Глава 23
На следващата нощ станах по обичай и изчаках около час, докато Амадео отвори очи. Тъй като беше млад, той не следеше залеза толкова бързо, колкото аз, а времето на ставане е различно сред кръвопийците, дори когато възрастта изобщо не е въпрос. Седях в облицованата със злато стая, потънал дълбоко в мислите си за учения на име Реймонд Галант, и се чудех дали е напуснал Венеция, както го бях посъветвал да направи. Каква опасност би могъл да ми донесе, мислех си аз, дори и да искаше да го направи, за кого би подстрекавал срещу мен и по какво обвинение?
Бях твърде силен, за да бъда победен или затворен. Такова нещо беше абсурдно. Най-лошото, което можеше да се случи, беше, че ако този човек ме отбележи като някакъв опасен алхимик или дори демон, ще трябва да взема Амадео и да си тръгна.
Но тези мисли не ми харесваха и затова избрах през тези спокойни моменти да вярвам в Реймънд Галант, да го обичам и да му се доверявам, и да позволя на ума си да претърси града около мен, за да види дали няма да открия следа от неговото присъствие, което би било крайно неприятно за мен. Едва бях започнал това търсене, когато нещо крайно ужасно заличи разума ми.
Чух писъци, идващи от собствената ми къща. И чух вика на кръвопийците! Чух виковете на поклонниците на Сатаната – песнопенията на осъжданията – и в очите на ума си видях стаи, изпълнени с разпространяващ се огън.
Видях лицето на Бианка в съзнанието на другите. Чух виковете на моите момчета. Бързо свалих капака на ковчега на Амадео.
– Ела, Амадео, имам нужда от теб, – извиках в този безумен, глупав момент. – Те палят къщата. Бианка е в опасност. Ела.
– Кой е, господине, – каза той и полетя нагоре по стъпалата до мен. – Дали това са Тези, които трябва да бъдат пазени?
– Не, Амадео – казах аз, като го взех под ръка и полетях към покрива на палациото, – това е банда от почитащи демони кръвопийци. Те са слаби. Те ще изгорят от собствените си факли! Трябва да спасим Бианка. Трябва да спасим момчетата.
Щом стигнах до къщата, разбрах, че е нападната от невъобразим брой. Сантино беше осъществил безумните си мечти. Във всяка стая имаше ревностен нападател, който подпалваше каквото може.
Цялата къща беше изпълнена с огън.
Когато се втурнах към върха на главното стълбище, видях Бианка далеч под мен, заобиколена от демони с черни плащове, които я измъчваха с факли, докато тя крещеше. Винченцо лежеше мъртъв пред отворените входни врати.
Чувах виковете на гондолиерите, които молеха тези вътре да излязат. Спуснах се в дъното на стълбището и с Дара на огъня изгорих младите и сбъркани нападатели на Бианка, които само се спънаха в черните си одежди, докато пламтяха. Някои от тях можех да отблъсна само с физически удари, защото нямах време да насоча мощните си дарби. Бързо пренесох Бианка през гъстия дим и излязох на кея. Вкарах я в ръцете на един лодкар, който веднага се зае да я отведе.
Щом се обърнах назад, за да спася крещящите момчета, множество облечени в черно чудовища ме заобиколиха и аз отново ги изгорих с Дара на огъня, като тромаво блъсках факлите им. Навсякъде в къщата цареше хаос. Статуите паднаха през парапетите. Гоблените бяха подпалени, а картините тлееха, но момчетата, какво можех да направя, за да защитя момчетата?
Веднага щом изгореше един пръстен от чудовища, идваше друг и от всички страни се чуваха осъждания:
– Еретик, богохулник, Мариус, идолопоклонник, Мариус, езичник. Сантино те осъжда на изгаряне. – Отново и отново побутвах факлите настрани. Отново и отново изгарях натрапниците. Отново и отново чувах предсмъртните им викове.
Димът ме заслепяваше така, както би заслепил смъртен. Момчетата ревяха панически, докато ги изнасяха от къщата и ги пренасяха през покривите.
– Амадео! – Извиках.
Отгоре чух как той отчаяно ме вика.
Издигнах се, но при всяко кацане те ме настигаха и се оказа, че се въртя наоколо и играя същата игра на сила и Огнен дар колкото се може по-бързо.
– Амадео, използвай силата си – извиках му аз. Не можех да го видя. – Използвай дарбите, които съм ти дал. – Можех да чуя само виковете му.
Запалих онези, които се тълпяха близо до мен. Не можех да видя нищо друго освен горящите същества, а след това още факли, насочени към мен, докато ги хвърлях обратно.
– Искаш ли да изгориш! – Заявих, сякаш се опитвам да ги заплаша, но никакъв урок на сила не ги спря. В разпалеността си те продължиха напред.
– Сантино ви изпраща своя свещен огън. Сантино ви изпраща своята справедливост. Сантино претендира за вашите ученици. Сантино претендира за вашите бегълци. Сега е време да изгорите. – Изведнъж, и наистина, беше изведнъж, се появи фаталният кръг от около седем-осем от тях, достатъчно бързи, за да хвърлят огъня върху мен, така че да хване всичките ми дрехи и косата ми. Срещу самото ми тяло този огън пламна, поглъщайки главата ми и всичките ми крайници. За един незначителен миг си помислих, че ще оцелея, това е нищо, аз съм Мариус, Безсмъртният, и тогава в мен се появи в ярост ужасният спомен за кръвта на Старейшината в Египет, подпалена от лампа, горяща с лумнал дим на пода на стая. Дойде споменът за кръвта на Евдокия в Константинопол, избухнала в пламъци на пода на светилището.
Появи се споменът за друидския бог в горичката с черната му обгорена кожа. И в следващия миг разбрах, без да си спомням и без да мисля, че кръвта ми се е възпламенила фатално – че колкото и да е силна кожата ми, костите ми или волята ми, сега горя, горя с такава болка и такава скорост, че нищо не може да ме предпази от унищожение.
– Мариус – извика Амадео от ужас. – Мариус. – Чух гласа му като камбана. Не мога да кажа, че причината ме водеше в някаква посока.
Знаех обаче, че съм стигнал до покрива, а виковете на Амадео и момчетата се отдалечаваха.
– Мариус – извика Амадео още веднъж.
Бях сляп за всички, които все още ме измъчваха. Бях сляп за небето. В ушите си чувах как старият бог на горичката в нощта на създаването ми ми казваше, че съм безсмъртен, че мога да бъда унищожен само от слънцето или от огъня.
За живота посегнах с всичките си останали сили. И в това състояние пожелах да достигна до правилния парапет на покрива на градината и да се спусна в канала.
– Да, долу, долу, във водата, под водата – казах на глас, като се принудих да чуя думите, и после през мръсните води заплувах колкото се може по-бързо, придържайки се към дъното, охлаждан, успокояван и спасяван от мръсната вода, оставяйки след себе си горящия палацио, от който бяха откраднати децата ми, в който бяха унищожени картините ми. Един час, а може би и повече, останах в канала.
Огънят във вените ми беше потушен почти веднага, но суровата болка беше почти непоносима и когато най-сетне се надигнах, трябваше да потърся онова облицовано със злато помещение, където лежеше ковчегът ми. Не бях в състояние да стигна до тази стая.
Страшно, на колене и ръце, потърсих задния вход на къщата и успях с помощта на Дара на ума и пръстите си да отключа вратата.
След това, движейки се бавно през многобройните стаи, стигнах най-накрая до тежката преграда, която бях направил пред гроба си. Колко дълго се борих с нея, не знам, само че накрая я отключи Дарът на ума, а не силата на изгорелите ми ръце.
Най-накрая закрачих надолу по стълбите към тъмната тишина на златната стая. Изглеждаше като чудо, когато най-сетне легнах до ковчега си. Бях твърде изтощен, за да се движа по-нататък, и при всяко вдишване усещах болка.
Гледката на обгорелите ми ръце и крака беше зашеметяваща. А когато посегнах да пипна косата си, разбрах, че по-голямата част от нея е изчезнала. Усетих ребрата си под удебелената черна плът на гърдите си. Не ми беше нужно огледало, за да ми каже, че съм се превърнал в ужас, че лицето ми е изчезнало. Но това, което ме натъжаваше много повече, беше, че когато се облегнах на ковчега си и се заслушах, чух как момчетата плачат, как ридаят, докато корабът ги отвежда към някакво далечно пристанище, и чух как Амадео моли похитителите си за някаква причина. Но никаква причина не дойде. Само песнопенията на поклонниците на Сатаната се пееха на бедните ми деца. И аз знаех, че тези поклонници на Сатаната отвеждат децата ми на юг, в Рим, на юг при Сантино, когото глупаво бях осъдил и отхвърлил.
Амадео отново беше затворник, отново беше пленник на онези, които щяха да го използват за своите зли цели. Амадео отново беше откраднат от един начин на живот, за да бъде отведен на друго необяснимо място.
О, как се мразех, че не бях унищожил Сантино! Защо изобщо го бях оставил да живее!
И дори сега, когато ти разказвам тази история, го презирам! О, колко сърдечно и вечно го презирам, защото в името на Сатаната унищожи всичко, което ми беше скъпо, защото ми отне Амадео, защото ми отне онези, които защитавах, защото изгори палациото, в което се намираха плодовете на моите мечти.
Да, повтарям се, нали? Трябва да ми простиш. Със сигурност трябва да разбереш чистата арогантност и пълната жестокост на това, което Сантино ми направи. Със сигурност трябва да разбереш чистата разрушителна сила, с която той промени хода на пътуването на Амадео… А аз знаех, че това пътуване ще бъде променено.
Знаех го, докато лежах срещу страната на ковчега си. Знаех го, защото бях твърде слаб, за да си върна ученика, твърде слаб, за да спася нещастните смъртни момчета, които щяха да претърпят някакви неописуеми жестокости, твърде слаб, дори за да ловувам за себе си.
А ако не можех да ловувам, как щях да си набавя кръв, за да лекувам?
Легнах по гръб на пода в стаята и се опитах да потисна болката в изгорената си плът. Опитах се само да мисля и да дишам.
Чувах Бианка. Бианка беше оцеляла, Бианка беше жива.
Наистина Бианка беше довела други хора, за да спасят къщата ни, но тя далеч не беше спасена. И отново, както по време на война и грабеж, бях изгубил красивите неща, които ценях; бях изгубил книгите си; бях изгубил писанията си, такива, каквито бяха.
Колко часа лежах там, не знам, но когато се надигнах, за да сваля капака от ковчега си, установих, че все още не мога да се изправя. Наистина не можех да сваля капака с обгорелите си ръце. Само с помощта на Дара на ума успях да го бутна, а след това не много припряно се свлякох обратно на пода.
Бях твърде пълен с болка, за да се движа отново дълго време.
Можех ли да се надявам да измина километрите, за да стигна до Божествените родители? Не знаех. И не можех да рискувам да напусна тази стая, за да разбера.
Въпреки това си представих Тези, които трябва да бъдат пазени. Помолих се на тях. Дълбоко, ярко си представих Акаша.
– Помогни ми, Кралице моя, – прошепнах на глас. – Помогни ми. Направлявай ме. Спомни си, когато ми говореше в Египет. Спомни си. Говори ми и сега. Никога преди не съм страдал така, както сега.
И тогава една стара подигравка се върна към мен, подигравка, стара като самите молитви.
– Кой ще се грижи за твоето светилище, ако не бъда възстановен? – Поисках да зная. Треперех в страданието си. – Възлюбената Акаша, – прошепнах аз. – Кой ще ти се поклони, ако бъда унищожен? Помогни ми, напътствай ме, защото някоя нощ през тези отминаващи векове може да имаш нужда от мен! Който толкова дълго се е грижил за теб! – Но каква е ползата от това да се дразнят боговете и богините?
Изпратих Дара на ума с цялата му сила към снежните Алпи, в които бях построил и скрил параклиса.
– Кралице моя, кажи ми как мога да дойда при теб? Може ли нещо толкова страшно като това да те извади от твоето усамотение, или искам твърде много? Мечтая за чудеса, но не мога да си ги представя. Моля се за милост, но не мога да си представя как ще се случи това.
Знаех, че е напразно, ако не и богохулство, да я моля да се вдигне от трона си заради мен. Но нима тя беше толкова могъща, че можеше да даде някаква чудодейна сила през километри?
– Как ще се върна при теб? – Молих се. – Как ще изпълня отново задълженията си, ако не бъда излекуван? – Тишината на златната стая отговори. Беше студено като в светилището в планината. Представих си, че усещам снега на Алпите върху изгорялата си плът.
Но бавно ужасът ме вцепени.
Мисля, че издадох тих, тъжен малък смях.
– Не мога да стигна до теб – казах аз, – не и без помощ, а как да получа тази помощ, ако не се откажа от тайната на това, което съм? Освен ако не се откажа от тайната на параклиса на онези, които трябва да бъдат пазени?
Най-сетне се изправих на колене и много бавно се заизкачвах по каменните стълби; с мъка успях да се изправя и с помощта на Дара на ума да закрепя бронзовата врата.
Безопасността, това беше важно, много важно. Трябва да преживея това, помислих си аз. Не трябва да се отчайвам. След това отново се сринах и запълзях по стълбите към златната камера, по подобие на нещо отвратително и лигаво, натиснах упорито капака на ковчега си, докато той не се отвори достатъчно, за да отида да си почина.
Никога не бях познавал такова нараняване, никога не бях познавал такава болка.
Чудовищно унижение се смесваше с мъчението. О, толкова много неща не знаех за съществуването, толкова много неща не бях разбрал за живота.
Скоро виковете на момчетата изчезнаха от ушите ми, колкото и да се вслушвах.
Лодката ги беше пренесла над водата.
Но аз все още чувах Бианка. Бианка плачеше.
В страдание и болка умът ми търсеше Венеция.
– Реймонд Галант, член на Таламаска – прошепнах аз, – имам нужда от теб сега. Реймонд Галант, моля се да не си напускал Венеция. Реймонд Галант, член на Таламаска, моля те, чуй молитвите ми.
Не можах да открия никаква следа от него, но кой знаеше какво се беше случило със силите ми? Може би всички бяха намалели. Дори не можех да си спомня ясно стаята му или къде се намираше. Но защо се надявах да го намеря? Нима не му бях казал да напусне Венето? Не му ли внуших, че трябва да напусне? Разбира се, той беше направил това, което му бях казал. Несъмнено беше на километри от мястото, където можеше да чуе призива ми.
Въпреки това продължих да произнасям името му отново и отново, сякаш беше молитва.
– Реймънд Галант от Таламаска, имам нужда от теб. Имам нужда от теб сега. – Най-накрая наближаващата зора ми донесе ледено облекчение. Ревящата болка бавно утихна и сънищата ми започнаха, както ще направят, ако заспя преди изгрева на слънцето. В сънищата си видях Бианка. Около нея бяха слугите ѝ, които я утешаваха, а тя казваше:
– Те са мъртви, и двамата, знам го. Те са загинали в огъня.
– Не, мила моя – казах аз. С цялата сила на Дара на ума я призовах: Бианка, Амадео си отиде, но аз съм жив. Не се страхувай от мен, когато ме погледнеш, защото съм силно обгорял. Но аз живея.
В очите на останалите видях нейното огледало, когато тя спря и се обърна към тях. Видях я да се надига от стола си и да се придвижва към прозореца. Видях я да го отваря и да поглежда навън във влагата към приближаващата светлина.
„Тази вечер, когато слънцето залезе, ще те повикам. Бианка. Сега съм чудовище в собствените си очи и ще бъда чудовище в твоите. Но ще понеса това страдание. Ще те повикам. Не се страхувай“.
– Мариус – каза тя. Смъртните, които се бяха събрали около нея, я чуха да произнася името ми. Но сънят на утрото ме беше обзел. Не можех да му се противопоставя. Болката най-сетне беше изчезнала.
Назад към част 23 Напред към част 25
