Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 16

Глава 15

През следващите месеци бях много ангажиран с посещенията си във Флоренция, вмъквах се в различни дворци и църкви, за да видя творбите на Ботичели.
Онези, които го възхваляваха, не бяха излъгали. Той беше най-почитаният художник във Флоренция, а тези, които се оплакваха от него, бяха онези, за които той нямаше време, защото беше само смъртен човек. В църквата „Сан Паолино“ открих една олтарна картина, която щеше да ме подлуди. Бях открил, че темата на картината е често срещана и обикновено се нарича „Плач“, тъй като представлява сцена на плачещите над тялото на мъртвия Христос, току-що свален от кръста. Това беше чудо на чувствеността на Ботичели, най-вече в нежното представяне на самия Христос, който имаше великолепното тяло на гръцки бог, и в пълната изоставеност на жената, която беше притиснала лицето си до неговото, защото макар Христос да лежеше с глава, увиснала надолу, тя беше коленичила изправена и затова очите ѝ бяха съвсем близо до устата на Христос. Ах, да виждам тези две лица, безпроблемно притиснати едно до друго, и да виждам деликатността на всяко лице и форма, които ги заобикаляха, това беше повече, отколкото можех да понеса.
Докога щях да позволя това да ме измъчва? Колко дълго трябва да преживея този безсмислен ентусиазъм, това безумно тържество, преди да се оттегля в своята самота и студенина в хранилището? Знаех как да се наказвам, нали? Трябваше ли заради това да изминавам пътя до град Флоренция?
Имаше причини да си тръгна.
Двама други кръвопийци преследваха този град, които можеха да искат да ме изхвърлят от него, но досега ме бяха оставили на мира. Бяха много млади и едва ли много умни, но въпреки това не исках да ми се нахвърлят и да разпространят „легендата за Мариус“ още повече, отколкото вече беше стигнала.
А после имаше и онова чудовище, с което се бях сблъскал в Рим – онзи зъл Сантино, който можеше да дойде чак дотук, за да ме тормози с малките си поклонници на Сатаната, които така отчаяно осъждах. Но тези неща всъщност нямаха значение.
Имах време във Флоренция и го знаех. Тук нямаше поклонници на Сатаната и това беше добре. Разполагах с време да страдам колкото си поискам.
И аз бях луд по този смъртен, Ботичели, този художник, този гений, и едва ли можех да мисля за нещо друго.
Междувременно от блясъка на Ботичели се появи още един огромен езически шедьовър, който видях в двореца, в който беше изпратен след завършването му – място, в което се промъкнах в ранните часове на утрото, за да видя картината, докато собствениците на сградата спяха.
За пореден път Ботичели е използвал римската митология или може би гръцката, която се крие зад нея, за да създаде градина – да, на всичкото отгоре градина – градина на вечната пролет, в която митичните фигури напредват възвишено с хармонични жестове и мечтателни изражения, а отношенията им са изключително нежни.
От едната страна на зелената градина танцуваха младежките и неизбежно красиви Три грации в прозрачни и развяващи се дрехи, а от другата страна идваше богинята Флора, великолепно облечена и обсипана с цветя от роклята си. В центъра отново се появи богинята Венера, облечена като богата флорентинска жена, вдигнала ръка в жест на приветствие, а главата ѝ беше леко наклонена на една страна.
Фигурата на Меркурий в далечния ляв ъгъл и още няколко митични същества допълваха сбирката, която ме завладя така, че стоях пред шедьовъра с часове, разглеждайки всички детайли, понякога се усмихвах, понякога плачех, избърсвайки лицето си, и от време на време прикривах очите си, а после ги отварях, за да видя ярките цветове, деликатните жестове и стойки на тези същества – всичко това толкова напомняше за изгубената слава на Рим и същевременно беше толкова ново и различно от нея, че си помислих, че като обичам всичко това, ще си загубя ума.
Всички градини, които някога бях рисувал или си бях представял, бяха заличени от тази картина. Как бих могъл някога да съпернича, дори в мечтите си, на такава творба като тази?
Колко изящно е тук да умра от щастие, след като толкова дълго съм бил нещастен и самотен. Колко изящно е да видя този триумф на формата и цвета, след като съм изучавал с горчива саможертва толкова много форми, които не можех да разбера.
В мен вече няма отчаяние. Има само радост, непрекъсната неспокойна радост. Възможно ли е това?
Само с неохота напуснах тази картина на пролетната градина. Само с неохота оставих зад гърба си тъмната, богата на цветя трева и надвисналите над нея портокалови дървета. Само с неохота продължих напред, за да намеря още Ботичели, където можех.
Може би щях да се разхождам из Флоренция в продължение на нощи, опиянен от това, което бях видял в тази картина. Но имаше още, много повече, което да видя.
Макар, през цялото това време, докато се вмъквах в църквите, за да видя още творби на Майстора, докато се промъквах в един дворец, за да видя прочутата картина на Майстора, на която умира неудържимият бог Марс, който спи безпомощно на тревата до търпеливата и бдителна Венера, докато ходех, притиснал ръце към устните си, за да не извикам безумно, не се върнах в работилницата на майстора. Спрях се.
– Не можеш да се намесваш в живота му, – казах си. – Не можеш да влезеш със злато и да го измъкнеш от картините му. Неговата съдба е смъртна. Вече целият град знае за него. Рим знае за него. Картините му ще пребъдат. Той не е човек, когото трябва да спасяваш от канавката. За него се говори във Флоренция. За него се говори в двореца на папата в Рим. Остави го на мира. – И така, не се върнах, въпреки че умирах от глад, само за да го погледна, само за да поговоря с него, само за да му кажа, че прекрасната картина на Трите грации и другите богини в пролетната градина е толкова великолепна, колкото всичко друго, което е направил.
Бих му платил само за това, че ми позволи да седя вечер в магазина му и да го наблюдавам как работи. Но това беше грешно, всичко това.
Върнах се в църквата „Сан Паолино“ и останах дълго време, загледан в „Плача“.
Тя беше много по-стегната от „езическите“ му картини. Всъщност той рядко беше правил нещо толкова сурово. И в картината имаше много тъмнина, в наситените дрехи на различните фигури и в сенчестите ниши на отворената торна. Но дори и в тази суровост имало нежност, красота. Двете лица – на Мария и на Христос – които бяха притиснати едно към друго, ме привлякоха и не ми позволиха да откъсна поглед.
Ах, Ботичели. Как се обяснява дарбата му? Фигурите му, макар и съвършени, винаги бяха леко издължени, дори лицата бяха издължени, а израженията на лицата бяха сънливи и може би дори толкова леко нещастни, че е трудно да се каже. Всички фигури на всяка една картина изглеждаха изгубени в общ сън.
Що се отнася до боите, които използваше – боите, които използваха толкова много хора във Флоренция – те далеч превъзхождаха всичко, което имахме в древните дни на Рим, тъй като в тях се смесваше обикновен яйчен жълтък и смлян пигмент, за да се постигнат цветовете, глазурите и лаковете, за да се получи апликация с ненадминат блясък и издръжливост. С други думи, творбите имаха блясък, който изглеждаше чудодеен за моите очи. Толкова бях запленен от тези бои, че изпратих смъртния си слуга да ми набави всички налични пигменти и яйца и да ми доведе през нощта един стар чирак, който да ми смеси цветовете, точно с нужната гъстота, за да мога да нарисувам малко произведения в наетите от мен стаи. Това беше само празен експеримент, но се оказа, че работя яростно и скоро покрих всяко парче подготвено дърво и платно, което чиракът ми и слугата ми бяха купили.
Те, разбира се, бяха шокирани от бързината ми, което ме накара да се замисля. Трябваше да бъда умен, а не фантастичен. Нима не бях научил това преди много години, когато бях изрисувал банкетната си зала, докато гостите ми ме аплодираха?
Изпратих ги с много злато, като им казах да се върнат при мен с още материали. А какво бях нарисувал? Беше някаква лоша имитация на Ботичели, защото дори с безсмъртната си кръв не можех да уловя това, което той беше уловил. Не можах да направя лица като тези, които той беше изобразил, не, далеч не. Имаше нещо крехко и безнадеждно в това, което рисувах. Не можех да гледам собствената си работа. Мразех я. Имаше нещо плоско и обвинително в лицата, които бях създал. Имаше нещо зловещо в израженията, които ме гледаха от стените. Излязох през нощта, неспокоен, чувайки как другите кръвопийци, една млада двойка, се страхуват от мен и с право, но много внимателно следят какво правя, без да съм сигурен по каква причина. Изпратих безмълвно съобщение до всички безсмъртни боклуци, които можеха да ме обезпокоят: Не се доближавайте до мен, защото съм в голяма страст и няма да търпя да ме прекъсват сега.
Промъкнах се в църквата „Сан Паолирио“ и коленичих, докато гледах Плача, прокарах рини по езика си с острите си зъби. Жадувах за кръв, докато красотата на фигурите ме изпълваше. Можех да взема жертва в самата църква.
И тогава ми хрумна най-злата идея. Тя беше чисто зло, както и картината беше чисто религиозна. Идеята ми дойде ненадейно, сякаш на света наистина съществуваше Сатана и този Сатана беше дошъл да пълзи по каменния под към мен и да ми внуши идеята.
– Ти го обичаш, Мариус, – каза този сатана. – Е, доведи го при себе си. Дай на Ботичели кръвта. – Аз се разтреперих тихо в църквата. Подхлъзнах се и седнах до каменната стена. Отново усетих жаждата. Ужасих се, че изобщо бях помислил за това, но все пак се видях как вземам Ботичели в ръцете си. Видях се как впивам зъбите си в гърлото на Ботичели. Кръвта на Ботичели. Помислих си за това. И моята кръв, дадена на него.
– Помисли си колко си чакал, Мариус – каза злият глас на Сатаната. – През всичките тези дълги векове ти не си дал кръвта си на никого. Но можеш да я дадеш на Ботичели! Сега можеш да вземеш Ботичели.
Той щеше да продължи да рисува; щеше да има Кръвта и картините му щяха да са несравними. Щеше да живее вечно с таланта си – този скромен човек на около четиридесет години, който беше благодарен за една обикновена кесия със злато – този скромен човек, който беше направил изящния Христос, в когото се взирах, с глава, отметната назад в ръката на Мария, чиито очи бяха притиснати към устата му. Това не беше нещо, което щеше да се направи. Не, това никога не трябва да се прави. Не можех да го направя. Нямаше да го направя.
И все пак се изправих бавно на крака, излязох от църквата и започнах да вървя по тъмната тясна уличка към къщата на Ботичели.
Чувах сърцето си вътре в мен. И умът ми изглеждаше любопитно празен, а тялото ми – леко, хищно и изпълнено със зло, зло, което доброволно признавах и напълно разбирах. Изпълни ме силно вълнение. Вземи Ботичели в прегръдките си. Завинаги в обятията си.
И макар че чух другите кръвопийци, онези двама млади, които ме следваха, не им обърнах внимание. Бяха прекалено уплашени от мен, за да се приближат до мен. Продължих да вървя към това, което щях да избера да направя.
Изминаха не повече от няколко пресечки и аз бях пред вратата на Сандро, а вътре горяха светлини и имах кесия със злато. Унесен, мечтаещ, жаден, аз почуках, както първия път.
Не, това е нещо, което никога няма да направиш, помислих си аз. Няма да отнемеш от света някой толкова жизненоважен човек. Няма да нарушиш съдбата на човек, който е дал на другите толкова много, за да го обичат и да му се радват. На вратата се появи братът на Сандро, но този път той беше учтив с мен и ме въведе в магазина, където Ботичели беше сам и работеше.
Той се обърна да ме поздрави веднага щом влязох в просторното помещение.
Зад гърба му се извисяваше голямо пано, което потресаващо се различаваше от всички останали негови творби. Оставих погледа си да се плъзне по него, защото си мислех, че това е, което той иска да направя, и не мисля, че бих могъл да скрия от него неодобрението или страха си.
Гладът за кръв се надигна в мен, но аз го оставих настрана и се взирах само в картината, не мислейки за нищо, не за Сандро, не за неговата смърт и прераждане чрез мен, не, за нищо друго освен за картината, докато се преструвах на човек заради него.
Това беше мрачна и смразяваща картина на Троицата, с Христос на кръста, с пълната фигура на Бог Отец зад него и с гълъб, изобразяващ Светия дух, точно над главата на Христос. От едната страна стоеше свети Йоан Кръстител, развяващ алената дреха на Бог Отец, а от другата – разкаяната Магдалена, чиято дълга коса беше единствената ѝ дреха, докато гледаше с мъка разпнатия Господ. Изглеждаше жестоко използване на таланта на Ботичели! Изглеждаше ужасяващо. О, да, беше майсторски направено, но колко безмилостно изглеждаше.
Едва сега разбрах, че в „Плачът“ съм видял съвършено равновесие между светлите и тъмните сили. Защото тук не видях този баланс. Напротив, беше удивително, че Ботичели е могъл да направи нещо толкова мрачно като това. Беше сурово нещо. Ако го бях видял другаде, нямаше да помисля, че е негово дело.
И ми се струваше дълбока присъда за мен, че съм си помислил поне за миг да дам на Ботичели „Тъмна кръв“! Наистина ли християнският Бог е жив? Можеше ли да ме възпре? Можеше ли да ме съди? Нима затова се бях изправил лице в лице с тази картина, а Ботичели стоеше до нея и ме гледаше в очите?
Ботичели ме чакаше да говоря с него заради тази картина. Той търпеливо чакаше да бъде наранен от това, което исках да кажа. И дълбоко в мен имаше любов към таланта на Ботичели, която нямаше нищо общо нито с Бог, нито с дявола, нито със собственото ми зло или сила. Тази любов към таланта на Ботичели уважаваше Ботичели и нищо друго нямаше значение в момента, освен това.
Погледнах отново към картината.
– Къде е невинността, Сандро? – Попитах го, като се опитах да направя тона си колкото се може по-мил. Отново се преборих с глада за кръв. Виж го колко е стар. Ако не го направиш, Сандро Ботичели ще умре.
– Къде е нежността в картината? – Попитах го. – Къде е възвишената сладост, която ни кара да забравим всичко? Виждам я само малко може би в лицето на Бог Отец, но останалото – то е тъмно, Сандро. Толкова не прилича на теб, тази тъмнина. Не разбирам защо го правиш, когато можеш да правиш толкова много други неща.
Гладът за кръв бушуваше, но аз го контролирах. Изтласквах го дълбоко в себе си. Обичах го твърде много, за да го направя. Не можех да го направя. Не можех да понеса резултата, ако се наложи да го направя. Що се отнася до забележките ми – той кимна. Беше нещастен. Раздвоен мъж, който искаше да нарисува своите богини, от една страна, и свещените картини също.
– Мариус – каза той. – Не искам да правя това, което е греховно. Не искам да правя това, което е зло или което ще накара друг човек, само като погледне картината, да извърши грях.
– Ти си много далеч от това, Сандро, – казах аз. – Това е моето виждане за нея – че твоите богини са славни, както и твоите богове. В Рим твоите фрески на Христос бяха изпълнени със светлина и красота. Защо да пътуваш в мрака, както си направил тук?
Извадих кесията и я сложих на масата. Сега щях да си тръгна и той никога нямаше да разбере какво истинско зло се е приближило до него. Никога нямаше да сънува какъв съм бил и какво съм искал, може би, може би да направя.
Той дойде при мен, взе кесията и се опита да ми я върне.
– Не, ти я задръж, – казах аз. – Ти я заслужаваш. Прави това, което смяташ, че трябва да правиш.
– Мариус, аз трябва да направя това, което е правилно, – каза той просто. – Сега погледни това, искам да ти покажа нещо. – Той ме заведе в друга част на работилницата, далеч от големите картини. Тук имаше маса и върху нея няколко страници пергамент, покрити с малки рисунки.
– Това са илюстрации за „Адът“ на Данте, – каза ми той. – Сигурно си го чел. Искам да направя илюстрирана версия на цялата книга.
Сърцето ми се сви, когато чух това, но какво можех да кажа? Погледнах надолу към рисунките на умиращите изкривени и страдащи тела! Как можеше да се защити подобно начинание от страна на художника, който беше изобразил Венера и Девата с чудодейно умение?
– Адът на Данте. – Как бях презрял творбата, докато признавах нейния блясък. – Сандро, как можеш да искаш да направиш това? – Попитах. Бях се разтреперил. Не исках той да види лицето ми.
– Намирам слава – казах аз, – в онези картини, които са изпълнени със светлината на рая, независимо дали е християнски или езически. Не намирам наслада в илюстрациите на онези, които страдат в Ада. – Той беше очевидно объркан и може би винаги щеше да бъде. Такава е била съдбата му. Аз само бях навлязъл в нея и може би подхранвах огъня, който вече беше най-слаб, за да оцелее.
Трябваше да си тръгна сега. Трябваше да го оставя завинаги. Знаех го. Не можех да дойда отново в тази къща. Не можех да му се доверя. Трябваше да се махна от Флоренция, иначе решимостта ми щеше да се пречупи.
– Няма да те видя повече, Сандро – казах аз.
– Но защо? – Попита той. – Очаквах с нетърпение да те видя. О, не е заради чантата, повярвай ми.
– Знам, но трябва да тръгвам. Запомни. Аз вярвам в твоите богове и богини. Винаги ще вярвам. – Излязох от къщата му и стигнах само до църквата. Толкова ме беше обзело желанието да го взема при себе си и да го посвтя с всички мрачни тайни на Кръвта, че едва успявах да си поема дъх, да видя улицата пред себе си и дори да усетя въздуха в дробовете си. Исках го. Исках таланта му. Мечтаех как двамата – аз и Сандро – сме заедно в един голям дворец и как оттам излизат картини, оцветени с магията на Кръвта. Това щеше да е потвърждение на Кръвта.
В края на краищата, мислех си, той погубва собствения си талант, нали, като се обръща към тъмното? Как да си обясним, че от богините си се е обърнал към поема, наречена „Ад“! Не мога ли да го върна към небесните му видения с Кръвта?
Но нищо от това не трябва да се случва. Знаех го още преди да видя жестокото му разпъване на кръст. Знаех го и преди да вляза в дома му.
Сега трябва да намеря жертва; трябва да намеря много жертви. И така ловувах жестоко, докато не можех да взема повече кръв от няколкото обречени души, които намирах по улиците на Флоренция. Най-накрая около час преди разсъмване се озовах седнал до вратата на една църква на малък площад и приличах на просяк, ако просяците се обличаха с малинови наметала.
Онези двама млади вампири, които бях чул да ме следват, се приближиха със страшни стъпки към мен. Бях уморен и нетърпелив.
– Махайте се от мен – казах аз. – Ще ви унищожа и двамата, ако не го направите. – Млад мъж, млада жена, всеки от тях завладян от младостта и двамата треперещи, те не искаха да отстъпят. Накрая мъжът заговори от тяхно име, смелостта му беше трепетна, но истинска.
– Не наранявай Ботичели! – Заяви той. – Не го наранявай! Вземи всеки, да, добре дошъл си, но не и Ботичели, никога Ботичели.
С тъга се засмях. Главата ми падна назад и много тихо се засмях и се смях.
– Няма да го направя – казах аз. – Обичам го толкова, колкото и ти. А сега се махнете от мен. Или повярвай ми, няма да има повече нощи за нито един от вас. Идете си.
Връщайки се в хранилището в планината, плачех за Ботичели.
Затворих очи и влязох в градината, където Флора пусна нежните си рози на килима от трева и цветя. Протегнах ръка, за да докосна косата на една от младите грации.
– Пандора, – прошепнах аз. – Пандора, това е нашата градина. Всички те бяха красиви като теб.

Назад към част 15                                                                            Напред към част 17

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!