Глава 13
Отидох в Рим. Не бих могъл да се задоволя с нищо по-малко. Това, което намерих там, ме ужили, но и ме изуми. Беше огромен и оживен град, решил да се издигне от пластове и пластове руини, пълен с търговци и занаятчии, които усилено работеха по грандиозни дворци за папата и неговите кардинали и за други богаташи.
Старият Форум и Колизеумът все още стояха, наистина имаше много разпознаваеми руини от императорския Рим – включително Арката на Константин – но блоковете от древен камък постоянно се разграбваха за нови сгради. Въпреки това учените навсякъде изучавали тези руини и много от тях настоявали за поддържането им в този вид.
Всъщност целият стремеж на епохата беше да се запазят останките от древните времена, в които се бях родил, и наистина да се учим от тях, да подражаваме на изкуството и поезията, а енергията на това движение надмина и най-смелите ми мечти.
Как мога да го кажа по-ясно? Тази благоденстваща епоха, отдадена на търговията и банковото дело, в която толкова много хиляди хора носеха дебели и красиви дрехи от кадифе, се беше влюбила в красотата на древните Рим и Гърция!
Никога не съм предполагал, че ще настъпи такъв обрат, както бях лежал в свода си през уморителните векове, и отначало бях твърде въодушевен от всичко, което виждах, за да правя много, освен да се разхождам по калните улици, да заговарям смъртните с толкова любезност, колкото можех да събера, да им задавам въпроси какво се случва около тях и какво мислят за времето, в което живеят. Разбира се, говорех на новия език, италианския, който беше произлязъл от стария латински, и скоро свикнах с него на ушите и езика си. Не беше толкова лош език. Всъщност беше красив, макар че бързо разбрах, че учените добре владеят своя латински и гръцки. От множеството отговори на моите въпроси научих също, че Флоренция и Венеция се смятат за далеч по-напреднали от Рим в духовното си възраждане, но ако папата се възползва от правото си, това скоро ще се промени.
Папата вече не е само християнски владетел. Той е решил, че Рим трябва да бъде истинска столица на културата и изкуството, и не само завърши работата по новата базилика „Свети Петър“, но и по Сикстинската капела – едно голямо начинание в рамките на дворцовите му стени.
За част от тази живопис са доведени художници от Флоренция и градът е силно заинтригуван от достойнствата на направените фрески.
Прекарах колкото се може повече време по улиците и в таверните, за да слушам клюки за всичко това, а след това се отправих към папския дворец, решен да видя Сикстинската капела лично. Каква съдбоносна нощ беше тази за мен.
През всичките мрачни векове, откакто бях напуснал любимите си Зенобия и Авикус, сърцето ми беше откраднато от различни смъртни и различни произведения на изкуството, но нищо от преживяното не можеше да ме подготви за това, което щях да видя, когато влязох в Сикстинската капела. Разбираш ли, не говоря за Микеланджело, който е толкова известен на целия свят с работата си там, защото по това време Микеланджело беше още дете. А творбите му в Сикстинската капела тепърва предстоеше да се появят.
Не, не беше творбата на Микеланджело, която видях в тази съдбовна нощ. Изхвърли Микеланджело от мислите си.
Това беше дело на някой друг.
Лесно се измъкнах от дворцовата охрана и бързо се озовах в големия правоъгълник на този величествен параклис, който, макар и да не беше отворен за широката публика, беше предназначен да се използва за високи церемонии, когато бъде завършен.
И това, което веднага привлече погледа ми сред множеството фрески, беше една огромна стена, изпълнена с блестящо изрисувани фигури, всички включващи, както изглеждаше, един и същ достолепен старец със златна светлина, струяща от главата му, който се появяваше с три различни групи от онези, които отговаряха на заповедта му.
Нищо не ме беше подготвило за натурализма, с който бяха нарисувани многобройните фигури, за ярките, но достойни изражения на лицата на хората и за изящно драпираните дрехи, с които бяха облечени съществата.
Сред тези три изящно изрисувани групи от хора цареше голяма суматоха, докато беловласата фигура със златна светлина, струяща от главата ѝ, ги поучаваше, укоряваше или поправяше, а собственото му лице изглеждаше съвсем строго и спокойно.
Всички те съществуваха в хармония, каквато не можех да си представя, и макар че само тяхното създаване изглеждаше достатъчно, за да гарантира, че тази картина ще бъде шедьовър, отвъд фигурите се криеше едно чудесно изображение на една екстравагантна пустиня и един безразличен свят. В далечното пристанище бяха закотвени два големи кораба от съвременния период, а отвъд корабите се издигаха пластове планини под наситено синьо небе, а вдясно се издигаше самата Арка на Константин, която и до днес стои в Рим, фино изработена в злато, сякаш никога не е била разрушена, и колоните на друга римска сграда, някога великолепна, а сега фрагмент, който се издигаше високо и гордо, макар че отвъд се извисяваше тъмен замък. Ах, такава сложност, такива необясними комбинации, такава странна материя, и все пак всяко човешко лице е толкова убедително, всяка ръка е толкова изящно изработена.
Мислех, че ще полудея само като гледам лицата. Мислех, че ще полудея, само като гледам ръцете.
Исках нощите да запомнят тази картина. Исках веднага да слушам учените, които биха могли да ми кажат за какво става дума, защото аз самият не бих могъл да я разчета! За това ми бяха нужни знания. И повече от всичко, самата ѝ красота говореше на душата ми.
Всичките ми мрачни години бяха изчезнали, сякаш в този параклис бяха запалени милион свещи.
– О, Пандора, да можеше да видиш това! – Прошепнах на глас. – О, Пандора, ако само ти знаеше за това!
В недовършената Сикстинска капела имаше и други картини. Хвърлих им бегъл поглед, докато очите ми не попаднаха на други две от същия майстор, а те бяха също толкова вълшебни, колкото и първата. Отново имаше множество лица, всички със същите божествени лица. Дрехите бяха изработени със скулптурна дълбочина. И въпреки че разпознах Христос с неговите крилати ангели, появяващи се на повече от едно място в тази изящна фреска, не можах да разтълкувам тези картини повече, отколкото първата.
В крайна сметка нямаше значение какво означават тези картини. Те ме изпълваха изцяло. А на една от тях имаше две девойки, изобразени толкова чувствително и същевременно толкова чувствено, че бях изумен. Старото изкуство на църквите и манастирите никога не би допуснало подобно нещо. Всъщност то напълно е забранявало подобна плътност.
И все пак тук, в параклиса на папата, се намираха тези девойки, едната с гръб към нас, а другата с лице към нас, с мечтателно изражение в очите.
– Пандора, – прошепнах аз. – Намерих те тук, намерих те в твоята младост и във вечната ти красота. Пандора, ти си тук, на стената.
Отвърнах се от тези фрески. Разхождах се по пода. След това се върнах към тях, изучавайки ги с вдигнатите си ръце, като внимавах да не ги докосвам, само движех ръцете си по тях, сякаш трябваше да гледам и през ръцете си, и през очите си.
Трябваше да знам кой е този художник! Трябваше да видя творбите му. Бях се влюбил в него. Трябваше да видя всичко, което някога е правил. Млад ли беше? Беше ли стар? Беше ли жив? Беше ли мъртъв? Трябваше да знам.
Излязох от параклиса, без да знам кого да попитам за тези чудни постижения, защото със сигурност не можех да събудя папата в леглото му и да го попитам, и в една тъмна уличка на самия връх на хълма намерих Злосторника, крачещ пияница с готов кинжал, и изпих кръвта му в прилив на нетърпение, каквото не бях изпитвал от години.
Бедната тъжна жертва. Чудя се дали, вземайки го, не съм му дал някакъв поглед към онези картини. Спомням си толкова добре момента, защото стоях на върха на тясното стълбище, което се спускаше по хълма към площада под мен, и мислех само за тези картини, докато кръвта ме сгряваше и исках веднага да се върна в параклиса.
В този момент нещо ме прекъсна. Чух отчетливия шум на кръвопиец близо до мен, тромавата стъпка на някой млад човек. На сто години? Не повече от това, това беше моето изчисление.
Съществото искаше да ми каже, че е там.
Обърнах се и видях висока, добре мускулеста и тъмнокоса фигура, облечена в черните одежди на монах. Лицето му беше бяло и той не правеше нищо, за да го прикрие. Около врата си носеше блестящо златно разпятие, обърнато надолу.
– Мариус! – Прошепна той.
– Проклет да си – казах в отговор. Еее, богове, откъде можеше да знае името ми! – Който и да си ти. Остави ме. Махни се от мен. Предупреждавам те. Не оставай в мое присъствие, ако искаш да живееш.
– Мариус! – Повтори той и се приближи към мен. – Не се страхувам от теб. Идвам при теб, защото имаме нужда от теб. Ти знаеш кои сме.
– Поклонници на Сатаната! – Казах с отвращение. – Погледни това глупаво украшение на врата си. Ако Христос съществува, мислите ли, че обръща внимание на вас? И така, все още си провеждате малките си глупави събирания. Имате своите лъжи.
– Глупави? – Каза той спокойно. – Ние никога не сме били глупави. Ние вършим Божието дело, докато служим на Сатана. Как без Сатана би могло да има Христос?
Направих пренебрежителен жест.
– Махай се от мен, – казах аз. – Не искам да имам нищо общо с теб. – В сърцето ми беше заключена тайната на Онези, които трябва да бъдат пазени. Помислих си за картините в Сикстинската капела. О, тези прекрасни фигури, тези цветове…
– Но не виждаш ли? – Отвърна той. – Ако някой толкова стар и могъщ като теб стане наш водач, ние бихме могли да бъдем легион в катакомбите на този град! В сегашния си вид ние сме ужасно малко. – В големите му черни очи бе паднало неизбежното усърдие. А богатата му черна коса проблясваше на слабата светлина. Беше симпатично създание, дори покрит с прах и мръсотия, какъвто беше. По дрехите му усещах миризмата на катакомбите. Усещах миризмата на смърт, сякаш беше легнал със смъртни останки. Но той беше красив, с хубаво телосложение и пропорции като Авикус, но изобщо не приличаше на него.
– Искаш да стана легионер? – Попитах го. – Говориш глупости! Аз бях жив, когато никой не говореше за Сатаната и никой не говореше за някакъв Христос. Вие сте просто кръвопийци и си измисляте истории. Как бихте могли да повярвате, че аз ще дойда при вас и ще ви водя? – Той се приближи, за да мога още по-добре да видя лицето му. Беше изпълнен с избухливост и искреност. Държеше гордо главата си.
– Ела при нас в нашата катакомба – каза той, – ела да ни видиш и да станеш част от нашия ритуал. Пей с нас утре вечер, преди да излезем на лов. – Беше страстен и мълчаливо изчака отговора ми. В никакъв случай не беше глупаво същество и не изглеждаше калпав като другите последователи на Сатаната, които бях зърнал през изминалите векове.
Поклатих глава. Но той продължи да настоява.
– Казвам се Сантино – каза той. – Чувал съм за теб от сто години. Мечтал съм за момента, в който ще се срещнем. Сатаната ни е събрал. Ти трябва да ни поведеш. Само на теб бих предал водачеството си. Ела да видиш моето леговище със стотиците черепи. – Гласът му беше изискан, добре модулиран. Говореше красив италиански. – Ела да видиш моите последователи, които почитат Звяра с цялото си сърце. Желанието на Звяра е ти да ни водиш. Това е желанието на Бога.
Колко отвратен бях, колко много осъждах него и последователите му. И можех да видя интелекта в него. Можех да видя интелигентността и надеждата за разбиране и остроумие. Дано Авикус и Маел бяха тук, за да сложат край на него и на всичките му сродници.
– Твоето леговище със стотиците черепи? – Повторих. – Мислиш, че искам да управлявам там? Тази вечер видях картини с такава красота, че не мога да ти ги опиша. Великолепни творби, богати на цветове и блясък. Този град ме обгражда с красивите си съблазни.
– Къде видя такива картини? – Попита той.
– В параклиса на папата – заявих аз.
– Но как се осмели да отидеш там?
– Не беше нищо за мен да направя такова нещо. Мога да те науча как да използваш силите си…
– Но ние сме създания на тъмнината, – каза той с цялата си простота. – Никога не трябва да ходим на светли места. Бог ни е проклел да живеем в сенките.
– Какъв Бог? – Попитах. – Аз ходя, където си поискам. Пия кръвта на онези, които са зли. И светът ми принадлежи. И ти искаш от мен да сляза с теб в земята? В една катакомба, пълна с черепи? Искаш от мен да управлявам кръвопийците в името на един демон? Твърде умен си за своето верую, приятелю. Откажи се от него.
– Не – каза той, поклати глава и отстъпи назад. – Нашата е сатанинска чистота! – Каза той. – Не можеш да ме изкушиш от нея, не и с цялата си сила и с всичките си трикове, и аз те приветствам. – Бях запалил нещо в него. Можех да го видя в черните му очи. Беше привлечен от мен, привлечен от думите ми, но не можеше да си го признае.
– Ти никога няма да станеш легион – казах аз. – Светът никога няма да го позволи. Ти си нищо. Откажи се от атрибутите си. Не карай други кръвопийци да се присъединяват към този глупав кръстоносен поход. – Той отново се приближи, сякаш аз бях светлина и той искаше да бъде в нея. Вгледа се в очите ми, опитвайки се без съмнение да прочете мислите ми, от които не можеше да извлече нищо, освен онова, което бях казал с думи.
– Ние сме толкова надарени, – казах аз. – Има толкова много неща, които могат да се наблюдават, да се научат. Позволи ми да ви заведа с мен обратно в параклиса на папата, за да видиш картините, които описах. – Той се приближи още повече и нещо в лицето му се промени.
– Тези, които трябва да бъдат пазени, – каза той, – какви са те?
Беше като силен удар – че отново друг знае тайната, тайната, която бях пазил толкова добре в продължение на хиляда години.
– Никога няма да узнаеш, – отвърнах аз.
– Не, слушай ме, – каза той. – Дали те са нещо скверно? Или са свещени? – Стиснах зъби. Протегнах ръка към него, но с бързина, която ме изненада, той ми избяга. Тръгнах след него, хванах го, завъртях го и го завлякох до началото на тясното каменно стълбище, което се спускаше по хълма.
– Никога повече не се приближавай до мен, чуваш ли? – Казах му. Той се бореше отчаяно срещу мен. – Мога да те убия с огън с ума си, ако реша, – казах аз. – А защо да не го избера? Защо да не избера да ви избия всички, нещастни паразити? Защо не го направя? Защото се отвращавам от насилието и жестокостта, въпреки че сте по-зли от смъртния, когото убих заради жаждата си тази вечер.
Той трескаво се опитваше да се освободи от мен, но, разбира се, нямаше ни най-малък шанс. Защо не го унищожих? Дали умът ми беше прекалено изпълнен с красивите картини? Дали умът ми беше прекалено настроен към света на смъртните, за да ме завлече обратно в тази бездна мръсотия? Не знам.
Това, което знам, е, че го хвърлих надолу по каменното стълбище, така че той се преобръщаше отново и отново, тромаво, нещастно, докато накрая не се изтърколи на крака долу.
Той ме погледна, лицето му беше изпълнено с омраза.
– Проклинам те, Мариус! – Каза той със забележителна смелост. – Проклинам те и твоята тайна на онези, които трябва да бъдат пазени. – Бях изненадан от предизвикателството му.
– Предупреждавам те, дръж се далеч от мен, Сантино! – Казах, като го погледнах. – Бъдете скитници във времето – казах аз. – Бъдете свидетели на всички великолепни и красиви човешки неща. Бъдете истински безсмъртни. А не поклонници на Сатаната! Не слуги на бог, който ще ви вкара в християнския ад. Но каквото и да правите, стойте настрана от мен заради самите вас. – Той беше застанал там, гледайки ме в яростта си. И тогава ми хрумна да му отправя едно малко предупреждение, стига да можех да го направя. И възнамерявах да опитам.
Събудих в себе си Дара на огъня, усетих как той става все по-мощен, потиснах го все така внимателно и го изпратих надолу към него, като пожелах да запали само ръба на черните му монашески одежди. В един момент платът около краката му започна да дими и той се отдръпна с ужас. Аз спрях силата.
Той се завъртя панически и разкъса обгорелите одежди от себе си, като стоеше с дълга бяла туника и се взираше в димящия плат, който лежеше на земята. Отново ме погледна, безстрашен както преди, но разярен в своята безпомощност.
– Знай какво мога да ти направя – казах аз, – и никога повече не се приближавай до мен. – И тогава му обърнах гръб. И си тръгнах.
Изтръпнах дори като си помислих за него и неговите последователи. Побиха ме тръпки при мисълта, че след толкова години ще трябва отново да използвам Дарбата на огъня.
Изтръпнах, като си спомних за избиването на робите на Евдокия. Не беше дори полунощ.
Исках светлия нов свят на Италия. Исках умните учени и художници от тези времена. Исках огромните палати на кардиналите и другите могъщи обитатели на Вечния град, които се бяха издигнали след всички дълги нещастни години.
Изхвърлих от ума си съществото на име Сантино и се приближих до един от новите палацио, в който се провеждаше пиршество, а маскарад с много танци и маси, отрупани с храна.
За мен не беше проблем да вляза. Бях се снабдил с фините кадифени дрехи от този период и щом влязох вътре сред гостите, бях посрещнат радушно, както и всички останали. Нямах маска, само бялото ми лице, което изглеждаше като такава, и обичайното ми червено кадифено наметало с качулка, което ме отличаваше от гостите и същевременно ме правеше един от тях. Музиката беше опияняваща. Стените грейнаха от изящни картини, макар и никоя да не беше толкова вълшебна, колкото тази, която бях виждал в Сикстинската капела, а тълпата беше огромна и разкошно облечена.
Бързо попаднах в разговор с младите учени, онези, които разпалено говореха за живопис, както и за поезия, и зададох глупавия си въпрос: Кой е направил великолепните фрески в Сикстинската капела, които току-що бях видял?
– Виждал ли си тези картини? – Обърна се към мен един от тълпата. – Не ми се вярва. Не са ни позволили да ги видим. Опиши ми още веднъж какво си видял.
Изложих всичко, много просто, сякаш бях ученик.
– Фигурите са изключително деликатни – казах аз, – с чувствителни лица и всяко същество, макар и предадено с голяма естественост, е все така малко прекалено дълго. – Компанията около мен се засмя добродушно.
– Леко прекалено дълги, – повтори един от старейшините.
– Кой е нарисувал картините? – Попитах умолително. – Трябва да се срещна с този човек.
– Ще трябва да отидеш във Флоренция, за да се срещнеш с него, – каза възрастният учен. – Говориш за Ботичели, а той вече се е прибрал у дома.
– Ботичели, – прошепнах аз. Това беше странно, почти нелепо име. На италиански то се превежда като „малка вана“. Но за мен то означаваше великолепие.
– Сигурен си, че е Ботичели – казах аз.
– О, да – каза възрастният учен. Останалите с нас също кимнаха. – Всички се възхищават на това, което той може да направи. Ето защо папата е изпратил за него. Той беше тук две години и работеше върху Сикстинската капела. Всички познават Ботичели. И сега той несъмнено е толкова зает във Флоренция, колкото и тук.
– Искам само да го видя със собствените си очи, – казах аз.
– Кой си ти? – Попита един от учените.
– Никой, – прошепнах аз. – Абсолютно никой.
Чу се общ смях. Той сякаш се съчетаваше доста омайно с музиката около нас и с отблясъците на толкова много свещи.
Чувствах се опиянен от миризмата на смъртници и от мечтите за Ботичели.
– Трябва да намеря Ботичели, – прошепнах аз. И като се сбогувах с всички, излязох в нощта. Но какво щях да правя, когато намеря Ботичели – това беше въпросът. Какво ме движеше?
Какво исках?
Да видя всички негови творби, да, това беше сигурно, но какво още изискваше душата ми? Самотата ми изглеждаше толкова голяма, колкото и възрастта ми, и това ме плашеше.
Върнах се в Сикстинската капела.
Прекарах остатъка от нощта, разглеждайки фреските още веднъж. Преди разсъмване при мен дойде пазач. Позволих това да се случи. С помощта на Дара на заклинанието нежно го убедих, че мястото ми е там, където съм.
– Коя е фигурата тук, на тези картини? – Попитах: – Старецът с брадата и златната светлина, която струи от главата му?
– Мойсей – отвърна пазачът, – нали знаете, пророкът Мойсей. Всичко това е свързано с Мойсей, а другата картина е свързана с Христос. – Той посочи. – Не виждаш ли надписа?
Не го бях видял, но сега го видях. Изкушението на Мойсей, носител на писания закон. Въздъхнах.
– Иска ми се да познавам по-добре историите им, – казах. – Но картините са толкова изящни, че историята няма значение.
Охранителят само сви рамене.
– Познаваше ли Ботичели, когато рисуваше тук? – Попитах го. Човекът отново само сви рамене.
– Но не мислиш ли, че картините са несравнимо красиви? – Попитах го. Той ме погледна някак глупаво.
Осъзнах колко самотно ми е, че говоря на това бедно същество, опитвайки се да изтръгна от него някакво разбиране за това, което чувствам.
– Красивите картини сега са навсякъде – каза той.
– Да – казах аз, – да, знам, че са. Но те не изглеждат така. – Дадох му няколко златни монети и излязох от параклиса.
Разполагах само с достатъчно време, за да стигна до хранилището на Онези, които трябва да бъдат пазени, преди разсъмване. Когато си легнах да спя, сънувах Ботичели, но ме преследваше гласът на Сантино. И ми се искаше да го бях унищожил, което, като се има предвид всичко, беше много необичайно желание за мен.
Назад към част 13 Напред към част 15
