***
Бенджи току-що се беше върнал долу. Далечният звук на гласа му, съвсем нечут за Сибел, мигновено прогони болката от всички повърхности на крайниците ми.
– Точно това имам предвид, разбираш ли – говореше той отдалеч, – всичко е под трупа, а ние не искаме да го вдигаме, трупа, а ти като си полицай, нали знаеш, ти си от Службата за борба с наркотиците, казаха, че ще знаеш как да се погрижиш за него…
Започнах да се смея. Той наистина се беше похвалил. Отново погледнах към Сибел, която ме гледаше с тихо решително изражение, изразяващо дълбока интелигентност и размисъл.
– Нахлузи това покривало върху лицето ми – казах аз, – и се отдалечи, много далеч. Той ни води един обикновен принц на разбойниците. Побързай. – Тя се втурна в действие. Вече усещах миризмата на кръвта на тази жертва, макар че той все още беше в асансьора и говореше на Бенджи с нисък глас с тон на бдителност.
– И всичко това случайно се намира в този апартамент, ти и тя, и няма никой друг в това?
О, той беше красавец. Чух убиеца в гласа му.
– Разказах ти всичко – каза Бенджи с най-естествения от многото си гласове. – Ти просто помогни с това, нали знаеш, не мога да допусна полицията да влезе тук! – Шепот. – Това е хубав хотел. Откъде знаех, че този човек ще умре тук! Ние не използваме тези неща, ти вземи нещата, просто изнеси тялото оттук. А сега да ти кажа…
Асансьорът се отвори на нашия етаж.
– …това тяло е доста разхвърляно, така че не ми се нахвърляй, когато го видиш.
– Да ти се нахвърлям – изръмжа жертвата под носа си. Обувките им издаваха меки забързани звуци по килима.
Бенджи бръкна с ключовете си, преструвайки се, че се е объркал.
– Сибел – извика той предупредително. – Сибел, отвори вратата.
– Не го прави, – казах с тих глас.
– Разбира се, че не – дойде кадифеният ѝ отговор. Бравите на голямата ключалка се завъртяха.
– И този човек просто се случва да дойде тук и да умре върху теб с всички тези неща.
– Е, не точно, – каза Бенджи, – но ти сключи сделка с мен, не, очаквам да се придържаш към нея.
– Слушай, ти, дребнаво копеленце, не съм правил никаква сделка с теб.
– Добре, тогава може би да се обадя на редовната полиция. Познавам те. Всички в бара те познават, знаят кой си, винаги си наоколо. Какво ще направиш, големецо? Да ме убиеш?
Вратата се затвори зад тях. Миризмата на кръвта на мъжа заля апартамента. Беше обсебен от алкохол, а във вените му имаше и отровния кокаин, но нищо от това нямаше да промени и частица от моята пречистваща жажда. Едва успях да се сдържа. Усещах как крайниците ми се стягат и се опитват да се огънат под завивката.
– Е, не е ли тя перфектната принцеса – каза той, като очите му очевидно бяха попаднали на Сибел. Сибел не отговори.
– Не обръщай внимание на нея, погледни там, под завивката. Сибел, ти ела тук при мен. Хайде, Сибел.
– Под това? Искаш да ми кажеш, че тялото е там, а кокаинът е под тялото?
– Колко пъти трябва да ти казвам? – Попита Бенджи, без съмнение с характерното си свиване на рамене. – Виж, коя част не разбираш, бих искал да знам. Ти не искаш ли този кокаин? Аз го раздавам. Ще бъда много популярен в любимия ти бар. Хайде, Сибел, този човек казва, че ще помогне, после не помага, говори, говори, говори, типичен правителствен мръсник.
– Кого наричаш подлец, момче? – Поиска мъжът с присмехулна нежност, а ароматът на ракията се сгъсти. – Имаш доста голям речник за такова малко тяло. На колко години си, момче? Как, по дяволите, си попаднал в тази страна? Постоянно ли се разхождаш с тази нощница?
– Да, разбира се, просто ме наричай Лорънс Арабски – каза Бенджи. – Сибел, ела тук.
Не исках тя да идва. Исках да е колкото се може по-далеч от това. Тя не помръдна и аз много се зарадвах на това.
– Харесвам си дрехите – заговори Бенджи. Пушек от сладък цигарен дим.
– Трябва да се обличам като децата на това място, предполагам, в сини дънки? Като че ли. Моите хора са се обличали така, когато Мохамед е бил в пустинята.
– Нищо подобно на прогреса – каза мъжът с дълбок гърлен смях. Той се приближи до леглото с бързи свежи стъпки. Ароматът на кръв беше толкова наситен, че можех да усетя порите на изгорялата си кожа, как се отварят за него. Използвах и най-малката част от силите си, за да си създам телепатична представа за него през техните очи – висок кафявоок мъж, с бяла кожа, хлътнали бузи, отстъпваща кафява коса, в ръчно изработен италиански костюм от блестяща черна коприна с проблясващи диамантени копчета за ръкавели върху богатото му бельо. Беше мързелив, пръстите му работеха отстрани, почти не можеше да стои на едно място, мозъкът му беше бунт от замаян хумор, цинизъм и безумно любопитство. Очите му бяха жадни и игриви. Безпощадността подчертаваше всичко и в него сякаш имаше силна жилка на истинска, подхранвана от наркотици лудост. Той носеше убийствата си толкова гордо, колкото носеше принцовия си костюм и лъскавите кафяви ботуши на краката си.
Сибел се приближи до леглото, острият сладък аромат на чистата ѝ плът се смеси с по-тежкия и богат аромат на мъжа. Но аз вкусих кръвта му, неговата кръв, която вдигна соковете в пресъхналата ми уста. Едва се сдържах да не въздъхна под завивките. Чувствах, че крайниците ми са на път да затанцуват направо от болезнената си парализа.
Злодеят преценяваше мястото, поглеждаше наляво и надясно през отворените врати, ослушваше се за други гласове, обсъждаше дали да претърси този фантастичен претрупан и разхвърлян хотелски апартамент, преди да направи нещо друго. Пръстите му не можеха да бъдат спокойни. В миг на безсловесна мисъл долови бързото осъзнаване, че е изгърмял кокаина, който Бенджи беше занесъл, и искаше още и то веднага.
– Боже, но ти си красива млада дама – каза той на Сибел.
– Искаш ли да вдигна покривалото? – Попита тя. Можех да усетя миризмата на малкия пистолет, който беше заклещен във високия му черен кожен ботуш, и на другия пистолет, много модерен, отчетливо различна колекция от метални аромати, в кобура под мишницата му. Усетих и миризмата на пари, тази неповторима застояла миризма на мръсни хартиени пари.
– Хайде, пиле, бистър? – Попита Бенджи. – Искаш ли да дръпна покривалото? Кажи кога. Ще се изненадаш истински, повярвай ми!
– Под него няма тяло – каза той с насмешка. – Защо не седнем и не си поговорим малко? Това всъщност не е твоето място, нали? Мисля, че вие, децата, се нуждаете от малко бащински напътствия.
– Тялото е изгоряло, – каза Бенджи. – Не се разболявай сега.
– Изгоряло! – Каза мъжът.
Дългата ръка на Сибел изведнъж отметна покривалото назад. Хладният въздух се плъзна по кожата ми. Взирах се в мъжа, който се отдръпна, а в гърлото му се долавяше полузадушено ръмжене.
– За Бога!
Тялото ми подскочи, повлечено от буйния извор на кръв като отвратителна кукла на няколко струни. Размахах се срещу него, после закотвих силно изгорелите си нокти във врата му и увих другата си ръка около него в мъчителна прегръдка, а езикът ми проблясваше в кръвта, която се разливаше от следите от нокти, докато се вглъбявах и, пренебрегвайки пламтящата болка в лицето си, отворих широко устата си и впих кътници. Сега го имах.
Височината му, силата му, мощните му рамене, огромните му ръце, стиснали наранената ми плът, нищо от това не можеше да му помогне. Аз го имах. Изкарах първата гъста глътка кръв и си помислих, че ще припадна. Но тялото ми не искаше да го допусне. Тялото ми се беше заключило към него сякаш бях нещо с ненаситни пипала.
В един момент неговите безумни и светли мисли ме повлякоха надолу в лъскавия водовъртеж от нюйоркски образи, от безгрижна жестокост и гротески ужаси, от необуздана енергия, предизвикана от наркотиците, и зловещо веселие. Позволих на образите да ме залеят. Не можех да се съглася на бърза смърт. Трябваше да имам всяка капка кръв от него, а за това сърцето трябва да помпа и помпа; сърцето не трябва да се отказва.
Ако някога бях опитвал толкова силна кръв, толкова сладка и солена, нямах спомен за нея; нямаше как паметта да не запише такава вкусотия, абсолютния възторг от утолената жажда, от излекувания глад, от самотата, разтворена в тази гореща и интимна прегръдка, в която звукът от собствения ми кипящ, напъващ дъх щеше да ме ужаси, ако се интересувах от него.
Такъв шум издавах, такъв ужасен пиршествен шум. Пръстите ми масажираха дебелите му мускули, ноздрите ми бяха притиснати в изнежената му, ухаеща на сапун кожа.
– Хммм, обичам те, не бих те наранил за нищо на света, усещаш го, сладко е, нали? – Прошепнах му над плитчините на разкошната кръв. – Хммм, да, толкова сладко, по-добро от най-хубавият алкохол, хммм… – В шока и неверието си той изведнъж се отпусна напълно, предавайки се на делириума, който разпалвах с всяка дума. Разкъсах врата му, разширявайки раната, разкъсвайки артерията повече. Кръвта бликна наново.
По гърба ми премина изтънчена тръпка; тя се спусна към ръцете ми, по седалището и краката ми. Болката и удоволствието се смесваха, когато горещата и жива кръв се впиваше в микрофибрите на изсъхналата ми плът, когато раздуваше мускулите под изпечената кожа, когато потъваше в самия мозък на костите ми. Още, трябваше да имам още.
– Остани жив, не искаш да умреш, не, остани жив – изръмжах, прокарвайки пръсти нагоре през косата му, усещайки, че сега това са пръсти, а не птеродактилски неща, които бяха преди малко. О, те бяха горещи, това беше отново огънят, това беше огънят, който пламтеше в изгорелите ми крайници, този път смъртта трябваше да дойде, не можех да понасям повече това, но беше достигнат връх, а сега той беше отминал и през мен премина страхотна успокояваща болка.
Лицето ми беше напомпано и зъзнеше, устата ми падаше отново и отново, а гърлото ми сега преглъщаше без усилие.
– Ах, да, жив, ти си толкова силен, толкова чудно силен… – Прошепнах. – Хммм, не, не си тръгвай … още не, не е време. – Коленете му се подкосиха. Той бавно се свлече на килима, а аз с него, като го придърпах леко с мен към страната на леглото, а след това го оставих да падне до мен, така че да лежим като влюбени, преплетени. Имаше още, много повече, повече, отколкото някога бих могъл да изпия в обичайното си състояние, повече, отколкото някога бих могъл да искам.
Дори и в онези редки случаи, когато бях младеж, алчен и нов, и бях вземал по две-три жертви на нощ, никога не бях пил толкова дълбоко от някоя от тях. Сега бях навлязъл в тъмните вкусни утайки, извличайки самите съдове на сладки съсиреци, които се разтваряха на езика ми.
– О, ти си толкова ценен, да, да.
Но сърцето му не можеше да понесе повече. То се забавяше до смъртоносно безвъзвратно темпо. Затворих зъби върху кожата на лицето му и я разкъсах над челото му, притискайки богатата плетеница от кървящи съдове, която покриваше черепа му. Тук имаше толкова много кръв, толкова много кръв зад тъканите на лицето. Засмуках влакната, а после ги изплюх безкръвни и бели, като ги гледах как падат на пода като кал.
Исках сърцето и мозъка. Бях виждал как древните са го вземали. Знаех как. Веднъж бях видял римската Пандора да стига право в гърдите. Отидох към него. Удивен, че виждам ръката си напълно оформена, макар и тъмнокафява на цвят, направих пръстите си твърди като смъртоносна лопата и я забих в него, разкъсвайки дрехи и чупейки гръдната кост, а после достигнах меките му вътрешности, докато не взех сърцето и не го задържах, както бях видял Пандора да го държи. Пих от него. О, в него имаше много кръв. Това беше великолепно. Изсмуках го докрай и после го оставих да падне.
Лежах неподвижно като него, до него, с дясната си ръка на тила му, с глава, облегната на гърдите му, и дишах тежко. Кръвта танцуваше в мен. Усещах как ръцете и краката ми се разтреперват. Спазми преминаха през мен, така че гледката на белия му мъртъв труп застина в погледа ми. Стаята мигаше насам-натам.
– О, какъв сладък брат, – прошепнах аз. – Сладко, сладко братче. – Претърколих се по гръб. Чувах рева на кръвта му в самите си уши, усещах как се движи по скалпа ми, усещах как изтръпва по бузите ми и в дланите на ръцете ми. О, хубаво, твърде хубаво, твърде сочно хубаво.
– Лош човек, хм? – Това беше гласът на Бенджи, далеч в света на живите.
Далеч в друго царство, където би трябвало да се свири на пиано и да танцуват малки момчета, те стояха, двамата като изрисувани фигури на фона на светлината в стаята, просто ме гледаха, той – малкият пустинен мошеник с причудливата си черна цигара, който пушеше, мляскаше с устни и повдигаше вежди, а тя просто плуваше, изглеждаше решителна и замислена както преди, не шокирана, може би непокътната. Седнах и повдигнах коленете си. Изправих се на крака, като само бързо се хванах за ръката отстрани на леглото, за да се стабилизирам. Стоях гол и я гледах.
Очите ѝ бяха изпълнени с дълбока наситена сива светлина и тя се усмихваше, докато ме гледаше.
– О, великолепно, – прошепна тя.
– Великолепно? – Казах. Вдигнах ръце и отметнах косата си назад от лицето си. – Покажи ми огледалото. Побързай. Жаден съм. Вече пак съм жаден.
Беше започнало, това не беше лъжа. В ступор от шока се загледах в огледалото. И преди бях виждал такива съсипани екземпляри като този, но всеки от нас е съсипан по свой начин, а аз, по алхимични причини, които не можех да обявя, бях тъмнокафяво същество, с много съвършен цвят на шоколад, със забележително бели опалови очи, поставени с червеникавокафяви зеници. Зърната на гърдите ми бяха черни като стафиди. Бузите ми бяха болезнено хлътнали, ребрата ми бяха перфектно очертани под лъскавата ми кожа, а вените, вените, които бяха толкова пълни с изпепеляващо действие, стояха като въжета по ръцете и прасците на краката ми. Косата ми, разбира се, никога не беше изглеждала толкова лъскава, толкова пълна, толкова характерна за младостта и естествената благодат.
Отворих устата си. Болеше ме от жажда. Цялата събудена плът пееше от жажда или ме проклинаше с нея. Сякаш хиляди смачкани и приглушени клетки сега пееха за кръв.
– Трябва да имам още. Трябва. Стойте далеч от мен. – Забързах се покрай Бенджи, който танцуваше край мен.
– Какво искаш, какво мога да направя? Ще взема друг.
– Не, ще го взема за себе си. – Паднах върху жертвата и разхлабих копринената му вратовръзка. Бързо разкопчах копчетата на ризата му. Бенджи веднага падна да разкопчае колана му. Сибел, изправена на колене, дръпна ботушите му.
– Пистолетът, пазете се от пистолета – казах аз с тревога. – Сибел, отдръпни се от него.
– Виждам пистолета, – каза тя укорително. Сложи го настрани внимателно, сякаш беше прясно уловена риба и можеше да изхвръкне от ръцете ѝ. Тя махна чорапите му. – Арманд, тези дрехи – каза тя, – те са твърде големи.
– Бенджи, имаш ли обувки? – Попитах. – Краката ми са малки. – Изправих се и набързо облякох ризата, закопчавайки копчетата със скорост, която ги заслепи.
– Не ме гледайте, а вземете обувките, – казах аз. Нахлузих панталона, закопчах ципа и с бързите пръсти на Сибел, които ми помагаха, закопчах големият кожен колан. Издърпах го колкото можех по-плътно. Това щеше да свърши работа. Тя приседна пред мен, роклята ѝ представляваше огромен цветен кръг от прелест около нея, докато навиваше крачолите на панталона върху кафявите ми боси крака. Бях плъзнал ръцете си през модните маншети на ризата му, без да ги нарушавам.
Бенджи захвърли черните обувки за рокля, фини помпи на „Бали“, никога дори не носени от него, божествен малък нещастник. Сибел държеше един чорап за крака ми. Бенджи прибра другия.
Когато облякох палтото, всичко беше готово. Сладкото изтръпване във вените ми беше спряло. Отново беше болка, беше започнала да реве, сякаш бях пронизан с огън, а вещицата с иглата дърпаше конеца, силно, за да ме накара да треперя.
– Кърпа, скъпи мои, нещо старо, обикновено. Не, не, не в днешно време, не си го помисляйте.
Изпълнен с омраза, погледнах надолу към живата му плът. Той лежеше и гледаше тъпо към тавана, меките дребни косъмчета в ноздрите му бяха много черни на фона на изсушената му и ужасна кожа, зъбите му бяха жълти над безцветната му устна. Окосмението на гърдите му беше рошаво в потта на смъртта, а срещу гигантския зейнал процеп лежеше пулпата, която беше сърцето му, ах, това беше злокобното доказателство, което трябва да бъде затворено от очите на света по общи принципи.
Протегнах ръка надолу и прибрах останките от сърцето му обратно в гръдната кухина. Плюх върху раната и я разтрих с пръсти.
Бенджи въздъхна.
– Виж как заздравява, Сибел – извика той.
– Едва ли, – казах аз. – Той е твърде студен, твърде празен. – Огледах се. Там лежаха портфейлът на мъжа, документи, кожена чанта, много зелени банкноти в модна сребърна щипка. Събрах всичко това. Натъпках сгънатите пари в единия джоб, а всичко останало – в другия. Какво друго имаше той? Цигара, смъртоносен нож със сменяемо острие и оръжията, ах, да, оръжията.
В джобовете на палтото си сложих тези предмети.
Преглъщайки гаденето си, посегнах и го вдигнах, ужасният вял бял мъж в жалките си копринени шорти и модния си златен ръчен часовник. Старата ми сила наистина се връщаше. Беше тежък, но лесно можех да го преметна през рамо.
– Какво ще правиш, къде ще отидеш? – Извика Сибел. – Арманд, не можеш да ни оставиш.
– Ще се върнеш! – Каза Бенджи. – Ето, дай ми този часовник, не изхвърляй часовника на този човек.
– Шшшшш, Бенджи, – прошепна Сибел. – Знаеш адски добре, че съм ти купил най-хубавите часовници. Не го докосвай. Арманд, какво можем да направим сега, за да ти помогнем? – Тя се приближи до мен. – Виж! – Каза тя, посочвайки висящата ръка на трупа, която висеше точно под десния ми лакът. – Той има оформени нокти. Колко невероятно.
– О, да, той винаги се е грижил много добре за себе си – каза Бенджи. – Знаеш, че часовникът струва пет хиляди долара.
– Млъкни за часовника – каза тя. – Ние не искаме неговите вещи. – Тя отново ме погледна. – Арманд, дори и сега ти продължаваш да се променяш. Лицето ти става все по-пълно.
– Да, и ме боли, – казах аз. – Изчакай ме. Приготви ми тъмна стая. Ще се върна веднага щом се нахраня. Сега трябва да се храня, да се храня и да се храня, за да излекувам белезите, които са останали. Отворете вратата за мен.
– Нека да видя дали има някой навън, – каза Бенджи с бърз послушен порив към вратата.
Излязох в коридора, като с лекота носех бедния труп, чиито бели ръце висяха, люлееха се и се блъскаха в мен съвсем малко. Каква гледка представлявах в тези големи дрехи. Сигурно приличах на луд поетичен ученик, който е нахлул в магазините за най-хубави дрехи и сега е тръгнал с нови модни обувки да търси рокгрупи.
– Тук няма никой, приятелю – казах аз. – Часът е три и хотелът е заспал. И ако разумът не ме лъже, това е вратата на противопожарното стълбище там, в самия край на коридора, нали? На противопожарното стълбище също няма никой.
– О, умнико Арманд, аз ти се възхищавам! – Каза той. Той сви малките си черни очи. Подскочи безшумно нагоре-надолу по килима в коридора.
– Дай ми часовника! – Прошепна той.
– Не, – казах аз. – Тя е права. Тя е богата, както и аз, както и ти. Не бъди просяк.
– Арманд, ще те чакаме – каза Сибел от рамката на вратата. – Бенджи, влез веднага вътре.
– О, слушай я сега как се събужда! Как говори! Бенджи, влез вътре – казва тя. Ей, миличка, нямаш ли нещо за правене точно сега, като например може би да свириш на пиано?
Напук на себе си тя получи малък изблик на смях. Усмихнах се. Каква странна двойка бяха те. Не вярваха на собствените си очи. Но това беше достатъчно типично за този век. Чудех се кога ли ще започнат да виждат и след като видят, ще започнат да крещят.
– Довиждане, сладури, – казах аз. – Бъдете готови за мен.
– Арманд, ти ще се върнеш. – Очите ѝ бяха облени в сълзи. – Обещай ми.
Бях зашеметен.
– Сибел, – казах аз. – Какво е това, което жените толкова често искат да чуят и чакат толкова дълго, за да го чуят? Аз те обичам. – Оставих ги, тичайки надолу по стълбите, вдигайки го на другото рамо, когато тежестта от едната страна стана твърде болезнена. Болката премина през мен на вълни. Шокът от външния студен въздух беше изпепеляващ.
– Храни се, – прошепнах аз. И какво трябваше да правя с него? Беше прекалено гол, за да го нося по Пето авеню.
Свалих часовника му, защото това беше единственият останал идентификационен знак по него, и почти повръщайки от отвращение от близостта си с тези смрадливи останки, го повлякох за едната ръка след себе си много бързо през задната алея, а после през малката уличка и по друг тротоар. Тръгнах срещу ледения вятър, без да спирам да наблюдавам няколкото олющени фигури, които се клатушкаха в мокрия мрак, или да обърна внимание на единствената кола, която се промъкваше по блестящия мокър асфалт. За няколко секунди изминах два квартала и като намерих вероятна алея с висока порта, която пазеше от нощните просяци, бързо се покатерих на решетките и хвърлих трупа му в най-отдалечения й край. Той падна в топящия се сняг. Бях се отървал от него. Сега трябваше да имам кръв. Нямаше време за старата игра, за играта с онези, които искаха да умрат, с онези, които наистина жадуваха за моята прегръдка, с онези, които вече бяха влюбени в далечната страна на смъртта, за която не знаеха нищо.
Трябваше да се промъквам и да се препъвам, следа, в моето разкопчано копринено сако и навити панталони, дългата коса, която закриваше лицето ми, бедно заслепено дете, идеално за твоя нож, твоя пистолет, твоя юмрук.
Това не отне много време.
Първият беше пиян, разхождащ се нещастник, който ме засипа с въпроси, преди да покаже светкавичното острие и да го забие в мен. Притиснах го до стената на сградата и се нахраних като лакомник. Следващият беше обикновен отчаян младеж, потънал в гнойни рани, който беше убивал два пъти преди това заради хероина, от който се нуждаеше толкова силно, колкото аз се нуждаех от обречената кръв в него.
Пиех по-бавно.
Най-дебелите най-лоши белези на тялото ми се поддадоха с много защита, сърбеж, пулсиране и бавно изчезваха. Но жаждата, жаждата не спираше. Червата ми се гърчеха, сякаш поглъщаха себе си. Очите ми пулсираха от болка.
Но студеният мокър град, така изпълнен с пробягващ кух шум, ставаше все по-ярък пред мен. Чувах гласове на много квартали разстояние и малки електронни колонки във високите сгради. Можех да видя отвъд разкъсващите се облаци истинските и безбройни звезди.
Бях почти отново себе си.
Та кой ли ще дойде при мен сега, помислих си аз, в този безплоден пустинен час преди зазоряване, когато снегът се топи в топлия въздух и всички неонови светлини са угаснали, а мокрите вестници се веят като листа през оголената и замръзнала гора?
Взех всички ценни статии, които бяха принадлежали на първата ми жертва, и ги пуснах тук и там в дълбоките кухи обществени кофи за боклук. Един последен убиец, да, моля те, съдбовнико, дай ми това, докато има време, и наистина той излезе, проклетият глупак, от една кола, докато зад него шофьорът чакаше, моторът работеше на празен ход.
– Какво ти отнема толкова проклето време? – Каза накрая шофьорът.
– Нищо – казах аз, като пуснах приятеля му. Наведох се, за да го погледна. Беше също толкова злобен и глупав като спътника си. Той вдигна ръка, но безпомощно и твърде късно. Бутнах го на кожената седалка и сега пиех за удоволствие от ранга, чисто сладко безумно удоволствие. Вървях бавно през нощта, протегнал ръце, с очи, насочени към небето.
От разпръснатите черни решетки на лъскавата улица бликаше чиста бяла пара от отоплените места долу. По бордюрите на шистовосивите тротоари боклукът в лъскави пластмасови чували представляваше фантастична модерна и блестяща гледка.
Малки нежни дръвчета, с малки целогодишни листа, приличащи на къси щрихи от яркозелено перо в нощта, огъваха стъбловидните си стволове под носещия се вятър. Навсякъде високите чисти стъклени врати на сградите с гранитна облицовка съдържаха сияйното великолепие на богати фоайета. На витрините на магазините бяха изложени блестящи диаманти, лъскави кожи и елегантно скроени палта и рокли върху грандиозно нагласени и безлики оловни манекени. Катедралата беше безпросветно, беззвучно място с мразовити кулички и древни заострени арки, чийто паваж беше чист там, където бях застанал сутринта, когато ме застигна слънцето.
Задържах се там и затворих очи, опитвайки се може би да си припомня чудото и усърдието, смелостта и славното очакване. Вместо това, през тъмния въздух проблясваха девствените ноти на „Апасионата“. Вълнуваща, ръмжаща, надпреварваща се, разтърсващата музика ме повика у дома. Последвах я.
Часовникът във фоайето на хотела отмерваше шест часа. Зимният мрак щеше да се разпадне за миг като самия лед, който някога ме беше държал в затвор. Дългото полирано бюро беше пусто в приглушената светлина.
В огледалото на стената от притъмнено стъкло, обрамчено със злато в стил рококо, видях себе си, блед и восъчен, но непокътнат. О, колко забавно се бяха забавлявали с мен слънцето и ледът, редувайки яростта на едното, бързо замразена от безмилостната хватка на другото. Не беше останал нито един белег от мястото, където кожата беше изгоряла до мускулите. Запечатана и твърда, с безпроблемна агония в себе си, аз бях цял, възстановен, с искрящи бели нокти и извити мигли около ясните ми кафяви очи, а дрехите – жалка купчина изцапани, неподходящи за стария познат суров херувим. Никога досега не бях бил благодарен да видя собственото си твърде младо лице, твърде обезкосмената брадичка, твърде меките и деликатни ръце. Но в този момент можех да благодаря на старите богове за крилата.
Отгоре музиката продължаваше, толкова величествена, толкова четлива откъм трагедия, похот и безстрашен дух. Толкова я обичах. Кой в целия свят би могъл да изсвири тази соната така, както тя я свири – всяка фраза беше свежа като песните, които птиците пеят цял живот и познават само един такъв набор от модели.
Огледах се наоколо. Беше хубаво, скъпо място, със стара ламперия и няколко дълбоки стола, а ключовете за вратите бяха подредени по стената в малки дървени кутии с тъмни петна. Голяма ваза с цветя, безпогрешната запазена марка на старинния нюйоркски хотел, стоеше смело и величествено в средата на пространството, върху кръгла маса от черен мрамор. Заобиколих букета, като откъснах една голяма розова лилия с наситено червено гърло и венчелистчета, завиващи се до жълто отвън, а след това се отправих мълчаливо нагоре по пожарното стълбище, за да намеря децата си.
Тя не спря да свити, когато Бенджи ме пусна да вляза.
– Изглеждаш много добре, ангеле – каза той. Продължаваше и продължаваше, а главата ѝ се движеше невъзмутимо и съвършено в ритъма на сонатата.
Той ме поведе през верига от изящно украсени стаи.
– Моята е твърде разкошна, – прошепнах аз, като видях разстлания гоблен и възглавниците от старо грациозно изтъркано злато. Нуждаех се само от съвършена тъмнина.
– Но това е най-малкото, с което разполагаме – каза той с леко свиване на рамене. Беше се преоблякъл в свежа бяла ленена роба, обшита с тънка синя ивица, каквато често бях виждал в арабските земи. Носеше бели чорапи с кафявите си сандали. Изпуши малката си турска цигара и ме погледна с присвити очи през дима.
– Ти ми взе часовника, нали! – Той кимна с глава, целият в сарказъм и забавление.
– Не, – казах аз. Бръкнах в джоба си. – Но може би имаш парите. Кажи ми, след като малкото ти съзнание е такъв медальон, а аз нямам ключ, някой видя ли те да водиш тук онзи злодей със значка и пистолет?
– Виждам го през цялото време – каза той с леко уморено махване на ръка.
– Излязохме от бара поотделно. Убих два заека с един куршум. Много съм умен.
– Как така? – Попитах го. Сложих лилията в малката му ръчичка.
– Братът на Сибел купи от него. Това ченге беше единственият човек, който някога го е пропускал. – Той леко се засмя. Прибра лилията в гъстите къдрици над лявото си ухо, после я свали и завъртя в пръстите си малкия кибрит. – Умно, нали? Сега никой не пита къде е.
– О, наистина, два заека с един куршум, съвсем си прав, – казах аз. – Макар че съм сигурен, че в това има много повече.
– Но сега ще ни помогнеш, нали?
– Наистина ще помогна. Казвал съм ти, че съм много богат. Ще оправя нещата. Имам инстинкт за това. Притежавах голяма игрална зала в един далечен град, а след това остров с модни магазини и други подобни неща. Изглежда, че съм чудовище в много сфери. Никога, ама никога повече няма да ти се наложи да се страхуваш.
– Наистина си падаш по красотата, знаеш ли – каза той, като повдигна една вежда, а после ми намигна бързо. Той дръпна от вкусната си на вид малка цигара и след това ми я предложи. Лявата му ръка държеше лилията на сигурно място.
– Не мога. Пия само кръв – казах аз. – Обикновен вампир от книгата в основната си част. Нуждая се от дълбока тъмнина в светлината на деня, който идва съвсем скоро. Не трябва да докосваш тази врата.
– Ха! – Засмя се той с нечистоплътна наслада. – Точно това й казах! – Той извърна очи и погледна по посока на всекидневната. – Казах, че трябва веднага да откраднем ковчег за теб, но тя каза, че не, ти ще се сетиш за това.
– Колко беше права. Стаята ще свърши работа, но аз достатъчно много харесвам ковчези. Наистина ми харесва.
– А можеш ли да ни направиш и нас вампири?
– О, никога. Категорично не. Вие сте с чисти сърца и твърде живи, а аз нямам такава сила. Това никога не се прави. Не може да стане. – Той отново сви рамене.
– Тогава кой те е създал? – Попита той.
– Родих се от черно яйце, – казах аз. – Всички сме такива. – Той се засмя подигравателно. – Е, ти си виждал всички останали, – казах аз. – Защо да не повярваш в най-хубавата част?
Той само се усмихна, издиша дима си и ме погледна най-изкусно. Пианото пееше в разбиващи се каскади, бързите ноти се топяха толкова бързо, колкото се бяха родили, така че приличаха на последните тънки снежинки на зимата, които изчезват, преди да ударят тротоарите.
– Мога ли да я целуна, преди да си легна? – Попитах. Той поклати глава и сви рамене. – Ако не ѝ харесва, тя никога няма да каже ще свири достатъчно дълго, за да го каже.
Върнах се в салона. Колко ясно беше всичко – грандиозният дизайн на разкошни френски пейзажи със златисти облаци и кобалтови небеса, китайските вази на стойките, масивното кадифе, падащо от високите бронзови пръти на тесните стари прозорци. Видях, че всичко това е едно цяло, включително леглото, в което бях легнал, сега застлано със свежи пухени завивки и възглавници с бродирани старинни лица. И тя, централният диамант на всичко това, в дълга бяла фланела, набрана на китките и подгъва с богата стара ирландска дантела, свиреща на дългия си лакиран гранд с пъргави безпогрешни пръсти, а косата ѝ с широк гладък жълт блясък около раменете.
Целунах уханните й кичури, после нежното й гърло и улових момичешката й усмивка и блестящия й поглед, докато тя свиреше, а главата й се наведе назад, за да докосне предната част на палтото ми.
Спуснах ръце около врата ѝ. Тя се облегна на мен с нежната си тежест. Със скръстени ръце я стиснах за кръста. Усетих как раменете ѝ се движат срещу плътната ми прегръдка с нейните стрелкащи се пръсти. Осмелих се с шепнещо-меки тонове със запечатани устни да изсвиря песента и тя изсвири с мен.
– Appassionato, – прошепнах в ухото ѝ. Плачех. Не исках да я докосвам с кръв. Тя беше прекалено чиста, прекалено красива. Обърнах глава.
Тя се наклони напред. Ръцете ѝ се устремиха в буреносният финил. Настъпи тишина, рязка и кристална като музиката преди нея. Тя се обърна и ме прегърна, стисна ме здраво и каза думите, които никога не бях чувал от смъртен през целия си дълъг безсмъртен живот:
– Арманд, обичам те.
Назад към част 27 Напред към част 29
