Глава 19
Лежах неподвижно някъде, на открито място, на скалистата земя. Имах воала. Усещах по-голямата му част, но не смеех да посегна вътре и да го извадя или разгледам.
Видях Мемнох, който стоеше на известно разстояние, в напълно прославен вид, с високо вдигнати и твърдо спуснати зад гърба му крила, и видях Въплътения Бог, възкръснал, с все още червени рани на глезените и на китките, но Той беше изкъпан и почистен и тялото Му беше от същия мащаб като това на Мемнох, тоест по-голямо от човешкото. Дрехите Му бяха бели и свежи, а тъмната Му коса все още бе богато оцветена от засъхналата кръв, но красиво сресана. Изглеждаше, че през епидермалните клетки на тялото Му се процежда повече светлина, отколкото преди разпъването Му, и Той излъчваше мощно сияние, което правеше сиянието на Мемнох малко по-слабо в сравнение с него. Но двамата не се бореха помежду си и в основата си бяха един и същи вид светлина.
Лежах там, гледах нагоре и слушах как спорят. И само с крайчеца на окото си – преди гласовете им да станат отчетливи за мен – видях, че това е бойно поле, осеяно с мъртъвци. Това не беше същото време като Четвъртия кръстоносен поход. Никой не трябваше да ми казва. Това беше по-ранна епопея, а телата носеха доспехите и дрехите, които бих могъл да свържа, ако ме попитат, може би с трети век, макар че не можех да бъда сигурен.
Това бяха ранни, ранни времена.
Мъртвите воняха. Въздухът беше изпълнен с пируващи насекоми и дори с няколко ниски, неудобни лешояди, които бяха дошли да разкъсат подутата отвратителна плът на войниците, а далеч от тях чувах гадния спор, ръмжене и лай на враждуващи вълци.
– Да, виждам! – Заяви гневно Мемнох. Говореше на език, който не беше нито английски, нито френски, но аз го разбирах отлично. – Вратата към рая е отворена за всички, които умират с разбиране и приемане на хармонията на творението и добротата на Бога! Но какво да кажем за останалите! Какво да кажем за милионите други!
– И още веднъж те питам – каза Божият син, – защо трябва да ме е грижа за другите! Онези, които умират, без да разберат, приемат и познаят Бога. Защо? Какво са те за мен?
– Твоите създадени деца, ето какво са те! Със способност за Небето, стига да могат да намерят пътя! А броят на изгубените надхвърля с милиарди онези малцина, които имат мъдростта, напътствието, опита, прозрението, дарбата. И ти го знаеш! Как можеш да оставиш толкова много хора да изчезнат отново в сенките на Шеол, да се разпаднат или да прегърнат земята, превръщайки се в зли духове? Не си ли дошъл да ги спасиш всички?
– Дойдох да спася тези, които искат да бъдат спасени! – Той каза. – Пак ти казвам, че това е цикъл, той е Естествен и за всяка душа, която сега безпрепятствено отива в Светлината на Небето, хиляди други трябва да се провалят. Каква е стойността на това да разбереш, да приемеш, да познаеш, да видиш красотата? Какво искаш да направя?
– Да помогнеш на изгубените души! Помогни им. Не ги оставяй във вихъра, не ги оставяй в Шеол да се борят хилядолетия наред, за да получат разбиране от това, което все още могат да видят на Земята! Ти направи нещата още по-лоши, ето какво направи!
– Как смееш!
– Ти го направи по-лошо! Погледни това бойно поле, а Кръстът Ти се появи в небето преди тази битка, а сега Кръстът Ти става емблема на империята! След смъртта на свидетелите, които са видели Твоето Кисен тяло, само една струйка от мъртвите е преминала в Светлината от Земята, а множество хора са изгубени в спорове, битки и недоразумения, тънат в мрак!
– Моята Светлина е за онези, които искат да я получат.
– Това не е достатъчно!
Въплътеният Бог удари силно Мемнох по лицето. Мемнох се свлече назад, а крилата му се разгънаха, сякаш рефлекторно, за да може да излети. Но те отново се успокоиха, няколко грациозни бели пера се завъртяха във въздуха и Мемнох вдигна ръка към отпечатъка от Божията ръка, който пламтеше отстрани на лицето му. Можех да видя отчетливо отпечатъка на ръката, кървавочервен като раните в глезените и в ръцете на Христос.
– Много добре – каза Въплътеният Бог. – Щом като те е грижа повече за тези изгубени души, отколкото за твоя Бог, нека жребият ти отреди да ги събереш! Нека Шеол бъде твоето царство! Събирай ги там с милиони и ги обучавай за Светлината. Казвам, че никой няма да се разпадне или разпадне извън твоята сила да го върнете към съществуването; казвам, че никой няма да бъде изгубен, но всички ще бъдат твоя отговорност, твои ученици, твои последователи, твои слуги.
– И до деня, в който Шеол ще е празен! До такъв ден, в който всички души ще се отправят директно към Небесните порти, ти си моят Противник, ти си моят Дявол, ти си Прокълнат да прекараш не по-малко от една трета от съществуването си на Земята, която толкова много обичаш, и не по-малко от една трета в Шеол или Ада, както и да го наречеш, твоето Царство. И само от време на време по моя милост можеш да влезеш в Рая и гледай, когато го направиш, да имаш ангелската си форма! На Земята нека те виждат като демон! Богът-звяр – Богът на танците, пиенето, пиршеството, плътта и всички неща, които обичаш достатъчно, за да Ме предизвикваш. Нека те видят като такъв, ако искаш да имаш власт, и крилата ти да са с цвета на сажди и пепел, и краката ти да са като на козел, сякаш си самият Пан! Или само като човек, да, Аз ти давам тази милост, за да бъдеш човек сред тях, щом смяташ, че е толкова достойно начинание да бъдеш човек. Но ангел сред тях, не! Никога!
– Няма да използваш Ангелската си форма, за да ги объркваш и заблуждаваш, да ги заслепяваш или да ги унижаваш. Ти и твоите Наблюдатели сте правили това достатъчно. Но гледай, когато влизаш през портите ми, да си облечен както подобава за мен, крилата ти да са като сняг, както и одеждите ти. Не забравяй да бъдеш себе си в моето царство!
– Мога да го направя! – Каза Мемнох. – Мога да ги науча; мога да ги напътствам. Позволи ми да управлявам Ада, както аз реша да го управлявам, и аз мога да ги върна за Небето; мога да отменя всичко, което твоят Естествен цикъл им е причинил на Земята.
– Добре, тогава бих искал да видя как ще го направиш! – Каза Божият син.
– Тогава ми изпрати още души чрез твоето пречистване. Напред. Увеличи Славата ми. Увеличи Бене ха елохим. Небето е безкрайно и приветства твоите усилия.
– Но ти не се връщаш у дома завинаги, докато задачата не бъде изпълнена, докато преходът от Земята към Небето не обхване всички онези, които умират, или докато самият свят не бъде унищожен… докато еволюцията не се развие до степен, в която Шеол, по една или друга причина, е празен, а помни думите ми, Мемнох, това време може никога да не настъпи! Не съм обещал край на развитието на Вселената! Така че ти предстои дълъг престой сред Прокълнатите.
– А на Земята? Какви са моите сили? Кози бог или човек, какво мога да направя?
– Това, което трябва да направиш! Предупреждавай хората. Предупреди ги, за да дойдат при мен, а не в Шеол.
– И мога да направя това по моя начин? Като им разкажа какъв безмилостен Бог си и че да убиваш в твое име е порочно, и че страданието изкривява и изкривява и проклина жертвите си по-често, отколкото ги спасява? Мога ли да им кажа истината? Че ако отидат при теб, ще се откажат от твоите религии, от твоите свещени войни и от твоето величествено мъченичество? Че ще се опитат да разберат какво им казва тайната на плътта, какво им казва екстазът на любовта? Ти ми даваш разрешение? Даваш ми разрешение да им кажа истината?
– Кажи им каквото искаш! И във всеки случай, в който ги отблъскваш от моите църкви, от моите откровения, колкото и неразбрани и изопачени да са те – във всеки случай, в който ги отблъскваш, рискуваш още един ученик в твоето адско училище, още една душа, която трябва да поправиш. Твоят ад ще бъде претъпкан до краен предел!
– Не заради моите дела, Господи, – каза Мемнох. – Той ще бъде препълнен до краен предел, но това ще стане благодарение на теб!
– Ти се осмеляваш!
– Остави го да се развие, Господи, както си казал, че винаги трябва да се развие. Само че сега аз съм част от него и Адът е част от него. И ще ми дадеш ли онези ангели, които вярват като мен и ще работят за мен, и ще понасят същия мрак с мен?
– Не! Няма да ти дам нито един ангелски дух! Набери своите помощници от самите земни души. Направи ги свои демони! Наблюдателите, които паднаха заедно с теб, се разкайват. Няма да ти дам никого. Ти си ангел. Бъди сам.
– Много добре, аз съм сам. Ако искаш, прегърни ме в земната ми форма, но аз все пак ще възтържествувам. Ще доведа повече души през Шеол до Небето, отколкото ти ще доведеш през пряката си Врата. Ще доведа повече поправени души, възпяващи Рая, отколкото ти някога ще събереш през тесния си тунел. Аз съм този, който ще изпълни Небето и ще възвеличи славата ти. Ще видиш.
Те замълчаха, Мемнох в ярост, и Въплътеният Бог в ярост, или поне така изглеждаше, двете фигури стояха една срещу друга, и двете еднакви по размер, само че крилата на Мемнох се разперваха назад и навън в подобие на форма на сила, а от Въплътения Бог излизаше по-мощната, сърцераздирателно красива Светлина.
Изведнъж Въплътеният Бог се усмихна.
– Така или иначе аз триумфирам, нали? – Попита Бог.
– Проклинам те! – Каза Мемнох.
– Не, не проклинаш – каза Бог тъжно и нежно. Той протегна ръка, докосна лицето на Мемнох и отпечатъкът от гневната Му ръка изчезна от ангелската кожа. Въплътеният Бог се наведе напред и целуна Мемнох по устата.
– Обичам те, мой храбър противник! – Той каза. – Добре е, че те създадох, така добре, както и всички останали, които съм създал. Доведи душите при мен. Ти си само част от цикъла, част от Природата, също толкова чудна, колкото мълнията или изригването на голям вулкан, колкото звездата, която избухва внезапно, на километри и километри в галактиките, така че да минат хиляди години, преди тези на Земята да видят нейната светлина.
– Ти си безмилостен Боже – каза Мемнох, отказвайки да отстъпи и на йота. – Ще ги науча да ти прощават това, което си – величествен, безкрайно съзидателен и несъвършен.
Въплътеният Бог се засмя тихо и отново целуна Мемнох по челото.
– Аз съм мъдър Бог и търпелив Бог, – каза Той. – Аз съм Този, Който те е създал.
Образите изчезнаха. Те дори не избледняха. Те просто изчезнаха.
Лежах сам на бойното поле.
Миризмата беше пласт от газове, надвиснал над мен, който тровеше всеки мой дъх.
Докъдето стигаше погледът ми, бяха мъртви мъже.
Един шум ме стресна. Тънката, задъхана фигура на вълк се приближи до мен и се насочи към мен с наведена глава. Спрях се. Видях тесните му наведени очи, докато изпъваше високомерно муцуната си към мен. Усетих горещия му дъх. Извърнах лицето си настрани. Чух го да души по ухото ми, по косата ми. Чух дълбоко ръмжене от негова страна. Просто затворих очи и с дясната си ръка в палтото си напипах воала.
Зъбите му се впиха във врата ми. Мигновено се обърнах, изправих се и блъснах вълка назад, пратих го да се мята, да ридае и накрая да се отскубне от мен. Затича се през телата на мъртвите.
Поех си дълбоко дъх. Осъзнах, че небето над главата ми е дневното небе на Земята, и погледнах белите облаци, простите бели облаци и неясния далечен хоризонт под тях, и се заслушах в бурята на насекомите – комарите и мухите, които се надигаха и се въртяха тук и там над телата, и големите гърбави грозни лешояди, които се разхождаха на пръсти из пиршеството.
Отдалеч се чуваше човешки плач.
Но небето беше великолепно чисто. Облаците се раздвижиха така, че освободиха слънцето в цялата му мощ, и надолу по ръцете и лицето ми, по газообразните и експлодиращи тела около мен, се спусна топлина.
Мисля, че сигурно съм изгубил съзнание. Исках да го направя. Исках да падна отново по гръб на земята, да се преобърна и да легна с чело срещу нея, да вмъкна ръка в палтото си и да усетя, че воалът е там.
Назад към част 20 Напред към част 22
