Глава 18
Бяхме в града, град от тъмнокафяви и избледнели жълти камъни и глина. Бяха минали три години. Трябваше да е така. Знаех само, че сме в огромна тълпа от хора, облечени, забулени и изпокъсани – че усещах човешката пот, горещината на застоялия дъх и миризмата на човешки отпадъци и камилска тор, и че макар никой да не ни забелязваше, усещах пресата около нас, усещах как немити мъже се блъскат в мен и се блъскат пред мен, а пясъкът осоляваше въздуха тук, в стените на града, в тези тесни улички, точно както беше осолил въздуха в пустинята.
Хората се скупчваха в малките заоблени вратички, надничаха от прозорците горе. Саждите се смесваха с вечния пясък. Жените, които придърпваха воалите около лицата си, се вкопчваха една в друга, провирайки се покрай нас. Отпред чувах писъци и викове.
Изведнъж осъзнах, че тълпата е притисната толкова плътно около нас, че не можех да помръдна.
Отчаяно потърсих Мемнох.
Той беше точно до мен, наблюдаваше всичко спокойно, никой от нас не блестеше с някакъв предсмъртен блясък сред тези сиви и мръсни хора, тези обикновени създания на това ранно и сурово време.
– Не искам да го правя! – Казах, като се вкопчих в петите си, тласкан от тълпата, но се съпротивлявах. – Не мисля, че мога да го направя! Не мога да гледам, Мемнох, не, това не се изисква от мен. Не … Не искам да отивам по-нататък. Мемнох, пусни ме!
– Тихо, – каза той унило. – Почти сме стигнали до мястото, където Той ще мине.
С лявата си ръка около мен, притискайки ме защитно, той раздели тълпата пред нас, сякаш без усилие, докато не се озовахме в първата редица на онези, които чакаха на по-широката улица, докато процесията напредваше. Виковете бяха оглушителни.
Покрай нас се движеха римски войници, дрехите им бяха изцапани с пясък, лицата им бяха уморени, дори отегчени, мрачни. От другата страна на пътя, от другата страна на процесията, една красива жена с коса, покрита с дълъг бял воал, вдигна ръце и изкрещя.
Тя гледаше Божия син. Той се беше появил пред очите ѝ. Първо видях голямата напречна греда на разпятието, на раменете Му, стърчащи от двете Му страни, а после ръцете Му, вързани за гредата, висящи от въжетата, вече окапали от кръвта. Главата Му беше наведена; кафявата коса беше сплъстена и мръсна и покрита с грубия черен венец от тръни; зрителите бяха притиснати до стените от двете Му страни, някои Му се подиграваха, други мълчаха.
Едва имаше място да върви с товара си, дрехите Му бяха разкъсани, коленете Му бяха посинени и кървяха, но Той вървеше. Миризмата на урина се носеше от близките стени.
Той се запъти към нас, скрил лице, после падна, като едното му коляно се заби в камъните на улицата. Зад Него видях други, които носеха дългия стълб на кръста, който щеше да бъде забит в земята.
Веднага войниците до Него Го издърпаха нагоре. Те подпряха кръста на раменете Му. Лицето Му се виждаше на не повече от три метра от мястото, където стояхме, и Той погледна и двама ни. Обгорял от слънцето, с вдлъбнати бузи, с отворена и трепереща уста, с тъмни очи, широко отворени и втренчени в нас, Той гледаше без изражение, без призив. Кръвта се лееше от черните тръни, забити в челото Му; стичаше се на малки струйки в клепачите Му и по бузите Му. Гърдите Му бяха голи под разтворената парцалена дреха, която носеше, и бяха покрити със зрелите, червени ивици на бича!
– Боже мой! – Отново бях загубил всякаква воля; Мемнох ме държеше изправен, докато и двамата се взирахме в лицето на Бога. А тълпата, тълпата продължаваше да крещи и да ругае, да вика и да се бута; малки деца проглеждаха; жени плачеха. Други се смееха; огромно ужасно смрадливо множество под безмилостното слънце, което изпращаше лъчите си сред тесните, изцапани с урина стени!
Той се приближи! Познаваше ли ни? Той се разтрепери в агонията си, кръвта се стичаше по лицето му в треперещите му устни. Той се задъхваше, сякаш щеше да се удави, и видях, че дрехата върху раменете Му, под грубото дърво на гредата, беше напоена с кръв от бичуването. Не можеше да издържи още миг, но все пак Го бутнаха и Той застана точно пред нас, с очи надолу, с лице, мокро от пот и плувнала в него кръв, а после бавно се обърна и ме погледна.
Аз плачех неудържимо. На какво бях свидетел? Бруталност, неописуема във всяко време и място, но легендите и молитвите от детството ми се разпалиха с гротескна жизненост; усещах мириса на кръвта. Усещах я. Вампирът в мен я усещаше. Чувах хлиповете си, размахвах ръце.
– Боже мой!
В целия свят настъпи тишина. Хората крещяха и се бутаха, но не и в сферата, в която стояхме. Той стоеше там, загледан в мен и в Мемнох, излязъл от времето и задържащ момента в неговата пълнота, в неговата агония, докато гледаше и двама ни.
– Лестат – каза Той, а гласът му беше толкова слаб и разкъсан, че едва го чувах. – Искаш да го опиташ, нали?
– Господи, какво казваш? – Изкрещях, а думите ми бяха толкова пълни със сълзи, че едва ги контролирах.
– Кръвта. Опитай я. Вкуси кръвта на Христос. – И върху него се появи ужасна усмивка на примирение, почти гримаса, тялото му се гърчеше под огромната греда, а кръвта се стичаше свежо, сякаш с всеки дъх тръните се врязваха по-дълбоко в лицето му, а ивиците на гърдите Му започнаха да се раздуват в шевове, през които изтичаше кръв.
– Не, Боже мой! – Изкрещях, посегнах към Него и усетих крехките Му ръце, привързани към огромния кръст, болните Му, тънки ръце под разкъсаните ръкави, а кръвта пламтеше пред мен.
– Кръвта на Бога, Лестат – прошепна Той. – Помисли си за цялата човешка кръв, която се е вляла в устните ти. Нима моята кръв не е достойна? Страхуваш ли се?
Хлипайки, аз обгърнах шията Му с двете си ръце, с кокалчетата на пръстите на кръста, и целунах гърлото Му, а после устата ми се отвори без воля и борба и зъбите ми пронизаха плътта. Чух Го да стене, дълъг ехтящ стон, който сякаш се издигаше и изпълваше света със звука си, и кръвта заля устата ми.
Кръстът, гвоздеите, забити в китките, а не в ръцете Му, тялото Му, което се усуква и върти, сякаш в последните мигове ще избяга, и главата Му, която се удря в напречната греда, така че тръните се забиват в скалпа Му, а след това гвоздеите в краката Му, и очите Му се въртяха, ударът и ударът на чука, а после Светлината, огромната Светлина, която се издигаше, както се издигаше над балюстрадата на Небето, и изпълваше света, и заличаваше дори тази топла, твърда, сочна глътка кръв, която потъваше в мен.
Светлината, самата светлина и съществото в нея, По Негов образ и подобие! Светлината се отдалечаваше, бързо, безшумно, и оставяше след себе си дълъг тунел или пътека, а аз знаех, че пътят е пряк от Земята към Светлината.
Болка! Светлината изчезваше. Раздялата беше неописуема!
Бърз удар удари цялото ми тяло с пълна сила.
Бях хвърлен обратно в тълпата. Пясъкът заля очите ми. Писъците се надигнаха навсякъде около мен.
Кръвта беше на езика ми. Тя се стичаше от устните ми. Времето ме притискаше със задушаваща топлина. А Той беше пред нас, гледаше ни и сълзите се разливаха от очите Му, през кръвта, която вече Го покриваше.
– Боже мой, Боже мой, Боже мой! – Изкрещях, преглъщайки последната част от кръвта; изхлипах.
Жената от другата страна на пътя пламна във видимост. Изведнъж гласът ѝ се извиси над бълнуването и проклятията, над ужасната какофония от груби и безчувствени хора, които навсякъде се мъчат да свидетелстват.
– Боже мой! – Изкрещя тя, а гласът ѝ беше като тръба. Тя пристъпи на пътя му.
Застана пред Него, смъкна от косата си тънкия бял воал и го вдигна с двете си ръце пред лицето Му.
– Господи, Боже, това е Вероника – извика тя. – Спомни си Вероника. Дванадесет години страдах от кръвотечение и когато докоснах полите на дрехата Ти, бях изцелена.
– Нечистота, мръсотия! – Чуха се викове.
– Нарушител на закона, богохулник!
– Сине Божий, ти се осмеляваш!
– Нечист, нечист, нечист!
Виковете стават все по-безумни. Хората протягаха ръце към нея, но сякаш не желаеха да я докоснат.
Във въздуха към нея се изсипаха камъчета и камъни. Войниците бяха нерешителни, объркани и войнствени.
Но Въплътеният Бог, свил рамене под гредата, само я погледнал, а после казал:
– Да, Вероника, нежно, твоята завеса, любима моя, твоята завеса.
Бялата кърпа, девствена и тънка, тя разстла върху лицето Му, за да изтрие кръвта, потта, да успокои, да утеши, профилът Му се избистри за миг под белотата ѝ, а после, когато тя възнамеряваше да изтрие нежно, войниците я отдръпнаха и тя застана, вдигнала воала за всички в двете си ръце.
Лицето Му беше върху нея!
– Мемнох, виж! – Извиках. – Виж воала на Вероника!
Лицето беше пренесено, безупречно и съвършено, запечатано в плата така, както никой художник не би могъл да го предаде, сякаш воалът беше взел съвършения отпечатък на Христовия лик като съвременен фотоапарат, само че още по-ярък, сякаш тънък слой плът беше направил плътта на картината и кръвта беше направила картина, а очите бяха пламнали в плата свои дубликати и устните също бяха оставили своя въплътен отпечатък.
Всеки, който беше най-близо, видя приликата. Хората се блъскаха и бутаха срещу нас, за да я видят.
Надигнаха се писъци.
Ръката на Христос се изплъзна от въжето, което я свързваше с кръста, протегна се и взе воала от нея, а тя падна на колене и заплака, с ръце до лицето си. Войниците бяха омаяни, объркани, блъскаха тълпата с лакти, ръмжаха срещу онези, които се натискаха.
Христос се обърна и ми подаде воала.
– Вземи го, запази го! Скрий го, вземи го със себе си! – Той прошепна.
Хванах плата, ужасен, че мога да повредя или да размажа образа. Ръцете ми се протегнаха към него. Притиснах го плътно до гърдите си.
– Той има воала – извика някой. Избутаха ме назад.
– Вземете покривалото! – Една ръка се мъчеше да я изтръгне от мен.
Онези, които се хвърляха към нас, внезапно бяха блокирани от онези, които идваха отзад, за да видят зрелището, и ни избутваха безразсъдно от пътя си. Бяхме изтласкани назад от огромната вълна, претърколихме се през мръсните разкъсани тела, през шума, виковете и проклятията.
Процесията вече не се виждаше; виковете на „воала“ бяха безнадеждно далечни.
Сгънах я здраво, обърнах се и побягнах.
Не знаех къде е Мемнох; не знаех къде отивам. Тръгнах по тясната уличка и през друга, и друга, и друга, покрай мен се стичаха хора, безразлични към мен, на път за разпятието или просто провиращи се по обичайния си път.
Гърдите ми горяха от тичането, краката ми бяха в синини и разкъсани, отново вкусих кръвта Му и видях Светлината в ослепителна светкавица. Без да мога да виждам, стисках кърпата. Вдигнах я, пъхнах я в дрехата си и я стиснах здраво там. Никой нямаше да я вземе. Никой.
От устните ми се изтръгна ужасен плач. Погледнах нагоре. Небето се смени; синьото небе над Йерусалим, въздухът, изпълнен с пясък, се смени; вихърът милостиво ме заобиколи и Кръвта Христова потъна в гърдите и сърцето ми, обиколи сърцето ми, Светлината изпълни очите ми, двете ми ръце бяха притиснати здраво към сгънатия воал.
Вихърът ме понесе в тишина и спокойствие. С цялата си воля се принудих да погледна надолу, да посегна към дрехата си, която сега не беше моя дреха, а палто и риза – костюмът, който бях носил в снеговете на Ню Йорк, и под плата на жилетката, до ризата, усетих сгънатия воал! Струваше ми се, че вятърът ще разкъса дрехите ми! Щеше да изтръгне косата от главата ми. Но аз стисках здраво сгънатата кърпа, която лежеше на сигурно място до сърцето ми.
От земята се издигаше дим. Отново викове и писъци. Дали бяха по-страшни от виковете, заобикалящи Христос по пътя към Голгота?
Със силен, разтърсващ удар се ударих в стената и пода. Конете преминаха, копитата едва не улучиха главата ми, от камъните полетяха искри. Пред мен лежеше окървавена и умираща жена с очевидно счупен врат, от носа и ушите ѝ течеше кръв.
Хората бягаха във всички посоки. Отново миризмата на екскременти се смеси с кръвта.
Това беше град в състояние на война, войниците грабеха и влачеха невинните изпод арките, писъците отекваха като от безкрайни тавани, пламъците се приближаваха толкова близо, че попиваха косата ми.
– Воала, воала! – Казах и я усетих с ръка, сигурна, все още прибрана между жилетката и ризата ми. Кракът на един войник се изправи и ритна силно страната на лицето ми. И аз се строполих на камъните.
Погледнах нагоре. Изобщо не бях на улица. Намирах се в огромна куполна църква с галерия след галерия от римски арки и колони. Навсякъде около мен, на фона на блясъка на златните мозайки, сечеха мъже и жени. Конете ги тъпчеха. Тялото на едно дете се удари в стената над мен, черепът беше смазан, а малките крайници паднаха като отломки в краката ми. Конници се врязваха в бягащите, а мечовете им пронизваха раменете и ръцете. Силна експлозия на пламъци направи всичко светло като по пладне. През порталите бягаха мъже и жени. Но войниците ги преследваха.
Земята беше напоена с кръв. Кръвта напои света.
Навсякъде наоколо и високо над тях златните мозайки пламтяха с лица, които сега изглеждаха застинали от ужас, докато гледаха това клане. Светци и светци, и светци. Пламъците се издигаха и танцуваха. Гореха купища книги! Иконите бяха разбити на парчета, а статуите лежаха на купчини, тлеещи и почернели, а златото блестеше, докато го поглъщаха пламъците.
– Къде сме! – Извиках.
Гласът на Мемнох беше точно до мен. Той седеше събран до каменната стена.
– Хагия София, приятелю мой, – каза той. – Това е нищо, наистина. Това е само Четвъртият кръстоносен поход.
Протегнах лявата си ръка към него, без да искам да пусна воала с дясната.
– Това, което виждаш, са римските християни, които избиват гръцките християни. Това е всичко, което има в него. Египет и Светите земи за момента са забравени. На венецианците са дадени три дни, за да разграбят града. Това е политическо решение. Разбира се, всички те са били тук, за да си върнат Светите земи, където ние с теб сме били напоследък, но битката не е била на дневен ред и затова властите са пуснали войските в града. Християнин избива християнин. Римлянин срещу грък. Искаш ли да се разходим навън? Искаш ли да видиш повече от това? Сега милиони книги се губят завинаги. Ръкописи на гръцки, сирийски, етиопски и латински. Книги на Бога и книги на хората. Искаш ли да се разходиш сред манастирите, където монахините са изкарвани от килиите си от други християни и изнасилвани? Константинопол се разграбва. Това е нищо, повярвай ми, съвсем нищо.
Лежах на земята, плачех, опитвах се да затворя очи и да не виждам, но не можех да не виждам – мръщех се от звъна на копитата на конете, които бяха толкова опасно близо, задушавах се от миризмата на кръвта на мъртвото бебе, което лежеше до крака ми тежко и тромаво като нещо мокро от морето. Плаках и плаках. Близо до мен лежеше тялото на мъж с наполовина отрязана от шията глава, а кръвта се стичаше върху камъните.
Друга фигура се сгромоляса върху него, с изкривено коляно, с окървавена ръка, която се хващаше за нещо, което би ѝ дало опора, и намери само голото розово детско тяло, което захвърли настрани. Малката му главичка вече беше почти откъсната.
– Воала, – прошепнах аз.
– О, да, скъпоценният воал, – каза той. – Искаш ли да смениш обстановката? Можем да продължим. Можем да отидем в Мадрид и да се почерпим с авто-да-фе, знаеш ли какво е това, когато измъчват и изгарят живи евреите, които не искат да се обърнат към Христос?
Може би трябва да се върнем във Франция и да видим как катарите са избивани в Лангедок? Сигурно си чувал тези легенди, когато си растял. Ереста е била унищожена, знаеш, цялата ерес. Много успешна мисия от страна на отците доминиканци, които след това ще започнат с вещиците, естествено. Има толкова много възможности.
– Да предположим, че отидем в Германия и видим мъченическата смърт на анабаптистите. Или в Англия, за да наблюдаваме как кралица Мери изгаря онези, които са се обърнали срещу папата по време на управлението на баща ѝ Хенри. Ще ти разкажа една необикновена сцена, към която често се връщам. Страсбург, 1349 г. През февруари същата година там ще бъдат изгорени две хиляди евреи, обвинени за Черната смърт. Подобни неща ще се случат в цяла Европа…
– Аз знам историята, – извиках аз, опитвайки се да си поема дъх. – Знам!
– Да, но да я видиш е малко по-различно, нали? Както казах, това са дребни картофи. Единственото, което ще направи, е да раздели гръцките и римокатолическите католици завинаги.
– И тъй като Константинопол отслабва, тогава новият народ на книгата, мюсюлманите, ще се изсипят покрай отслабената отбрана в Европа. Искаш ли да видиш една от тези битки? Ако искаш, можем да отидем директно в двадесети век. Можем да отидем в Босна или Херцеговина, където сега се бият мюсюлмани и християни. Тези страни, Босна и Херцеговина, са имена, които днес са на устата на хората по улиците на Ню Йорк.
– И докато разглеждаме всички хора на Книгата – мюсюлмани, евреи, християни – защо не отидем в Южен Ирак и не се вслушаме във вика на гладуващите кюрди, чиито блата са пресушени и чийто народ е изтребван? Ако искаш, можем да се съсредоточим само върху разграбването на светите места – джамии, катедрали, църкви. Бихме могли да използваме този метод, за да стигнем чак до наши дни.
– Имай предвид, че нито едно от предложенията, които съм направил, не е включвало хора, които не вярват в Бог или Христос. Хората на Книгата, ето за какво става дума, Книгата, която започва с Единния Бог и продължава да се променя и развива.
– И днес, и тази вечер документи с неоценима стойност отиват в пламъци. Това е разгръщането на Сътворението; това е Еволюцията; това е осветено страдание от нечия страна със сигурност, защото всички тези хора, които виждаш тук, се покланят на един и същ Бог.
Не отговорих нищо.
Милостиво гласът му спря, но битката не спря. Последва експлозия. Пламъците се издигнаха толкова високо, че можех да видя светците на самия купол. В един миг целият великолепен обхват на базиликата пламна около мен – големият ѝ овал, редиците колони, огромните полуархиви, поддържащи купола отгоре. Светлината притъмня и отново избухна, когато виковете зазвучаха с нова сила.
След това затворих очи и легнах неподвижно, без да обръщам внимание на ритниците и краката, които дори ме прегазиха, притискайки за миг гърба ми, докато се движеха напред. Имах воала и лежах там, неподвижен.
– Може ли адът да е по-лош от това? – Попитах. Гласът ми беше слаб и не ми се струваше, че той може да ме чуе над шума на битката.
– Всъщност не знам, – каза той със същия интимен тон, сякаш това, което ни свързваше, пренасяше посланията ни помежду ни без усилие.
– Шеол ли е? – Попитах. – Могат ли душите да излязат?
Той не отговори.
– Мислиш ли, че бих водил тази битка с Него при някакви условия, ако душите не можеха? – Попита той, сякаш самата идея за вечен ад го обиждаше.
– Изведи ме оттук, моля те, – прошепнах аз. Бузата ми беше опряла в каменния под.
Миризмата на конски тор се смесваше с урина и кръв. Но виковете бяха най-лоши. Виковете и непрестанното тракане на метал!
– Мемнох, измъкни ме оттук! Кажи ми за какво е тази битка между теб и Него! Кажи ми правилата!
Мъчех се да седна, придърпвайки краката си, избърсвайки очите си с лявата си ръка, а дясната все още стискаше воала. Започнах да се задушавам от дима. Очите ми горяха.
– Кажи ми, какво имаше предвид, когато каза, че имаш нужда от мен, за да спечелиш битката? Каква е битката между теб и Него! Какво искаш от мен да направя? Как така ти си негов противник! Какво, в името на Бога, трябва да направя!
Погледнах нагоре. Той седеше отпуснат, вдигнал едното си коляно нагоре, със скръстени ръце, лицето му в един момент беше ясно, в следващия – пламенно, а в трети – бледо. Беше изцапан целият и изглеждаше доста отпуснат и в странна мизерия от лекота. Изражението му не беше нито горчиво, нито саркастично, а само замислено – застинало с траен израз, точно както бяха застинали лицата върху мозайките, които бяха безжизнени свидетели на същите събития.
– И така, преминаваме през толкова много войни? Оставяме след себе си толкова много кланета? Преминали сме през толкова много мъченичества, – каза той. – Но тогава не ти липсва въображение, Лестат.
– Остави ме да си почина, Мемнох. Отговори на въпросите ми. Аз не съм ангел, а само чудовище. Моля те, да вървим.
– Добре, – каза той. – Ще тръгнем сега. Всъщност ти беше смел, точно както си мислех, че ще бъдеш. Сълзите ти са обилни и идват от сърцето.
Не отговорих. Гърдите ми се повдигаха. Държах се за воала. Поставих лявата си ръка върху ухото си. Как можех да помръдна? Нима очаквах, че той ще ни отнесе във вихъра си? Дали вече имах крайници, които да се подчиняват на заповеди?
– Ще тръгнем, Лестат – каза той отново. Чух как вятърът се надига. Това беше вихърът и стените вече бяха отлетели назад. Притиснах ръката си към воала. Чух гласа му в ухото си: – Почивай сега.
Душите се въртяха около нас в мрака. Усетих как главата ми е опряна на рамото му, а вятърът разпилява косата ми. Затворих очи и видях как Божият син влиза в огромно обширно, тъмно и мрачно място. Лъчите на Светлината се излъчваха от малката му отчетлива фигура във всички посоки, осветявайки стотици борещи се човешки форми, форми на души, форми на духове.
– Шеол – мъчех се да кажа. Но ние бяхме във вихъра и това беше образ само на фона на чернотата на затворените ми очи. Светлината отново стана по-ярка, лъчите се сляха в един голям пламък, сякаш бях в самото й присъствие, и песните се издигнаха, по-силни и по-ясни, заглушавайки стенанията на душите около нас, докато смесването на стенания и песни не се превърна в същност на видението и същност на вихъра. И те бяха едно цяло.
Назад към част 19 Напред към част 21
