата кръв, а не транссубстанцирани хляб и вино! Неговата кръв, Лестат, и аз ще разбера дали е в теб. О, дай ми да пия, умолявам те. Позволи ми да пия, за да мога да забравя всяко проклето нещо, което си ни казал, позволи ми да пия!
Едва се сдържах да не сложа ръце върху него, да не го принудя да се подчини на волята ми, нищо че имаше легендарна сила, ужасен нрав. Щях да го хвана и да го накарам да се подчини. Щях да взема кръвта… Но тези мисли бяха глупави и напразни. Цялата му приказка беше глупава и суетна, но въпреки това се обърнах и в ярост изплюх думите върху него:
– Защо не прие? Защо не тръгна с Мемнох, ако той можеше да те вземе от този ужасен жив ад, който споделяме, защо не го направи?
– Позволи ти да избягаш – каза му ти, Дейвид. Ти се взря в него, като ме успокои с малък умоляващ жест на лявата си ръка.
Но аз нямах търпение за анализи и неизбежни тълкувания. Не можех да изтръгна от ума си образа: Нашият Кървав Господ, Нашият Господ с привързаната към раменете му кръстна греда, и тя, Вероника, тази сладка фигура с воала в ръце. О, как е възможно такава фантазия да се забие толкова дълбоко в съзнанието ми?
– Отдалечете се от мен, всички вие – извика той. – Аз имам воала. Казах ви. Христос ми го даде. Вероника ми го даде. Взех го със себе си от ада на Мемнох, когато всичките му демони се опитаха да ми я отнемат. – Едва чух. Воала, истинският воал, какъв трик е това? Главата ме болеше. Масата на рибаря. Ако имаше такова нещо в Сейнт Патрик долу, исках да отида там. Беше ми омръзнало от тази стая в кулата със стъклени стени, откъсната от вкуса на вятъра и дивата освежаваща мокрота на снега.
Защо Лестат се отдръпна от стената? Какво извади от палтото си? Воала! Някакъв крещящ трик, който да запечата целия този шедьовър на хаоса?
Погледнах нагоре, очите ми блуждаеха из снежната нощ отвъд стъклото и само бавно откриваха целта си: разтвореният воал, който той държеше в ръцете си, собствената му глава беше наведена, воала беше разкрит толкова благоговейно, колкото би могъл да бъде разкрит от самата Вероника.
– Учителю! – Прошепнах. Целият свят изчезна в къдрици от безтегловен звук и светлина. Видях Го там. – Господи мой. – Видях Лицето Му, не изрисувано, отпечатано или по друг деликатен начин изманипулирано в миниатюрните фибри на финия бял плат, а пламтящо с пламък, който не поглъщаше превозното средство, носещо топлината му. Моят Господ, моят Господ Човек, моят Господ, моят Христос, Човекът с черния и заострен трънлив венец, с дългата усукана кафява коса, така страшно съсирена от кръв, и с големите учудени тъмни очи, които се взираха право в мен, сладките и живи портали на Душата на Бога, толкова сияеща тяхната безмерна любов, че всяка поезия умира пред нея, и мека и копринена уста с безспорна и неосъдителна простота, отворена, за да поеме безмълвно и мъчително дъх в самия момент, когато воала бе дошъл да успокои това отвратително страдание. Аз плачех. Притиснах ръка към устата си, но не можех да спра думите си.
– О, Христе, мой трагичен Христе! – Прошепнах. – Не е създаден от човешки ръце! – Извиках. – Не е направен от човешки ръце! – Колко жалки бяха думите ми, колко немощни, колко изпълнени със скръб. – Лицето на този човек, това лице на Бога и човека. То кърви. Заради любовта на Всемогъщия Бог, погледни го! – Но от мен не излезе нито звук. Не можех да помръдна. Не можех да дишам. Бях паднал на колене в шока си и в безпомощността си. Никога не исках да откъсвам очи от него. Никога повече не исках нищо, никога повече. Исках само да го гледам. Исках само да Го гледам и Го видях, и видях назад, назад през вековете, назад към Лицето Му в светлината на земната лампа, горяща в къщата в Подил, към Лицето Му, което ме гледаше от панела между треперещите ми пръсти сред свещите на скрипториума на Пещерния манастир, към Лицето Му, каквото никога не го бях виждал на онези славни стени във Венеция или Флоренция, където толкова дълго и толкова отчаяно го търсех.
Лицето Му, Неговото мъжествено Лице, пропито с Божественото, моят трагичен Господ, който ме гледаше от ръцете на майка ми в замръзналата кал на отдавнашната улица Подил, моят любящ Господ в кърваво Величие.
Не ме интересуваше какво ще каже Дора.
Не ме интересуваше, че тя крещи Неговото свято име. Не ме интересуваше. Знаех. И когато тя заяви вярата си, когато изтръгна воала от ръцете на Лестат и избяга с него от този апартамент, аз я последвах, движейки се след нея и след Воала – макар че в светилището на сърцето си никога не се движех.
Никога не помръднах.
Умът ми беше обхванат от огромна тишина, а крайниците ми вече нямаха значение.
Нямаше никакво значение, че Лестат се караше с нея и я предупреждаваше, че не бива да вярва в това нещо, че тримата стояхме на стъпалата на катедралата и че снегът падаше като някаква великолепна благословия от невидимите и безбрежни Небеса.
Нямаше значение, че слънцето скоро щеше да изгрее – огнена сребърна топка отвъд балдахина от топящи се облаци.
Можех да умра сега.
Бях го видял, а всичко останало – думите на Мемнох и неговия фантастичен Бог, молбите на Лестат да си тръгнем, да се скрием, преди утрото да ни погълне – нямаше значение. Сега можех да умра.
– Не е направено от човешки ръце, – прошепнах аз.
Тълпа се събра около нас на вратата. Топлият въздух излезе от църквата на дълбок и вкусен порив. Това нямаше значение.
– Воала, воала – викаха те. Те видяха! Видяха Лицето Му. Отчаяните умолителни викове на Лестат заглъхваха.
Утрото се спусна в гръмотевичната си бяла нажежена светлина, преобърна се през покривите, сви нощта в хиляди стъклени стени и бавно разгърна чудовищната си слава.
– Бъди свидетел, – казах аз. Вдигнах отворени ръце към ослепителната светлина, тази разтопена сребриста смърт. – Този грешник умира за Него! Този грешник отива при Него. Хвърли ме в Ада, о, Господи, ако това е Твоята воля. Ти си ми дал Рая. Ти ми показа лицето Си.
И Твоето Лице беше човешко.
Назад към част 23 Напрред към част 25
