Глава 24
Седяхме заедно на ниската стена, Пето авеню, край Сентрал парк.
Така бяха минали три нощи. Бяхме наблюдавали.
Докъдето ни стигаше погледът, в горната част на града се образуваше опашка от по пет-шест души, мъже, жени и деца, които пееха, тропаха с крака, за да се стоплят, монахини и свещеници бързаха напред-назад и предлагаха горещ шоколад и чай на онези, които мръзнеха. На интервали от толкова метра в големите барабани горяха огньове. Докъдето погледът стигаше.
А в центъра на града, нататък и нататък, покрай блестящите витрини на „Бергдорф Гудман“ и „Хенри Бендел“, кожухарите, бижутерите, книжарниците в центъра, докато не си проправи път към катедралата.
Дейвид стоеше със скръстени ръце, едва крепящ се на стената, с кръстосани глезени. Аз бях този, който седеше като дете, с вдигнато коляно, с опустошено еднооко лице, обърнато нагоре, с брадичка върху свития си юмрук, опрял лакът на коляното си, и просто ги слушах.
Далеч напред се чуваха писъци и викове. Някой друг несъмнено беше допрял чиста салфетка до воала и образът отново се беше пренесъл! И така щеше да стане отново някоя от утрешните нощи, а може би и още веднъж през следващата нощ и колко пъти никой не знаеше, освен че иконата правеше вера-икона от докоснатата до нея кърпа, а лицето пламтеше от кърпа на кърпа, както пламъкът се докосва от фитил на фитил.
– Хайде – каза Дейвид. – Става ни студено тук. Хайде, да се разходим.
Вървяхме.
– Защо? – Попитах. – Нагоре, за да видим същото, което видяхме снощи и предишната вечер? За да мога да се боря да стигна отново до нея, знаейки, че всяка проява на сила, всеки предсмъртен дар само потвърждава цялото чудо! Тя няма да ме послуша никога повече. Знаеш, че няма да го направи. И кой се е събрал сега на стълбите, кой ще се обезвреди на разсъмване, за да потвърди чудото?
– Маел е там.
– Ах, да, жрецът на друидите, веднъж жрец, винаги жрец. И така, тази сутрин той ще падне като Луцифер в пламъци.
Снощи това беше някакъв раздърпан скитник кръвопиец, дошъл Бог знае откъде, неизвестен за нас, но превърнал се в предсмъртна факла на разсъмване за видеокамери на банки и вестникарски фотографи. Вестниците бяха пълни със снимки на пожара.
Изпълнени със снимки на самият воал.
– Ето, почакай – казах аз. Бяхме стигнали до южната част на Сентръл парк. Цялата тълпа тук пееше съгласувано онзи стар тържествен, войнствен химн:
„Свети Боже, славим Твоето име, Господи на всичко, покланяме се пред Теб“!
Стоях и се взирах в тях, зашеметен. Болката в лявата ми очна ямка изглеждаше по-силна, но какво можеше да се промени там, освен че с всеки изминал час усещах дълбочината.
– Вие сте глупаци, всички вие! – Изкрещях. – Християнството е най-кръвожадната религия, която някога е съществувала на света. Мога да свидетелствам!
– Сега млъкни и прави каквото ти казвам, – каза Дейвид и ме повлече след себе си, така че изчезнахме сред постоянно сменящите се хора по заледените тротоари, преди някой да се обърне да погледне. Неведнъж той ме беше възпирал по този начин. Беше му омръзнало. Не го обвинявах.
Веднъж полицаи бяха сложили ръце върху мен.
Бяха ме хванали и се опитаха да ме измъкнат от катедралата, докато се опитвах да говоря с нея, а после, когато ме измъкнаха навън, бавно се отдръпнаха. Бяха усетили, че не съм жив, както правят смъртните. Бяха усетили и бяха промълвили за воала и чудото, а то беше моето безсилие.
Полицаите бяха навсякъде. Полицаите навсякъде бяха нащрек, за да помагат, да раздават топъл чай, да протягат бледите си треперещи ръце над пламъците в барабаните.
Никой не ни забеляза. Защо да го правят? Бяхме само двама мъже, сиви, част от тълпата, блестящата ни кожа не беше нищо особено в тази ослепителна белота на снега сред тези екстатични поклонници, бродещи от долина в долина на песента.
Витрините на книжарниците бяха отрупани с Библии, книги по христология. Имаше огромна пирамида от книга с лавандулови корици, наречена „Вероника и нейната кърпа“ от Ева Курилук, и още една купчина от „Свети лица, тайни места“ от Йън Уилсън.
Хората продаваха брошури на улицата или дори ги раздаваха. Чувах акценти от всички краища на страната – от Тексас, Флорида, Джорджия и Калифорния.
Библии, библии, библии, които се продаваха и раздаваха.
Група монахини раздаваха свещени картини на Света Вероника. Но най-горещите артикули бяха цветните снимки на самия Покров, заснети в църквата от фотографи и след това препечатани с хиляди.
– Удивителна благодат, удивителна благодат… – пееше една група в един глас, поклащайки се напред-назад, докато заемаха местата си в редицата.
– Gloria, in excelsus deum! – Избухна един дългобрад мъж с разперени ръце.
Когато наближихме църквата, навсякъде видяхме малки групички и тълпи, ангажирани в семинари. В средата на един от тях един млад мъж заговори бързо, искрено:
– През XIV в. официално е призната за светица Вероника и се смята, че воала е била изгубен по време на Четвъртия кръстоносен поход, когато венецианците щурмуват Хаджи София. – Той спря, за да прибере очилата си на носа. – Разбира се, Ватиканът ще отдели време, за да се произнесе по този въпрос, както винаги прави, но седемдесет и три икони вече са получени от оригиналната икона, и то пред очите на безброй свидетели, които са готови да дадат показания пред Светия престол.
На друго място имаше няколко облечени в тъмни дрехи мъже, може би свещеници, не можех да преценя, а около тях кръгове от слушащи, присвиващи очи срещу снега.
– Не казвам, че йезуитите не могат да дойдат – каза един от мъжете. – Казах само, че те няма да дойдат тук и да поемат управлението. Дора помоли францисканците да бъдат пазители на Покрова, ако и когато той напусне катедралата.
А зад нас две жени бързо се съгласиха, че тестовете вече са направени, възрастта на плата е безспорна.
– В света вече дори не отглеждат такъв вид лен, не бихте могли да намерите ново парче от такъв плат, самият плат в своята новост и чистота е чудо.
– … всички телесни течности, всяка част от образа, произлизат от течностите на човешкото тяло. Не е трябвало да нараняват воала, за да открият това! Това е… това…
– …действието на ензимите. Но знаете как се изкривяват тези неща.
– Не, не в „Ню Йорк Таймс“. Ню Йорк Таймс няма да напише, че трима археолози са решили, че е автентично.
– Не е автентичен, приятелю, просто е извън съвременното научно обяснение.
– Бог и дяволът са идиоти! – Казах.
Група жени се обърнаха да ме погледнат.
– Приеми Исус за свой Спасител, сине, – каза една от жените. – Отиди и се увери сам в воала. Той умря за нашите грехове.
Дейвид ме дръпна настрани. Никой не ни обърна внимание. Малките училища продължаваха надалеч и надалеч, струпванията на философи и свидетели, както и тези, които чакаха омагьосаните да се препънат по стъпалата от църквата, със сълзи, стичащи се по лицата им.
– Видях го, видях го, това беше Лицето на Христос. – И обратно на арката, прилепена до нея като висока паяжина, фигурата на вампира Маел, може би почти невидима за тях, чакаща да стъпи в светлината на зората с разперени ръце под формата на кръст.
Той отново ни погледна с лукави очи.
– И вие! – Каза ни под носа си, изпращайки тайно до ушите ни предсмъртния си глас. – Елате, обърнете се към слънцето с разперени ръце! Лестат, Бог те е избрал за свой пратеник.
– Ела – каза Дейвид. – Видяхме достатъчно за тази нощ и за много нощи след това.
– И къде да отидем? – Попитах. – Спри, спри да ме дърпаш за ръката. Дейвид? Чуваш ли ме?
– Спрях, – каза той учтиво, като снижи гласа си, сякаш за да ме инструктира да снижа своя.
Сега снегът падаше толкова тихо. Огънят пращеше в близкия черен железен барабан.
– Книгите, какво стана с тях? – Как, за Бога, можех да забравя.
– Какви книги? – Попита той. И ме дръпна от пътя на минувачите, към една витрина, зад която стоеше малка тълпа, наслаждаваща се на частната топлина вътре, гледаща към църквата.
– Книгите на Уинкън де Уайлд. Дванайсетте книги на Роджър! Какво стана с тях?
– Те са там, – каза той. – Там горе, в кулата. Тя ги е оставила за теб. Лестат, обяснил съм ти това. Миналата нощ тя е говорила с теб.
– В присъствието на всички онези други беше невъзможно да говоря истината.
– Тя ти каза, че реликвите вече са твои.
– Трябва да вземем книгите! – Казах. О, какъв глупак бях, че забравих тези красиви книги.
– Бъди спокоен, Лестат, бъди тих. Спри да ги караш да те гледат. Апартаментът е същият, казах ти. Тя не е казала на никого за него. Предала го е на нас. Тя няма да им каже, че някога сме били там. Тя ми обеща. Предала е акта за собственост на сиропиталището на теб, Лестат, не виждаш ли? Тя е прекъснала всички връзки с предишния си живот. Старата й религия е мъртва, премахната. Тя е преродена, пазителка на воала.
– Но ние не знаем! – Изревах. – Никога няма да разберем. Как може тя да го приеме, след като ние не знаем и не можем да знаем! – Той ме притисна до стената. – Искам да се върна и да взема книгите, – казах аз.
– Разбира се, ще го направим, ако желаеш. – Колко уморен бях.
По тротоарите хората пееха:
– И Той върви с мен, и Той говори с мен, и ми позволява да Го наричам по име.
Апартаментът беше необезпокояван.
Доколкото можах да разбера, тя никога не се беше връщала. Никой от нас не се беше върнал.
Дейвид беше дошъл да провери и Дейвид беше казал истината. Всичко си беше както преди.
С изключение на това, че в малката стая, където бях спал, стоеше само сандъкът. Дрехите ми и одеялото, върху което бяха лежали, покрити със същата мръсотия и борови иглички от древната горска почва, бяха изчезнали.
– Ти ли ги взе?
– Не, – каза той. – Вярвам, че тя го е направила. Те са изпокъсаните реликви на ангелския пратеник. Доколкото знам, те са на служителите на Ватикана.
Засмях се.
– И те ще анализират целия този материал, парченцата органична материя от горската почва.
– Дрехите на Божия пратеник, това вече беше в документите – каза той. – Лестат, трябва да се опомниш. Не можеш да се луташ така из света на смъртните. Рискуваш за себе си и за другите. Рискуваш за всичко там. Трябва да овладееш силата си.
– Риск? След това, което направих, да създам чудо, като това, ново вливане на кръв в самата религия, която Мемнох ненавиждаше. О, Боже!
– Ш-ш-шт. Тихо, – каза той. – Гърдите, там. Книгите са в сандъка.
Ах, значи книгите са били в тази малка стая, в която бях спал. Утеших се, толкова се утеших. Седях там със скръстени крака, люлеех се напред-назад и плачех. О, това е толкова странно – да плачеш с едно око! Боже, от лявото око ли излизат сълзи? Не мисля, че е така. Мисля, че е откъснал каналите, какво мислите?
Дейвид стоеше в коридора. Светлината от далечната стъклена стена правеше профила му леден и спокоен.
Протегна ръка и отвори капака на сандъка. Беше направен от дърво, китайски сандък, дълбоко издълбан с много фигури. А там бяха дванайсетте книги, всяка от тях увита така, както ги бяхме опаковали толкова внимателно, и всички подплатени, на сигурно място и сухи. Не беше нужно да ги отварям, за да разбера.
– Искам да тръгваме сега – каза Дейвид. – Ако отново започнеш да викаш, ако отново започнеш да се опитваш да разказваш на хората…
– О, знам колко си уморен, приятелю мой, – казах аз. – Съжалявам. Много съжалявам. – От бунт след бунт той ме беше разкъсвал и измъквал от полезрението на смъртните очи.
Отново си помислих за онези полицаи. Дори не им бях оказвал съпротива. Мислех си за начина, по който се отдръпнаха един по един, сякаш от нещо толкова нездравословно по своята същност, че молекулите им казваха да го направят. Отстъпват.
И тя заговори за Пратеник от Бога. Беше толкова сигурна.
– Трябва да го оставим сега – каза той. – Свършено е. Други идват. Не искам да виждам другите. А ти? Искаш ли да отговаряш на въпросите на Сантино или Пандора, или Джеси, или който и да е друг, който може да дойде! Какво още можем да направим? Искам да си тръгна сега.
– Вярваш, че съм му бил глупак, нали? – Попитах, като го погледнах.
– Чий глупак? На Бога или на дявола?
– Точно това е, – казах аз. – Аз не знам. Ти ми кажи в какво вярваш.
– Искам да отида – каза той, – защото ако не отида сега, ще се присъединя към тях тази сутрин на стъпалата на църквата – Маел и който и да е друг там. А има и други, които идват. Познавам ги. Виждам ги.
– Не, не можеш да го направиш! Ами ако всяка частица от това е лъжа! Ами ако Мемнох не е бил Дяволът, а Бог не е бил Бог и всичко е било някаква отвратителна измама, направена върху нас от чудовища, които не са по-добри от нас! Не можеш и да си помислиш да се присъединиш към тях на църковните стъпала! Земята е това, което имаме! Придържай се към нея! Ти не знаеш. Не знаеш за вихрушката и ада. Не знаеш. Само Той знае правилата. Само Той трябва да говори истината! А Мемнох отново и отново Го описва като луд, като морален идиот.
Той се обърна бавно, светлината си играеше със сенките на лицето му.
Меко попита:
– Неговата кръв, Лестат, може ли наистина да е в теб?
– Не започвай да вярваш! – Казах. – Не ти! Не. Не вярвай. Аз отказвам да играя. Отказвам да взема която и да е от двете страни! Върнах воала, за да повярвате вие и тя в това, което казах, това е всичко, което направих, и това, тази лудост се случи!
Изпаднах в безсъзнание.
За миг видях небесната светлина, или поне така ми се стори. Видях Го да стои на балюстрадата. Усетих онази ожесточена ужасна миризма, която толкова често се бе надигала от земята, от бойните полета, от етажите на Ада.
Дейвид коленичи до мен, държейки ме за ръцете.
– Погледни ме, не ми угасвай сега! – Каза той. – Искам да си тръгнем оттук, трябва да си тръгнем. Разбираш ли? Ще се върнем у дома. И тогава искам да ми разкажеш отново цялата история, да ми я продиктуваш, дума по дума.
– За какво?
– В думите ще намерим истината, в подробностите и в сюжета ще открием кой за кого какво е направил. Дали Бог те е използвал, или Мемнох! Дали Мемнох е лъгал през цялото време! Дали Бог…
– Ах, от това те боли главата, нали? Не искам да го записваш. Ще има само една версия, ако го запишеш, една версия, а вече има толкова много версии, какво им е казала за нощните си посетители, които са й донесли воала, за доброжелателните си демони, които са й донесли воала? И те ми взеха дрехите! Ами ако върху тези дрехи има тъкан от моята кожа?
– Хайде сега, вземи книгите, ето, аз ще ти помогна, ето, тук има три чувала, но ни трябват само два, ти сложи този пакет в твоя, а аз ще взема другия.
Изпълних заповедта му. Натоварихме книгите в двата чувала. Вече можехме да тръгнем.
– Защо ги остави тук, когато изпрати всички останали неща обратно?
– Тя искаше да ги вземеш, – каза той. – Казах ти. Искаше да се погрижа да ги предам в ръцете ти. И ти е дала всичко останало. Всички връзки са прекъснати за нея. Това е движение, което привлича фундаменталисти и фанатици, космически християни и християни от Изтока и Запада.
– Трябва да се опитам да се доближа отново до нея.
– Не, невъзможно. Ела. Тук. Имам едно тежко палто. Трябва да го облечеш.
– Ще се грижиш ли за мен завинаги? – Попитах.
– Може би.
– Защо да не отида при нея сега в църквата и да изгоря на кладата! Мога да го направя. Бих могъл да го направя със силата на ума си, да накарам воала да се взриви.
– Тогава защо не го направиш?
Поколебах се.
– АЗ… АЗ….
– Продължавай. Дори не е нужно да влизаш в църквата. Силите ти вървят преди теб. Можеш да го изгориш, може би. Би било интересно, ако не изгори, нали? Но да предположим, че гори, да предположим, че просто почернее и изгори като дървата в скара, когато я запалиш с телекинетичната сила на ума си. Какво ще стане тогава?
Избухнах в плач. Не можех да направя такова нещо. Не можех да го направя. Не знаех със сигурност! Просто не знаех. И ако бях измамен от Бога, това ли беше Божията воля за всички нас?
– Лестат! – Той ме погледна, или по-скоро трябва да кажа, че ме фиксира с властния си поглед. – Казвам ти сега, слушай какво ти казвам. Не се приближавай повече до тях! Не прави повече чудеса за тях. Няма какво повече да направиш. Остави я да разкаже историята по свой начин с нейния ангелски пратеник. Тя вече е преминала в историята.
– Искам да поговоря още веднъж с репортерите!
– Не!
– Този път ще бъда с мек глас, обещавам, няма да уплаша никого, кълна се, че няма да го направя, Дейвид…
– След време, Лестат, ако все още искаш… след време… – Той се наведе и заглади косата ми. – А сега ела с мен. Тръгваме.
Назад към част 25 Напред към част 27
