Глава 23
Останах в безсъзнание цели двадесет и четири часа, а се събудих едва когато слънцето се скри зад зимното небе на следващата вечер.
Върху дървения сандък бяха изложени хубави дрехи за мен, както и чифт собствени обувки.
Опитах се да си представя кой е направил този избор измежду всичко, което Дейвид беше изпратил по-рано за мен от близкия хотел. Със сигурност той беше логичният избор. И се усмихнах, като си помислих колко често в живота си с Дейвид бяхме напълно заплетени в приключението с дрехите.
Но виждате ли, ако един вампир пропусне подробности като дрехите, историята няма смисъл.
Дори най-грандиозните митични герои – ако са от плът и кръв – трябва да се притесняват за ремъците на сандалите.
С пълна сила ме порази фактът, че се бях върнал от царството, където дрехите променяха формата си по волята на облечените. Че бях покрит с мръсотия и наистина имах само една обувка.
Изправих се, напълно нащрек, свалих внимателно воала, без да го разгъвам и без да се опитвам да го погледна, макар че ми се струваше, че виждам тъмния образ през плата. Внимателно свалих всичките си дрехи, а после ги подредих заедно върху одеялото, така че да не се загуби нито една игличка, която не трябваше да се губи. А после влязох в близката баня – обичайната камера от плочки и свирепа пара – и се изкъпах като човек, който се кръщава в река Йордан. Дейвид ми беше приготвил всички необходими аксесоари – гребени, четки, ножици. Вампирите не се нуждаят от почти нищо друго, наистина.
През цялото време вратата на банята беше отворена. Ако някой дръзнеше да влезе в спалнята, щях да скоча от парния душ и да му заповядам да излезе.
Най-сетне и аз самият излязох, мокър и чист, сресах косата си, подсуших се внимателно и облякох всичките си свежи дрехи отвътре навън, тоест от копринените шорти и долнище на ризата и черните чорапи до чистите вълнени панталони, ризата, жилетката и двуредния блейзър на синия костюм.
След това се наведох и вдигнах сгънатия воал. Държах го, без да смея да го отворя.
Но можех да видя тъмнината от другата страна на плата. Този път бях сигурен. Поставих воала в жилетката си, като я закопчах плътно.
Погледнах се в огледалото. Беше луд в костюм на „Брукс Брадърс“, демон с диви, безумни руси кичури, яката му беше отворена, гледаше с едно ужасно око себе си в огледалото.
Окото, Боже мой, окото!
Пръстите ми се придвижиха нагоре, за да разгледат празното гнездо, леко набръчканите клепачи, които се опитваха да го затворят. Какво да правя, какво да правя. Ако имах само една черна лепенка, джентълменска лепенка.
Но нямах.
Лицето ми беше осквернено от липсващото око. Осъзнах, че се треса жестоко. Дейвид ми беше оставил една от моите широки, подобни на шал връзки, от виолетова коприна, и я увих около яката си, като я направих да стои като стара яка, много твърда, а шалът я обгръщаше със слой след слой, както може да се види на някой портрет на Бетховен.
Прибрах краищата на шала в жилетката. В огледалото окото ми пламна във виолетово с виолетовото на шала. Видях чернотата от лявата страна, накарах се да я погледна, а не просто да я компенсирам.
Нахлузих обувките си, загледах се в съсипаните дрехи, събрах няколко парченца прах и изсъхнали листа и положих всичко това внимателно върху одеялото, така че да се загуби колкото се може по-малко, а после излязох в коридора.
В апартамента беше сладко топло и изпълнено с популярен, но не прекалено силен тамян – нещо, което ме накара да си спомня за старите католически църкви, когато олтарникът размахваше сребърната кадилница на края на веригата си.
Когато влязох в хола, видях тримата много ясно, разположени в радостно осветеното пространство, а равномерното осветление беше огледало на нощните стени, отвъд които снегът продължаваше да се спуска над Ню Йорк. Исках да видя снега. Минах покрай тях и насочих окото си към стъклото. Целият покрив на църквата „Св. Патрик“ беше побелял от пресен сняг, стръмните кули се отърсваха от него, колкото можеха, макар че всяка частица орнамент беше украсена в бяло. Улицата представляваше непроходима бяла долина. Нима бяха спрели да я чистят?
Хората от Ню Йорк се движеха долу. Дали това бяха само живите? Загледах се с дясното си око. Виждах само това, което ми се струваше, че е живо.
Прегледах покрива на църквата почти панически, внезапно, очаквайки да видя гаргата, навита в произведението на изкуството, и да открия, че гаргата е жива и ме наблюдава.
Но нямах усещане за никого, освен за тези в стаята, които обичах, които търпеливо чакаха мен и моето мелодраматично и самовнушително мълчание.
Обърнах се. Арманд отново се беше облякъл във висша мода от кадифе и бродирани дантели, от типа „романтична нова визия“, която можеше да се намери във всеки от магазините в дълбоката пукнатина под нас. Кестенявата му коса беше свободна и неподстригана и висеше надолу по начина, по който го правеше в отдавна отминалите векове, когато като сатанински светия на парижките вампири не би си позволил суетата да отреже и един кичур от нея. Само че тя беше чиста, блестящо чиста, кестенява на светлината и на фона на тъмния кървавочервен цвят на палтото му. А там ме гледаха тъжните му и винаги младежки очи, гладките момчешки бузи, ангелската уста. Той седеше на масата, сдържан, изпълнен с любов и любопитство, и дори с някакво смътно смирение, което сякаш казваше: Остави настрана всички наши спорове. Аз съм тук заради теб.
– Да – казах на глас. – Благодаря ти.
Дейвид седеше там, здравият кафявокос млад мъж, сочен за гледане, какъвто беше от нощта, когато го направих един от нас. Носеше английския си туид с кожени лакти, жилетка, закопчана плътно като моята, и кашмирен шал, предпазващ врата му от студа, към който може би при цялата си сила все още не беше свикнал истински.
Странно е как усещаме студа. Можеш да го игнорираш. А после изведнъж можеш да го приемеш лично.
Моята лъчезарна Дора седеше до мен, срещу Арманд, а Дейвид седеше с лице към мен между тях.
Така ми оставаше столът с гръб към стъклото и небето, ако исках. Загледах се в него.
Толкова прост предмет, черен лакиран стол, ориенталски дизайн, смътно китайски, предимно функционален, очевидно скъп.
Дора се изправи, краката ѝ сякаш се разгънаха под нея. Носеше тънка, дълга рокля от бургундска коприна, просто една обикновена рокля, изкуствената топлина я обгръщаше очевидно и я пазеше. Ръцете ѝ бяха голи и бели. Лицето ѝ беше изпълнено с тревога, „шапката“ ѝ от лъскава черна коса правеше две точки от двете страни на лицето, по средата на бузата, модната преди осемдесет години и днес прическа боб. Очите ѝ бяха като на сова и бяха пълни с любов.
– Какво стана, Лестат? – Каза тя. – О, моля те, моля те, разкажи ни.
– Къде е другото ти око? – Попита Арманд. Това беше точно такъв въпрос, какъвто той би задал. Той не беше се изправил на крака. Дейвид, англичанинът, беше станал, просто защото Дора беше станала, но Арманд седеше и ме гледаше, задавайки директния въпрос.
– Какво се случи с него? Все още ли го имаш?
Погледнах Дора.
– Можеха да спасят това око – казах аз, цитирайки нейната история за чичо Мики, гангстерите и окото, – ако само онези гангстери не го бяха настъпили!
– Какво искаш да кажеш? – Каза тя.
– Не знам дали са стъпили върху окото ми, – казах аз, раздразнен от треперенето в гласа ми.
Драматизмът на гласа ми.
– Те не бяха гангстери, а призраци, и аз избягах, и оставих окото си. Това беше единственият ми шанс. Оставих го на стъпалото. Може би го размазаха с плосък предмет или го размазаха като капка мазнина, не знам. Чичо Мики ли беше погребан със стъкленото си око?
– Да, мисля, че е така, – каза Дора в захлас. – Никой никога не ми е казвал.
Усещах как другите двама я сканират, как Арманд сканира мен, как улавят образите на чичо Мики, наръган до смърт в бар „Корона“ на улица „Магазин“, и на гангстера с острата обувка, смачкал окото на чичо Мики.
Дора изтръпна.
– Какво ти се е случило?
– Преместила си нещата на Роджър? – Попитах. – Почти всички?
– Да, те са в параклиса на „Света Елизабет“, на сигурно място, – каза Дора. „Света Елизабет“. Това беше името на сиропиталището през целия му живот. Никога преди не я бях чувала да го казва. – Никой дори няма да си помисли да търси там. Пресата вече не се интересува от мен. Враговете му обикалят като лешояди около корпоративните му връзки; зануляват банковите му сметки и плаващите банкови преводи, и сейфовете, убиват за този или онзи ключ. Сред близките му дъщеря му е обявена за случайна, маловажна, съсипана. Няма значение.
– Благодаря на Бога за това, – казах аз. – Казахте ли им, че е мъртъв? Ще приключи ли скоро всичко това, неговата история, и каква роля трябва да изиграеш в нея?
– Намериха главата му, – каза Арманд тихо.
С приглушен глас той обясни. Кучетата бяха измъкнали главата от купчина боклук и се бяха борили за нея под един мост. В продължение на час един старец гледал, като се греел край огъня, и после постепенно разбрал, че това е човешка глава, за която кучетата се биели и я хапели, и занесли главата на съответните власти, а чрез генетичните изследвания на косата и кожата открили, че това е Роджър. Зъбните плочки не помогнаха. Зъбите на Роджър бяха перфектни. Оставаше само Дора да го идентифицира.
– Сигурно е искал да го намерят – казах аз.
– Защо го казваш? – Попита Дейвид. – Къде си бил?
– Видях майка ти, – казах на Дора. – Видях русата ѝ коса и сините ѝ очи. Няма да мине много време и те ще бъдат в рая.
– Какво, по дяволите, казваш, скъпи мой? – Попита тя. – Моят ангел? Какво ми казваш?
– Седнете, всички вие. Ще ви разкажа цялата приказка. Слушайте всичко, което казвам, без да ме прекъсвате. Не, не искам да седя, не и с гръб към небето, вихрушката, снега и църквата. Не, ще се разхождам напред-назад и ще слушам това, което имам да ви кажа.
– Запомнете това. Всяка дума от това се случи с мен! Можеше да бъда измамен. Можеше да бъда измамен. Но това е, което видях с очите си и чух с ушите си!
Разказах им всичко, от самото, самото начало, някои неща, които всеки от тях вече беше чувал, но които всички заедно никога не бяха чували – от първия ми фатален поглед към Роджър и любовта ми към неговата нагла белозъба усмивка и виновни, блестящи черни очи – чак до момента, в който се подадох през вратата на апартамента снощи.
Разказах им всичко. Всяка дума, изречена от Мемнох и въплътения Бог.
Всичко, което бях видял в Рая, в Ада и на Земята. Разказах им за миризмата и цветовете на Йерусалим. Разказвах им, разказвах им и разказвах…
Разказът погълна нощта. Погълна часовете, докато се разхождах, бълнувах, повтарях онези части, които исках да са точно както трябва, етапите на еволюцията, които бяха шокирали ангелите, и огромните библиотеки на Рая, и прасковеното дърво с цвят и плод, и Бог, и войникът, който лежи по гръб в Ада и отказва да се предаде. Описах им детайлите от интериора на Хаджи София. Говорих им за голите мъже на бойното поле. Отново и отново описвах Ада. Описах Рая. Повторих последната си реч, че не мога да помогна на Мемнох, не мога да преподавам в това училище!
Те ме гледаха в пълно мълчание.
– Имаш ли воала? – Попита Дора, а устните ѝ трепереха. – Все още ли го имаш?
Толкова нежно беше наклонила глава, сякаш мигновено щеше да ми прости, ако кажех: „Не, загубих го на улицата, дадох го на просяк“!
– Воалът не доказва нищо – казах аз. – Каквото и да има на воала, то не означава нищо! Всеки, който може да прави подобни илюзии, може да направи воал! Той не доказва нито истината, нито лъжата, нито измамата, нито чародейството, нито теологията.
– Когато беше в Ада – попита тя, толкова любезно, толкова нежно, бялото й лице блестеше в топлината на лампата, – каза ли на Роджър, че имаш воал?
– Не, Мемнох не ми позволи. И го видях само за минута, разбираш ли, в една секунда беше по един начин, а после по друг. Но той отива нагоре, знам, че е така, отива, защото е умен и е разбрал, а Тери ще отиде с него! Те ще бъдат в прегръдките на Бога, освен ако Бог не е евтин магьосник и всичко това не е било лъжа, но лъжа за какво? С каква цел?
– Ти не вярваш в това, което Мемнох поиска от теб? – Попита Арманд.
Едва в този момент осъзнах колко е разтърсен, колко прилича на момчето, което трябва да е бил, когато го направиха вампир, колко е млад и изпълнен със земна благодат. Той искаше това да е истина!
– О, да, искам! – Казах. – Повярвах му, но всичко това може да е лъжа, не виждаш ли?
– Не почувства ли, че това е истина – попита Арманд, – че той има нужда от теб?
– Какво? – Попитах. – Връщаме се към това, да спорим дали когато служим на Сатаната, служим на Бога или не? Ти и Луи спорите за това в Театъра на вампирите, ако сме деца на Сатаната, деца на Бога ли сме?
– Да! – Каза Арманд. – Ти повярва ли му?
– Да. Не. Не знам, – казах аз. – Не знам! – Изкрещях го. – Мразя Бога толкова силно, колкото никога не съм го мразил. Възмущавам се и от двамата, да ги проклинат!
– А Христос? – Попита Дора, а очите ѝ се напълниха със сълзи. – Той съжаляваше ли за нас?
– Да, по свой начин. Да. Може би. Може би. Кой знае! Но Той не премина през страстите като самотен човек, както Го бе молил Мемнох, а носеше кръста Си като въплътен Бог. Казвам ви, че техните правила не са нашите правила! Ние сме измислили по-добри правила! Ние сме в ръцете на безумни неща!
Тя избухна в тихи, скръбни викове.
– Защо никога, никога няма да разберем? – извика тя.
– Не знам! – Заявих. – Знам, че са били там, че са ми се явили, че са ми позволили да ги видя. И все пак не знам!
Дейвид се мръщеше, мръщеше се по-скоро така, както Мемнох можеше да се мръщи, дълбоко замислен.
Тогава той попита:
– И ако всичко това е било поредица от образи и трикове, неща, извлечени от сърцето и ума ти, каква е била целта? Ако не е било директно предложение да станеш негов лейтенант или принц, тогава какъв би могъл да бъде мотивът?
– Какво мислиш? – Попитах. – Те са ми хвърлили око! Казвам ти, че нито една дума от това не е лъжа от мен. Имат ми проклетото око, по дяволите. Не знам за какво е било всичко това, освен ако не е било вярно, абсолютно вярно до последната сричка.
– Знаем, че вярваш, че е вярно, – каза Арманд. – Да, вярваш го напълно. Ти си свидетел. Аз вярвам, че е вярно. През цялото си дълго скитане из долината на смъртта вярвах, че е истина!
– Не бъди обикновен глупак, – казах с горчивина.
Но виждах пламъка в лицето на Арманд; виждах екстаза и скръбта в очите му. Виждах как цялата му форма е галванизирана от вярата, от обръщането.
– Дрехите – каза Дейвид замислено, спокойно, – в другата стая. Събрал си ги всичките и доказателствата ще разкажат някаква научна история.
– Престани да мислиш като учен. Това са Същества, които играят на игра, която само те могат да разберат. Какво им е да карат борови иглички и мръсотия да полепват по дрехите ми, но да, аз спасих тези реликви, да, спасих всичко, освен проклетото си око, което оставих на стъпалата на Ада, за да мога да се измъкна. Аз също искам да анализирам доказателствата върху тези дрехи. Аз също искам да знам коя е гората, в която съм ходил и съм го слушал!
– Позволиха ти да излезеш – каза Дейвид.
– Ако можеше да видиш лицето му, когато видя онова око на стъпалото, – казах аз.
– Какво беше това на лицето му? – Попита Дора.
– Ужас, ужас, че се е случило такова нещо. Виждаш ли, когато посегна към мен, мисля, че двата му пръста, ето така, влязоха в очната ябълка, прескачайки целта. Той просто е искал да ме хване за косата. Но когато пръстите му навлязоха в гнездото, той с ужас се опита да ги извади и окото излезе, разля се по лицето ми, а той се ужаси!
– Ти го обичаш – каза Арманд с приглушен глас.
– Обичам го. Да, мисля, че той е прав за всичко. Но аз не вярвам в нищо!
– Защо не прие? – Попита Арманд. – Защо не му даде душата си?
О, колко невинно звучеше това, как идваше от сърцето му, древно и детско, сърце, толкова необикновено силно, че бяха нужни стотици години, за да стане безопасно да бие в компанията на смъртни сърца.
Дяволче, Арманд!
– Защо не прие! – Помоли той.
– Позволиха ти да избягаш и имаха цел – каза Дейвид. – Беше като видението, което видях в кафенето.
– Да, и те имаха цел, – казах аз. – Но аз ли победих тяхната цел? – Погледнах към него за отговор, той беше мъдрият, старият на човешки години. – Дейвид, победих ли ги, когато те извадих от живота? Победих ли ги по някакъв друг начин? О, ако само можех да си спомня, техните гласове в началото. Отмъщението. Някой каза, че това не е било просто отмъщение. Но това бяха онези фрагменти. Сега не мога да си спомня. Какво се е случило! Ще се върнат ли те за мен?
Отново се разплаках. Глупаво. Паднах отново да описвам Мемнох, във всичките му форми, дори Обикновения човек, който беше толкова необикновен в пропорциите си, призрачните стъпки, крилете, дима, славата на Небето, пеенето на ангелите…
– Сапфиричен… – Прошепнах.
– Тези повърхности, всички неща, които пророците видяха и обсипаха в книгите си с думи като топаз и берил, огън и злато, лед и сняг, и всичко това беше там… и Той каза: „Пий Моята кръв“!. Аз го направих!
Те се приближиха до мен. Бях ги изплашил. Бях твърде шумен, твърде луд, твърде обладан.
Те застанаха около мен, ръцете им бяха срещу мен, нейните огненобели човешки ръце, най-топлите, най-сладките от всички, а тъмното чело на Дейвид се притисна към лицето ми.
– Ако ми позволиш – каза Арманд, а пръстите му се плъзнаха до яката ми, – ако ми позволиш да пия, тогава ще знам…
– Не, единственото, което ще знаеш, е, че вярвам на това, което видях, това е всичко, – казах аз.
– Не – каза той, като поклати глава. – Ще позная кръвта на Христос, ако я вкуся.
Поклатих глава.
– Отдалечете се от мен. Дори не знам как ще изглежда воала. Дали ще прилича на нещо, с което съм избърсвал кръвната си пот насън, докато съм сънувал? Отдалечи се.
Те се подчиниха. Бяха свободен триъгълник. Аз бях с гръб към вътрешната стена, така че да виждам снега от лявата си страна, макар че сега трябваше да обърна главата си наляво, за да го направя. Погледнах ги. Дясната ми ръка бръкна в жилетката ми, извади дебелия памук и аз усетих нещо, нещо мъничко и странно, което не можех да им обясня, нито да изразя с думи дори за себе си, усетих тъканта, тази тъкан от плат, тази древна тъкан!
Извадих воала, без да гледам себе си, и го вдигнах, сякаш бях Вероника, която го показваше на тълпата.
В стаята настъпи тишина. Неподвижност.
После видях как Арманд падна на колене. А Дора нададе дългия си, жален вик.
– Боже мой – каза Дейвид.
Разтреперан, спуснах воала, който все още държах широко разтворена с двете си ръце, и го обърнах така, че да видя отражението на воала в тъмното стъкло на фона на снега, сякаш беше Горгона и щеше да ме убие.
Лицето му! Лицето му се взриви във воала. Погледнах надолу. Въплътеният Бог ме гледаше от най-малкия детайл, изпипан в плата, не нарисуван, не оцветен, не ушит или нарисуван, а взривен в самите влакна, Лицето Му, Лицето на Бога в този миг, което капеше с кръв от трънения Му венец.
– Да, – прошепнах аз. – Да, да. – Паднах на колене. – О, да, толкова пълно, до последния детайл.
Усетих как тя взе воала. Щях да го изтръгна обратно, ако някой от тях се опиташе. Но в малката ѝ ръка го поверих, а тя го вдигна сега, като се въртеше насам-натам, така че всички ние можехме да видим тъмните му очи, блестящи от плата!
– Това е Бог! – изкрещя тя. – Това е воала на Вероника! – Викът ѝ стана триумфален, а после се изпълни с радост. – Господи, Ти си го направил! Ти ми даде Покривалото!
И тя започна да се смее, като човек, който е видял всички видения, които човек може да издържи да види, танцувайки в кръг, с високо вдигнат воал, пеейки един слог отново и отново.
Арманд беше съкрушен, сломен, на колене, а кървавите сълзи се стичаха право по бузите му, ужасни ивици по бялата плът.
Смирен и объркан, Дейвид само гледаше. Внимателно изучаваше воала, който се движеше във въздуха, а ръцете ѝ все още го разпъваха широко. Внимателно изучаваше лицето ми.
Той изучаваше сгърчената, съкрушена, ридаеща фигура на Арманд, изгубеното дете в изящното си кадифе и дантела, които сега бяха изцапани от сълзите му.
– Лестат – извика Дора с бликнали сълзи, – ти ми донесе Лицето на моя Бог! Ти го донесе на всички нас. Не виждаш ли? Мемнох е изгубен! Мемнох беше победен. Бог победи! Бог използвал Мемнох за своите цели, въвел Мемнох в лабиринта, който Мемнох сам замислил. Бог триумфира!
– Не, Дора, не! Не можеш да повярваш в това, – изкрещях аз. – Ами ако това не е истина? Ами ако всичко това е било куп трикове. Дора!
Тя се стрелна покрай мен по коридора и излезе през вратата. Ние тримата стояхме зашеметени. Чувахме как асансьорът се спуска. Тя имаше воала!
– Дейвид, какво ще направи тя? Дейвид, помогни ми.
– Кой може да ни помогне сега? – Попита Дейвид, но това беше без убеденост или горчивина, само онова размишление, онова безкрайно размишление.
– Арманд, вземи се в ръце. Не можеш да се предадеш на това, – каза той.
Гласът му беше тъжен.
Но Арманд беше изгубен.
– Защо? – Попита Арманд. Сега той беше само дете, което беше на колене. – Защо?
Така трябва да е изглеждал преди векове, когато Мариус е дошъл да го освободи от венецианските му похитители – момче, държано за похот, момче, доведено в двореца на немъртвите.
– Защо не мога да повярвам? О, Боже мой, вярвам в това. Това е лицето на Христос!
Той се изправи на крака, пиянски, а после се движеше бавно, упорито, стъпка по стъпка, след нея.
Когато стигнахме до улицата, тя вече стоеше с викове пред вратите на катедралата.
– Отворете вратите! Отворете църквата. Аз имам воала. – С десния си крак ритна бронзовата врата. Около нея се събраха смъртни, които шушукаха.
– Воала, воала! – Те се взираха в нея, докато тя спря, за да се обърне и да го покаже още веднъж.
След това всички заудряха по вратите.
Небето над нас се озари от настъпващото слънце, далеч, далеч в пастта на зимата, но все пак издигащо се по неизбежния си път, за да ни залее с фаталната си бяла светлина, ако не потърсим убежище.
– Отворете вратите! – Изкрещя тя.
От всички посоки прииждаха хора, които се задъхваха, падаха на колене, когато виждаха воала.
– Идете – каза Арманд, – потърсете убежище сега, преди да е станало твърде късно. Дейвид, вземи го, върви.
– А ти какво ще правиш? – Поисках аз.
– Аз ще свидетелствам. Ще стоя тук с протегнати ръце – извика той, – и когато слънцето изгрее, смъртта ми ще потвърди чудото.
Могъщите врати най-сетне се отваряха. Облечените в тъмни дрехи фигури се отдръпнаха в изумление. Първият отблясък на сребърна светлина освети воала, а след това отвътре дойдоха по-топлите, жълти електрически светлини, светлините на свещите, поривът на нагорещения въздух.
– Лицето на Христос! – Изкрещя тя.
Свещеникът падна на колене. По-възрастният мъж в черно, брат, свещеник, какъвто и да беше, стоеше с отворена уста и гледаше нагоре към нея.
– Боже мой, Боже мой – каза той, правейки кръстния знак, – че през моя живот, Боже… това е Вероника!
Хората се втурнаха покрай нас, спъвайки се и блъскайки се, за да я последват в църквата. Чух как стъпките им отекват в гигантския кораб.
– Нямаме време – каза Дейвид в ухото ми. Беше ме вдигнал от краката ми, силен като Мемнох, само че нямаше вихрушка, а само надигналата се зимна зора и падащият сняг, и все повече викове, вопли и плач, докато мъже и жени се стичаха към църквата, а камбаните горе в кулите започнаха да бият.
– Бързай, Лестат, с мен!
Тичахме заедно, вече заслепени от светлината, а зад мен чух гласа на Арманд да се разнася над тълпата.
– Бъдете свидетели, този грешник умира за Него! – Ароматът на огъня се разнесе в яростна експлозия!
Видях как той пламна срещу стъклените стени на кулите, докато бягахме. Чух писъците.
– Арманд! – Извиках. Дейвид ме повлече след себе си, надолу по метални стъпала, които отекваха и звъняха като камбаните, разнасящи се от катедралата горе.
Замаях се; предадох му се. Отдадох волята си на него. В скръбта си, плачейки,
– Арманд, Арманд.
Бавно различих фигурата на Дейвид в тъмнината. Намирахме се на влажно ледено място, в мазе под мазе, под високата стряскаща кухина на празна, раздирана от вятъра сграда.
Той копаеше през замръзналата земя.
– Помогни ми – извика той, – губя всякакво чувство, светлината идва, слънцето е изгряло, ще ни намерят.
– Не, няма да ни намерят.
Ритах и разкопавах гроба, като го носех със себе си все по-дълбоко и по-дълбоко, и затварях меките буци земя зад нас. Дори звуците на града отгоре не можеха да проникнат в този мрак. Дори камбаните на църквата.
Дали тунелът се беше отворил за Арманд? Дали душата му беше отишла нагоре? Или той се луташе през портите на ада?
– Арманд, – прошепнах аз. И като затворих очи, видях поразеното лице на Мемнох: Лестат, помогни ми!
С последната си частица чувство посегнах да се уверя, че воала е там. Но не, воала го нямаше. Бях дал воала на Дора. Дора имаше воала и Дора го беше занесла в църквата.
Ти никога няма да бъдеш мой противник!
Назад към част 24 Напред към част 26
