Глава 26
Най-сетне дойде време за пътуването. Беше твърде опасно да останем във Венеция, а аз знаех, че мога да ни закарам до светилището.
Като взех със себе си една връзка дрехи и толкова от златото си, колкото можех да нося, увих Бианка плътно до себе си и за по-малко от половин нощ прекосих планините в люти ветрове и сняг.
До този момент Бианка беше свикнала с някои чудеса и това, че се озовах в един заснежен планински проход, не я разтревожи.
Но след миг и двамата болезнено осъзнахме, че съм допуснал отчайваща грешка в преценката си. В сегашното си състояние не бях достатъчно силен, за да отворя вратата на светилището. Разбира се, именно аз бях създал тази каменна врата, скована от желязо, за да блокира всяко човешко нападение, и след няколко жалки опита да я отворя трябваше да призная, че не е по силите ми и трябва да намерим някакъв друг подслон преди зазоряване.
Бианка започна да плаче и аз ѝ се разсърдих. Направих още една атака срещу вратата, само за да я ядосам, а после се отдръпнах и предложих на вратата да се отвори с цялата сила на ума ми. Резултат нямаше, а вятърът и снегът се стовариха силно върху нас, а плачът на Бианка ме вбеси дотам, че изрекох думи, които не бяха верни.
– Аз направих тази врата и аз ще я отворя – заявих аз. – Само ми дай време да определя какво трябва да направя.
Тя се отвърна от мен, видимо наранена от гнева ми, и после с жалък, но смирен глас ме попита:
– Какво има вътре в това място? Чувам ужасен звук отвъд вратата, твърде подобен на сърцебиене. Защо сме дошли тук? Къде ще отидем, ако не можем да намерим подслон тук?
Всички тези въпроси ме разгневиха, но когато погледнах Бианка, когато я видях да седи на скалата, където я бях поставил, снегът да пада върху главата и раменете ѝ, главата ѝ да е наведена, сълзите ѝ да блестят и да са червени, както винаги, почувствах срам, че така съм я използвал в слабостта си и че ми е нужно така да ѝ се сърдя сега.
– Бъди спокойна и аз ще я отворя, – казах й. – Ти не знаеш какво се крие вътре. Но с времето ще разбереш.
Въздъхнах силно и се отдръпнах от вратата, обгорялата ми ръка все още бе стиснала желязната дръжка и с всички сили дръпнах, но не можах да накарам вратата да помръдне. Абсолютната глупост на това ме завладя. Не можех да вляза! Бях прекалено слаб, а колко дълго ще бъда прекалено слаб, не знаех. И все пак правех опит след опит, само за да може Бианка да повярва, че мога да я защитя, че мога да вляза в това странно място. Накрая обърнах гръб на Светая Светих и отидох при нея, прибрах я до себе си, покрих главата ѝ и се опитах да я стопля, доколкото можех.
– Много скоро ще ти разкажа всичко – казах аз, – и ще ни намеря подслон тази нощ. Не се съмнявай. Засега нека кажа само, че това е място, което аз построих и което е известно само на мен и в което сега съм твърде слаб, за да вляза, както виждаш.
– Прости ми, че се разплаках, – каза тя нежно. – Няма да видиш повече сълзи от мен. Но какъв е звукът, който чувам? Нима хората не могат да го чуят?
– Не, не могат, – отговорих аз. – Моля те, бъди спокойна засега, моя смела любима. – Но в този момент, в този единствен момент, друг нов и съвсем различен звук долови ухото ми, звук, който можеше да бъде чут от всеки.
Това беше звукът на каменната врата, която се отвори зад мен. Познах този звук безпогрешно и се обърнах, невярващ и толкова уплашен, колкото и изумен.
Бързо прибрах Бианка до себе си и застанахме пред вратата, когато тя се отвори широко. Сърцето ми се разтуптя. Едва успях да напълня дробовете си с въздух.
Знаех, че само Акаша можеше да направи това, и когато вратата се отдръпна докрай, забелязах друго чудо с еднаква доброта и красота, за което не бях и сънувала. От вратата на каменния проход се изливаше богата и изобилна светлина. За миг бях твърде зашеметен, за да помръдна. После ме обзе чисто щастие, докато гледах този поток от красива светлина. И ми се струваше, че не мога да се страхувам от нея или да се съмнявам в нейното значение.
– Ела сега, Бианка – казах ѝ, докато я водех напред от моя страна. Тя притискаше вързопа към гърдите си, сякаш щеше да умре, ако го пуснеше, а аз я държах така, сякаш без нея, която да свидетелства с мен, щях да падна.
Влязохме в каменния проход и бавно навлязохме в ярката и трептяща светлина на параклиса. Всичките му многобройни бронзови лампи светеха. Стоте свещи пламтяха изящно. И едва забелязах тези неща, сред приглушената слава, която ме изпълни с радост, каменната врата се затвори зад нас със смазващ звук, какъвто издава камък срещу камък. Открих, че се взирам над редицата от сто свещи в лицата на Божествената Майка и Баща, виждайки ги така, както може би ще ги види Бианка, и със сигурност с освежени и благодарни очи.
Коленичих, а Бианка застана до мен. Треперех. Всъщност шокът ми беше толкова голям, че за миг не можех да напълня дробовете си с въздух. Нямаше как да обясня на Бианка пълния смисъл на случилото се. Само щях да я изплаша, ако се опитах да го направя. А небрежните думи, изречени пред моята кралица, щяха да бъдат непростими.
– Не говори – казах накрая шепнешком. – Те са нашите Родители. Те отвориха вратата, когато аз не можех. Те са запалили лампите за нас. Те са запалили свещите. Не можеш да си представиш стойността на тази благословия. Те ни посрещнаха вътре. Можем да им отговорим само с молитви.
Бианка кимна. Лицето ѝ беше изпълнено с благочестие и удивление. Имаше ли значение за Акаша, че бях довел в краката ѝ един изискан кръвопиец?
С тих благоговейно звучащ глас разказах историята на Божествените родители, но само с най-прости и величествени думи. Разказах на Бианка как са се появили първите кръвопийци преди хиляди години в Египет и че сега вече не жадуват за кръв и дори не говорят или не се движат. Аз бях техният пазител и настойник и бях такъв през целия си живот като кръвопиец и така щеше да бъде винаги.
Казах тези неща, за да не се тревожи Бианка и да не изпитва страх от двете неподвижни фигури, които гледаха напред в ужасяваща тишина и сякаш дори не мигаха. И така се случи, че нежната Бианка беше посветена в тези могъщи тайни с голямо внимание и ги смяташе за красиви и нищо повече.
– Именно в този параклис – обясних аз, – идвах, когато напусках Венеция, и запалвах лампите за краля и кралицата, и носех свежи цветя. Виждаш ли, сега няма такива. Но ще ги донеса, когато мога.
За пореден път осъзнах, че въпреки ентусиазма и благодарността си не мога да я накарам да разбере какво чудо е, че Акаша ни е отворила вратата или е запалила лампите. Всъщност не посмях да го направя и сега, след като приключих с този почтителен рецитал, затворих очи и в мълчание благодарих и на Акаша, и на Енкил, че са ме допуснали в светилището и че са ни посрещнали с дара на светлината.
Отново и отново отправях молитвите си, като може би сам не можех да осъзная факта, че те ме приеха така добре, и не бях много сигурен какво всъщност означава това. Дали съм обичан? Имаха ли нужда от мен? Струваше ми се, че трябва да приемам без презумпция. Струваше ми се, че трябва да бъда благодарен, без да си представям неща, които не са такива.
Дълго време стоях на колене в тишина и Бианка сигурно ме е наблюдавала, защото и тя мълчеше, а после вече не можех да понасям жаждата. Загледах се в Акаша. Исках Кръвта. Не можех да мисля за нищо друго освен за Кръвта. Всичките ми наранявания бяха като толкова много отворени рани в мен. И раните ми кървяха за Кръвта. Трябваше да се опитам да взема всесилната Кръв от Кралицата.
– Красавице моя – казах аз, като поставих облечената си в ръкавица ръка върху нежната ръка на Бианка. – Искам да отидеш там, в ъгъла, да седнеш тихо и да не казваш нищо за това, което виждаш.
– Но какво ще стане? – Прошепна тя. За пръв път прозвуча уплашено. Тя се огледа в треперещите пламъци на лампите, в светещите свещи, в изрисуваните стени.
– Прави каквото ти казвам, – казах аз. Трябваше да го кажа и тя трябваше да го направи, защото откъде щях да знам дали кралицата ще ми позволи да пия?
Щом Бианка се озова в ъгъла с увито около нея тежко наметало и колкото се може по-далеч, за каквато и полза да е това, аз се помолих в мълчание за Кръвта.
– Виждаш ме и това, което съм – казах тихо, – знаеш, че съм изгорял. Затова ми отвори вратата и ме прие, защото аз не можех да го направя, и със сигурност виждаш в какво чудовище съм се превърнал. Смили се над мен и ми позволи да пия от теб, както си правила в миналото. Имам нужда от Кръвта. Имам нужда от нея повече, отколкото някога съм имал нужда. И затова идвам при теб с уважение. – Свалих кожената си маска и я сложих настрана. Сега бях толкова отвратителен, колкото и онези стари изгорени богове, които Акаша някога бе смазала, когато бяха дошли при нея. Дали щеше да ми откаже по същия начин? Или през цялото време е знаела какво ме е сполетяло? Дали беше разбрала всичко още преди вратата да се отвори?
Издигнах се бавно, докато не коленичих в краката ѝ и не можах да сложа ръка на гърлото ѝ, като през цялото време бях напрегнат за заплахата от ръката на Енкил, но тя не дойде.
Целунах гърлото ѝ, усещайки сплетената ѝ коса върху себе си, гледайки бялата ѝ кожа пред себе си и чувайки само меките сълзи на Бианка.
– Не плачи, Бианка, – прошепнах аз.
След това впих зъби внезапно, злобно, както бях правил толкова често, и гъстата кръв ме заля, блестяща и гореща като светлината на лампата и свещите, вля се в мен, сякаш сърцето ѝ я изпомпваше доброволно в мен, надбягвайки се с ритъма на собственото ми сърце. Главата ми стана светла. Тялото ми стана светло. Далеч от мен Бианка плачеше. Защо се страхуваше?
Видях градината. Видях градината, която бях нарисувал, след като се влюбих в Ботичели, и която беше пълна с неговите портокалови дървета и с неговите цветя, и все пак това беше моята градина, градината на бащината ми къща край Рим преди много време. Как бих могла да забравя собствената си градина? Как бих могъл да забравя градината, в която си бях играл за първи път като дете?
В спомените си се върнах в онези дни в Рим, когато бях смъртен, и там беше моята градина, градината на вилата на баща ми, и аз се разхождах по меката трева и слушах шума на фонтана, и тогава ми се струваше, че през цялото време градината се променя, но никога не се променя и винаги е там за мен.
Легнах на тревата, а клоните на дърветата се движеха над мен. Чух глас, който ми говореше, бързо и сладко, но не знаех какво казва, и тогава разбрах, че Амадео е ранен, че е в ръцете на онези, които ще му донесат болка и зло, и че не мога да отида при него сега, само ще се спъна в техните примки, ако го направя, и че трябва да остана тук.
Аз бях пазител на краля и кралицата, както бях казал на Бианка, да, пазител на краля и кралицата, и трябва да пусна Амадео да си отиде навреме, и може би ако направя каквото трябва, може би Пандора ще ми бъде върната, Пандора, която сега пътуваше из северните градове на Европа, Пандора, която беше видяна.
Градината беше зелена и ароматна и аз видях ясно Пандора. Видях я в меката ѝ бяла рокля, с разпусната коса, както я бях описал на Бианка. Пандора се усмихна. Тя тръгна към мен. Заговори ми. „Кралицата иска да бъдем заедно“ – каза тя. Очите ѝ бяха големи и учудени и знаех, че е много близо до мен, много близо, толкова близо, че почти можех да докосна ръката ѝ. Не мога да си въобразявам това, не, не мога – помислих си. И отново живо се върна в съзнанието ми звукът на гласа на Пандора, когато тя се скара с мен в първата ни нощ като младоженци: „Дори когато тази нова кръв все още се втурва през мен, изяжда ме и ме преобразява, аз не се придържам нито към разума, нито към суеверието, за да се предпазя. Мога да премина през мит и да изляза от него! Ти се страхуваш от мен, защото не знаеш какво съм. Изглеждам като жена, звуча като мъж, а разумът ти казва, че сборът е невъзможен“.
Гледах в очите на Пандора. Тя седеше на пейката в градината и издърпваше листенцата на цветята от кафявата си коса, отново момиче в Кръвта, жена – момиче завинаги, както Бианка щеше да бъде млада жена завинаги.
Протегнах ръце от двете си страни и усетих тревата под ръцете си. Изведнъж паднах назад, от градината на сънищата, от илюзията и се озовах съвсем неподвижно на пода на параклиса, между високата банка от съвършени свещи и стъпалата на подиума, където интронизираната двойка пазеше древното си място. Нищо не изглеждаше променено в мен. Дори плачът на Бианка идваше както преди.
– Сега млъкни, скъпа, – казах ѝ аз. Но очите ми бяха приковани към лицето на Акаша над мен и към гърдите ѝ под златната коприна на египетската ѝ рокля.
Струваше ми се, че Пандора е била с мен, че е била в самия параклис. И красотата на Пандора изглеждаше свързана с красотата и присъствието на Акаша по някакъв интимен начин, който не можех да разбера.
– Какви са тези предзнаменования? – Прошепнах. Седнах, а после се изправих на колене. – Кажи ми, любима моя кралице. Какви са тези предзнаменования? Нима някога си довела Пандора при мен, защото си искала да бъдем заедно? Спомняш ли си, когато Пандора ми каза тези думи? – Аз замълчах. Но умът ми заговори на Акаша. Умът ми я молеше. „Къде е Пандора? Ще доведеш ли отново Пандора при мен“?
Измина дълъг интервал от време и тогава се изправих на крака.
Заобиколих банката със свещи и намерих скъпоценната си спътница съвсем разстроена от простото чудо, което беше видяла, че пия от неподвижната кралица.
– И тогава ти падна назад, сякаш беше безжизнен – разказа тя. – А аз не посмях да отида при теб, тъй като ти беше казал, че не трябва да мърдам.
Успокоих я.
– И тогава най-накрая се събуди и заговори за Пандора, а аз видях, че си толкова… толкова излекуван.
Това беше истина. Бях по-здрав навсякъде, ръцете и краката ми бяха по-дебели, по-тежки, а лицето ми имаше по-естествен контур. Наистина, все още бях силно обгорен, но вече бях човек с някакъв ръст и привидна сила, и наистина усещах повече от старата сила в крайниците си.
Но до разсъмване оставаха само два часа и тъй като бях съвсем неспособен да отворя вратата, а и нямах никакво настроение да се моля Акаша да направи общи чудеса за когото и да било, знаех, че трябва да дам кръвта си на Бианка, и ето че го направих.
Дали щеше да обиди кралицата, че аз, току-що пил от нея, ще предложа тази силна кръв на едно дете? Нямаше какво да направя, освен да разбера.
Не плашех Бианка с никакви предупреждения или съмнения по въпроса. Подканих я да дойде при мен и да легне в прегръдките ми.
Прерязах китката си за нея и ѝ казах да пие. Чух я как се задъхва от шока на силната кръв и деликатните ѝ пръсти се сковаха, за да превърнат двете ѝ ръце в нокти. Накрая по собствено желание тя се отдръпна и седна бавно до мен, а очите ѝ бяха неясни и пълни с отразена светлина.
Целунах я по челото.
– Какво видя в Кръвта, красавице моя? – Попитах.
Тя поклати глава, сякаш нямаше думи за това, а после положи глава на гърдите ми. В параклиса цареше само спокойствие и мир и докато лягахме да спим заедно, лампите бавно угасваха.
Накрая свещите бяха останали само няколко и аз усещах как зората наближава, а параклисът беше топъл, както бях обещал, и блестеше с богатствата си, но най-вече с тържествените си крал и кралица.
Бианка беше изгубила съзнание. Разполагах може би с три четвърти час, преди дневната дрямка да дойде и за мен.
Погледнах към Акаша, наслаждавайки се на последния блясък на умиращите свещи в очите ѝ.
– Знаеш какъв лъжец съм, нали? – Попитах я. – Знаеш колко злочест бях. И ти играеш моята игра с мен, нали, моя владетелко? – Чух ли смях?
Може би бях полудял. За него имаше достатъчно болка и достатъчно магия; имаше достатъчно глад и достатъчно кръв.
Погледнах надолу към Бианка, която така доверчиво почиваше на ръката ми.
– Насадих в съзнанието ѝ образа на Пандора, нали? – Прошепнах, – така че където и да отиде с мен, тя ще търси. И от ангелското ѝ съзнание Пандора няма как да не изтръгне моя образ. И така ние можем да се намерим взаимно, Пандора и аз, чрез нея. Тя не мечтае за това, което съм направил. Мисли само да ме утеши със слушането си, а аз, макар и да я обичам, я отвеждам със себе си на север, в земите, където Реймънд Галант ми каза, че Пандора е видяна за последен път.
– О, много зле, но какво е нужно, за да се поддържа животът, когато той е наранен и изгорен толкова силно, колкото е бил моят живот? За мен това е тази екстравагантна и тънка амбиция и заради нея изоставям Амадео, когото трябва да спася веднага щом силите ми се възстановят.
В параклиса се чу звук. Какъв беше той? Звукът от восъка на последната свещ? Изглежда, че някакъв глас ми говореше беззвучно.
„Не можеш да спасиш Амадео. Ти си пазител на Майката и Бащата“.
– Да, сън ми се доспива – прошепнах аз. Затворих очи. – Аз знам такива неща, винаги съм ги знаел.
„Продължавай, търси Реймънд Галант, трябва да помниш. Погледнете отново лицето му“.
– Да, Таламаска, – казах аз. – И замъкът, в Източна Англия. Мястото той наричаше Майчин дом. Да. Помня и двете страни на златната монета. – Помислих си мечтателно за онази вечеря, когато той се беше приближил до мен така крадешком и ме гледаше с такива невинни и любопитни очи.
Мислех си за музиката и за начина, по който Амадео се усмихваше на Бианка, докато танцуваха заедно. Мислех си за всичко.
И тогава в ръката си видях златната монета и гравираното изображение на замъка и си помислих: Дали не сънувам? Но ми се стори, че Реймонд Галан ми говори, говори много ясно:
„Слушай ме, Мариус, запомни ме, Мариус. Ние знаем за нея, Мариус. Гледаме и винаги сме тук“.
– Да, иди на север, – прошепнах аз.
И сякаш Кралицата на мълчанието каза без думи, че е доволна.
Назад към част 26 Напред към част 28
