Глава 10
Полетяхме.
Няма друг начин да го опиша. Изпаднахме в ужас и избягахме. Веднага щом стигнахме до къщата си, затворихме всеки прозорец и врата с най-тежките си капаци.
Но какво значение имаше всичко това срещу сила, каквато притежаваше Евдокия?
Събрахме се във вътрешния двор и си дадохме сметка за ситуацията. Трябва да открием собствените си сили. Трябва да знаем какво ни е дадено от времето и кръвта.
В рамките на няколко часа получихме някои отговори.
Двамата с Авикус можехме лесно да преместваме предмети, без да ги докосваме. Можехме да ги накараме да летят във въздуха. Що се отнася до Дарбата на огъня, само аз я притежавах и не можехме да намерим ограничение за дарбата ми по отношение на пространството на нашата къща. Това означаваше, че мога да паля дърва, независимо колко далеч са от мен. А що се отнася до живите същества, избирах за свои жертви нещастните паразити и ги запалвах с лекота от голямо разстояние.
Що се отнася до физическата ни сила, тя беше много по-голяма, отколкото някога сме предполагали. И отново, както във всичко, така и в това се отличавах. Авикус беше втори след мен, а Маел – трети.
Но бях усетил нещо друго, когато бях с Евдокия, и се опитах да го обясня на Авикус и Маел.
– Когато се биехме, тя се опита да ме изгори с Дара на огъня. (А ние тогава наистина използвахме тези думи под една или друга форма.) За това се уверих. Усетих топлината. Но аз се изправях срещу нея с друга сила. Използвах натиск срещу нея. И това е нещо, което трябва да разбера.
Отново избрах за упражнението си нещастните плъхове от нашето жилище и държейки един от тях, упражних същата сила, която бях използвал, когато се борех с Евдокия в ръцете си. Съществото на практика се взриви, но нямаше огън.
Тогава разбрах, че притежавам сила, различна от Дарбата на огъня, която бих могъл да нарека Дарбата на убиеца, която използвах при защитата си. Ако използвах този натиск срещу смъртен, а нямах намерение да го правя, вътрешните органи на смъртния щяха да се взривят и бедното същество щеше да умре.
– А сега, Авикус – казах аз, – ти, който си най-възрастният от нас, виж дали притежаваш тази Убийствена дарба, защото е много добре да я притежаваш.
След като улових един плъх, аз го държах, докато Авикус насочваше мислите си с цялата си концентрация, и за секунди бедното създание се окървави от ушите и устата си и Бе съвсем мъртво. Това подейства отрезвяващо на Авикус.
Наложи се Маел да опита същото. Този път плъхът се гърчеше яростно, издавайки ужасни писъци или викове, но не умря. Когато сложих малкото създание на мозаечния под на двора, то не можеше да бяга, нито дори да се изкачи на малките си крачета и аз, от милост към него, го умъртвих.
Погледнах към Маел.
– Силата расте в теб – казах аз. – Силите се увеличават във всички нас. Трябва да бъдем по-умни, безкрайно по-умни, докато се изправяме срещу враговете си тук.
Маел кимна.
– Изглежда, че мога да осакатя смъртен.
– Или дори да го накараш да падне, – отговорих аз. – Но нека сега обърнем внимание на Дара на ума. Всички сме го използвали, за да се откриваме един друг, а понякога и за да си предадем безмълвен въпрос или мисъл, но само по най-простите и самозащитни начини.
Влязохме в библиотеката и се настанихме в малък триъгълник, а аз се опитах да вкарам в съзнанието на Авикус образи от това, което бях видял в голямата църква Света София, по-конкретно мозайките, които най-много ми харесаха.
Той веднага успя да ми ги опише, дори до най-малките подробности.
След това станах получател на мислите му, които бяха спомени за онази отдавнашна година, когато той бе доведен на север от Египет и до Британия, за да поеме дългогодишната си служба в горичката на друидите. Беше окован във вериги.
Тези образи ме разтърсиха. Не само ги видях, но и почувствах дълбока физическа реакция. Трябваше да прочистя очите си и главата си. В тях имаше нещо силно интимно, но същевременно и нещо неясно. Знаех, че никога повече няма да се чувствам по същия начин към Авикус.
Сега беше мой ред с Маел. Опитах се да му изпратя живи картини от бившата ми къща в Антиохия, където бях толкова щастлив – или нещастен – с Пандора. И отново той успя да опише с думи изпратените от мен образи.
Когато дойде неговият ред да ми изпрати образи, той ми позволи да видя първата нощ в младостта си, в която му беше позволено да се присъедини към вярващите от Гората в церемониите на Бога на Гората. Не харесвах тези сцени по очевидни причини и отново се почувствах разтърсена от тях, както и от това, че сега го познавам малко по-добре, отколкото ми се искаше. След това се опитахме да се подслушваме мислено – умение, което винаги бяхме знаели, че притежаваме. Оказахме се много по-силни в това, отколкото бяхме очаквали. А що се отнася до прикриването на съзнанието ни, всички го правехме почти до съвършенство, дори и Маел.
Тогава решихме, че ще укрепим силите си дотолкова, че да можем да правим това за себе си. Ще използваме Дара на ума по-често. Щяхме да направим всичко възможно, за да се подготвим за Евдокия и за това, което тя смяташе да направи.
Накрая, след като приключихме с уроците и не чух нищо повече за Евдокия и домашните ѝ, реших да сляза в светилището на онези, които трябва да бъдат пазени.
Авикус и Маел се колебаеха дали да останат горе без мен, затова им позволих да слязат и да чакат до вратата, но настоях да вляза в светилището сам. Коленичих пред Божествените родители и с тих глас им разказах какво се е случило.
Естествено в това имаше абсурд, защото те вероятно вече знаеха. Какъвто и да е случаят, аз говорих откровено на Акаша и Енкил за всичко, което Евдокия ми беше разкрила, за нашата ужасна борба и им казах, че не знам какво да правя. Ето един човек, който предявяваше претенции към тях, а аз не вярвах на Евдокия, защото тя не уважаваше мен и тези, които обичах. Казах им, че ако желаят да бъдат предадени на Евдокия, ми е нужен само знак, но молех аз и моите спътници да бъдем спасени.
Нищо не нарушаваше тишината в параклиса, освен моят шепот. Нищо не се промени.
– Имам нужда от кръвта, майко, – казах на Акаша. – Никога не съм имал по-голяма нужда от нея. Ако този път трябва да се защитя, имам нужда от кръвта.
Станах. Изчаках. Искаше ми се да видя как ръката на Акаша се вдига, както при Евдокия. Помислих си за думите на нейния Създател: „Тя никога не унищожава тези, които привлича.“ Но за мен нямаше топъл жест. Имаше само моята смелост, докато отново прегръщах Акаша и притисках устни към шията ѝ, а след това пронизвах кожата ѝ и усещах вкусната неописуема кръв.
Какво видях в екстаза си? Какво виждах в това възвишено удовлетворение? Беше пищната и красива дворцова градина, пълна с грижливо поддържани плодни дървета, с мека тъмна трева и слънце, което проблясваше през клоните. Как бих могъл някога да забравя това фатално и изключително красиво слънце?
Под голия си крак усетих мекото восъчно листенце на едно цвете. Срещу лицето си усещах меки клони. Пиех и пиех, изплъзвайки се от времето, а топлината ме парализираше. Това ли е твоят знак, майко? Разхождах се в градината на двореца и сякаш държах четка за рисуване в ръката си, а когато погледнах нагоре, рисувах самите дървета, които виждах над себе си, създавайки градината на стената на моята къща, градината, в която се разхождах. Разбирах този парадокс отлично. Това беше градината, която някога бях нарисувал по стените на светилището. А сега тя беше моя, за да я има едновременно на плоската стена, а също и да ме заобикаля, сякаш наистина съществуваше. И това беше знамението. Пази Майката и Бащата. Не се страхувай.
Отдръпнах се. Не можех да понасям повече. Вкопчих се в Акаша като дете. Държах се за шията ѝ с лявата си ръка, челото ми беше върху тежките ѝ черни коси и я целувах, отново и отново, целувах я, сякаш това и само това беше най-красноречивият жест на света. Енкил не помръдна. Акаша не се размърда. Въздъхнах и това беше единственият звук. После се отдръпнах, коленичих пред двамата и им благодарих. Колко напълно и изцяло я обичах, моята блестяща египетска богиня. Как вярвах, че тя ми принадлежи.
След това дълго време размишлявах върху този проблем с Евдокия и го видях малко по-ясно. Стори ми се, че при липсата на ясен знак за Евдокия битката ми с нея ще бъде на живот и смърт. Тя никога нямаше да ми позволи да остана в този град и възнамеряваше да ми отнеме Онези, които трябва да бъдат пазени, така че щеше да ми се наложи да използвам Дарбата на огъня срещу нея, както мога. Това, което се случи тази нощ, беше само началото на нашата малка война.
Беше ми ужасно тъжно, защото се възхищавах на Евдокия, но знаех, че тя е твърде унизена от нашата борба, за да се предаде някога.
Погледнах към Акаша.
– Как да се боря с това същество до смърт? – попитах аз. – Това същество има твоя кръв в себе си. Аз имам твоя кръв в себе си. Но със сигурност трябва да има по-ясен знак за това, което искаш да направя?
Останах там около час или повече и накрая излязох. Намерих Авикус и Маел да чакат там, където ги бях оставил.
– Тя ми даде кръвта си, – казах аз. – Това не е хвалба. Искам само да го знаеш. И вярвам, че това е нейният знак. Но как мога да знам? Вярвам, че тя не иска да бъде предадена на Евдокия и ще унищожи, ако бъде провокирана.
Авикус изглеждаше отчаян.
– През всичките ни години в Рим – каза той, – бяхме благословени, че никой с голяма сила никога не ни е предизвиквал.
Съгласих се с него.
– Силните кръвопийци стоят далеч от други като тях – казах аз. – Но сигурно виждаш, че ние я предизвикваме. Бихме могли да си тръгнем, както тя ни помоли да направим.
– Тя няма право да иска това от нас, – каза Авикус. – Защо тя не може да се опита да ни обича?
– Да ни обича? – Попитах, повтаряйки думите му. – Какво те кара да кажеш такова странно нещо? Аз знам, че си влюбен в нея. Разбира се. Виждал съм това. Но защо тя трябва да ни обича?
– Точно защото сме силни – отвърна той. – Тя има около себе си само най-слабите кръвопийци, същества на възраст не повече от половин век. Ние можем да ѝ кажем неща, които тя може би не знае.
– Ах, да, и аз си помислих същото, когато я видях за пръв път. Но с тази няма да е така.
– Защо? – Попита той отново.
– Ако тя искаше силни като нас, те щяха да са тук, – казах аз. А после казах угрижено: – Винаги можем да се върнем в Рим.
Той нямаше отговор за това. Самият аз не знаех дали го имам предвид. Докато се изкачвахме по стъпалата и през тунелите към повърхността, аз го хванах за ръката.
– Ти си луд от мисли за нея, – казах аз. – Трябва да възстановиш духовната си същност. Не я обичай. Направи го просто акт на волята.
Той кимна. Но беше твърде притеснен, за да го прикрие.
Погледнах към Маел и установих, че той се отнася към всичко това по-спокойно, отколкото си бях представял. Тогава дойде неизбежният въпрос:
– Щеше ли да унищожи Авикус, ако не ѝ се беше противопоставил? – Попита Маел.
– Тя щеше да направи много добър опит – отвърнах аз. – Но Авикус е много стар, по-стар от теб и от мен. И вероятно по-стар от нея. А и видя силата му тази вечер. -Неспокойни, изпълнени с опасения и лоши мисли, ние се отправихме към нашата несвястна почивка. На следващата нощ, още щом станах, разбрах, че в къщата ни има непознати. Бях ядосан, но още тогава имах някакво усещане, че гневът прави човека слаб.
Маел и Авикус веднага дойдоха при мен и тримата отидохме да открием Евдокия и ужасения Асфар с нея, както и още двама млади мъже кръвопийци, които не бяхме виждали преди. Всички се настаниха в библиотеката ми, сякаш бяха поканени гости.
Евдокия беше облечена в разкошни и тежки източни одежди с дълги ръкави на камбани и персийски чехли, а гъстите ѝ черни къдрици бяха събрани над ушите със скъпоценни камъни и перли. Стаята не беше толкова хубава, колкото тази, в която тя ни прие, тъй като не бях приключил с обзавеждането и други подобни неща, и затова тя се оказа най-пищното украшение, което се виждаше.
Отново бях поразен от красотата на малкото ѝ лице, особено, струва ми се, от устата ѝ, макар че студените ѝ тъмни очи бяха също толкова хипнотизиращи, колкото и преди.
Стана ми жал за нещастния Асфар, който толкова се страхуваше от мен, а що се отнася до другите двама кръвопийци, и двамата момчета в смъртния живот и млади в безсмъртието, също ми беше доста жал за тях. Трябва ли да казвам, че бяха красиви? Бяха пораснали деца, когато ги взеха, тоест прекрасни същества с тела на възрастни и пухкави момчешки бузи и уста.
– Защо сте дошли без покана? – Попитах Евдокия. – Седиш на стола ми, сякаш си ми гост.
– Простете ми, – каза тя нежно. – Дойдох, защото се почувствах принудена да дойда. Претърсих къщата ви през цялото време.
– Ти се хвалиш с това? – Попитах аз.
Устните ѝ бяха разтворени, сякаш възнамеряваше да отговори, но после в очите ѝ се появиха сълзи:
– Къде са книгите, Мариус? – Каза тя тихо. Тя ме погледна. – Къде са всички стари книги на Египет? Книгите, които бяха в храма, книгите, които ти открадна? – Не отговорих. Не седнах.
– Дойдох, защото се надявах да ги намеря, – каза тя, гледайки напред, а сълзите ѝ се стичаха. – Дойдох тук, защото снощи сънувах жреците в храма и как ми казваха, че трябва да чета старите приказки.
Все още не отговарях.
Тя вдигна поглед, а после с обратната страна на едната си ръка избърса сълзите си.
– Можех да усетя ароматите на храма, аромата на папирус, – каза тя. – Видях Старейшината на бюрото му.
– Той постави Родителите на слънце, Евдокия, – казах аз. – Не се плъзгай в съня, който го прави невинен. Старецът е бил зъл и виновен. Старецът беше егоист и озлобен. Ще знаеш ли каква е крайната му съдба?
– В съня ми жреците ми казаха, че ти си взел книгите, Мариус. Казаха, че без съпротива си влязъл в библиотеката на храма и си взел всички стари свитъци. – Не казах нищо.
Но скръбта ѝ беше сърцераздирателна.
– Кажи ми, Мариус. Къде са тези книги? Ако ми позволиш да ги прочета, ако ми позволиш да прочета старите истории на Египет, тогава душата ми ще може да намери покой при теб. Можеш ли да направиш това за мен? – Колко горчиво си поех дъх.
– Евдокия, – казах нежно. – Те са изчезнали, тези книги, и всичко, което е останало от тях, е тук, в главата ми. – Потупах се по челото. – В Рим, когато диваците от Севера пробиха града, къщата ми беше опожарена, а библиотеката ми – унищожена.
Тя поклати глава и сложи ръце отстрани на лицето си, сякаш не можеше да понесе това. Паднах на колене до нея и се опитах да я обърна към себе си, но тя не пожела да го направи. Сълзите ѝ се проливаха тихо.
– Ще напиша всичко, всичко, което си спомням, а то е толкова много, – казах аз. – Или да го разкажа на глас за нашите писари? Ти решаваш как да го приемеш, а аз ще ти го дам, с любов. Разбирам какво желаеш.
Не беше моментът да ѝ казвам, че много от това, което е търсила, не е довело до нищо, че старите приказки са били пълни със суеверия и глупости и дори със заклинания, които изобщо не са означавали нищо. Дори злият старейшина беше казал това. Но аз бях чел тези свитъци през годините, прекарани в Антиохия. Помнех ги. Те бяха в сърцето и душата ми.
Тя се обърна бавно към мен. И като вдигна лявата си ръка, погали косата ми.
– Защо открадна тези книги! – Прошепна отчаяно, а сълзите ѝ все още течаха. – Защо ги взе от светилището, където те бяха в безопасност толкова дълго време!
– Исках да знам какво пише в тях, – отговорих откровено. – Защо не ги прочете, когато имаше цял живот да го направиш? – Попитах нежно. – Защо не ги преписа, когато преписваше за гърците и римляните? Как можеш да ме обвиняваш сега за това, което съм направил?
– Обвинявам те? – Каза тя искрено. – Мразя те за това.
– Старецът беше мъртъв, Евдокия, – казах тихо. – Майката беше тази, която уби Старейшината. – Очите ѝ изведнъж, при всичките си сълзи, се разшириха.
– Искаш да повярвам в това? Че ти не си го направил?
– Аз? Да убиеш кръвопиец на хиляда години, когато аз току-що се бях родил? – Засмях се за кратко. – Не. Майката беше тази, която го направи. И Майката беше тази, която ме помоли да я изведа от Египет. Аз направих само това, което тя ме помоли да направя.
Вгледах се в очите ѝ, решен, че трябва да ми повярва, че трябва да прецени това последно и най-важно доказателство, преди да продължи делото си на омраза срещу мен.
– Погледни в съзнанието ми, Евдокия, – казах аз. – Виж картините на това за себе си. – Самият аз преживях отново мрачните мигове, когато Акаша бе смазала под краката си злия Старейшина. Самият аз си спомних за лампата, изнесена по магически начин от поставката си, за да излее именуваното масло върху останките му. Как мистериозната кръв бе пламнала.
– Да, – прошепна Евдокия. – Огънят е наш враг, винаги наш враг. Ти говориш истината.
– Със сърцето и душата си, – казах аз. – Истина е. И след като бях натоварен с този дълг и след като видях смъртта на Старейшината, как бих могъл да оставя книгите? Исках ги така, както ги искаш ти. Прочетох ги, когато бях в Антиохия. Ще ти разкажа всичко, което съдържаха. – Тя дълго мисли върху това и после кимна.
Изправих се на крака. Погледнах надолу към нея. Тя седеше неподвижна, с наведена глава, а после извади от вътрешността на одеждите си тънка салфетка и избърса кървавите си сълзи.
Отново притиснах обещанията си.
– Ще запиша всичко, което си спомням – казах аз. – Ще запиша всичко, което Старецът ми каза, когато за първи път дойдох в храма. Ще прекарвам нощите си в този труд, докато не разкажа всичко.
Тя не ми отговори и не можех да видя лицето ѝ, освен ако не клекна отново.
– Евдокия, – казах аз. – Ние знаем много неща, които можем да си дадем един на друг. В Рим аз израснах толкова, че се уморих, че загубих нишката на живота за един век. Нетърпелив съм да чуя всичко, което знаеш. – Дали тя претегляше това? Не можех да разбера.
След това заговори, без да вдига лицето си към мен.
– Сънят ми през последния ден беше трескав – каза тя. – Сънувах Рашид, който ме викаше. – Какво можех да кажа? Чувствах се отчаян.
– Не, не искам от теб успокоителни думи, – каза тя. – Искам само да кажа, че сънят ми беше мизерен. А след това бях в храма и жреците бяха навсякъде около мен. И имах ужасно усещане, най-чистото усещане, за смъртта и времето.
Паднах на едно коляно пред нея.
– Можем да победим това, – казах аз. Тя ме погледна в очите, сякаш ме подозираше и аз се опитвах да я измамя.
– Не – каза тя тихо. – Ние също умираме. Умираме, когато е редно да умрем.
– Не искам да умирам, – казах аз. – Да спя, да, и понякога да спя почти завинаги, да, но не и да умра.
Тя се усмихна.
– Какво би написа за мен? – Попита тя, – Ако изобщо можеше да напишеш нещо? Какво би избрал да запишеш на пергамент, за да го прочета и да го знам?
– Не това, което е в онези стари египетски текстове – казах решително, – а нещо по-хубаво, по-истински универсално, нещо изпълнено с надежда и жизненост, което говори за растеж и триумф, което говори – как да го кажа по друг начин? – за живота.
Тя кимна сериозно и отново се усмихна.
Погледна ме за един дълъг и сякаш нежен момент.
– Заведи ме долу в светилището, – каза тя. Протегна ръка и я стисна.
– Много добре, – казах аз.
Когато аз се изправих, тя също, а после мина покрай мен, за да ми покаже пътя. Това може би беше, за да ми покаже, че го знае, и, слава на боговете, свитата ѝ остана отзад, така че не се наложи да им казвам да го направят.
Слязох с нея и с помощта на Дара на ума отворих многото врати, без да ги докосвам.
Ако това ѝ направи впечатление, тя не го призна. Но не знаех дали вече не сме във война помежду си. Не можех да преценя душевното ѝ състояние. Когато тя видя Майката и Бащата в тяхното фино бельо и изискани бижута, тя изпусна дъх.
– О, благословени родители – прошепна тя. – Изминах толкова дълъг път дотук. – Бях трогнат от гласа ѝ. Сълзите ѝ отново потекоха.
– Да можех да ви предложа нещо, – каза тя, взирайки се в Кралицата. Тя трепереше.
– Да имах някаква жертва, някакъв дар…
Не знаех защо, но нещо в мен се ускори, когато тя каза тези думи. Погледнах първо към Майката, а после към Бащата и не открих нищо, но все пак нещо в параклиса се беше променило, нещо, което Евдокия може би усещаше.
Вдишах тежкия аромат, който се издигаше от кадилниците. Погледнах треперещите цветя във вазите. Погледнах блестящите очи на моята кралица.
– Какъв подарък мога да дам? – Евдокия настоя, като пристъпи напред. – Какво бихте взели от мен, което бих могла да дам с цялата си душа? – Тя вървеше все по-близо до стъпалата, протегнала ръце.
– Аз съм твоя робиня. Бях твоя робиня в Александрия, когато за първи път ми даде кръвта си, и съм твоя робиня сега.
– Отстъпи назад, – казах внезапно, макар че не знаех защо. – Отстъпи назад и млъкни, – казах бързо. Но Евдокия само се придвижи напред, качвайки се на първото стъпало на подиума.
– Не виждаш ли, че имам предвид това, което казвам? – Каза ми тя, без да отвръща глава от краля и кралицата. – Позволи ми да бъда твоя жертва, пресвета Акаша, позволи ми да бъда твоя кървава жертва, пресвета Кралице.
В един миг дясната ръка на Акаша се вдигна и придърпа Евдокия напред в брутална и плътна прегръдка. От Евдокия се изтръгна ужасен стон.
Долу се спусна зачервената уста на царицата, само с най-малкото движение на главата ѝ, и аз видях острите зъби само за миг, преди да проникнат във врата на Евдокия. Евдокия беше безпомощна, с глава, извита на една страна, докато Акаша пиеше от нея, ръцете на Евдокия висяха безсилно като краката ѝ, лицето на Акаша беше празно както винаги, докато хватката се затягаше и пиенето продължаваше. Стоях ужасен, без да смея да оспоря нищо от това, което виждах.
Минаха не повече от няколко секунди, може би половин минута, преди Евдокия да нададе суров и ужасен писък. Тя отчаяно се опита да вдигне ръцете си.
– Спри, майко, умолявам те! – Изкрещях и с всички сили се хванах за тялото на Евдокия.
– Спри, умолявам те, не ѝ отнемай живота! Пощади я! – Дърпах тялото. – Пощади я, майко! – Извиках. Усетих как тялото се измества в хватката ми и бързо го издърпах назад от извитата ръка, която остана неподвижна в пространството.
Евдокия все още дишаше, макар да беше жива и да стенеше жалко, и двамата паднахме назад от масива, докато ръката на Акаша се върна в старото си положение, до нея, с пръсти, положени върху бедрото ѝ, сякаш нищо не се беше случило.
Лежах на пода заедно със задъхващата се Евдокия.
– Искаше ли да умреш! – Поисках.
– Не – отчаяно каза тя. Лежеше там с разголени гърди, ръцете ѝ трепереха, сякаш не можеше да се изправи на крака.
Погледнах изпитателно в лицето на кралицата.
Жертвоприношението не бе дало никаква руменина на бузите ѝ. И по устните ѝ нямаше червена кръв. Бях зашеметен. Вдигнах Евдокия и се втурнах да я изкарам от светилището, по стълбите, през различните тунели и накрая в къщата над земята.
Наредих на всички останали да излязат от библиотеката, като затръшнах плътно вратите с Дара на ума, и там я сложих на дивана си, за да може поне да си поеме дъх.
– Но как? – Попита ме тя, – Имахше ли изобщо смелостта да ме вземеш от нея? – Тя се вкопчи в шията ми. – Дръж се здраво за мен, Мариус, не ме пускай още. Не мога. … Не мога… . Дръж се здраво за мен. Откъде имаш смелостта да тръгнеш срещу собствената ни кралица?
– Тя щеше да те унищожи, – казах аз.
– Тя щеше да отговори на молитвата ми.
– И каква беше тази молитва? – Попита тя.
Тя ме пусна. Приближих един стол, за да седна до нея.
Лицето ѝ беше издължено и трагично, очите ѝ блестяха. Тя протегна ръка и се хвана за ръкава ми.
– Помолих за знак на нейното удоволствие, – казах аз. – Дали ще се отдаде на теб, или ще остане с мен? Тя проговори. И ти виждаш как е.
Тя поклати глава, но това не беше отрицание на нищо от това, което бях казал. Тя се опитваше да възстанови яснотата на ума си. Опита се да се надигне от дивана и после падна назад.
Дълго време тя просто лежеше там, загледана в тавана, и аз не можех да позная мислите ѝ. Опитах се да хвана ръката ѝ, но тя я отдръпна от мен.
После с тих глас каза:
– Ти си пил нейната кръв. Имаш дарбата на огъня и си пил нейната кръв. И това тя е направила в отговор на твоята молитва.
– Кажи ми, – казах аз. – Какво те накара да ѝ се предложиш? Защо изрече такива думи? Дали някога си ги изричала в Египет?
– Никога, – каза тя с разпалено мърморене. – Бях забравила красотата. – Тя изглеждаше объркана, слаба.
– Бях забравила безвремието, – прошепна тя. – Бях забравила тишината, събрала се около тях – сякаш беше толкова много воали.
Тя се обърна и ме погледна вяло. Огледа се наоколо. Усетих глада ѝ, слабостта ѝ.
– Да, – въздъхна тя. – Доведи робите ми при мен, – каза тя. – Нека да излязат и да получат за жертва за мен, защото съм твърде слаба от това, че самата аз съм била жертва. – Отидох в градината на двора и казах на малката ѝ банда от изискани кръвопийци да отидат при нея. Тя можеше сама да им даде тази неприятна заповед. Когато те тръгнаха по мрачното си поръчение, аз се върнах при нея. Тя седеше, лицето ѝ все още беше издължено, а белите ѝ ръце трепереха.
– Може би трябваше да умра, – каза ми тя. – Може би така е трябвало да бъде.
– Какво е трябвало? – Попитах презрително. – Това, което означава, е, че и двамата трябва да живеем в Константинопол, ти в твоята къща с малките си другари, а аз тук с моите. И трябва да имаме смесване на домакинствата от време на време, което е приятно. Казвам, че това е целта. – Тя ме погледна замислено, сякаш размишляваше върху това, доколкото можеше да размишлява върху каквото и да било след онова, което я бе сполетяло в светилището.
– Повярвай в мен, – казах отчаяно с тих глас. – Повярвай ми за малко. И ако трябва да се разделим, нека това да стане по взаимно съгласие.
Тя се усмихна.
– Като че ли сме стари гърци? – Попита тя.
– Защо трябва да губим маниерите си? – Отговорих. – Нима те не бяха подхранвани с блясък, подобно на изкуствата, които все още ни заобикалят, на поезията, която все още ни утешава, и на вълнуващите разкази за героизъм, които ни отвличат вниманието от жестокия ход на времето?
– Нашите нрави – повтори тя замислено. – Какво странно същество си ти. – Враг или приятел беше тя? Не знаех.
Твърде бързо се появиха нейните роби кръвопийци с нещастна и ужасена жертва, богат търговец, който се взираше във всички ни с луковични очи. Честно казано, той ни предложи пари за живота си. Исках да спра тази гадост. Кога ли бях взел жертва под покрива си? И това щеше да се случи в моята къща на човек, който ме призоваваше за милост.
Но след секунди мъжът бе принуден да падне на колене и Евдокия се отдаде да пие кръв от него, без да обръща внимание на това, че стоях там и гледах това зрелище, а аз се обърнах на пети, излязох от библиотеката и останах далеч, докато мъжът не умря и богато облеченото му тяло не бе отнесено.
Накрая се върнах в библиотеката, изтощен, ужасен и объркан. Евдокия беше много по-добре, защото беше пирувала с бедния нещастник, и ме гледаше втренчено.
Сега седнах, защото не виждах причина да стоя възмутен по отношение на нещо, което е свършено, и усетих, че се потапям в размисъл.
– Ще се разделим ли с този град? – Попитах спокойно. Погледнах я. – Може ли това да стане в мир?
– Не знам отговора на въпросите ти, – каза тя. Имаше нещо нередно в гласа ѝ, нередно в очите ѝ, нередно в поведението ѝ. – Искам да те напусна сега. Ще поговорим отново.
Тя събра групата си от последователи и всички те напуснаха тихо, по желание, през задната врата на къщата.
Аз седях там много спокойно и уморено от случилото се и се чудех дали ще има някаква промяна в Акаша, която се беше преместила да пие кръвта на Евдокия.
Разбира се, че нямаше да има промяна. Мислех си за първите си години с Акаша, когато бях толкова сигурен, че мога да я върна към живота. И ето, тя се беше преместила, да, беше се преместила, но колко ужасяващо беше изражението на гладкото ѝ невинно лице, по-безчувствено от лицата на смъртните след смъртта.
Обзе ме ужасно предчувствие, в което фината сила на Евдокия изглеждаше едновременно очарование и проклятие.
И сред това предчувствие познах едно ужасно изкушение, една ужасна бунтарска мисъл. Защо не бях предал на Евдокия вратовръзката на майка си и баща си? Щях да се отърва от тях, да се отърва от това бреме, което носех още от първите нощи на живота си сред Неживите? Защо не го бях направил?
Щеше да е толкова просто. И щях да бъда свободен.
И като разпознах това виновно желание в себе си, като го видях да се разгаря като огън, подхранван от мехове, осъзнах, че през онези дълги нощи в морето, по време на пътуването до Константинопол, тайно съм си пожелавал корабът ни да срещне нещастие, да бъдем потопени и Тези, които трябва да бъдат пазени, да се спуснат на дъното на океана, за да не изплуват никога повече. Можех да преживея всяко корабокрушение. Но те щяха да бъдат погребани точно така, както старецът в Египет отдавна ми беше споменал, проклинайки и продължавайки, казвайки:
– Защо не ги потопя в морето? – О, това бяха ужасни мисли. Нима не обичах Акаша? Нима не бях заложил душата си?
Изпитвах омраза към себе си и страх, че царицата ще узнае дребната ми тайна -че исках да се отърва от нея, че исках да се отърва от всички тях – Авикус, Маел, Евдокия, че исках – за първи път – да скитам като скитник като толкова много други, че исках да нямам име, място и цел, а да бъда сам. Тези мисли бяха твърде страшни. Те ме разделяха от всичко, което ценях. Трябваше да ги прогоня от съзнанието си.
Но преди да успея да се опомня, Маел и Авикус се втурнаха в библиотеката. Пред къщата имаше някакво безпокойство.
– Чуваш ли го? – Попита Авикус трескаво.
– Да, богове, – казах аз, – защо всички тези хора крещят по улиците? – Осъзнах, че е имало голям шум и че някои от тези хора са удряли по прозорците и вратите ни. По къщата ни се хвърляха камъни. Дървените капаци щяха да бъдат разбити.
– Какво става? Каква е причината за това? – Попита Маел отчаяно.
– Слушайте! – Казах отчаяно. – Казват, че сме съблазнили богат търговец в къщата, а после сме го убили и сме изхвърлили трупа му да гние навън! О, проклетата Евдокия, не виждаш ли какво е направила, именно тя е убила търговеца! Тя накара тълпата да се надигне срещу нас. Имаме само време да се оттеглим в светилището.
Заведох ги до входа, вдигнах тежката мраморна врата и скоро бяхме вътре в прохода, като знаехме добре, че сме защитени, но не можем да защитим дома си.
След това можехме само безпомощно да слушаме как тълпата нахлува и разграбва цялото ни жилище, унищожавайки новата ми библиотека и всичко, което притежавах. Не беше нужно да чуваме гласовете им, за да разберем кога са подпалили къщата.
Най-накрая, когато горе беше тихо, когато няколко мародери си проправяха път през тлеещите греди и отломки, излязохме от тунела и се загледахме в руините с пълно отвращение. Изплашихме се от разбойниците. След това се уверихме, че входът на светилището всъщност е обезопасен и замаскиран, което беше така, и накрая се отправихме към една претъпкана таверна, където, сгушени на една маса сред смъртни, можехме да поговорим.
Подобно отстъпление за нас беше съвсем невероятно, но какво друго можехме да направим?
Разказах на Авикус и Маел какво се беше случило в светилището, как Майката почти беше изцедила кръвта на Евдокия и как се бях намесил, за да спася живота на Евдокия. След това им обясних за смъртния търговец, защото те бяха видели как го внасят и как го изнасят, но не бяха разбрали.
– Захвърлиха тялото му там, където щеше да бъде намерено – каза Авикус. – Примамили са тълпата да се събере, както се е случило.
– Така е. Жилището ни е изчезнало – казах накрая, – а светилището ще бъде изгубено за нас, докато не пристъпя към странни и сложни юридически мерки, за да закупя под ново име това, което вече ми принадлежи под старо, а семейството на търговеца ще поиска справедливост срещу нещастния човек, който бях преди, ако ме последвате, така че може и да не успея да купя имота изобщо.
– Какво очаква тя от нас? – Попита Авикус.
– Това е обида за Онези, които трябва да бъдат пазени – заяви Маел. – Тя знае, че светилището се намира под къщата, но въпреки това подстрекава бунт, за да го унищожи.
Взирах се в него за дълъг миг. Бях твърде готов да го осъдя за гнева му. Но съвсем неочаквано ми се наложи да направя признание.
– Тази мисъл не ми беше хрумвала, – казах аз. – Но ми се струва, че си напълно прав. Това беше обида за Онези, които трябва да бъдат пазени.
– О, да, тя е нанесла обида на Майката – каза Авикус.
– Със сигурност е направила това. През деня крадците могат да изкъртят самия под, който прегражда прохода към светилището долу.
Обхвана ме ужасен мрак. Чист и младежки гняв беше част от него. Гневът подхранваше волята ми.
– Какво е това? – Попита Авикус. – Цялата ти физиономия е променена. Кажи ни мислите си, точно сега, от душата си.
– Не съм толкова сигурен, че мога да изкажа мислите си – казах аз, – но ги знам и те не вещаят нищо добро за Евдокия или за онези, които тя твърди, че обича. И двамата запечатайте съзнанието си от всичко, така че да не давате никакъв намек за местонахождението си. Отидете до най-близката порта на града, напуснете го и се скрийте за предстоящия ден в хълмовете. Утре незабавно елате да се срещнете с мен тук, в тази таверна.
Изминах с тях част от разстоянието до портата и като ги видях, че са в безопасност по пътя си, отидох направо в дома на Евдокия.
Беше лесно да чуя вътре робите ѝ, които пиеха кръв, и им заповядах рязко да отворят вратата.
Евдокия, която винаги беше надменна, им заповяда да направят каквото поисках, а щом влязох вътре и видях двамата млади кръвопийци, започнах да треперя от гняв, но не се поколебах и с цялата си сила изгорих и двамата наведнъж.
Беше ужасяващо да се гледа този жесток огън и ме накара да се задъхам и да се разтреперя, но нямах време за наблюдение. Асфар побягна от мен, а Евдокия ми крещеше яростно да спра, но аз изгарях Асфар, като се превивах от мъка, докато чувах жалните му писъци, и през цялото време се борех с огромните сили на Евдокия с цялата сила, която можех да притежавам.
Наистина огънят беше толкова горещ срещу гърдите ми, че мислех, че ще умра, но втвърдих цялото си тяло и хвърлих собствения си Огнен дар срещу Евдокия с пълна сила.
Нейните смъртни роби се разбягаха през всички врати и прозорци. Тя се втурна към мен, стиснала юмруци, а лицето ѝ беше картина на ярост.
– Защо ми правиш това! – Поиска тя.
Хванах я на ръце, докато тя се бореше с мен, вълните от топлина преминаваха през мен, и я изнесох от къщата ѝ и през тъмните улици към димящите руини над светилището.
– Значи ще изпратиш тълпа да разруши къщата ми – казах аз. – Значи ще го направиш, след като те спасих, значи ще го направиш, докато ме мамиш с благодарностите си.
– Не съм ти благодарила, – каза тя, въртеше се, въртеше се, бореше се срещу мен, горещината ме изтощаваше, докато се борех да я контролирам, нейната ръцете ѝ ме бутаха със зашеметяваща сила. – Ти се молеше за моята смърт, молеше се на Майката да ме унищожи – извика тя. – Ти сам ми го каза.
Най-сетне стигнах до димящата купчина дърва и отломки и като намерих покритата с мозайка врата, я повдигнах с Дара на ума, което ѝ даде достатъчно време да изпрати изгарящ взрив срещу лицето ми.
Усетих го така, както смъртен би усетил топла вода. Но тежката врата наистина се отвори и аз отново се защитих от нея, като придърпах гигантския камък зад себе си с едната си ръка, придърпах я с другата и започнах да я влача през сложните проходи към светилището. Отново и отново горещината идваше да ме изгори и аз усещах изгорената си от нея коса и виждах дима във въздуха около мен, докато тя постигаше някаква победа, независимо от това колко голяма беше силата ми. Но аз я отблъснах и никога не я пуснах. Стискайки я с една ръка, отварях вратите една след друга, отблъсквайки силата ѝ, дори когато се препъвах. Все по-напред и по-напред я влачех към светилището. Нищо не можеше да ме спре, но не можех да я нараня с цялата си сила. Не, тази привилегия беше запазена за някой много по-велик от мен.
Най-накрая стигнахме до параклиса и аз я хвърлих на пода. Затваряйки се от нея с всички сили, обърнах очи към Майката и Бащата, за да видя същата безмълвна картина, която винаги посрещаше погледа ми.
Без да имам друг знак освен този и борейки се с поредната осакатяваща вълна от горещина, вдигнах Евдокия, преди да успее да се изправи на крака, и държейки китките ѝ зад гърба, я поднесох на Майката толкова близо, колкото се осмелих, без да нарушавам дрехите на Майката, без да извършвам това, което за мен беше кощунство в името на това, което исках да направя. Дясната ръка на Майката се протегна към Евдокия, отделяйки се като че ли от спокойствието на Майката, и главата на Акаша отново направи онова леко, едва доловимо и напълно гротескно движение, устните ѝ се разтвориха, а кътниците ѝ се оголиха. Евдокия изкрещя, когато пуснах тялото ѝ и се отдръпнах.
От мен се изтръгна голяма отчаяна въздишка. Ах, така да бъде!
И с тих ужас наблюдавах как Евдокия се превръща в жертва на Майката, как ръцете на Евдокия се размахват безнадеждно, как коленете ѝ се притискат към Майката, докато накрая безжизненото тяло на Евдокия се изплъзва от прегръдката на Майката. След като падна на мраморния под, то заприлича на изящна кукла от бял восък. От нея не се чуваше никакъв дъх. Кръглите ѝ тъмни очи не помръдваха.
Но тя не беше мъртва, не, в никакъв случай. Това беше тяло на кръвопиец с душа на кръвопиец. Само огънят можеше да го убие. Изчаках, като държах собствените си сили под контрол. Много отдавна, в Антиохия, когато нежелани вампири бяха нападнали Майката, тя беше използвала Дара на ума, за да вдигне лампа, която да изгори останките им с огън и масло. Така беше постъпила и с останките на Старейшината в Египет, както вече описах. Щеше ли да го направи и сега?
Случи се нещо по-просто.
Съвсем неочаквано видях как от гърдите на Евдокия изригват пламъци, а след това във вените ѝ бушуват пламъци. Лицето ѝ остана мило и безчувствено. Очите ѝ останаха празни. Крайниците ѝ потрепваха.
Не моята Огнена дарба беше довела до тази екзекуция. Това беше силата на Акаша. Какво друго можеше да бъде? Нова сила, дремеща в нея от векове, такава която сега ѝ е известна благодарение на Евдокия и мен?
Не смеех да гадая. Не смеех да задавам въпроси.
В един момент пламъците, издигащи се от силно запалимата кръв на предсмъртното тяло, запалиха тежките богато украсени дрехи и цялата форма пламна.
Едва след дълго време огънят угасна, оставяйки блестяща маса от пепел. Умното учено същество, което беше Евдокия, вече не съществуваше. Блестящото очарователно същество, което бе живяло толкова добре и толкова дълго, вече го нямаше. Съществото, което ми вдъхна такава надежда, когато я видях за първи път и чух гласа ѝ, вече го нямаше.
Свалих връхната си дреха и като паднах на колене като бедна чистачка, изтрих това замърсяване на светилището, а после седнах изтощен в ъгъла, опрял глава в стената. И за моя собствена изненада, а кой знае? – може би и за изненада на Майката и Бащата – се просълзих.
Плаках и плаках за Евдокия, а също и за себе си, че бях изгорил жестоко тези млади кръвопийци, тези глупави, неучени и недисциплинирани безсмъртни, които бяха родени в Мрака, както казваме сега, само за да бъдат пешки в една кавга.
Чувствах в себе си жестокост, от която можех само да се отвращавам.
Накрая, след като се убедих, че подземната ми крипта е непристъпна – защото в руините над нея вече имаше мародери – си легнах, за да заспя за през деня.
Знаех какво смятам да направя през следващата нощ и нищо не можеше да промени решението ми.
Назад към част 10 Напред към част 12
