Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 29

Глава 28

Следващата нощ издирихме двойка разбойници, които обикаляха долните проходи на нашите планини. Кръвта беше добра и от това малко пиршество продължихме към едно малко немско градче, където намерихме кръчма.
Тук седнахме, може да се предположи, че това бяха мъж и жена, и над греяното вино си говорихме с часове.
Разказах на Бианка всичко, което знаех за „Тези, които трябва да бъдат пазени“. Разказах ѝ легендите за Египет – как преди векове Майката и Бащата са били вързани и използвани от онези, които са искали да откраднат скъпоценната им кръв. Разказах ѝ как самата Акаша дойде при мен във видение и ме помоли да я изведа от Египет.
Разказах ѝ за няколкото пъти, когато Акаша ми беше говорила с Кръвта. И накрая ѝ разказах, че е истинско чудо, че Божествените родители са отворили вратата на алпийското светилище, когато аз бях отишъл при тях твърде слаб, за да я открехна.
– Има ли нужда от мен? – Попитах. Погледнах в очите на Бианка. – Не мога да знам. Това е ужасът. Дали искат да бъдат видени от другите? Аз съм в неведение.
– Но нека направя последното си признание. Снощи се разгневих толкова много, защото преди векове, когато Пандора за пръв път изпи кръвта на Майката, тя била изпълнена с мечти да върне на Божествените родители старото поклонение. Под това имам предвид поклонение, което включваше друидските богове от Гората, религия, която се връщаше към храмовете на Египет.
– Бях бесен, че Пандора може да вярва в такова нещо, и още в нощта на създаването на Пандора разбих мечтите ѝ със силната си логика. И отидох отвъд това. Ударих с юмрук по самата гръд на Майката и поисках тя да ни проговори. – Бианка беше изумена.
– Можеш ли да предположиш какво се случи? – Попитах я.
– Нищо. Майката не даде никакъв отговор. – Кимнах.
– И също така не дойде никакво изобличение или наказание. Може би Майката беше довела Пандора при мен. Никога не бихме могли да разберем. Но, моля те, разбери колко се страхувам от самата мисъл, че Божествените родители могат някога да бъдат почитани.
– Бианка, ние сме безсмъртни, да, и притежаваме своите Крал и Кралица, но нито за миг не трябва да вярваме, че ги разбираме.
На всичко това тя кимна. Дълго обмисляше всичко това и след това заговори:
– Много просто сгреших в това, което ти казах, – каза ми тя.
– Не във всичко, – отговорих аз. – Може би ако Амадео беше видял краля и кралицата, щеше да избяга от римските кръвопийци и да се върне при нас. Но има и друг начин да погледнем на това.
– Кажи ми.
– Ако знаеше тайната на Майката и Бащата, може би щеше да бъде принуден да я разкрие на Сантино и демоните щяха да се върнат във Венеция, търсейки ме. Може би щяха да намерят и двама ни.
– А, да, всичко това е вярно, – каза тя. – Започвам да виждам всичко това. – Сега вече бяхме спокойни един за друг в таверната. Смъртните около нас не ни забелязваха. Продължих да говоря с тих глас, разказвайки ѝ историята за това как веднъж Маел се е опитал, с мое разрешение, да изпие кръвта на Акаша и Енкил се е намесил, за да го спре.
Разказах ѝ страшната история на Евдокия. Разказах ѝ как съм напуснал Константинопол.
– Не знам какво става с теб, любов моя – казах аз, – но някак си мога да ти разкажа всичко. С Пандора никога не е било така. Никога не е било така и с Амадео.
Тя се протегна и сложи лявата си ръка върху бузата ми.
– Мариус, – каза тя. – Винаги говори свободно за Пандора. Никога не си мисли, че няма да успея да разбера любовта ти към нея.
Мислих върху това в продължение на много дълги мигове. Взех дясната ѝ ръка в своята и целунах пръстите ѝ.
– Слушай ме, любов моя, – казах аз. – С всяка молитва моля кралицата да ти позволи да пиеш. Но не получавам ясен отговор. А след това, на което станах свидетел с Евдокия и Маел, не мога да те заведа при нея. И така, ще продължа да ти давам кръвта си, доколкото тя ще те направи силна, но…
– Разбирам те, – каза тя.
Наведох се през масата и я целунах.
– Снощи в гнева си научих много неща. Едно от тях беше, че не мога да живея без теб. Но научих и друго. Вече мога да преодолявам големи разстояния с лекота. Подозирам, че и другите ми сили са се увеличили повече от скоро. Трябва да проверя тези сили. Трябва да знам колко лесно мога да победя тези демони, ако някога се приближат до мен. И тази вечер искам да изпробвам силата си на летене повече от всяка друга.
– И така, ти ми казваш, че искаш да ме върнеш в светилището и да заминеш за Англия.
Кимнах.
– Луната е пълна тази вечер, Бианка. Трябва да видя остров Британия в светлината на луната. Трябва да открия със собствените си очи този Орден на Таламаска. Едва ли е възможно да се вярва в такава чистота.
– Защо не ме вземеш със себе си?
– Трябва да съм бърз, – отговорих аз. – А ако има опасност, трябва да съм още по-бърз, за да я избегна. Все пак това са смъртни хора. А Реймънд Галант е само един от тях.
– Тогава ще бъдеш внимателен, любов моя, – каза тя. – Сега знаеш повече от всякога, че аз просто те обожавам.
Тогава изглеждаше, че никога повече няма да се скараме, че това е невъзможно. И ми се струваше, че е наложително никога да не я загубя.
Когато излязохме в тъмнината, когато я обвих в наметалото си, притиснах устни към челото ѝ, когато я отведох в облаците и я върнах у дома.
Когато я оставих, бяха останали два часа до полунощ, а аз исках да се видя с Реймънд Галант до сутринта.
От срещата ми с него във Венеция бяха минали много години. Тогава той беше млад мъж, а по времето, когато написах писмото си до него, може би беше на средна възраст. И така, когато тръгнах на път, ми хрумна, че той може би вече не е жив. Наистина, това беше ужасна мисъл.
Но аз вярвах във всичко, което ми беше казал за Таламаска, и затова бях решил да се приближа до тях.
Докато се движех към звездите, удоволствието от Дара на облаците беше толкова божествено, че почти се изгубих във възторга на небето, сънувах над остров Британия, потъвах до там, където виждах земята съвършено на фона на морето, не исках да докосвам твърдата земя толкова скоро или да я обикалям толкова тромаво.
Но през последните години се бях консултирал с много карти, за да открия местоположението на Източна Англия, и скоро видях под себе си огромен замък с десет заоблени кули, за който вярвах, че е същият, гравиран върху златната монета, която Реймънд Галант отдавна ми беше подарил. Самият размер на замъка обаче ме караше да се съмнявам, но си наложих да стъпя на стръмния склон съвсем близо до него. Някакъв дълбок инстинкт ми подсказа, че съм стигнал до правилното място. Въздухът беше студен, когато започнах да вървя, наистина толкова студен, колкото беше в планините, които бях оставил зад гърба си. Някои от горите се бяха върнали, които несъмнено бяха изсечени някога заради сигурността на замъка, а на мен теренът ми хареса и ми беше приятно да се разхождам в него. Бях облечен в кожух с кожена подплата, който бях взел от една от жертвите си.
Имах обичайните си оръжия – дебел къс широк меч и кинжал. Носех по-дълга кадифена туника от тази, която беше предпочитана по онова време, но това нямаше значение за мен. Обувките ми бяха нови и ги бях купил от един обущар в Женева.
Що се отнася до стила на замъка, прецених, че е на около петстотин години, построен по времето на Уилям Завоевателя. Предположих, че някога е имал ров и подвижен мост. Но тези елементи отдавна бяха изоставени и аз видях пред себе си една голяма врата, обградена от факли. Най-сетне стигнах до тази врата и дръпнах звънеца, като чух силен трясък дълбоко в двора. Не след дълго някой дойде и едва тогава осъзнах любопитната уместност на това, което бях направил. В почитта си към този Орден на учените не бях „слушал“ отвън, за да разбера кои са те. Не се бях навел близо до осветените прозорци на кулите им. И сега се оказа, че съм любопитна фигура, без съмнение със сините си очи и тъмната си кожа, и стоя пред портиера.
Този младеж не можеше да е на повече от седемнайсет години и изглеждаше едновременно сънен и безразличен, сякаш моят кларсон го беше събудил.
– Дошъл съм да търся Лорич – казах аз, – в Източна Англия. Дали съм попаднал на правилното място?
– Попаднал си – каза момчето, избърса очи и се облегна на вратата. – Мога ли да попитам по каква причина?
– Търся Таламаска, – отговорих аз.
Младият мъж кимна. Той отвори широко вратата и скоро се озовах в голям двор. В него бяха паркирани каруци и карети. Чувах слабия шум на конете в конюшните.
– Търся Реймънд Галант – казах на момчето.
– Ах – отвърна той, сякаш това бяха вълшебните думи, от които се нуждаеше от мен. После ме поведе навътре и затвори огромната дървена врата зад нас. – Ще те заведа там, където можеш да чакаш – каза той.
– Мисля, че Реймънд Галант спи.
Но той е жив, помислих си аз. Това е важното. Долових мириса на много смъртни на това място. Долових мирис на храна, която наскоро е била приготвена. Долових аромата на дъбови огньове и като вдигнах поглед, видях слабия дим на комини на фона на небето, който не бях забелязал по-рано. Без да задавам повече въпроси, скоро бях отведен на светлината на факлите по извито каменно стълбище в една от многото кули. Отново и отново поглеждах през малките прозорци към мрачната земя. Видях неясните очертания на близкия град. Виждах петната от нивите на фермерите. Всичко изглеждаше толкова спокойно.
Най-сетне момчето закотви факлата си и като запали свещ от нея, отвори две силно резбовани врати, за да разкрие огромна стая с оскъдно, но красиво обзавеждане.
Отдавна не бях виждал силно резбовани маси и столове, както и изящни гоблени. Отдавна не бях виждал богати златни свещници и красиви сандъци с кадифени драперии.
Всичко това изглеждаше като празник за очите и аз тъкмо се канех да седна, когато в стаята се втурна енергичен възрастен мъж с прошарена сива коса, облечен в дълга тежка бяла нощница, който ме погледна с блестящи сиви очи и извика:
– Мариус!
Това беше Реймънд Галант, Реймънд в последните си години, и докато го гледах, изпитах ужасен шок от удоволствие и болка.
– Реймънд, – казах аз, разтворих ръце и нежно го обгърнах. Колко крехък се чувстваше той. Целунах го по двете бузи. Придържах го нежно, за да мога да го погледна. Косата му беше все още гъста, а челото – гладко, както преди много време. А когато се усмихваше, устата му изглеждаше като на младия мъж, когото помнех.
– Мариус, какво чудо е да те видя – извика той. – Защо никога повече не ми писа?
– Реймонд, дойдох. Не мога да си дам сметка за времето и за това, което то означава за нас. Дойдох, тук съм и се радвам, че съм с теб.
Той спря, като внезапно се обърна от дясно на ляво, а после сведе глава. Изглеждаше толкова пъргав и бърз, колкото никога досега. Той слушаше.
– Всички знаят, че си тук – каза той, – но не се притеснявай. Няма да посмеят да влязат в тази стая. Твърде дисциплинирани са за това. Знаят, че няма да го допусна. – Заслушах се за миг и потвърдих казаното от него. Смъртните в целия огромен, просторен замък бяха усетили присъствието ми. Сред тези смъртни имаше хора, които четяха мисли. Други пък изглежда притежаваха изострен слух.
Но аз не забелязах свръхестествено присъствие тук. Не долових и следа от „неверника“, когото той бе описал в писмото си.
Не долових и заплаха от никого. Въпреки това отбелязах близкия прозорец и като забелязах, че е силно залостен, макар че иначе е отворен за нощта, се зачудих дали бих могъл лесно да проникна през него. Помислих си, че мога. Не изпитвах страх. Всъщност не изпитвах никакъв страх от този агент, защото изглеждаше, че той не изпитва страх от мен и ме допусна толкова безхитростно.
– Ела, седни при мен, Мариус – каза Реймънд. Той ме приближи до огромната камина. Опитах се да не погледна със загриженост тънките му парализирани ръце или тънките му рамене. Благодарих на боговете, че съм дошъл тази вечер и че той все още е тук, за да ме посрещне.
Той извика сънливото момче, което остана неподвижно до вратата.
– Едгар, разпали огъня и го запали, моля те. Мариус, ще ми простиш – каза той. – Много ми е студено. Имаш ли нещо против? Разбирам какво ти се е случило.
– Не, изобщо не, Реймънд, – казах аз. – Не мога да се страхувам от огъня завинаги по тази причина. Сега не само съм излекуван, но и съм по-силен от всякога, когато съм бил преди. Това е доста голяма загадка. А ти на колко години си? Кажи ми, Реймънд. Не мога да отгатна.
– Осемдесет години, Мариус, – каза той. Той се усмихна. – Не знаеш как съм мечтал за твоето идване. Имах да ти кажа още толкова много неща. Не смеех да го напиша в писмо.
– И с право – казах аз, – защото писмото беше прочетено и кой знае какво можеше да се случи? Както и да е, свещеникът, който го получи за мен, не можа да разбере много от него. Аз обаче разбирам всичко.
Той направи знак към вратата. Двама млади мъже веднага влязоха в стаята и аз ги помислих за прост тип, по-скоро като заетия Едгар, който трупаше дъб в камината. Над огъня имаше богато резбовани каменни гаргойли. Те доста ми харесаха.
– Два стола – каза Реймънд на момчетата. – Ще говорим заедно. Ще ви разкажа всичко постно.
– Защо си толкова щедър към мен, Реймънд? – Попитах го. Толкова исках да го утеша, да спра вълнението му. Но когато той ми се усмихна, сякаш за да ме успокои, когато сложи нежно ръка на ръката ми и ме подкани към двата дървени стола, които момчетата бяха донесли до огнището, видях, че няма нужда от утехата ми.
– Само съм много развълнуван, стари приятелю – каза той. – Не трябва да се притесняваш за мен. Ето, седни. Достатъчно удобно ли е това за теб?
Столовете бяха силно резбовани, както и всяка част от орнамента в стаята, а подлакътниците представляваха лъвски лапи. Намерих ги за красиви, но и за удобни. Огледах многобройните рафтове с книги и се замислих, както често съм го правил, как всички библиотеки ме покоряват и съблазняват. Мислех си за изгорените и изгубените книги.
Дано това да е безопасно място за книгите, мислех си, тази Таламаска.
– От десетилетия съм в една каменна стая – казах с приглушен глас. – Доста ми е удобно. Ще изпратиш ли момчетата сега?
– Да, да, разбира се, само нека ми донесат малко топло вино – отвърна той. – Имам нужда от него.
– Моля те, как можах да бъда толкова безразсъден? – Отговорих.
Сега бяхме един срещу друг, а огънят беше започнал с буйство от дълбоко добър аромат, идващ от горящия дъб, и топлина, която дори ми хареса, трябваше да го призная. Едно от момчетата беше донесло на Реймънд червен кадифен халат и след като беше облечен в него и се беше настанил в креслото си, той не изглеждаше толкова крехък. Лицето му все пак сияеше, бузите му бяха розови и лесно можех да видя в него младия мъж, когото някога бях познавала.
– Приятелю, ако нещо се случи между нас, – каза той, – нека ти кажа, че тя все още пътува по стария си начин, бързо преминавайки през много европейски градове. Никога до Англия, защото не мисля, че иска да прекоси водата, макар че несъмнено може, противно на фолклора. – Засмях се.
– Това ли е фолклорът? Че не можем да прекосим водата? Това са глупости, – казах аз. Щях да кажа още, но се чудех дали е разумно. Той очевидно не забеляза колебанието ми. Той продължи напред:
– През последните няколко десетилетия тя пътува под името маркиза Дьо Малвриер, а спътникът ѝ – маркиз със същото име, макар че тя е тази, която ходи в двора по-често от него. Виждали са ги в Русия, в Бавария, в Саксония – в страни, в които старите церемонии са на почит, като изглежда, че от време на време се нуждаят от придворните балове и огромните церемонии в римската църква. Но разбери, аз съм почерпил сведенията си за това от много различни доклади. Не съм сигурен в нищо.
Топлото вино се поставяше на малка поставка до него. Той взе чашата в ръцете си. Ръцете му трепереха. Той отпи от виното.
– Но как стигат до теб такива сведения? – Попитах. Бях очарован. Нямаше съмнение, че ми казва истината. Що се отнася до останалата част от къщата, чувах многобройните ѝ обитатели около нас, които сякаш мълчаливо чакаха някакъв призив.
– Забрави ги – каза той. – Какво могат да научат от тази аудитория? – Попита той. – Всички те са верни членове. За да отговоря на въпросите ти, понякога излизаме под прикритието на свещеници, за да търсим информация за онези, които наричаме вампири. Разпитваме за мистериозни смъртни случаи. И така събираме информация, която е значима за нас, когато може да не е значима за другите.
– А, разбира се. И вие обръщате внимание на името, когато то се споменава в Русия, Саксония или Бавария.
– Точно така. Казвам ти, че това е Дьо Малврие. Те имат симпатии към него. И ще ти кажа още нещо.
– Моля тя, трябва да го направиш.
– Няколко пъти сме намирали на стената на някоя църква изписано името: „Пандора“.
– А, тя е направила това, – казах аз, като отчаяно се опитвах да прикрия емоцията си. – Тя иска да бъде открита от мен. – Направих пауза. – Това е болезнено за мен, – казах аз. – Чудя се дали този, който пътува с нея, изобщо я познава под това име. Ах, това е болезнено, но защо ми помагаш?
– Покрай самия си живот не знам, – каза той, – освен че някак си вярвам в теб.
– Какво имаш предвид да вярваш, да вярваш, че съм чудо? Че съм демон? Вярваш в какво, Реймънд, кажи ми? О, няма значение, това няма значение, нали? Ние правим нещата, защото ни подтикват сърцата ни.
– Мариус, приятелю мой – каза той, наведе се напред и докосна коляното ми с дясната си ръка, – отдавна във Венеция, когато те шпионирах, знаеш, че ти говорих с чистотата на ума си. Прочетох и мислите ти. Знаех, че ти убиваш само онези, които са унизени убийци на собствените си сестри или братя.
– Това е вярно, Реймънд, и с Пандора беше така. Но дали е така сега?
– Да, мисля, че е така – каза той, – защото всяко ужасно престъпление, което се приписва на вампирите, каквито всъщност може да са тези същества, е свързано с един човек, за когото се знаеше, че е виновен за много убийства. Така че виждаш, че за мен не е трудно да ти помогна.
– Ах, значи тя е вярна на обета ни – прошепнах аз. – Не мислех така, не и когато чух за суровия ѝ спътник.
Вгледах се внимателно в Реймънд, като с всеки изминал миг виждах все повече от младия мъж, когото някога бях познавал толкова за кратко. Това ме натъжи. Беше ужасно. И колкото повече го усещах, толкова повече се опитвах да го скрия.
Какво беше моето страдание пред това, бавният триумф на старостта? Нищо.
– Къде са я виждали за последен път? – Попитах.
– По този въпрос – каза той, – позволи ми да ти дам моето тълкуване на поведението ѝ. Тя и нейният спътник следват един модел в своите скитания. Те обикалят в груби кръгове, като се връщат отново и отново в един град. След като прекарат известно време в този град, те започват да обикалят отново, докато не стигнат чак до Русия. Централният град, за който говоря, е Дрезден.
– Дрезден! – Казах. – Не познавам това място. Никога не съм бил там.
– О, той не може да съперничи на великолепните италиански градове. Той не може да се равнява на Париж или Лондон. Но това е столицата на Саксония и се намира на река Елба. Тя е била много украсена от различните херцози, които са управлявали там. И неизменно, казвам неизменно, тези същества – Пандора и нейният спътник – се завръщат в Дрезден. Може да не е за двадесет години, но те се връщат в Дрезден. – Замълчах във вълнението си. Дали това беше някаква закономерност, която трябваше да разтълкувам? Дали тази закономерност беше предназначена за мен, за да я открия? Дали беше като голяма кръгла паяжина, предназначена рано или късно да ме впримчи?
Защо иначе Пандора и нейният спътник щяха да следват такъв живот? Не можех да си го представя. Но как се осмеляхах да си помисля, че Пандора изобщо си спомня за мен. Тя беше написала своето име в камъка на църковната стена, а не моето. Накрая въздъхнах силно.
– Как мога да ти кажа какво означава всичко това за мен? – Попитах. – Ти ми съобщи чудесни новини. Ще я намеря.
– А сега – каза той по най-уверения начин, – ще се заемем ли с другия въпрос, който ти споменах в писмото си?
– Амадео, – прошепнах аз. – Какво се е случило с неверника? Не усещам на това място да има кръвопиец. Дали съм се заблудил? Съществото или е много далеч, или те е напуснало.
– Чудовището ни напусна скоро след като ти писах. Когато разбра, че може да ловува за жертвите си из цялата околност, си тръгна. Не можахме да направим нищо, за да го контролираме. Призивите ни към него, да се храни само със зли хора, не означаваха нищо за него. Дори не знам дали все още съществува.
– Трябва да се пазите от този индивид, – казах аз. Огледах просторната каменна стая. – Това изглежда замък със забележителни размери и сила. Въпреки това говорим за кръвопиец.
Той кимна.
– Ние сме добре защитени тук, Мариус. Не приемаме всеки, както приехме теб, повярвай ми на думата. Но искаш ли да чуеш сега какво ни каза той?
Наклоних глава. Знаех какво ще ми каже Реймонд.
– Поклонниците на Сатаната – казах аз, като използвах по-конкретните думи, – същите тези, които изгориха къщата ми във Венеция, ловуват хора в Париж. И моят блестящ ученик с червеникаво-кестенява коса, Амадео, все още е техен водач?
– Доколкото знаем, – каза той. – Те са много умни. Ловуват бедните, болните, отхвърлените. Ренегатът, който ни разказа толкова много, обясни, че се страхуват от „местата на светлината“, както ги наричат. Приели са да вярват, че не е Божия воля те да бъдат богато облечени или да влизат в църкви. А твоят Амадео сега се казва Арманд. Ренегатът ни каза, че Арманд има ревността на обърнатите.
Бях твърде окаян, за да кажа нещо.
Затворих очи, а когато ги отворих, гледах огъня, който гореше много добре в дълбоката камина.
После бавно погледът ми се премести към Реймонд Галант, който ме гледаше втренчено.
– Разказах ти всичко, наистина, – каза той.
Подарих му една слаба, тъжна усмивка и кимнах.
– Наистина ти бе щедър. И неведнъж в миналото, когато някой е бил щедър към мен, съм вадил от туниката си кесия със злато. Но нужно ли е такова тук?
– Не – каза той съгласно, като поклати глава. – Нямаме нужда от злато, Мариус. Злато винаги сме имали в голямо изобилие. Какво е животът без злато? Но ние го имаме.
– Тогава какво мога да направя за теб? – Попитах. – Аз съм твой длъжник. Длъжник съм ти още от нощта, когато разговаряхме във Венеция.
– Поговори с няколко от нашите членове, – отговори той. – Нека влязат в стаята. Нека те видят. Нека ти задават въпроси. Това е, което можеш да направиш за мен. Кажи им само това, което искаш. Но създай за тях истина, която може да бъде записана за изучаване от други хора.
– Разбира се. Ще го направя с готовност, но не в тази библиотека, Реймънд, колкото и да е красива. Трябва да сме на открито място. Изпитвам инстинктивен страх от смъртни, които знаят какво съм. – Направих пауза. – Всъщност не съм сигурен, че някога съм бил заобиколен от такива.
Той се замисли върху това за момент. После заговори:
– Дворът ни е твърде шумен, твърде близо до конюшните. Нека да е на някоя от кулите. Ще бъде студено, но ще кажа на всички, че трябва да се обличат топло.
– Да изберем ли южната кула за нашата цел? – Попитах. – Не носете със себе си факли. Нощта е ясна, а луната е пълна и всички ще можете да ме видите. – Тогава се измъкнах от стаята, като забързах надолу по стълбите и лесно минах през един от тесните каменни прозорци. Със свръхестествена бързина се отправих към бойните стени на Южната кула и там изчаках на лекия вятър всички да се съберат около мен.
Разбира се, изглеждаше, че съм пътувал с магия, но това, че не е така, беше едно от нещата, които възнамерявах да им кажа.
След четвърт час всички се бяха събрали, около двайсет добре облечени мъже, млади и стари, и две красиви жени, и аз се озовах в средата на един кръг. Нямаше факли, нямаше. Не бях в никаква възможна опасност.
За дълъг миг ги оставих да ме гледат и да си съставят каквото искат мнение, а после заговорих:
– Трябва да ми кажете това, което искате да знаете. От своя страна ви казвам ясно, че съм кръвопиец. Живял съм стотици години и ясно си спомням кога бях смъртен човек. Беше в императорския Рим. Можете да запишете това. Никога не съм отделял душата си от онова смъртно време. Отказвам да го направя.
За миг последва само мълчание, но после Реймънд започна с въпросите.
– Да, имахме „начало“ – обясних аз, но не можех да кажа нищо за него. – Да, с времето станахме много по-силни. Да, бяхме склонни да бъдем самотни същества или да избираме много внимателно спътниците си. Да, можехме да създаваме други. Не, не бяхме инстинктивно порочни и изпитвахме дълбока любов към смъртните, която често беше нашата духовна гибел.
Имаше безброй други малки въпроси. И аз отговорих на всички тях по най-добрия възможен начин. Не бих казал нищо за уязвимостта ни към слънцето или огъня. Що се отнася до „завета на вампирите“ в Париж и Рим, знаех малко.
Накрая казах:
– Време е вече да си тръгвам. Ще пропътувам стотици мили преди зазоряване. Настанявам се в друга държава.
– Но как ще пътуваш? – Попита един от тях.
– По вятъра, – казах аз. – Това е дарба, която ми е дадена с течение на вековете. – Отидох при Реймънд и отново го взех в прегръдките си, а после се обърнах към няколко от останалите и им казах да дойдат и да ме докоснат, за да видят, че съм истинско същество. Отдръпнах се, взех ножа си, разрязах с него ръката си и протегнах ръката си, за да видят как заздравява плътта.
Те изтръпнаха.
– Трябва да си тръгна сега. Реймонд, благодаря ти и те обичам, – казах аз.
– Но почакай – каза един от най-възрастните мъже. През цялото време той стоеше отзад, облегнат на бастун, и ме слушаше също толкова внимателно, колкото и всички останали. – Имам един последен въпрос към теб, Мариус.
– Задай ми го, – казах веднага.
– Знаеш ли нещо за произхода ни?
За миг бях озадачен. Не можех да си представя какво точно искаше да каже с този въпрос.
Тогава Реймънд заговори:
– Знаеш ли нещо за това как се е появила Таламаска? Това те питаме.
– Не – казах с тихо учудване.
Над всички се възцари мълчание и аз бързо разбрах, че те самите са объркани относно това как се е появила Таламаска. И наистина ми хрумна, че Реймънд ми беше казал нещо по този въпрос, когато се запознах с него за първи път.
– Надявам се, че ще намерите своите отговори – казах аз. После се отправих към тъмнината.
Но не останах далеч. Направих това, което не бях успял да направя при пристигането си. Наведох се съвсем близо, но точно отвъд слуха и зрението им. И с моите могъщи дарби ги слушах, докато обикаляха из многобройните си кули и библиотеки.
Колко загадъчни бяха те, колко отдадени, колко ученолюбиви.
Някоя нощ в далечното бъдеще може би щях да дойда отново при тях, само за да науча повече за тях. Но точно сега трябваше да се върна в светилището и при Бианка.
Тя все още беше будна, когато влязох в благословеното място. И видях, че тя беше запалила стоте свещи.
Това беше церемония, която понякога не успявах да направя, и ми беше приятно да я видя.
– А ти доволен ли си от посещението си в Таламаска? – Попита тя с откровения си глас. На лицето ѝ имаше онова примамливо изражение на простота, което винаги ме подтикваше да ѝ разкажа всичко.
– Бях много доволен. Намерих ги за честни учени, за каквито се представяха. Дадох им каквито можех знания, но в никакъв случай не и каквито можех, защото това би било твърде глупаво. Но всичко, което те търсят, е знание и аз ги оставих повече от щастливи. – Тя сведе очи, сякаш не можеше да си представи съвсем точно какво е Таламаска, и аз я разбрах.
Седнах до нея, сгънах я до себе си и увих коженото наметало и около двама ни.
– Миришеш на студен, хубав вятър – каза тя. – Може би ни е писано да бъдем само създания на светилището, създания на студеното небе и негостоприемните планини. – Не казах нищо, но в съзнанието си мислех само за едно: за далечния град Дрезден. Пандора рано или късно винаги се връщаше в Дрезден.

Назад към част 28                                                                   Напред към част 30

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!