Глава 24
Когато се събудих, болката беше непоносима. Лежах един час или повече, без да помръдна. Слушах гласовете на Венеция. Слушах движението на водите под къщата ми и около нея, през каналите и в морето.
Ослушвах се за злодеите на Сантино, в тих достоен ужас, че може би още са на вън и ме търсят. Но те бяха изчезнали напълно, поне засега.
Опитах се да повдигна мраморния капак на саркофага и не успях да го направя. Отново с Дара на ума го натиснах и после с помощта на слабите си ръце успях да го избутам настрани. Най-странно и чудно, помислих си, че силата на ума е по-голяма от силата на ръцете.
Бавно успях да се надигна от този студен и красив гроб, който сам си бях създал, и най-сетне, след големи усилия, седнах на студения мраморен под, виждайки блясъка на златните стени през малко светлина, която се процеждаше в стаята по ръбовете на горната врата. Чувствах ужасна агония и умора. Обхвана ме чувство на срам. Бях си въобразил, че съм неуязвим, но, как бях унизен, как бях натикан в камъните на собствената си гордост. Подигравките на поклонниците на Сатаната се върнаха към мен. Спомних си виковете на Амадео. Къде беше сега той, моят прекрасен ученик? Заслушах се, но не чух нищо.
Призовах Реймонд Галант още веднъж, макар да знаех, че е напразно. Представях си го как пътува по суша до Англия. Извиках името му така, че то се разнесе от стените на златната стая, но не го намерих. Знаех, че няма да го намеря. Направих го само за да се уверя, че той е далеч извън обсега ми.
И тогава си помислих за моята скъпоценна и красива Бианка. Поисках да я видя както снощи, през съзнанието на хората около нея. Изпратих Дара на разума да броди в модерните ѝ стаи. До ушите ми достигна звук от игрива музика и веднага видях многото ѝ постоянни гости. Те пиеха и говореха, сякаш къщата ни не беше разрушена, или по-скоро сякаш не знаеха нищо за нея и аз никога не бях един от тях; продължиха, както правят живите, след като смъртен е отнесен.
Но къде беше Бианка?
– Покажи ми лицето ѝ, – прошепнах аз, насочвайки тайнствения Дар на ума с простотата на гласа си.
Не се появи никаква картина.
Затворих собствените си очи, които ми причиняваха изтънчена болка, и се заслушах, чувайки бръмченето на целия град, а след това помолих, помолих с Дара на ума да ми даде гласа ѝ, нейни мисли. Нищо, и тогава най-сетне ми хрумна. Където и да е била, тя е била сама. Чакаше ме, а около нея нямаше никой, който да я погледне или да ѝ говори, така че трябваше да я намеря в нейното мълчание или самота, и най-сетне отправих призива си към нея.
„Бианка, аз съм жив. Чудовищно съм изгорял, както ти казах. Както някога си се грижила за Амадео, можеш ли да проявиш голямата си доброта и към мен“?
Едва ли щеше да мине миг, преди да чуя отчетливия ѝ шепот.
„Мариус, чувам те. Само ме насочи. Нищо няма да ме уплаши. Ще завържа изгорялата ти кожа. Ще превържа раните ти“.
О, това беше чудна утеха, но какво планирах тук? Какво възнамерявах да направя?
Да, тя щеше да дойде и щеше да ми донесе свежи дрехи, с които да прикрия окаяната си плът, а може би и наметало с качулка, за да бъде скрита главата ми, и дори карнавална маска за лицето ми.
Да, всичко това беше най-вярното, тя щеше да го направи, но какво щеше да стане тогава, когато установих, че не мога да ловувам в това окаяно състояние? Ами ако, ловувайки по някакъв начин, открия, че кръвта на един или двама смъртни не означава нищо за мен, че нараняванията ми са били твърде големи?
Как тогава да разчитам на тази нежна любима да ми помогне? Колко дълбоко в ужасите на моята слабост трябва да я допусна?
Отново чух гласа ѝ.
– Мариус, – молеше ме тя. – Кажи ми къде си. Аз съм в твоята къща, Мариус. Тя е много разрушена, но не напълно. Чакам те в старата ти спалня. Тук има дрехи, които съм събрала за теб. Можеш ли да дойдеш?“
Дълго време не ѝ отговорих, дори не я утеших. Мислех за нея, доколкото човек може да мисли, когато изпитва такава болка. Умът ми не беше моят ум. В това бях сигурен. И наистина ми се струваше, че в тази голяма мъка бих могъл да предам Бианка. Бих могъл да я предам напълно, ако тя ми позволи. Или пък можех само да ѝ отнема някаква милост и да я оставя накрая с една загадка, която никога нямаше да разбере.
Очевидно предателството щеше да е по-простото нещо. Алтернативата – да ѝ отнема милост и да я оставя с мистерия – би изисквала огромен самоконтрол.
Не знаех дали имам такъв самоконтрол или не. Не знаех нищо за себе си в моето нещастие. Спомних си отдавнашната си клетва към нея, че тя винаги ще бъде в безопасност, докато аз съм във Венеция, и се разтреперих от мъка, представяйки си силното същество, което бях в онази нощ. Да, бях се заклел завинаги да я защитавам заради грижите, които беше положила за Амадео, че го беше спасила от смърт, докато не бях могъл да дойда по залез слънце и да го взема от ръцете ѝ.
Какво означаваше всичко това сега? Трябваше ли да наруша тази клетва, сякаш беше нищожна?
И все така се чуваха нейните призиви като молитви. Тя ме викаше така, както аз бях викал Акаша.
„Мариус, къде си? Сигурно ме чуваш. Мариус, имам меки дрехи за теб, които няма да ти навредят. Имам платно за превръзките ти. Имам меки обувки за краката ти“. Докато говореше, тя плачеше. „Мариус, имам мека туника от кадифе за теб. Имам едно от многото ти червени наметала. Позволи ми да донеса тези неща и да дойда при теб, а аз ще те превързвам и ще ти помагам. Ти не си ужас за мен“.
Лежах там и слушах плача ѝ, а после най-накрая взех решение. „Трябва да дойдеш при мен, скъпоценна. Не мога да се помръдна от мястото, където съм. Донеси дрехите, които описа, но донеси и маска, а такива ще намериш в изобилие в шкафовете ми. Донеси такава, която е направена от тъмна кожа и е украсена със злато“.
„Мариус, аз имам тези неща – отговори тя. – Кажи ми къде трябва да дойда“.
След това ѝ изпратих още едно силно послание, в което съвсем безпогрешно посочих къщата, в която се намирах, и ѝ казах как трябва да влезе вътре, да намери вратата, направена от покрит бронз, и след това да почука. Бях изтощен от размяната. И за пореден път се вслушах в тиха паника за звука на чудовищата на Сантино, чудейки се дали и кога ще се върнат.
И все пак в очите на лодкаря на Бианка скоро долових образа ѝ, който излизаше от опожарените руини на къщата ми. Гондолата беше на път към мен.
Най-сетне се чу неизбежното почукване на бронзовата врата.
С всички сили започнах бавното си придвижване по каменните стълби. Поставих ръцете си на вратата.
– Бианка, – казах аз. – Чуваш ли ме?
– Мариус! – Извика тя. Започна да ридае. – Мариус, знаех, че си ти Не беше измама на ума ми. Ти наистина си жив, Мариус. Ти си тук.
Бях възбуден от аромата на кръвта ѝ.
– Слушай ме, скъпоценна мила, – казах аз. – Бях изгорен така, както не можеш да си представиш. Когато отворя тази врата на много малко пространство, трябва да ми предадеш дрехите и маската. Не се опитвай да ме гледаш, колкото и да ти е любопитно.
– Не, Мариус – отвърна тя с решителен тон. – Аз те обичам, Мариус. Ще направя това, което ми кажеш. – Колко ясни бяха риданията ѝ, когато изведнъж се пропукаха. И колко силна беше миризмата на кръв в нея. Колко гладен бях.
С всички сили почернелите ми пръсти успяха да разхлабят ключалката, а после отворих вратата на малко разстояние.
Ароматът на кръвта ѝ беше толкова болезнен, колкото и всичко останало, което изтърпях. За миг си помислих, че не мога да продължа.
Но към мен бяха подхвърлени крайно необходимите дрехи и знаех, че трябва да ги взема. Трябва да се придвижа по някакъв начин до възстановяването си. Не можех да потъна назад в агония, защото това щеше да породи още по-голяма агония. Трябва да продължа. Ето я маската от черна кожа, украсена със злато. Облекло за бал във Венеция, а не за човек, който е толкова нещастен и ужасен като мен.
Оставих вратата с малкия ѝ отвор и успях да се облека доста добре. Тя беше донесла дълга туника, а не къса, и това беше разумно, защото чорапите можеше и да не успея да облека. Що се отнася до ботушите, успях да вмъкна краката си в тях, колкото и да ме болеше това, и маската, която вързах на лицето си.
Плащът беше с големи размери и с качулка, която ценях. Скоро бях покрит от главата до петите.
Но какво трябва да правя сега? Какво да кажа на този ангел на младата жена, който стоеше в студения и тъмен коридор навън?
– Кой е дошъл с теб? – Попитах я.
– Само лодкарят, – каза тя. – Не каза ли, да дойда сама?
– Може би го казах, – отговорих аз. – Умът ми е замъглен от болката. – Чух я да плаче. Помъчих се да помисля. Осъзнах една сурова и ужасна истина.
Не можех да ловувам сам, защото не бях достатъчно силен, за да се осмеля да изляза от това място с някоя от старите си дарби за скорост или изкачване и слизане.
Не можех да разчитам на нейната сила, за да ми помогне в лова, защото тя беше напълно прекалено слаба за това, а да използвам нейния лодкар беше глупаво, ако не и направо невъзможно. Човекът щеше да стане свидетел на това, което правех, а знаеше, че живея в тази къща!
О, колко безумно беше всичко това. Колко слаб бях. Колко много беше възможно чудовищата на Сантино да се върнат. Колко важно беше за мен да напусна Венеция и да потърся светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени. Но как можеше да стане това?
– Мариус, моля те, пусни ме да вляза – каза тя тихо. – Не се страхувам да те видя. Моля те, Мариус. Позволи ми да вляза.
– Много добре, – казах аз. – Повярвай ми, че няма да ти навредя. Слез по стълбите. Върви внимателно. Вярвай ми, че всичко, което ти кажа, е истина. – С мъчително усилие бутнах вратата достатъчно, за да може тя да влезе вътре. Слаба светлина изпълни стълбището и стаята под него. Тя беше достатъчна за очите ми. Но не и за нейните. С нежната си бледа ръка тя се втурна след мен и не можа да види как пълзя с ръце, които отново и отново се опират тежко в стената.
Най-сетне стигна до дъното на стъпалата и там тя се мъчеше да види, но не можеше.
– Мариус, говори ми, – каза тя.
– Аз съм тук, Бианка, – казах аз.
Клекнах, после седнах на петите си и загледан във факлите, които висяха на пътеката, се опитах да запаля една от тях с Дара на огъня.
Насочих силата с всички сили.
Чух слабо пращене, после факлата се запали и светлината избухна, като нарани очите ми. Огънят ме накара да настръхна, но не можехме да издържим без него. Мракът беше по-лош. Тя вдигна нежните си ръце, за да предпази очите си от яркостта. После ме погледна. Какво видя?
Закри устата си и нададе приглушен вик.
– Какво са ти направили? – Попита тя. – О, мой прекрасен Мариус. Кажи ми как да поправя това и аз ще го направя.
Видях се в погледа ѝ – същество с качулка от обгорени черни пръчки за шия и китки, с ръкавици за ръце и плаваща кожена маска за лице.
– И как мислиш, че може да се направи това, прекрасна моя Бианка? – Попитах. – Каква магическа отвара може да ме върне от това, което съм сега?
Умът ѝ беше в объркване. Долових плетеница от образи и спомени, от страдание и надежда. Тя се огледа в блестящите златни стени. Взираше се в блестящите мраморни саркофази. После очите ѝ се върнаха към мен. Беше ужасена, но не се страхуваше.
– Мариус – каза тя, – аз мога да бъда твой акълолит, както е бил Амадео. Само ми кажи как. – При споменаването на името на Амадео очите ми се напълниха със сълзи. Ах, да си помисля, че това обгоряло тяло имаше в себе си кръвта за сълзите.
Тя падна на колене, за да може да ме погледне право в очите. Плащът ѝ се разтвори и видях богатите перли около гърлото ѝ и бледите ѝ гърди. Беше облякла една много хубава рокля за това начинание, без да се интересува как подгъвът ѝ ще хване мръсотията или влагата.
– О, мое прекрасно бижу – казах ѝ аз, – как съм те обичал и в невинност, и във вина. Ти не знаеш колко много съм те желал, и като чудовище, и като човек. Не знаеш как съм отвръщал на глада си от теб, когато е бил нещо, което едва съм можел да контролирам.
– О, но аз знам, – каза тя. – Не си ли спомняш нощта, в която дойде при мен, обвинявайки ме за престъпленията, които бях извършил? Не си ли спомняш как призна жаждата си за моята кръв? Със сигурност оттогава не съм се превърнала в чистата и проста девойка от детска приказка.
– Може би си се превърнала, красавице моя, – казах аз. – Може би си. О, тя е изчезнала, нали? Целият ми свят. Изчезна. Мисля си за празненствата, маскарадите, танците, всичко е изчезнало, всичките ми картини са изгорели.
Тя започна да плаче.
– Не, не плачи. Остави ме да плача за него. Всичко това беше мое дело. Защото аз не убих този, който ме презираше. А те са взели Амадео в плен. Мен ме изгориха, защото бях твърде силен за техните замисли, но Амадео го взеха!
– Престани, Мариус, ти бълнуваш, – каза тя уплашено. Протегна ръка и докосна облечените ми в ръкавица пръсти.
– О, но аз трябва да се разприказвам само за миг. Взеха го и го чух как ги моли за обяснения, и всички момчета, взеха и момчетата. Защо направиха това? – Взирах се в нея през маската, без да мога да си представя какво е видяла или прочела от този странен изкуствен лик в разгорещеното си съзнание. Ароматът на кръвта ѝ беше почти всепоглъщащ, а сладостта ѝ сякаш беше част от друг свят.
– Защо те оставиха да живееш, Бианка, защото със сигурност не съм дошъл навреме?
– Твоите ученици, това бяха тези, които искаха – отговори тя, – хванаха ги в мрежи. Аз видях мрежите. Крещях и крещях, и крещях и крещях от входната врата. Те не се интересуваха от мен, освен да те привлекат, и какво можех да направя, когато те видях, освен да извикам за твоята помощ срещу тях? Сгреших ли? Грешно ли е това, че съм жива?
– Не, не мисли така. Не. – Протегнах ръка колкото се може по-внимателно и стиснах ръката ѝ с облечените си в ръкавица пръсти. – Трябва да ми кажеш, ако тази хватка е твърде силна.
– Никога не е прекалено силен, Мариус, – каза тя. – О, доверявай ми се, както искаш и аз да ти се доверя. – Поклатих глава. Болката беше толкова ужасна, че за миг не можех да говоря. И умът, и тялото ми бяха в болка. Не можех да понеса това, което ме беше сполетяло. Не можех да понеса безнадеждното изкачване, което стоеше пред мен и бъдещото ми аз.
– Оставаме тук заедно, ти и аз – каза тя, – когато със сигурност има какво да се направи, за да те излекуваме. Позволи ми да послужа на твоята магия. Вече ти казах, че ще го направя.
– Но какво наистина знаеш за него, Бианка? Наистина ли си разбрала?
– Не е ли кръв, милорд? – Попита тя. – Мислиш ли, че не мога да си спомня, когато ти взе умиращия Амадео в прегръдките си? Нищо не можеше да го спаси като онази трансформация, която видях завинаги след това в него. Знаеш, че я видях. Знаех. Знаеш, че го видях.
Затворих очи. Вдишвах бавно. Болката беше ужасна. Думите ѝ ме приспиваха и ме караха да вярвам, че не съм нещастен, но докъде щеше да доведе този път?
Опитах се да прочета мислите ѝ, но в изтощението си не успях.
Толкова ми се искаше да докосна лицето ѝ и тогава, вярвайки в мекотата на ръкавицата, го направих, галейки я по бузата. В очите ѝ се появиха сълзи.
– Къде е отишъл Амадео? – Каза тя отчаяно.
– На юг по море – признах аз, – и в Рим, това е моето убеждение за него, но не ме разпитвай сега защо. Нека кажа само, че един мой враг направи тази обсада на дома ми и на тези, които обичам, и в Рим е мястото, където той живее, а тези, които е изпратил да навредят на мен и Амадео, идват от Рим.
– Трябваше да го унищожа. Трябваше да предвидя това. Но в суетата си проявих силата си пред него и го отблъснах. И така той изпрати последователите си в голям брой, така че да не мога да ги преодолея. О, колко глупав бях, че не предвидих какво ще направи той. Но какъв е смисълът да го казвам сега? Аз съм слаб, Бианка. Нямам средства да си върна Амадео. Трябва по някакъв начин да възвърна собствените си сили.
– Да, Мариус, – каза тя. – Разбирам те.
– Моля се с цялото си сърце Амадео да използва силите, които му дадох – признах аз, – защото те бяха големи и той е много силен.
– Да, Мариус, – каза тя. – Разбирам какво казваш.
– Именно към Мариус гледам сега, – казах отново виновно и тъжно. – Към Мариус гледам, защото трябва да го направя.
Между нас настъпи мълчание. Не се чуваше никакъв звук, освен пращенето на факлата в светилника високо на стената.
Отново се опитах да прочета мислите ѝ, но не успях. Това не беше само моя слабост. Точно сега в нея имаше решителност. Защото, макар да ме обичаше, в нея имаше противоречиви мисли и беше издигната стена, която ми пречеше да разбера какви са те.
– Бианка – казах аз с тих глас, – ти видя трансформацията в Амадео, но наистина ли разбра?
– Разбрах, милорд, – каза тя.
– Можеш ли да отгатнеш източника на силата му завинаги след онази нощ?
– Знам го, милорд, – отговори тя.
– Не ти вярвам, – казах нежно аз. – Сънуваш, когато казваш, че знаеш.
– О, но аз знам, Мариус, Както току-що ти напомних, твърде добре си спомням как ти дойде в самата ми спалня, жаден за моята кръв.
Тя протегна ръка, за да докосне страните на лицето ми в знак на утеха. Вдигнах облечената си в ръкавица ръка, за да я спра.
– Тогава разбрах – каза тя, – че по някакъв начин се храниш с мъртъвци. Че взимаш душите им, а може би само кръвта им. Тогава знаех, че е едното или другото, а музикантите, които избягаха от онзи банкет, на който уби моите роднини – те говореха за това, че си дал на нещастните ми братовчеди смъртна целувка.
Аз се засмях тихо и кротко.
– Колко невнимателен бях и вярвах, че съм толкова майсторски настроен. Какво странно нещо. И не е чудно, че съм паднал толкова далеч.
Отново си поех дълбоко дъх, усещайки болката по цялото си тяло и непоносимата жажда. Дали някога съм бил онова могъщо същество, което така заслепяваше мнозина, че можеше да избие сборище от смъртни и никой да не посмее да обвини, освен шепнешком? Дали някога съм… ? Но имаше твърде много неща, които трябваше да си спомням, а колко дълго щях да си спомням, преди да се възвърне и най-малката част от силата ми?
Но тя ме гледаше с блестящи любопитни очи.
Тогава от устните ми излезе истината, която вече не можех да скрия.
– Това беше кръвта на живите, красиво момиче, винаги кръвта на живите – казах отчаяно. – Това е кръвта на живите и само кръвта на живите и трябва да бъде кръвта на живите, разбираш ли? Така съществувам и винаги съм съществувал, откакто бях изваден от смъртния живот от злонамерени и дисциплинирани ръце.
Тя направи малка гримаса, докато ме гледаше, но не отвърна поглед. После кимна, сякаш за да ми каже, че мога да продължа.
– Приближи се до мен, Бианка – прошепнах аз. – Повярвай ми, когато ти казвам, че съм съществувал, когато Венеция е била нищо. Когато Флоренция не се беше издигнала, аз бях жив. И не мога да се задържа дълго тук, страдайки. Трябва да намеря кръв, която да ме възстанови. Трябва да я имам. Трябва да я получа колкото се може по-скоро. – Тя отново кимна. Гледаше ме толкова твърдо, колкото и преди. Трепереше, извади от дрехите си една ленена кърпичка и избърса сълзите си.
Какво можеха да означават тези думи за нея? Сигурно са звучали като стара поезия. КАК можех да очаквам, че тя ще разбере какво съм казал?
Очите ѝ не помръдваха.
– Злосторникът – изведнъж призна тя. – Милорд, Амадео ми каза, – прошепна тя. – Не мога повече да играя играта, че не знам. Ти се храниш със Злодеятеля. Не се ядосвай. Амадео отдавна ми е доверил тайната си.
Бях ядосан. Веднага и напълно се ядосах, но какво значение имаше това? Нима тази ужасна катастрофа не беше помела всичко по пътя си?
Та нали Амадео беше доверил тайната на нашата красавица Бианка след всичките си сълзи и обещания към мен! Значи аз бях глупакът, който се довери на едно обикновено дете. И аз бях глупак, че оставих Сантино да живее!
Какво значение имаше това сега?
Тя се беше успокоила и ме гледаше все още с очи, пълни с огъня на факлата, долната ѝ устна трепереше, а от нея излизаше въздишка, сякаш щеше да заплаче отново.
– Мога да доведа Злодея тук, в тази стая – каза тя, а лицето ѝ се ускори. – Мога да доведа Злодея долу по тези стъпала.
– А ако предположим, че такова същество те надвие, преди да си стигнала до това място – казах аз с тих глас, – как тогава да установя някаква справедливост или отмъщение? Не, не можеш да поемеш такъв риск.
– Но аз ще го направя. Разчитай на мен. – Очите ѝ станаха по-ярки и сякаш се оглеждаше, сякаш попиваше красотата на стените. – Колко време съм пазила тайната ти? Не знам, само че нищо не можеше да я изтръгне от мен. И независимо от това какво са подозирали другите, никога не съм те предала с една дума.
– Скъпоценна моя, скъпа моя, – прошепнах аз. – Ти няма да поемеш такъв риск заради мен. Нека сега помисля, нека използвам всички сили на ума, които все още са ми останали. Нека седнем тук в тишина. – Тя изглеждаше разтревожена, а после лицето ѝ се втвърди.
– Дай ми Кръвта, милорд, – каза тя внезапно, гласът ѝ беше нисък и бърз. – Дай ми я. Направи ме такава, какъвто си направил Амадео. Направи ме кръвопиец и тогава ще имам силата да доведа Злодея при теб. Знаеш, че това е начинът.
Бях напълно изненадан.
Не мога да кажа, че в изпепелената си душа не бях мислил точно за това действие – бях си го помислил веднага, когато я чух да плаче, но да го чуя от собствената ѝ уста, при това с такъв дух, това беше повече, отколкото някога бях очаквал, и знаех, както знаех от самото начало, че това е съвършеният план.
Но аз трябва да помисля върху това! Не само заради нея, но и заради себе си. След като магията подейства в нея – ако приемем, че имам силата да я дам – как тогава ние, двама слаби кръвопийци, ще издирваме необходимата ни кръв в град Венеция и след това ще предприемем дългото пътуване на север?
Като смъртна тя можеше да ме отведе до алпийския проход на Онези, които трябва да бъдат пазени с помощта на обоз и въоръжени стражи, които можех да оставя в малките часове, за да посетя параклиса сам. Като кръвопиец тя щеше да спи денем с мен и затова и двамата щяхме да сме на милостта на онези, които пренасяха саркофазите.
В болката си не можех да си го представя.
Не можех да взема всички необходими мерки. Наистина, изведнъж ми се стори, че не мога да мисля за нищо, и поклащайки глава, се опитах да ѝ попреча да ме прегърне, да се изплаши още повече, като ме прегърне и почувства скованото изсъхнало същество, в което се бях превърнал.
– Дай ми Кръвта – каза тя отново с неотложност. – Имаш сили да го направиш, нали, господарю? И тогава ще доведа тук всички жертви, от които се нуждаеш! След това видях промяната в Амадео. Не беше нужно да ми я показва. Аз ще бъда толкова силна, нали? Отговори ми, Мариус. Или ми кажи, кажи ми как иначе мога да те излекувам, да те излекувам или да ти донеса утеха в това страдание, което виждам. – Не можех да кажа нищо. Треперех от желание за нея, от гняв към младостта ѝ – към заговора на нея и Амадео срещу мен, който той ѝ беше разказал, – изпепелен от желание за нея тук и сега.
Никога не беше изглеждала по-жива, по-чисто човешка, по-напълно естествена в розовата си красота – нещо, което не бива да се разваля.
Тя се отпусна назад, сякаш знаеше, че ме е натиснала прекалено силно. Гласът ѝ беше по-мек, но все така настоятелен.
– Разкажи ми отново историята на твоите години – каза тя, а очите ѝ пламнаха. – Разкажи ми отново за това как се е случило, че Венеция не е съществувала, нито пък Флоренция, когато ти вече си бил Мариус, разкажи ми тази история още веднъж.
Тръгнах към нея.
Тя не можеше да избяга.
Всъщност си мисля, че се опита да избяга. Със сигурност е крещяла.
Никой отвън не я е чул. Прекалено бързо я хванах за това, а и бяхме твърде дълбоко в златната стая.
Избутах маската настрани и закрих очите ѝ с лявата си ръка, впих зъби в гърлото ѝ и кръвта ѝ нахлу в мен набързо. Сърцето ѝ биеше все по-бързо и по-бързо. И точно преди да успее да спре, се отдръпнах от нея, разтърсих я силно и извиках срещу ухото ѝ: – Бианка, събуди се!
Веднага прерязах стегнатата си изсъхнала китка, докато не видях кръвта, и това наложих през отворената ѝ уста срещу езика ѝ.
Чух я да съска, а после затисна устата си, за да изстене гладно. Отдръпнах изгорялата неподатлива плът и я разрязах още веднъж за нея.
О, това не беше достатъчно за нея – бях твърде обгорен, твърде слаб – и през цялото време кръвта ѝ бушуваше в мен, проправяйки си път в разрушените и обгорени клетки, които някога са били живи. Отново и отново прерязвах изкривената си костелива китка и я налагах към устата ѝ, но беше безполезно. Тя умираше! И цялата кръв, която ми беше дала, беше погълната. О, това беше чудовищно. Не можех да го понеса – не, не можех да видя как животът на моята Бианка угасва като една малка свещ. Трябваше да полудея с викове.
Веднага се запътих нагоре по каменните стъпала, без да се интересувам от това, което болката или слабостта, прокудих ума и сърцето си заедно и издигайки се, отворих бронзовата врата.
Щом се озовах в началото на стъпалата над кьошето, извиках на лодкаря:
– Бързай, – а после се върнах вътре, за да ме последва, което той и направи. Нито секунда след като той влезе в къщата, аз се нахвърлих върху бедния нещастен невинен и изпих цялата му кръв, а после, едва дишайки заради утехата и успокояващото удоволствие, което ми достави, се върнах в златната стая, за да я намеря там, където я бях оставил, все още умираща, в подножието на стълбите.
– Ето сега, Бианка, пий, защото имам още кръв за даване – казах до ухото ѝ, а отрязаната ми китка отново се стовари върху езика ѝ. Този път кръвта потече от нея, едва ли не като потоп, но това, което трябваше да има, а устата ѝ се затвори над извора и тя започна да се дърпа към сърцето ми.
– Да, пий, моя Бианка, моя сладка Бианка, – казах аз, а тя с въздишки ми отговори.
Кръвта беше заключила нежното ѝ сърце.
Тъмното пътешествие на нощта тепърва започваше. Не можех да я изпратя да търси жертви!
Магията в нея едва ли е била пълна.
Прегърбен в слабостта си, я носех на ръце и я вкарах в гондолата, като всяка стъпка беше болезнена, а движенията ми – бавни и неуверени.
И след като я настаних на възглавниците, полубудна и отговаряща ми, с лице, което никога не е било по-красиво и по-бледо, взех самотното гребло.
Навлязох в по-тъмните райони на Венеция, когато над каналите се стелеше гъста мъгла, в онези слабо осветени места, където изобилстват разбойници.
– Събуди се, принцесо – казах й, – ние сме на тихото бойно поле и много скоро ще видим врага си и ще започне малката война, която толкова обичаме.
В болката си едва се държах изправен, но както винаги се случва в такива ситуации, тези, които търсехме, излязоха, за да ни навредят.
Усетили в моята стойка и в нейната красота самата форма на слабост, те веднага изгубиха силата си.
В обятията ѝ лесно привлякох горда и млада жертва, „която би доставила удоволствие на дамата, ако това желаехме“, и от този лесно изпих фатална дрипа, а кинжалът му падна на дъното на лодката.
Следващата жертва, един наперен пияница, който ни приветстваше с обещания за близкия банкет, на който всички ще бъдем допуснати, стъпи фатално в хватката ми.
Едва ли имах сили за това и отново кръвта на смъртта се разбунтува в мен, лекувайки ме с такава жестока магия, че това граничеше с нарастваща болка.
Третият, който се озова в обятията ни, беше един скитник, когото примамих с монета, която не притежавах. Бианка го пое, а думите ѝ бяха неясни, разочарована, че е бил толкова слаб.
И всичко това под завесата на мастилено-черната нощ, далеч от светлините на къщи като нашата.
Продължихме и продължихме. Дарът на ума в мен се засилваше с всяко убийство. Болката ми се облекчаваше с всяко убийство. С всяко убийство плътта ми се възстановяваше по-пълноценно.
Но за да се възстановя, щеше да е необходима цяла пустиня от убийства, невъобразима пустиня от жертви, за да ми се върне енергията, която притежавах преди.
Знаех, че под дрехите си изглеждам като човек, направен от въжета, потопени в смола, и не можех да си представя ужасния ужас, в който се бе превърнало лицето ми.
Междувременно Бианка се събуди от захлас и изтърпя болките на смъртта си, а сега копнееше да се върне в стаите си за свежи дрехи, за да може да се върне с мен в златната облицована стая, в дрехи, подходящи да бъде моя невеста.
Беше изпила твърде много от кръвта на жертвите и се нуждаеше от още от моята, но тя не знаеше това, а и аз не ѝ го казах.
Само с неохота се съгласих с молбата ѝ, отведох я обратно в палациото ѝ и чаках неспокойно в гондолата, докато тя дойде, чудесно облечена, за да се присъедини към мен, а кожата ѝ беше като най-чистите бели перли. Забравила завинаги многото си стаи, тя донесе със себе си много връзки, наистина всички дрехи, които искаше да вземе със себе си, всичките си бижута и много свещи, за да можем да бъдем заедно в нашето скривалище без рева на факлата.
Най-сетне се озовахме сами в златната стая и тя кипеше от щастие, докато гледаше мен, своя потаен и мълчалив маскиран жених.
И само една-единствена свещ даваше тънката си светлина за нас двамата.
Тя беше разстлала плащ от зелено кадифе, за да можем да седнем на него, и ние го направихме. Краката ми бяха кръстосани, а тя се облегна на глезените си. Болката в мен беше тиха, но ужасна. Тиха в смисъл, че не се надигаше при всяко мое вдишване, а оставаше стабилна и ми позволяваше да дишам, както искам.
От многобройните си снопове тя ми извади едно полирано огледало с костена дръжка.
– Ето, свали маската, ако искаш – каза тя, а овалните ѝ очи бяха много смели и твърди. –
Няма да ме уплашиш!
Дълго я гледах, като се наслаждавах на красотата ѝ, изучавайки всички фини промени, които Кръвта беше извършила в нея – как я беше направила толкова екстравагантно и богато копие на предишната ѝ същност.
– Намираш ме за приятна, нали? – Попита тя.
-Винаги, – отговорих аз. – Имаше момент, в който толкова исках да ти дам Кръвта, че не можех да те погледна. Имаше време, когато не исках да отида в стаите ти от страх да не те примамя към Кръвта с всичките си прелести, каквито някога са били.
Тя беше изумена.
– Никога не съм го сънувала – каза тя.
Погледнах се в огледалото. Видях маската. Помислих си за името на Ордена: Таламаска. Помислих си за Реймънд Галант.
– Вече не можеш да прочетеш нищо от мислите ми, нали? – Попитах я.
– Не, – каза тя, – нищо. – Беше много озадачена.
– Това е начинът, – казах аз. – Защото аз те създадох. Ти можеш да четеш мислите на другите, да…
– … да, – отговори тя. – Умовете на нашите жертви, да, и когато кръвта потече, аз виждам неща.
– … да. И винаги ще виждаш неща, но никога с този инструмент не се поддавай на съблазънта на невинните, иначе кръвта, която пиеш, внезапно ще се появи по ръцете ти.
– Разбирам го – отговори тя твърде бързо. – И така, Амадео ми разказа всичко, на което си го научил. Само че Злодея. Никога невинните, знам ли.
Отново почувствах ужасен гняв, че тези две, тези благословени деца, ме бяха изключили. Чудех се кога и как Амадео ѝ е разказал тези тайни.
Но знаех, че трябва да загърбя тази ревност.
Ужасната, ужасна тъга беше, че Амадео си беше отишъл от мен. Изчезна. И аз не можех да го върна обратно. Амадео беше в ръцете на онези, които искаха да извършат неописуеми неща. Не можех да мисля за това. Не можех. Щях да полудея.
– Погледни се в огледалото – каза тя отново. Поклатих глава.
Свалих лявата си ръкавица и се загледах в костеливите си пръсти. Тя нададе ужасен малък вик, а после се засрами.
– Ще видиш ли все още лицето ми? – Попитах я.
– Не, не за доброто и на двама ни – каза тя. – Не и докато ти не ловуваш повече, а аз не пътувам повече с теб и не съм по-силна, толкова по-добра, че да бъда твоя ученичка, както обещах, както и ще бъда. – Тя кимна, докато говореше, а гласът ѝ беше съвсем решителен.
– Прекрасна Бианка – казах аз тихо, – предназначена за такива сурови и силни неща.
– Да, и аз ще ги направя. Винаги ще бъда с теб. Ще дойде време да ме обичаш така, както си го обичал.
Не отговорих. Агонията от загубата му беше чудовищна. Как можех да я отрека с една-единствена сричка?
– И какво се случва с него? – Попитах: – Или просто са го унищожили по някакъв отвратителен начин, защото, разбира се, знаеш, че можем да умрем от светлината на слънцето или от топлината на ужасен огън.
– Не, не умирам, а само страдам, – каза тя бързо, като ме погледна въпросително. – Не си ли ти живото доказателство?
– Не, да умра, – казах аз. – При мен е това, което ти казах, че съм живял повече от хиляда години. Но при Амадео? Много лесно може да е смърт. Моли се да не замислят жестокости, а само ужаси, каквото и да правят, да го правят бързо или изобщо да не го правят.
Беше изпълнена със страх, а очите ѝ гледаха, сякаш имаше действителен израз на кожената маска на лицето, която носех.
– Хайде сега, трябва да се научиш да отваряш този ковчег – казах ѝ аз. – А преди това трябва да ти дам още от моята кръв. Взел съм толкова много жертви, сега имам повече за даване и ти трябва да я получиш, иначе няма да бъдеш силна като Амадео, изобщо не.
– Но… аз смених дрехите си, – каза тя. – Не искам да ги окървавя. – Засмях се. Смеех се и се смеех. Цялата златна камера отекна от смеха ми. Тя ме гледаше втренчено.
– Бианка, – казах нежно. – Обещавам ти, че няма да разлееш и капка.
Назад към част 24 Напред към част 26
