Глава 25
В сиропиталището беше студено. Дебелите му тухлени стени, лишени от всякаква изолация, задържаха студа и го правеха по-студен вътре от зимата навън. Изглежда, че помнех това отпреди.
Защо ми го беше дала? Защо? Беше ми предала делото и всичките му реликви. Какво означаваше това? Само това, че тя беше изчезнала като комета в небето.
Имаше ли държава на земята, в която новинарските мрежи да не бяха пренесли лицето ѝ, гласа ѝ, воала ѝ, историята ѝ?
Но ние си бяхме у дома, това беше нашият град, Ню Орлиънс, нашата малка земя, и тук не падаше сняг, а само мекият аромат на сладките маслинови дървета и магнолиите лалета в старата занемарена манастирска градина, които хвърляха розовите си листенца. Погледнете, розови листенца по земята.
Толкова е тихо тук. Никой не знаеше за това място. Така че сега Звярът можеше да си има дворец и да си спомня за Красавицата и да размишлява завинаги дали Мемнох плаче в Ада, или и двамата – Синовете на Бога – се смеят на Небето!
Влязох в параклиса.
Мислех да намеря драперии, купчини, кашони и щайги. Вместо това беше завършено светилище. Всичко беше поставено както трябва, разопаковано и изтупано от прахта, и стоеше там в мрака. Статуетките на свети Антоний, на света Лусия с очи на плоча, на Младенеца Исус от Прага в испанския му финес, а иконите висяха по стените, между прозорците, гледат, всичко беше грижливо окачено.
– Но кой е направил това?
Дейвид беше изчезнал. Къде? Той щеше да се върне. Нямаше значение. Имах дванайсетте книги. Трябваше ми топло място, където да седна, може би на стъпалата на олтара, и ми трябваше светлина. С това едно око имах нужда от малко повече от нощната светлина, която се процеждаше през високите витражи.
Една фигура стоеше в преддверието. Без сценарий. Вампир. Моят младеж.
Трябва да е. Млад. Луи. Неизбежно.
– Ти ли направи всичко това? – Попитах. – Да подредиш нещата тук, в църквата, толкова красиво?
– Струваше ми се, че е правилно да го направя, – каза той. Приближи се до мен. Виждах го ясно, макар че трябваше да обърна глава, за да фокусирам едното си око върху него, и да спра да се опитвам да отворя лявото око, което го нямаше.
Висок, блед, малко изгладнял. Къса черна коса. Зелени очи, много меки.
Грациозна походка на човек, който не обича да вдига шум, да се суети или да бъде забелязван.
Обикновени черни дрехи, дрехи като на евреите в Ню Йорк, които се бяха събрали пред катедралата, наблюдавайки целия спектакъл, и като на амишите, които бяха дошли с влака, обикновени и прости, като изражението на лицето му.
– Ела с мен у дома – каза той. Такъв човешки глас. Толкова мил. – Има време да дойда тук и да размишлявам. Не предпочиташ ли да си си у дома, в Квартала, сред нашите неща?
Ако нещо на света можеше наистина да ме утеши, това щеше да е той – само с примамливия наклон на тясната му глава или с начина, по който продължаваше да ме гледа, предпазвайки ме очевидно с поверително спокойствие от онова, от което сигурно се страхуваше за мен и за него, а може би и за всички нас.
Моят стар познат джентълменски приятел, моят нежен и издръжлив ученик, възпитан по викториански начин в учтивост, както някога от мен в това да бъдеш чудовище. Какво щеше да стане, ако Мемнох го беше повикал? Защо Мемнох не го направи!
– Какво съм направил? – Попитах. – Това ли беше волята на Бога?
– Не знам, – каза той. Положи меката си ръка върху моята. Бавният му глас беше балсам за нервите ми. – Върни се у дома. Слушах с часове, по радиото, по телевизията, историята за нощния ангел, който донесъл Покрова. Изпокъсаните дрехи на ангела са предадени в ръцете на свещеници и учени. Дора полага ръце. Покривалото лекува. В Ню Йорк се стичат хора от цял свят. Радвам се, че се върна. Искам да си тук.
– Служих ли на Бога? Възможно ли е това? На Бог, когото все още мразя?
– Не съм чувал приказката ти, – каза той. – Ще ми я разкажеш ли? – Точно толкова директно, без емоции. – Или е прекалено мъчително да казвам всичко отново?
– Нека Дейвид да го запише, – казах аз. – По памет. – Потупах слепоочието си. – Имаме толкова добри спомени. Мисля, че някои от останалите могат да си спомнят неща, които всъщност никога не са се случвали.
Огледах се наоколо.
– Къде сме? О, Боже мой, забравих. В параклиса сме. Там е ангелът с паницата в ръце и онова Разпятие, което вече беше там.
Колко сковано и безжизнено изглеждаше то, колко не приличаше на сияйния Покров.
– Показват ли Покрова по вечерните новини?
– Отново и отново. – Той се усмихна. Без подигравка. Само любов.
– Какво си помисли, Луи, когато видя воала?
– Че това е Христос, в когото някога вярвах. Че това е Божият син, когото познавах, когато бях момче, а това беше блато. – Гласът му беше търпелив. – Върни се у дома. Хайде да вървим. Има… неща на това място.
– Има ли?
– Духове? Призраци? – Той не изглеждаше уплашен. – Те са малки, но ги усещам, а знаеш, Лестат, че нямам твоите сили. – Отново се появи усмивката му. – Значи трябва да знаеш. Не ги ли усещаш?
Затворих очи. Или по-скоро окото ми. Чух странен звук, сякаш много, много деца вървяха в редици.
– Мисля, че пеят таблицата за времената.
– А какви са те? – Попита Луи. Той стисна ръката ми, навеждайки се близо до мен. – Лестат, какво са таблиците за време?
– О, знаеш ли, начинът, по който ги учеха на умножение в онези времена, сигурно са го пеели в класните стаи, два пъти по две прави четири, два пъти по три прави шест, два пъти по четири прави осем… нали така става… Те го пеят.
Спрях. Някой беше там, в преддверието, точно пред параклиса, между вратите на коридора и вратите на параклиса, в самата сянка, където се бях скрил от Дора.
Беше някой от нашия вид. Трябваше да е той. И беше стар, много стар. Усещах силата му.
Някой беше там, който беше толкова древен, че само Мемнох и въплътеният Бог щяха да разберат, или…. Луи, може би, Луи, ако вярваше на спомените си, на кратките си проблясъци, на кратките си разтърсващи преживявания с много древния, може би…
Все пак той не се страхуваше. Гледаше ме, нащрек, но по принцип безстрашен.
– Хайде, аз не стоя в страх от него! – Казах му. И тръгнах към него. Двата чувала с книги бяха преметнати през дясното ми рамо, а платът беше стегнат в лявата ми ръка. Това позволяваше на дясната ми ръка да бъде свободна. И дясното ми око. Все още го имах. Кой беше този посетител?
– Това е Дейвид – каза Луи с обикновен успокояващ глас, сякаш искаше да каже: „Виждаш ли? Няма за какво да се притесняваш“.
– Не, до него. Погледни, вгледай се по-дълбоко в чернотата. Виждаш ли фигурата на една жена, толкова бяла, толкова твърда, че на това място би могла да бъде и статуя?
– Махарет! – Казах.
– Аз съм тук, Лестат, – каза тя.
Засмях се.
– И не беше ли това отговорът на Исая, когато Господ призова: „Аз съм тук, Господи“?
– Да, – каза тя. Гласът ѝ се чуваше едва-едва, но беше ясен и изчистен от времето, цялата дебелина на плътта отдавна беше изчезнала от него.
Приближих се, като излязох от същинския параклис и влязох в малкото преддверие. Дейвид стоеше до нея, като неин помазан Втори по ред, сякаш за миг щеше да изпълни волята ѝ, а тя най-възрастната, е, почти най-възрастната, Ева от нас, Майката на всички нас или единствената майка, която беше останала, и сега, докато я гледах, отново си спомних ужасната истина за очите ѝ, че когато е била човек, те са я заслепили, а очите, през които гледаше сега, винаги бяха заети, човешки.
Кървящи в главата ѝ, човешки очи, вдигнати от някой мъртъв или жив, не можех да знам, и поставени в гнездата ѝ, за да процъфтяват от вампирската ѝ кръв, докато могат. Но колко уморени изглеждаха в красивото ѝ лице. Какво беше казала Джеси? Тя е направена от алабастър. А алабастърът е камък, през който светлината може да преминава.
– Няма да взема човешко око – казах под носа си аз.
Тя не каза нищо. Тя не беше дошла да съди, да препоръчва.
Защо беше дошла? Какво искаше?
– Искаш ли и ти да чуеш приказката?
– Твоят нежен английски приятел казва, че всичко се е случило така, както го описа. Казва, че песните, които пеят по телевизиите, са верни; че ти си Ангелът на нощта и си ѝ донесъл Покривалото, че той е бил там и е чул разказа ти.
– Аз не съм ангел! Никога не съм имал намерение да й давам воала! Взех Воала като доказателство. Взех воала, защото…
Гласът ми се пречупи.
– Защото защо? – Попита тя.
– Защото Христос ми го даде! – Прошепнах. – Той каза: „Вземи го“ и аз го направих.
Разплаках се. А тя чакаше. Търпелива, тържествена. Луи чакаше. Дейвид чакаше.
Накрая спрях.
– Запиши всяка дума, Дейвид, ако я напишеш, всяка двусмислена дума, чуваш ли ме? Аз самият няма да го напиша. Няма да го напиша. Е, може би… ако мисля, че не го разбираш точно, ще го напиша, ще го напиша един път. Какво искаш? Защо си дошла? Не, няма да го напиша. Защо си тук, Махарет, защо ми се показа? Защо си дошла в новия замък на Звяра, за какво? Отговори ми.
Тя не каза нищо. Дългата ѝ, бледочервена коса се спускаше до кръста. Носеше някаква проста мода, която можеше да мине незабелязано в много земи – дълго, свободно палто, препасано с колан около малката ѝ талия, пола, която покриваше върховете на малките ѝ ботуши. Ароматът на кръв от човешките очи в главата ѝ беше силен. И пламнали в главата ѝ, тези мъртви очи ми изглеждаха ужасяващи, неподдържани.
– Няма да приема човешко око! – Казах. Но това го бях казвал и преди. Дали бях арогантен или нагъл? Тя беше толкова силна. – Няма да отнема човешки живот, – казах аз. Това имах предвид. – Никога, никога, никога, докато съм жив и търпя, гладувам и страдам, няма да отнема човешки живот, нито ще вдигна ръка срещу другар, бил той човек или един от нас, не ме интересува, няма да … Аз съм … Ще … с последни сили, няма да го направя….
– Ще те задържа тук, – каза тя. – Като затворник. За известно време. Докато станеш по-тих.
– Ти си луда. Няма да ме държиш никъде.
– Имам вериги, които те чакат. Дейвид, Луи – вие ще ми помогнете.
– Какво е това? Вие двамата, вие се осмелявате? Вериги, за вериги ли говорим? Какво съм аз, Азазел, хвърлен в ямата? Мемнох щеше да се посмее добре на това, ако не ми беше обърнал гръб завинаги!
Но никой от тях не помръдна. Стояха неподвижно, огромният й резервоар от сила беше напълно прикрит от стройната й бяла форма.
И те страдаха. О, можех да усетя миризмата на страдание.
– Имам това за теб- каза тя. Тя протегна ръка. – И когато го прочетеш, ще крещиш и ще плачеш, а ние ще те държим тук, на сигурно място и тихо, докато спреш. Това е всичко. Под моята закрила. На това място. Ще бъдеш мой затворник.
– Какво! Какво е това? – Поисках.
Беше смачкано парче пергамент.
– Какво, по дяволите, е това! – Казах. – Кой ти го даде? – Не исках да го докосвам.
Тя хвана лявата ми ръка с абсолютно непреодолимата си сила, като ме принуди да пусна книгите в торбите им, и постави малкото смачкано парченце пергамент в дланта ми.
– Това ми беше дадено за теб – каза тя.
– От кого? – Попитах.
– Човекът, чийто надпис ще откриеш вътре. Прочетете го.
– Какво, по дяволите! – С десните си пръсти разкъсах смачкания пергамент.
Окото ми. Окото ми блестеше там на фона на написаното. Този малък пакет съдържаше окото ми, окото ми, увито в писмо. Моето синьо око, цяло и живо.
Задъхан, аз го вдигнах и го пъхнах в ямичката му, в болезненото гнездо, усещайки как пипалата му стигат обратно в мозъка, заплитайки се с мозъка. Светът пламна в пълно зрение.
Тя стоеше загледана в мен.
– Ще изкрещя ли? – Извиках. – Да крещя, защо? Какво мислиш, че виждам? Виждам само това, което съм виждала преди! -Извиках. Погледнах отдясно наляво, ужасяващото петно мрак изчезна, светът беше пълен, витражите, неподвижното трио, което ме гледаше. – О, благодаря ти, Боже! – Прошепнах.
Но какво означаваше това? Благодарствена молитва ли беше, или просто възклицание!
– Прочети – каза тя, – какво е написано на пергамента.
Архаична ръка, какво беше това? Илюзия! Думи на език, който не беше никакъв език, но ясно формулирани, така че да мога да ги открия от роещия се дизайн, написан с кръв, мастило и сажди:
За моя принц,
Благодаря ти за перфектно свършената работа.
с любов,
Мемнох
дяволът
Започнах да рева.
– Лъжи, лъжи, лъжи! – Чух веригите. – Какъв метал е този, който мислиш, че може да ме върже, да ме хвърли надолу! Проклет да си. Лъжи! Не си го видял. Той не ти е дал това!
Дейвид, Луи, нейната сила, нейната невъобразима сила, сила, от незапомнени времена, преди да бъдат гравирани първите плочи в Йерихон, тя ме обгради, затвори ме. Тя беше повече от тях; аз бях нейното дете, което се мяташе и проклинаше върху нея.
Те ме влачеха през тъмнината, а воят ми отекваше от стените, в стаята, която бяха избрали за мен, със зазидани прозорци, без светлина, като в тъмница, а веригите се въртяха и въртяха, докато аз се гърчех.
– Това са лъжи, това са лъжи, това са лъжи! Не вярвам на това! Ако съм бил измамен, то е било от Бога! – Ревях и ревях. – Той го направи с мен. Не е истинско, ако не го е направил Той, въплътеният Бог. Не Мемнох. Не, никога, никога. Лъжа!
Накрая легнах там, безпомощен. Беше ми все едно. Имаше някакво удобство в това да съм окован, да не мога да блъскам стените с юмруци, докато не станат на пулпа, да си удрям главата в тухлите или да влошавам…
– Лъжи, лъжи, всичко това е една голяма панорама от лъжи! Това е всичко, което видях! Още един цирков максимус от лъжи!
– Не всичко е лъжи, – каза тя. – Не всичко. Това е вечната дилема.
Аз замълчах. Усещах как лявото ми око се впива все по-дълбоко и по-силно в мозъка ми. Имах го. Имах окото си. И като си помисля за лицето му, за ужасеното му лице, когато погледна окото ми, и за историята с окото на чичо Мики. Не можех да го проумея. Започвах да вия отново.
Смътно ми се струваше, че чувам нежния глас на Луи, който протестираше, молеше, спореше. Чувах как се хвърлят ключалки, чувах как гвоздеите пробиват дървото.
Чух Луи да моли.
– За малко, само за малко… – каза тя. – Той е твърде могъщ, за да можем да направим нещо друго. Или това, или да го премахнем.
– Не, – извика Луи.
Чух Дейвид да протестира, че не, че не може да го направи.
– Няма да го направя – каза тя спокойно. – Но той ще остане тук, докато не кажа, че може да си тръгне.
И те си тръгнаха.
– Пей – прошепнах аз. Говорех с призраците на децата.
– Пей…
Но манастирът беше празен. Всички малки призраци бяха избягали. Манастирът беше мой.
Слуга на Мемнох; принц на Мемнох. Бях сам в затвора си.
Назад към част 26 Напред към част 28
