Глава 14
Следващата нощ отидох в град Флоренция. Разбира се, беше прекрасно да го видя напълно възстановен от опустошенията на Черната смърт и наистина град с по-голямо благоденствие и по-голяма изобретателност и енергия от Рим.
Скоро разбрах това, което подозирах – че градът, израснал около търговията, не е претърпял разрухата на класическата епоха, а по-скоро е укрепвал постепенно през вековете, тъй като управляващата фамилия Медичи е поддържала властта си с помощта на голяма международна банка. Навсякъде около мен имаше елементи на мястото – неговите растящи архитектурни паметници, вътрешните му картини, умните му учени – които ме привличаха неистово, но нищо не можеше да ме откаже от това да открия самоличността на Ботичели и да се убедя не само в творбите му, но и в човека.
Въпреки това се измъчвах леко. Наех си стаи в един палат близо до главния площад на града, наех един тромав и забележително доверчив слуга да ми сложи много скъпи дрехи, всички в червен цвят, тъй като го предпочитах и продължавам да го предпочитам пред всеки друг, и веднага отидох при един книжар, чуках и чуках, докато човекът не ми отвори вратите, не ми взе златото и не ми даде най-новите книги, които „всички четяха“ за поезия, изкуство, философия и други подобни. След това се оттеглих в стаите си, седнах на светлината на една лампа и погълнах каквото можах от мисленето на моя век, а накрая легнах на пода и се загледах в тавана, поразен от енергията на завръщането към класиката, от страстния ентусиазъм към старите гръцки и римски поети и от вярата в чувствеността, която сякаш притежаваше този век.
Нека отбележа тук, че някои от тези книги бяха печатни, благодарение на чудодейното изобретение на печатарската преса, и аз бях доста поразен от тях, въпреки че предпочитах красотата на старите ръкописни кодекси, както и много хора от онова време. Всъщност е ирония на съдбата, че дори след като печатарската преса се е наложила много добре, хората все още се хвалели, че имат ръкописни библиотеки, но се отклонявам. Говорех за завръщането към старите гръцки и римски поети, за увлечението на епохата по времето на моето раждане.
Римската църква е била с огромна власт, както вече предположих. Но това беше епоха на сливане, както и на невъобразима експанзия – и това беше сливане, което бях видял в картината на Ботичели – толкова изпълнена с прелест и естествена красота, макар и създадена за интериора на собствения параклис на папата в Рим.
Може би близо до полунощ се измъкнах от покоите си, откривайки, че градът е под комендантски час, с таверните, които го пренебрегваха, и с неизбежните разбойници, които обикаляха наоколо.
Бях зашеметен, докато си проправях път към една огромна таверна, пълна с весели млади пияници, където едно розовобузесто момче пееше, докато свиреше на лютня. Седях в ъгъла и мислех да контролирам прекомерните си ентусиазми, безумните си страсти, но все пак трябваше да намеря дома на Ботичели. Трябваше. Трябваше да видя повече от творбите му.
Какво ме спираше от това? От какво се страхувах? Какво се случваше в съзнанието ми? Сигурно боговете са знаели, че съм създание с железен контрол. Нима не го бях доказвал хиляди пъти?
Не бях ли обърнал гръб на Зенобия заради опазването на една божествена тайна? И не страдах ли рутинно и справедливо за това, че изоставих моята несравнима Пандора, която може би никога повече нямаше да намеря?
Накрая не можех повече да търпя обърканите си мисли. Приближих се до един от по-възрастните мъже в таверната, който не пееше с по-младите.
-Дойдох тук, за да намеря един велик художник – казах му аз. Той сви рамене и отпи от виното си.
– Някога бях велик художник – каза той, – но вече не съм. Всичко, което правя, е да пия. – Засмях се. Извиках кръчмарката да му поднесе още една чаша. Той ми кимна в знак на благодарност.
– Човекът, когото търся, се казва Ботичели, или поне така ми казаха. – Сега беше негов ред да се засмее.
– Търсите най-великия художник във Флоренция – каза той. – Няма да имаш никакви проблеми да го намериш. Той винаги е зает, независимо колко безделници се мотаят в работилницата му. Може би сега рисува.
– Къде е работилницата? – Попитах.
– Живее на Виа Нуова, точно преди Виа Паолино.
– Но кажи ми… – Поколебах се. – Какъв човек е той? Имам предвид за теб? – Мъжът отново сви рамене.
– Не е лош, не е и добър, макар че има чувство за хумор. Не е от тези, които могат да оставят отпечатък в съзнанието ти, освен чрез картините си. Ще видиш, когато го срещнеш. Но не очаквай да го наемеш. Той вече има много работа за вършене.
Благодарих на човека, сложих пари за още вино, ако иска, и се измъкнах от таверната. С няколко въпроса намерих пътя към Виа Нуова. Един нощен пазач ми посочи пътя към дома на Ботичели, като ми посочи внушителна къща, но не голям палат, където художникът живеел с брат си и семейството на брат си.
Застанах пред тази проста къща, сякаш беше светилище. Можех да видя къде със сигурност е работилницата по големите ѝ врати към улицата, които през деня неизбежно бяха отворени, и видях, че всички стаи както на основния етаж, така и над него са тъмни.
Как бих могъл да вляза в този семинар? Как бих могъл да видя каква работа се върши там сега? Само през нощта можех да дойда на това място. Никога не бях проклинал нощта толкова силно. Златото трябваше да направи това за мен. Златото и Дарът на заклинанието, макар че нямах представа как ще се осмеля да зашеметя самия Ботичели.
Изведнъж, неспособен да се контролирам повече, заудрях по вратата на къщата.
Естествено, никой не отвори, така че заудрях отново.
Накрая в прозореца на горния етаж се появи светлина и чух стъпки вътре. Накрая един глас поиска:
– Кой си ти и какво искаш?
Какво трябваше да отговоря на този въпрос? Трябваше ли да лъжа някого, когото боготворя?
Ах, но трябваше да вляза.
– Мариус де Романус, – отговорих аз, измисляйки името в този момент. – Дошъл съм с кесия със злато за Ботичели. Виждал съм картините му в Рим и много му се възхищавам. Трябва да предам тази кесия в ръцете му.
Настъпи пауза. Гласове зад вратата. Двама мъже, които се съветват помежду си кой съм аз или защо може да се изрече такава лъжа.
Единият каза да не ми отговарят. Другият каза, че си заслужава да хвърли кратък поглед, и той беше този, който дръпна бравата и отвори вратата. Другият държеше лампата зад себе си, така че видях само едно сенчесто лице.
– Аз съм Сандро – каза просто той, – аз съм Ботичели. Защо ще ми носиш кесия със злато? – За един дълъг миг останах безмълвен. Но в тази безмълвност имах чувството, че трябва да представя златото. Подадох кесията на мъжа и мълчаливо наблюдавах как я отваря, как изважда златните флорини и ги държи в ръка.
– Какво искаш? – Попита той. Гласът му беше толкова ясен, колкото и маниерът му. Беше доста висок. Косата му беше светлокафява и вече с нишки от сиво, макар че не беше стар. Имаше големи очи, които изглеждаха състрадателни, и добре оформени уста и нос. Стоеше и ме гледаше без раздразнение или подозрение и очевидно беше готов да ми върне златото. Не ми се струваше, че е на четиридесет години.
Опитах се да заговоря и се заинатих. За пръв път в паметта ми аз заеквах. Накрая успях да се изразя ясно:
– Позволи ми да дойда в работилницата ти тази вечер – казах аз. – Позволи ми да видя картините ти. Това е всичко, което искам.
– Можеш да ги видиш през деня. – Той сви рамене. – Работилницата ми е винаги отворена. Или можеш да отидеш в църквите, в които съм рисувал. Работите ми са навсякъде във Флоренция. Не е нужно да ми плащаш за такова нещо. – Какъв възвишен глас; какъв честен глас. В него имаше нещо търпеливо и нежно. Погледнах го така, както бях гледал картините му. Но той чакаше отговор. Трябваше да се съвзема.
– Имам своите причини, – казах аз. – Имам своите страсти. Искам да видя работата ти сега, ако ми позволиш. Предлагам златото.
Той се усмихна и се разсмя малко равномерно.
– Е, ти идваш като един от влъхвите, – каза той. – Защото със сигурност мога да се възползвам от плащането. Влезте вътре.
Това беше вторият път през дългите ми години, в който ме сравняваха с влъхвите от Писанието, и това ми хареса.
Влязох в къщата, която в никакъв случай не беше луксозна, и докато той вземаше лампата от другия мъж, го последвах през една странична врата в работилницата му, където той постави лампата върху маса, пълна с бои, четки и парцали.
Не можех да откъсна очи от него. Това беше човекът, който беше направил великите картини в Сикстинската капела, този обикновен човек.
Светлината се разпали и изпълни мястото. Сандро, както се наричаше той, направи жест наляво и докато се обръщах надясно, мислех, че губя ума си.
Огромно платно покриваше стената и макар да очаквах да видя религиозна картина, колкото и чувствена да беше тя, там имаше нещо друго, съвсем различно, което отново ме накара да онемея.
Картината беше огромна, както вече посочих, и се състоеше от няколко фигури, но докато римските картини ме бяха объркали по въпроса за техния предмет, то за тази знаех много добре предмета.
Защото това не бяха светци и ангели, нито Христос и пророци – не, далеч не. Пред мен се издигаше голяма картина на богинята Венера в цялата ѝ великолепна голота, с крака, стъпили върху мида, със златни коси, разрошени от слаби ветрове, с непоклатим мечтателен поглед, с верните ѝ придружители – бог Зефир, който духаше ветровете, които я насочваха към сушата, и нимфа, красива като самата богиня, която я посрещаше на брега.
Поех си дъх и сложих ръце върху лицето си, а когато отворих очи, открих картината отново там.
От Сандро Ботичели се чу лека нетърпелива въздишка. Какво, в името на боговете, можех да му кажа за блясъка на тази творба? Какво бих могъл да му кажа, за да му разкрия преклонението, което изпитвах?
После се чу гласът му, тих и примирен.
– Ако искаш да ми кажеш, че е шокиращо и зло, нека ти кажа, че съм го чувал хиляди пъти. Ще ти върна златото, ако искаш. Чувал съм го хиляди пъти.
Обърнах се, паднах на колене, взех ръцете му и ги целунах с устни, колкото се осмелих. След това се изправих бавно като старец на едно коляно пред другото и дълго стоях назад, за да погледна панела.
Отново погледнах съвършената фигура на Венера, прикрила най-интимната си тайна с кичури от гъстата си коса. Погледнах към нимфата с протегнатата ръка и обемните ѝ дрехи. Аз погледнах бога Зефир и богинята с него и всички дребни детайли на картината се настаниха в моето сърце.
– Как е станало това? – Попитах аз. – След толкова дълъг период от време на Христос и девиците, че най-сетне може да се нарисува такова нещо?
От тихата фигура на безропотния мъж се чу още един лек смях.
– Това зависи от моя покровител, – каза той. – Латинският ми не е толкова добър. Те ми четат поезията. Нарисувах това, което ми казаха да нарисувам. – Направи пауза. Той изглеждаше притеснен. – Смяташ ли, че това е греховно?
– Със сигурност не – отвърнах аз. – Питаш ме какво мисля? Мисля, че това е чудо. Изненадан съм, че ме питаш. – Погледнах картината – Това е богиня, – казах аз. – Как би могла да бъде друга, освен свещена? Имало е време, когато милиони хора са я почитали с цялото си сърце. Имало е време, когато хората са ѝ се посвещавали с цялото си сърце.
– Е, да – отвърна той тихо, – но тя е езическа богиня и не всички смятат, че е покровителка на брака, както някои казват сега. Някои казват, че тази картина е греховна, че не бива да я довърша. – Той въздъхна разочаровано. Искаше да каже още, но усетих, че аргументите са съвсем извън него.
– Не слушай такива неща, – казах аз. – Тя притежава чистота, каквато почти никога не съм виждал в живописта – Лицето ѝ, така както си го нарисувал, е новородено, но възвишено, жена, но божествена. Не мисли за грях, когато работиш върху тази картина. Тази картина е твърде жизнена, твърде красноречива. Изхвърли от съзнанието си борбата с греха.
Той мълчеше, но аз знаех, че мисли. Обърнах се и се опитах да прочета мислите му. Изглеждаше хаотичен и пълен с блуждаещи мисли и вина.
Беше художник, почти изцяло подвластен на милостта на онези, които го наемаха, но се бе превърнал във върховен по силата на особеностите, които всички ценяха в работата му. Никъде талантът му не се изразяваше по-пълно от тази конкретна картина и той знаеше това, макар да не можеше да го изрази с думи. Той усилено мислеше как да ми разкаже за занаята и оригиналността си, но просто не можеше да го направи. И аз не исках да го притискам. Би било порочно да го направя.
– Не разполагам с твоите думи – каза той просто. – Наистина ли вярваш, че картината не е греховна?
– Да, казах ти, че не е греховна. Ако някой ти каже нещо друго, ще те излъже. – Не можех да го подчертая достатъчно. – Виж невинността в лицето на богинята. Дори не си помисляй за нищо друго. – Той изглеждаше измъчен и ме обзе усещането колко крехък е, въпреки огромния си талант и огромната си енергия за работа. Тласъците на неговото изкуство можеха да бъдат напълно смазани от онези, които го критикуваха. И все пак той продължаваше някак си всеки ден да рисува най-добрите картини, които умееше да рисува.
– Не им вярвай – казах отново, като върнах погледа му към мен.
– Хайде – каза той, – плати ми добре, за да гледаш работата ми. Погледни това тондо на Богородица Мати с ангели. Кажи ми дали ти харесва това?
Той донесе лампата до далечната стена и я поднесе така, че да мога да видя кръглата картина, която висеше там.
За пореден път бях твърде шокиран от прелестта ѝ, за да говоря. Но ясно се виждаше, че Девата е чисто красива като богинята Венера, а ангелите са чувствени и съблазнителни, каквито могат да бъдат само много млади момчета и девойки.
– Знам – каза ми той. – Не е нужно да ми го казваш. Моята Венера прилича на Девата и Девата прилича на Венера и така казват за мен. Но моите покровители ми плащат.
– Слушай покровителите си, – казах аз. Толкова ми се искаше да стисна ръцете му. Исках нежно да го разтърся, така че никога да не забрави думите ми. – Прави това, което ти кажат. И двете картини са великолепни. И двете картини са по-изящни от всичко, което съм виждал някога.
Той не можеше да разбере какво имам предвид с тези думи. Не можех да му кажа. Вгледах се в него и за пръв път видях в него малко притеснение. Беше започнал да забелязва кожата ми, а може би и ръцете ми. Беше време да го напусна, преди да е станал още по-подозрителен, а аз исках да ме запомни с добро, а не със страх.
Извадих още една чантичка, която бях взела със себе си. Тя беше пълна със златни флорини. Той направи жест да я откаже. Всъщност той ми даде много упорит отказ. Поставих я на масата. За момент просто се гледахме един друг.
– Довиждане, Сандро, – казах аз.
– Мариус ли беше? Ще те запомня.
Излязох през входната врата и излязох на улицата. Бързах в продължение на две пресечки, а после спрях, дишах твърде забързано и ми се струваше сън, че съм бил с него, че съм видял такива картини, че такива картини са създадени от човек.
Не се върнах в стаите си в двореца.
Когато стигнах до хранилището на „Тези, които трябва да бъдат пазени“, паднах в нов вид изтощение, побъркан от това, което бях видял. Не можех да изтръгна от съзнанието си впечатлението от човека. Не можех да спра да го виждам с меката му матова коса и искрените му очи.
Що се отнася до картините, те ме преследваха и знаех, че моето мъчение, моята мания, моето пълно отдаване на любовта към Ботичели едва сега започва.
Назад към част 14 Напред към част 16
