***
Погледни ръцете ми. Сещам се за фразата „не е направено от човешки ръце“. Знам какво означава това, въпреки че всеки път, когато съм чувал фразата да се произнася с емоция, тя е била свързана с това, което е излязло от ръцете ми. Бих искал да рисувам сега, да взема четката и да опитам така, както го правех тогава, в транс, яростно, веднъж, всяка линия и цветна маса, всяко преливане, всяко решение окончателно.
Ах, толкова съм неорганизиран, толкова съм преборен от това, което си спомням. Нека избера място, от което да започна.
Константинопол – отскоро под властта на турците, като имам предвид, че е мюсюлмански град от по-малко от век, когато ме заведоха там, поробено момче, заловено в дивите земи на своята страна, на която едва ли знаеше правилното име: Златната орда.
Паметта вече беше изтляла от мен, заедно с езика и всякаква способност да разсъждавам последователно. Спомням си мизерните стаи, които сигурно са били в Константинопол, защото другите хора говореха и за пръв път от цяла вечност, откакто бях изтръгнат от това, което вече не помнех, можех да разбера какво казват хората.
Те говореха на гръцки, разбира се, тези търговци, които търгуваха с роби за публичните домове в Европа. Те не познаваха религиозната принадлежност, което беше всичко, което знаех, жалко лишено от подробности.
Хвърлиха ме върху дебел турски килим, причудлива богата подова настилка, каквато се вижда в някой дворец, килим за излагане на скъпи стоки. Косата ми беше мокра и дълга; някой я беше разрошил достатъчно, за да ме боли скалпа. Всички онези лични неща, които бяха мои, бяха отнети от мен и от паметта ми. Бях гол под стара изтъркана туника от златен плат. В стаята беше горещо и влажно. Бях гладен, но тъй като нямах надежда за храна, знаех, че това е болка, която ще нарасне и после сама ще отшуми. Туниката сигурно ми придаваше отхвърлена слава, блясъка на паднал ангел. Беше с дълги ръкави тип „камбана“ и стигаше до коленете ми. Когато се изправих на крака, които, разбира се, бяха голи, видях тези мъже и разбрах какво искат, че това е порок и подлост, а цената за него е Адът. Проклятията на старците отекнаха върху мен: твърде красива, твърде нежна, твърде бледа, очите твърде пълни с дявола, ах, дяволската усмивка.
Колко устремени бяха тези мъже в спора, в пазарлъка си. Как ме гледаха, без изобщо да ме поглеждат в очите.
Изведнъж се засмях. Тук нещата се правеха толкова прибързано. Тези, които ме бяха избавили, ме бяха напуснали. Онези, които ме почистваха, не бяха излизали от ваните. Бях стока, захвърлена на килима.
За един миг осъзнах, че някога съм бил шантав и циничен, и че съм осъзнавал добре природата на мъжете като цяло. Засмях се, защото тези търговци ме смятаха за момиче. Чаках, слушах, улавяйки тези късчета разговор. Намирахме се в широка стая с нисък таван с балдахин, коприната която беше извезана с малки огледалца, така обичана от турците, а лампите, макар и опушени, бяха ароматни и изпълваха въздуха със сумрачни мъгливи сажди, които изгаряха очите ми.
Мъжете в техните тюрбани и кафтани не ми бяха непознати, както и езикът. Но аз долавях само щрихи от това, което казваха. Очите ми търсеха спасение. Нямаше такова. Край входовете се гърчеха тежки, замислени мъже. Един мъж далеч от бюрото използваше абак за броене. Имаше купища и купища златни монети.
Един от мъжете, висок, мършав, с високи скули и челюст, с изгнили зъби, се приближи до мен и опипа раменете и врата ми. После повдигна туниката. Аз стоях неподвижно, не разярен или съзнателно уплашен, просто парализиран. Това беше земята на турците и знаех какво правят с момчетата. Само че никога не бях виждал картина, нито бях чувал истинска история за това, нито познавах някой, който наистина да е живял в нея, да е проникнал в нея и да се е върнал у дома.
Начало. Сигурно съм искал да забравя кой съм. Трябва да съм. Срамът трябва да го е направил задължително. Но в този момент, в стаята, подобна на палатка, с килим с цветя, сред търговците и робовладелците, се напъвах да си спомня, сякаш откривайки карта в себе си, можех да я следвам оттук и да се върна там, където ми е мястото.
Спомних си за ливадите, за дивите земи, за земите, където не се ходи, освен за… Но това беше празнота. Бях ходил в ливадите, противопоставяйки се на съдбата, глупаво, но не и неволно. Бях носил нещо от изключителна важност. Слязох от коня, откъснах този голям пакет от кожената сбруя и побягнах с пакета, притиснат към гърдите ми.
– Дърветата! – Изкрещя той, но кой беше той?
Знаех обаче какво искаше да каже, че трябва да стигна до гората и да сложа там това съкровище, това великолепно и вълшебно нещо, което се намираше в снопа, „не направено от човешки ръце“.
Така и не стигнах дотам. Когато ме сграбчиха, аз изпуснах снопа и те дори не тръгнаха след него, поне не и до колкото видях. Помислих си, докато ме вдигаха във въздуха: Не би трябвало да бъде намерен по този начин, увит в плат по този начин. Трябва да бъде поставен в дърветата. Сигурно са ме изнасилили на лодката, защото не си спомням да съм идвала в Константинопол. Не си спомням да съм бил гладен, да ми е било студено, да съм се възмущавал или да съм се страхувал. Сега, тук, за пръв път познавах подробностите на изнасилването, вонящата мазнина, разправиите, проклятията заради съсипването на агнето. Чувствах отвратително непосилно безсилие.
Отвратителни хора, хора срещу Бога и срещу природата.
Нададох рев като животно срещу търговеца с чалма и той ме удари силно по ухото, така че паднах на земята. Лежах неподвижно и го гледах с цялото презрение, което можех да събера в погледа си. Не се изправих, дори когато той ме ритна. Не исках да говоря.
Преметна ме през рамо и ме изнесе навън, през претъпкания двор, покрай чудни вонящи камили и магарета и купчини мръсотия, до пристанището, където чакаха корабите, по трапа и в трюма на кораба.
Отново мръсотия, мирис на коноп, шумолене на плъхове на борда. Хвърлиха ме върху палет от груб плат. Отново потърсих изход и видях само стълбата, по която бяхме слезли, а горе чух гласовете на твърде много мъже.
Беше още тъмно, когато корабът започна да се движи. След един час ми стана толкова лошо, че исках просто да умра. Свих се на пода и легнах възможно най-спокойно, като се скрих изцяло под мекия прилепнал плат на старата туника. Спах най-дълго време.
Когато се събудих, там беше един старец. Носеше различен стил на дрехи, по-малко плашещ за мен от този на турците с тюрбани, а очите му бяха любезни. Той се наведе близо до мен. Говореше на нов език, който беше необичайно мек и сладък, но не можех да го разбера. Един глас, говорещ на гръцки, му каза, че съм ням, нямам разум и ръмжа като звяр.
Време беше отново да се засмея, но ми беше прекалено зле.
Същият гръцки глас каза на стареца, че не съм бил разкъсан или ранен. Бил съм маркиран с висока цена.
Старецът направи някакви отхвърлящи жестове, докато клатеше глава, и заговори с песента на нова реч. Той положи ръце върху мен и нежно ме подкани да се изправя на крака.
Изаведе ме през една врата в малка стая, цялата покрита с червена коприна.
В тази стая прекарах остатъка от пътуването, с изключение на една нощ. През тази една нощ – и не мога да я свържа с пътуването – се събудих и като го намерих заспал до мен, този старец, който никога не ме докосваше, освен за да ме потупа или утеши, излязох навън, по стълбата, и дълго стоях, гледайки звездите.
Бяхме хвърлили котва в едно пристанище, а градът от тъмно синьо-черни сгради с куполни покриви и камбанарии се спускаше по скалите към пристанището, където факлите се въртяха под орнаментираните арки на една аркада. Всичко това, цивилизованият бряг, ми изглеждаше вероятно, привлекателно, но не ми хрумна, че мога да скоча от кораба и да се освободя. Мъжете се разхождаха под арките. Под най-близката до мен арка странно облечен мъж в лъскав шлем, с голям широк меч, увиснал на бедрото му, стоеше на стража срещу разклонената фрезова колона, издълбана така чудесно, че да прилича на дърво, тъй като поддържаше манастира, като остатък от дворец, в който грубо беше прокопан този канал за кораби. След този първи дълъг и запомнящ се поглед не погледнах много към брега. Погледнах нагоре към небето и неговия двор от митични същества, фиксирани завинаги във всемогъщите и непостижими звезди. Мастиленочерна беше нощта отвъд тях, а те толкова приличаха на скъпоценни камъни, че старата поезия се върна към мен, звучеше дори като химни, изпълнявани само от хора.
Както си спомням, минаха часове, преди да ме хванат, да ме бият жестоко с кожен ремък и да ме завлекат обратно в трюма. Знаех, че побоят ще спре, когато старецът ме види. Беше бесен и трепереше. Прибра ме при себе си и отново си легнахме. Беше твърде стар, за да иска нещо от мен.
Аз не го обичах. На безсмисления ням беше ясно, че този човек го смята за нещо доста ценно, което трябва да се запази за продажба. Но аз имах нужда от него и той избърса сълзите ми. Спах, колкото можех. Ставаше ми лошо всеки път, когато вълните бяха бурни. Понякога само от горещината ми ставаше лошо. Не познавах истинската жега. Човекът ме хранеше толкова добре, че понякога си мислех, че ме държи като угоено теле, което се продава за храна.
Когато стигнахме до Венеция, беше вече късно. Нямах никаква представа за красотата на Италия. Бях затворен далеч от нея, долу в тази мръсна яма със стария пазач, и когато ме заведоха в града, скоро видях, че подозренията ми за стария пазач са били напълно основателни.
В една тъмна стая той и друг мъж изпаднаха в ожесточен спор. Нищо не можеше да ме накара да говоря. Нищо не можеше да ме накара да покажа, че разбирам всичко, което ми се случваше. Аз обаче разбирах. Парите преминаха от едни ръце в други. Старецът си тръгна, без да погледне назад.
Опитаха се да ме научат на нещо. Мекият ласкав нов език беше навсякъде около мен. Момчетата идваха, сядаха до мен, опитваха се да ме прилъжат с нежни целувки и прегръдки. Щипеха зърната на гърдите ми и се опитваха да докоснат интимните части, които бях научен дори да не поглеждам заради горчивия повод на греха.
Няколко пъти се реших да се моля. Но открих, че не мога да си спомня думите. Дори образите бяха неясни. Бяха угаснали завинаги светлините, които ме бяха водили през всичките ми години. Всеки път, когато се унасях дълбоко в мисли, някой ме удряше или дръпваше за косата. Винаги идваха с мехлеми, след като ме удареха. Внимателно третираха ожулената кожа. Веднъж, когато един мъж ме удари отстрани по лицето, друг извика и хвана вдигнатата му ръка, преди да успее да нанесе втория удар.
Отказах храна и напитки. Не можеха да ме накарат да ги приема. Аз не можех да ги приема. Не бях избрал да гладувам. Просто не можех да направя нищо, за да запазя живота си. Знаех, че ще се прибера у дома. Прибирах се у дома. Щях да умра и да се прибера у дома. Това щеше да бъде ужасно болезнено преминаване. Щях да плача, ако бях сам. Но никога не бях сам. Щеше да ми се наложи да умра пред хората. Не бях виждал истинска дневна светлина от цяла вечност. Дори от лампите ме боляха очите, защото бях толкова много в непрекъсната тъмнина. Но хората винаги бяха там.
Лампата щеше да светне. Те седяха в кръг около мен с мръсни лица и бързи лапи, които изтриваха косата от лицето ми или ме разтърсваха за рамото. Обърнах лицето си към стената. Един звук ми правеше компания. Това щеше да е краят на живота ми. Звукът беше шумът на водата навън. Чувах я през стената. Можех да разбера кога минава лодка и чувах как скърцат дървените пилони, а аз облягах глава на камъка и усещах как къщата се люлее във водата, сякаш не бяхме до нея, а засадени в нея, което, разбира се, беше така. Веднъж сънувах дома, но не си спомням какъв беше той. Събудих се, разплаках се и от сенките се изсипа залп от малки поздрави, подканящи, сантиментални гласове.
Помислих си, че искам да бъда сама. Но не исках. Когато ме затвориха за дни и нощи в една черна стая без хляб и вода, започнах да крещя и да удрям по стените. Никой не дойде.
След известно време изпаднах в ступор. Когато вратата се отвори, това беше силен тласък. Седнах и закрих очите си. Лампата беше заплаха. Главата ми пулсираше.
Но оттам се носеше мек инсинуативен парфюм, смесица от миризмата на сладкото горящо дърво през снежната зима и тази на смачкани цветя и остро масло.
Докосна ме нещо твърдо, нещо от дърво или месинг, само че това нещо се движеше, сякаш беше органично. Накрая отворих очи и видях, че ме държи мъж, а тези нечовешки неща, тези неща, които толкова приличаха на камък или месинг, бяха белите му пръсти и той ме гледаше с нетърпеливи, нежни сини очи.
– Амадео, – каза той.
Беше облечен целият в червено кадифе и разкошно висок. Русата му коса беше разделена по средата по свещен начин и добре сресана до раменете му, където се разбиваше върху наметалото му на лъскави къдрици. Имаше гладко чело без нито една линия и високи прави златни вежди, достатъчно тъмни, за да придадат на лицето му ясен и решителен вид. Миглите му се извиваха като тъмнозлатни нишки от клепачите му. А когато се усмихваше, устните му внезапно се обагряха с блед непосредствен цвят, който правеше още по-видима пълната им внимателна форма.
Познавах го. Разговарях с него. Никога не бих могъл да видя такива чудеса в лицето на някой друг.
Той ми се усмихваше толкова любезно. Горната му устна и брадичката му бяха чисто избръснати. Не виждах и най-оскъдното окосмяване по него, а носът му беше тесен и деликатен, макар и достатъчно голям, за да бъде пропорционален на останалите магнетични черти на лицето му.
– Не е Христос, дете мое – каза той. – Но този, който идва със собственото ти спасение. Ела в прегръдките ми.
– Аз умирам, Учителю. – Какъв беше моят език? Дори сега не мога да кажа какъв беше. Но той ме разбра.
– Не, малкият, ти не умираш. Сега влизаш в моята закрила и може би, ако звездите са с нас, ако са благосклонни към нас, ти изобщо няма да умреш.
– Но ти си Христос. Аз те познавам!
Той поклати глава, като по най-обикновен човешки начин сведе очи и се усмихна. Щедрите му устни се разтвориха и аз видях само белите зъби на човек. Той сложи ръце под мишниците ми, повдигна ме и целуна гърлото ми, а тръпките ме парализираха. Затворих очи и усетих пръстите му върху тях, и го чух да казва в ухото ми:
– Спи, докато те отведа у дома.
Когато се събудих, се намирахме в огромна баня. Никой венецианец не е имал такава баня като тази, това мога да ви кажа сега от всичко, което видях по-късно, но какво знаех за условностите на това място? Това наистина беше дворец, аз бях виждал дворци.
Изкачих се и излязох от кадифената пелена, в която лежах – червеното му наметало, ако не се лъжа, – и видях вдясно от мен голямо легло със завеси, а отвъд него – дълбокия овален басейн на самата баня. В басейна се изливаше вода от мида, държана от ангели, и от широката повърхност се издигаше пара, а в парата стоеше моят Учител. Бялата му гръд беше гола, а зърната слабо розови, а косата му, отдръпната от гладкото му равно чело, изглеждаше още по-гъста и красиво руса, отколкото преди.
Той ми направи знак.
Аз се страхувах от водата. Коленичих на ръба и сложих ръка в нея. С невероятна бързина и грациозност той посегна към мен и ме свали в топлия басейн, като ме бутна, докато водата покри раменете ми, а след това наклони назад главата ми.
Отново го погледнах. Отвъд него яркосиният таван беше покрит със стряскащо живи ангели с гигантски бели пернати крила. Никога не бях виждал толкова блестящи и къдрави ангели, които скачаха, както правеха, извън всякаква сдържаност и стил, за да изтъкнат човешката си красота в мускулести крайници и вихрени дрехи, в летящи кичури. Струваше ми се, че е малко лудост това, тези здрави и буйни фигури, тази буйна небесна игра над мен, към която се издигаше парата, изпарявайки се в златна светлина. Погледнах към моя учител. Лицето му беше точно пред мен. Целуни ме отново, да, направи го, тази тръпка, целувка… Но той беше от същия род като онези нарисувани същества, едно от тях, а това някаква форма на езически Рай, езическо място на войнишките богове, където всичко е вино, плодове и плът. Бях дошъл на грешното място.
Той отметна глава назад. Наложи се да се смее звънко. Отново вдигна шепа вода и я остави да се разлее по гърдите ми. Отвори уста и за миг видях проблясъка на нещо много лошо и опасно – зъби, каквито може да има вълк. Но те бяха изчезнали и само устните му засмукаха гърлото ми, после рамото ми. Само устните му засмукаха зърното, което твърде късно се опитах да прикрия. Заради всичко това стенех. Потънах срещу него в топлата вода, а устните му се спуснаха по гърдите ми до корема ми. Той смучеше нежно кожата, сякаш изсмукваше солта и топлината от нея, и дори челото му, докосващо рамото ми, ме изпълваше с топли вълнуващи усещания. Обгърнах го с ръка, а когато той намери самия грях, усетих как се изстрелва, сякаш от него е изстреляна стрела, а той е арбалет; усетих как тръгва, тази стрела, този тласък, и извиках.
Той ме остави да лежа известно време срещу него. Къпеше ме бавно. Имаше мека събрана кърпа, с която избърса лицето ми. Потопи ме назад, за да измие косата ми.
И когато прецени, че съм си починал достатъчно, започнахме отново с целувките.
Преди разсъмване се събудих върху възглавницата му. Седнах и го видях, докато обличаше голямото си наметало и покриваше главата си. Стаята отново беше пълна с момчета, но това не бяха тъжните, изтощени възпитатели от публичния дом. Тези момчета бяха красиви, добре нахранени, усмихнати и мили, докато се събираха около леглото.
Носеха ярки туники в искрящи цветове, с внимателно плисирани материи и стегнати колани, които им придаваха момичешка грация. Всички носеха дълги буйни коси.
Учителят ми ме погледна и на език, който знаех, знаех отлично, каза, че съм единственото му дете и че ще дойде отново тази нощ, а дотогава ще съм видял нов свят.
– Нов свят! – Извиках аз. – Не, не ме оставяй. Аз не искам целия свят. Искам теб!
– Амадео, – каза той на този личен език на доверие, наведен над леглото, косата му беше вече суха и красиво сресана, ръцете му бяха омекотени от пудрата. – Имаш ме завинаги. Нека момчетата да те хранят, да те обличат. – Сега принадлежиш на мен, на Мариус Романус.
Той се обърна към тях и им даде заповедите си на мекия пеещ език.
И по щастливите им лица можеше да се помисли, че им е дал бонбони и злато.
– Амадео, Амадео – запяха те, докато се събираха около мен. Държаха ме така, че да не мога да го последвам. Говореха ми на гръцки, бързо и лесно, а гръцкият за мен не беше толкова лесен. Но аз разбирах.
Ела с нас, ти си един от нас, ние трябва да бъдем добри с теб, трябва да бъдем особено добри с теб. Облякоха ме набързо в изоставени дрехи, спорейки помежду си за туниката ми, дали е достатъчно добра, а тези избледнели чорапи, е, те бяха само за сега! Сложи пантофите; ето, едно сако, което беше твърде малко за Рикардо. Това бяха дрехите на кралете.
– Обичаме те – каза Албинус, вторият по ранг след Рикардо и драматичен контраст на чернокосия Рикардо, заради русата коса и бледозелените очи. Другите момчета не можех да различа съвсем точно, но тези двамата бяха лесни за гледане.
– Да, обичаме те – каза Рикардо, отметна назад черната си коса и ми намигна, кожата му беше толкова гладка и тъмна в сравнение с останалите. Очите му бяха свирепо черни. Той стисна ръката ми и аз видях дългите му тънки пръсти. Тук всички имаха тънки пръсти, фини пръсти. Имаха пръсти като моите, а моите бяха необичайни сред братята ми. Но аз не можех да мисля за това.
И зловеща възможност ми се привидя, че аз, бледият, този, който създаваше всички проблеми, този с тънките пръсти, съм бил откаран в добрата земя, където ми беше мястото. Но това беше твърде приказно, за да повярвам. Главата ме болеше. Виждах безмълвни проблясъци на намусените конници, които ме бяха заловили, на вонящия трюм на кораба, с който бях докаран в Константинопол, проблясъци на мършави, заети мъже, които се суетят, докато ме обработваха там. Боже мой, защо някой ме обичаше? За какво? Мариус Романус, защо ме обичаш?
Учителят се усмихна, като махна с ръка от вратата. Качулката беше вдигната около главата му, пурпурна рамка за фините му скули и свитите му устни. Очите ми се напълниха със сълзи.
Бяла мъгла се завихри около Учителя, когато вратата се затвори зад него. Нощта си отиваше. Но свещите все още горяха.
Влязохме в голяма стая и видях, че тя е пълна с бои, палитри с цветове и четки, стоящи в глинени буркани, готови за употреба. Големи бели квадрати плат – платна – чакаха боята. Тези момчета не правеха боите си с жълтък от яйце по почитания от времето начин. Те смесвали ярките фино смлени пигменти директно с кехлибарените масла. Големи лъскави капки цвят ме очакваха в малки палитри. Взех четката, когато ми я подадоха. Погледнах опънатия бял плат, върху който трябваше да рисувам.
– Не е от човешки ръце, – казах аз. Но какво означаваха тези думи? Вдигнах четката и започнах да рисувам него, този русокос мъж, който ме беше спасил от мрака и мизерията. Изхвъртях ръката с четката, потопих косъмчетата в бурканчетата със сметана, розово и бяло и поставих тези цветове върху любопитно еластичното платно. Но не можех да направя картина. Никаква картина не се получи!
– Не от човешки ръце! – Прошепнах. Пуснах четката. Положих ръце върху лицето си.
Потърсих думите на гръцки език. Когато ги произнесох, няколко от момчетата кимнаха, но не схванаха смисъла. Как можех да им обясня катастрофата? Погледнах към пръстите си. Какво беше станало с… Там всички спомени изгоряха и аз изведнъж останах Амадео.
– Не мога да го направя. – Загледах се в платното, в бъркотията от цветове.
– Може би, ако беше дърво, а не плат, щях да го направя. – Какво беше това, което можех да направя? Те не разбираха. Той не беше Живият господар, моят Учител, онзи русокосият, русокосият с ледено сините очи.
Но той беше моят Господар. И аз не можех да направя това нещо, което трябваше да бъде направено.
За да ме успокоят, за да ме разсеят, момчетата взеха четките си и бързо ме изумиха с картини, които се стичаха като поток от бързите им приложения на четката.
Лице на момче, бузи, устни, очи, да, и червеникаво-златиста коса в изобилие. Боже мой, това бях аз… това не беше платно, а огледало. Това беше този Амадео. Рикардо се зае да усъвършенства изражението, да задълбочи очите и да направи една магия на езика, така че да изглежда, че съм на път да проговоря. Каква беше тази необуздана магия, която караше едно момче да се появява от нищото, най-естествено, под небрежен ъгъл, със свъсени вежди и ивици небрежна коса над ухото?
Изглеждаше едновременно богохулно и красиво, тази флуидна, изоставена плътска фигура.
Рикардо изписваше буквите на гръцки. После захвърли четката. Той извика:
– Съвсем друга картина е намислил нашият Учител. – Той грабна рисунките.
Те ме развеждаха из къщата, „палацото“, както я наричаха, като ме учеха на думата с удоволствие.
Цялото място беше изпълнено с такива картини – по стените, по таваните, и платна, подредени едно до друго – извисяващи се картини, пълни с разрушени сгради, пречупени колони, буйна зеленина, далечни планини и безкраен поток от забързани хора със зачервени лица, с буйни коси и разкошни дрехи, винаги разрошени от вятъра.
Беше като големите чинии с плодове и меса, които изнасяха и поставяха пред мен. Безумен безпорядък, изобилие заради самото себе си, огромно заливане с цветове и форми. Беше като виното, твърде сладко и леко.
Назад към част 2 Напред към част 4
