Ан Райс – Кръв и злато ЧАСТ 3

Глава 2

Няколко безслънчеви дни и нощи в средата на зимата той пътуваше. Но не след дълго чу вика на друг. Това беше кръвопиец, по-стар от него, и то в град, който Торн бе познавал преди векове.
В нощния си сън той никога не бе забравил този град. Бил е голям пазарен град с прекрасна катедрала. Но по време на дългото си пътуване на север преди толкова много години той го бе открил страдащ от ужасната чума и не вярваше, че ще издържи.
Наистина, на Торн му се струваше, че всички народи по света ще умрат от тази ужасна чума, толкова страшна и безмилостна беше тя.
Отново го измъчваха остри спомени.
Той видя и усети времето на чумата, когато децата се скитаха безцелно без родители, а телата лежаха на купчини. Миризмата на разлагаща се плът се носеше навсякъде. Как би могъл да обясни на някого скръбта, която изпитваше към човечеството, че го е сполетяло такова бедствие?
Не искаше да вижда как градовете и селищата умират, макар че самият той не беше от тях. Когато се хранеше със заразените, самият той не познаваше заразата. Но не можеше да излекува никого. Беше тръгнал на север, като си мислеше, че може би всички чудни неща, които човечеството е направило, ще бъдат покрити със сняг или лозя, или със самата мека земя в окончателното забвение.
Но не всички бяха загинали, както той се опасяваше тогава; наистина хората от самия град бяха оцелели и техните потомци все още живееха в тесните калдъръмени средновековни улички, по които той вървеше, успокоен от чистотата тук повече, отколкото някога е мечтал да бъде. Да, беше добре да си на това жизнено и подредено място.
Колко солидни и изящни бяха старите дървени къщи, но в тях тиктакаха и бръмчаха модерни машини. Той усещаше и виждаше чудесата, които само бе зърнал чрез Дара на ума. Телевизорите бяха пълни с цветни сънища. И хората познаваха безопасността от снега и леда, която неговото време не беше давало на никого.
Той искаше да узнае повече за тези чудеса за себе си и това го изненада. Искаше да види железопътни влакове и кораби. Искаше да види самолети и коли. Искаше да види компютри и безжични телефони.
Може би той можеше да го направи. Може би щеше да отдели време. Той не беше оживял отново с такава цел, но кой е казал, че трябва да бърза с делото си? Никой не знаеше за съществуването му, освен може би този кръвопиец, който го призова, този кръвопиец, който така лесно отвори собствения си ум.
Къде беше кръвопиецът – онзи, когото беше чул само преди няколко часа? Той дълго мълчаливо викаше, без да разкрива името си, а само обещаваше, че предлага приятелство. Бързо получи отговор. С помощта на Дара на ума той видя русокос непознат. Съществото седеше в задната стая на специална таверна, място, където често се събираха кръвопийци.
Ела да се присъединиш към мен тук.
Посоката беше ясна и Торн побърза да отиде там. През последния век беше чувал гласовете на кръвопийците да говорят за такива убежища. Вампирски таверни, барове за кръвопийци, клубове за кръвопийци. Те съставляваха вампирската връзка. Такова нещо! Това го накара да се усмихне. В окото на ума си отново видя ярката тревожна халюцинация на голямата мрежа с толкова много малки пулсиращи светлини, уловени в нея. Това видение беше на всички кръвопийци, свързани със Свещеното ядро на Злата кралица. Но тази вампирска връзка беше ехо от такава мрежа и го очарова.
Дали тези съвременни кръвопийци, изоставили напълно Дара на разума, щяха да се свързват помежду си чрез компютри? Той се зарече, че нищо не трябва да го изненадва опасно. И все пак усети тръпки по цялата си плът, спомняйки си смътните си сънища за катастрофата. Надяваше се и се молеше новооткритият му приятел да потвърди нещата, които бе видял. Надяваше се и се молеше кръвопиецът да е наистина стар, а не млад, нежен и бъбрив. Молеше се този кръвопиец да има дар слово. Защото той искаше да чуе думи повече от всичко. Самият той рядко намираше правилните думи. А сега повече от всичко искаше да слуша.
Беше стигнал почти до дъното на стръмната улица, а около него лекичко се сипеше сняг, когато видя табелата на кръчмата: „Върколакът“.
Това го накара да се засмее.
Значи тези кръвопийци играят безразсъдните си игри, помисли си той. По негово време е било съвсем различно. Кой от неговия народ не е вярвал, че човек може да се превърне във вълк? Кой от неговите хора не би направил нищо, за да предотврати това зло да се стовари върху него?
Но ето го тук, играчка, концепция, с този изрисуван знак, който се люлееше на пантите си под студения вятър, а решетъчните прозорци ярко светеха под него.
Той дръпна дръжката на тежката врата и веднага се озова в претъпкана стая, топла и изпълнена с мирис на вино, бира и човешка кръв.
Самата топлина беше завладяваща. Всъщност никога не беше усещал нещо подобно. Топлината беше навсякъде. Беше равномерна и чудна. И му мина през ума, че нито един смъртен тук не осъзнаваше колко наистина чудесна е тази топлина.
Защото в старите времена такава топлина е била невъзможна, а лютата зима е била общото проклятие на всички.
Нямаше обаче време за подобни размисли. Напомни си: „Не се изненадвай“.
Но залялата го глъчка на смъртните го парализира. Кръвта около него го парализира. За един момент жаждата му беше осакатяваща. Чувстваше, че в тази шумна и безразлична тълпа ще се втурне да вилнее, ще хване този и онзи, само за да бъде открит, чудовището сред тълпата, което след това ще бъде преследвано до унищожение.
Намери място до стената и се облегна на нея със затворени очи. Спомни си как онези от неговия клан тичаха нагоре по планината, търсейки червенокосата вещица, която никога нямаше да намерят. Само Торн я беше видял. Торн бе видял как тя взема очите на мъртвия воин и ги поставя в собствените си гнезда. Торн бе видял как тя се връща през лекия сняг в пещерата, където вдигнала своята четка. Торн я видял как навива златисточервения конец на вретеното.
Кланът искаше да я унищожи и той беше сред тях, като държеше брадвата си.
Колко глупаво изглеждаше всичко това сега, защото тя искаше Торн да я види. Беше дошла на Север заради воин като Торн. Беше избрала Торн и беше обикнала младостта му, силата му и чистата му смелост.
Той отвори очи.
Смъртните на това място не го забелязваха, въпреки че дрехите му бяха силно износени. Колко дълго можеше да остане незабелязан? В джобовете му нямаше монети, с които да си купи място на маса или чаша вино.
Но гласът на кръвопиеца отново го подкани, успокои го. Трябва да пренебрегнеш тълпата. Те не знаят нищо за нас, нито защо държим това място. Те са пионки. Ела до задната врата. Натиснете я с всички сили и тя ще се отвори за теб. Струваше му се невъзможно да премине през тази стая, че тези смъртни няма да го познаят такъв, какъвто е.
Но той трябваше да преодолее този страх. Трябва да стигне до кръвопиеца, който го беше призовал. Навел глава, вдигнал яката над устата си, той се провря през меките тела, като се опитваше да не среща погледите на онези, които го поглеждаха. И когато видя вратата без дръжка, веднага я бутна, както му бяха казали.
От нея се излизаше на голяма слабо осветена зала с дебели свещи, поставени на всяка от разпръснатите дървени маси. Топлината беше също толкова солидна и добра, колкото и тази във външната стая. И кръвопиецът беше сам.
Той беше високо светло същество, чиято жълта коса беше почти бяла. Имаше твърди сини очи и деликатно лице, покрито с тънък слой кръв и пепел, за да изглежда по-човешко за окото на смъртните. Носеше яркочервено наметало с качулка, отметнато назад от главата му, а косата му беше фино сресана и дълга.
На Торн му се стори много красив, добре възпитан и по-скоро приличаше на създание на книгите, отколкото на човек с меч. Имаше големи ръце, но те бяха стройни и пръстите му бяха фини. На Торн му хрумна, че е виждал това същество с Дара на ума, седнало на масата на съвета заедно с другите кръвопийци, преди да бъде свалена Злата кралица. Да, беше виждал точно това същество. Толкова упорито се опитваше да вразуми кралицата, макар че вътре в него се таеше ужасен гняв и безпричинна омраза. Да, Торн беше видял как този човек се бори с думи, с добре подбрани думи, за да спаси всички. Кръвопиецът му направи жест да седне вдясно, до стената. Той прие тази покана и се озова на дълга кожена възглавница, а пламъкът на свещта танцуваше лукаво пред него, изпращайки игривата си светлина в очите на другия кръвопиец. Вече усещаше миризмата на кръвта на другия кръвопиец. Осъзна, че лицето на кръвопиеца е топло от нея, както и дългите му конусовидни ръце.
Да, тази вечер ловувах, но ще ловувам отново с теб. Трябва ти това.
– Да – каза Торн. – Толкова време е минало, че не можеш да си го представиш. Да страдаш в снега и леда беше просто. Но сега те са навсякъде около мен, тези нежни създания.
– Разбирам – каза другият кръвопиец. – Знам. – Това бяха първите думи, които Торн изричаше на някого на глас от години и години насам, и той затвори очи, за да може да запази този момент. Паметта е проклятие, да, помисли си той, но тя е и най-големият дар. Защото ако загубиш паметта, губиш всичко. Върна му се част от старата религия – че за паметта бог Один е дал окото си и е висял на свещеното дърво девет дни. Но беше по-сложно от това. Один се сдобил не само с паметта, но и с медовината, която му давала възможност да пее поезия.
Веднъж преди години Торн бе изпил медовината на този поет, дадена му от жреците на свещената горичка, и бе стоял насред бащината си къща, пеейки стиховете за нея, червенокосата, кръвопийката, която бе видял с очите си.
А околните му се смееха и му се подиграваха. Но когато тя започна да убива членовете на клана, те вече не му се подиграваха. Щом видяха бледите тела с изтръгнати очи, те го превърнаха в свой герой.
Той се разтрепери целия. Снегът падна от косата и от раменете му. С небрежна ръка избърса парченцата лед от веждите си. Виждаше как ледът се топи по пръстите му. Разтърка силно леда по лицето си. Нима в тази стая нямаше огън? Той се огледа. Топлината идваше магически през малките прозорци. Но колко хубава беше тя, колко поглъщаща.
Искаше му се внезапно да съблече дрехите си и да се изкъпе в тази топлина. Имам огън в къщата си. Ще те заведа там.
Сякаш от транс, той се събуди, за да погледне непознатия кръвопиец. Проклинаше се, че е седял тук тромав и ням.
Кръвопиецът заговори на глас:
– Това можеше да се очаква. Разбираш ли езика, на който говоря?
– Това е езикът на Дара на ума – каза Торн. – Хората по целия свят го говорят. – Той отново се вгледа в кръвопиеца. – Името ми е Торн, – каза той. – Тор е моят бог. – Набързо бръкна в износеното си кожено палто и извади от козината златния амулет, който носеше на верижка.
– Времето не може да развали такова нещо – каза той. – Това е чукът на Тор. – Кръвопиецът кимна.
– А твоите богове? – Попита Торн. – Кои бяха те? Не говоря за вяра, разбираш ли, говоря за онова, което изгубихме, ти и аз. Разбираш ли смисъла ми?
– Боговете на стария Рим, това са боговете, които изгубих, – каза непознатият. – Името ми е Мариус. – Торн кимна. Беше твърде чудно да говориш на глас и да чуваш гласа на друг. За миг забрави за жадуваната кръв и искаше само поток от думи.
– Говори ми, Мариус, – каза той. – Разкажи ми чудни неща. Разкажи ми всичко, което искаш да знам. – Опита се да се спре, но не можа да го направи.
– Веднъж стоях и говорех на вятъра, разказвах му всичко, което беше в ума и в сърцето ми. Но когато отидох на север в леда, нямах език. – Той прекъсна и се вгледа в очите на Мариус. – Душата ми е твърде наранена. Нямам истински мисли.
– Разбирам те, – каза Мариус. – Ела с мен в дома ми. Добре дошъл си в банята и в дрехите, от които се нуждаеш. После ще ловуваме и ще се възстановиш, а след това идва ред на разговора. Мога да ти разказвам истории без край. Мога да ти разкажа всички истории от моя живот, които искам да споделя с друг. – От устните на Торн се изтръгна дълга въздишка. Той не можа да се въздържи да се усмихне в знак на благодарност, очите му бяха влажни, а ръцете му трепереха. Той се вгледа в лицето на непознатия. Не можа да открие никакви следи от нечестност или хитрост. Непознатият изглеждаше мъдър и прост.
– Приятелю мой – каза Торн, след което се наведе напред и поднесе целувката за поздрав. Прехапал дълбоко езика си, той напълни устата си с кръв и отвори устни над тези на Мариус. Целувката не изненада Мариус. Това беше неговият собствен обичай. Той прие кръвта и очевидно я изпита.
– Сега вече не можем да се караме за някакви дреболии – каза Торн. Той се облегна на стената силно объркан изведнъж. Не беше сам. Опасяваше се, че може да се поддаде на сълзите. Страхуваше се, че няма сили да се върне в ужасния студ и да придружи този до дома му, но това беше нещото, от което се нуждаеше ужасно много.
– Ела – каза Мариус, – ще ти помогна. – Двамата станаха заедно от масата.
Този път мъката от преминаването през тълпата смъртни беше още по-голяма. Толкова много ярки блестящи очи се впиха в него, макар и само за миг.
След това отново бяха на тясната уличка, в нежното снежно завихряне, а Мариус бе обгърнал здраво ръката му.
Торн се задъхваше, защото сърцето му се беше ускорило. Наложи му се да хапе снега, който на пориви попадаше в лицето му. Наложи се да спре за момент и да направи жест към новия си приятел да има търпение.
– Толкова много неща видях с Дара на ума – каза той. – Не ги разбирах.
– Може би мога да ти обясня, – каза Мариус. – Мога да обясня всичко, което знам, а ти можеш да правиш с него каквото си искаш. В последно време знанието не е моето спасение. Аз съм самотен.
– Ще остана с теб, – каза Торн. Това сладко другарство разбиваше сърцето му. Дълго време вървяха, Торн отново ставаше по-силен, забравяйки топлината на таверната, сякаш беше заблуда.
Накрая стигнаха до красива къща с висок покрив и много прозорци. Мариус пъхна ключа във вратата и те оставиха снега зад себе си, влизайки в широк коридор. От стаите отсреща идваше мека светлина. Стените и таванът бяха от фино омаслено дърво, същото като пода, а всички ъгли бяха прилежно прибрани.
– Един гений на съвременния свят направи тази къща за мен, – обяснява Мариус. – Живял съм в много къщи, в много стилове. Това е само един от начините. Влез вътре с мен. – Голямата стая на къщата имаше правоъгълна каменна камина, вградена в дървената ѝ стена. И там огънят беше сложен в очакване да бъде запален. През стъклените стени със забележителни размери Торн видя светлините на града. Той разбра, че се намират на ръба на хълма и че под тях се намира долина.
– Ела – каза Мариус, – трябва да те запозная с другия, който живее тук с мен. – Това стресна Торн, защото не беше забелязал присъствието на някой друг, но той последва Мариус през една врата от голямата стая в друга стая вляво и там видя странна гледка, която го озадачи.
Много маси изпълваха помещението, а може би това беше една голяма широка маса. Но цялата беше покрита с малък пейзаж от хълмове и долини, градове и села. Беше покрит с малки дръвчета и дори с малки храсти, а тук-там имаше сняг, сякаш един град се намираше под зима, а друг – под пролет или лято.
Безброй къщички претъпкваха пейзажа, много от тях с блещукащи лампички, и имаше искрящи езера, направени от някаква твърда материя, за да имитират блясъка на водата. В планините имаше тунели.
А по криволичещите железни релси през тази малка пустиня се движеха малки железопътни влакчета, сякаш направени от желязо, като тези в големия модерен свят.
Над този мъничък свят царуваше един кръвопиец, който не си направи труда да погледне Торн, когато той влезе. Кръвопиецът беше млад мъж, когато беше създаден. Беше висок, но с много слабо телосложение, с много деликатни пръсти. Косата му беше бледо руса, по-често срещана сред англичаните, отколкото сред северняците.
Седеше близо до масата, където пред него имаше разчистено пространство, предназначено за четките му и за няколко бутилки с боя, а с ръце рисуваше кората на малко дърво, сякаш в готовност да го постави в света, който се простираше из цялата стая, обграждайки го и почти го заобикаляше. Прилив на удоволствие премина през Торн, докато разглеждаше този малък свят. Изведнъж му хрумна, че би могъл да прекара цял час в разглеждане на всички малки сгради. Това не беше суровия свят навън, а нещо ценно, защитено и дори леко омагьосващо. По блуждаещите релси се движеше не едно и две малки черни влакчета, от които се носеше лек шум като от пчели в кошер. Влаковете имаха светлини в малките си прозорчета.
Всички безбройни детайли на тази малка страна на чудесата изглеждаха верни.
– Имам чувството, че съм мразовитият гигант в тази стая – прошепна Торн с благоговение. Това беше предложение за приятелство към младоликия мъж, който продължаваше да нанася кафявата боя върху кората на малкото дърво, което държеше толкова деликатно между пръстите на лявата си ръка. Но младият мъж кръвопиец не отговори.
– Тези малки градове и градчета са пълни с хубава магия – каза Торн, като гласът му беше малко по-плах. Младоликият мъж сякаш нямаше уши.
– Даниел? – Обърна се Мариус нежно към приятеля си, – Искаш ли да поздравиш Торн, който е наш гост тази вечер?
– Добре дошъл, Торн – каза Даниел, без да вдига поглед. И тогава, сякаш нито Торн, нито Мариус бяха там, Даниел спря рисуването на дървото си, потопи друга четка в друга бутилка и направи навлажнено място за дървото в големия свят пред себе си. Постави дървото на това място и то застана здраво, сякаш вкоренено.
– Тази къща е пълна с много такива стаи – каза Мариус с равен глас, а очите му нежно гледаха Торн. – Погледни надолу. Човек може да си купи хиляди малки дървета и хиляди малки къщички. – Той посочи купчини и купчини малки контейнери на пода под масата.
– Даниел е много добър в сглобяването на къщичките. Виждаш ли колко са сложни? Това е всичко, което Даниел прави сега.
Торн усети преценка в гласа на Мариус, но тя беше мека и младият кръвопиец не обърна внимание. Беше се заел с друго малко дърво и разглеждаше дебелата зелена част, която съставляваше листните му горни крайници. Скоро той приложи малката си четка за рисуване.
– Виждал ли си някога някой от нашия вид под такова заклинание? – Попита Мариус. Торн поклати глава: Не, не е виждал. Но разбираше как може да се случи такова нещо.
– Понякога се случва, – каза Мариус. – Кръвопиецът е омагьосан. Спомням си, че преди векове чух историята на една кръвопийка в една южна страна, чиято единствена страст била да намира красиви раковини по брега и да прави това по цяла нощ до сутринта. Тя ловувала и пиела, но само за да се върне при раковините, и щом погледнела всяка, я захвърляла настрана и продължавала да търси. Никой не можеше да я отклони от това. Даниел е завладян по същия начин. Той прави тези малки градове. Той не иска да прави нищо друго. Сякаш малките градове са го прихванали. Може да се каже, че аз се грижа за него.
Торн остана безмълвен, от уважение. Не можеше да каже дали думите на Мариус са повлияли на кръвопиеца, който продължаваше да работи върху неговия свят. Торн почувства миг на объркване. След това от страна на младия кръвопиец се чу нисък гениален смях.
– Даниел ще бъде така за известно време – каза Мариус, – а после старите му способности ще се върнат към него.
– Идеите, които имаш, Мариус, – каза Даниел с друг лек смях. Това едва ли беше нещо повече от мърморене. Даниел отново потопи четката в пастата, която щеше да накара дръвчето му да залепне за зелената трева, и натисна дръвчето с подходяща сила. След това извади друго от кутията до себе си.
През цялото време малките железопътни влакове се движеха напред, криволичейки шумно през хълмове и долини, покрай покрити със сняг църкви и къщи. Защо ли, този малък свят съдържаше дори малки, подробно описани хора!
– Мога ли да коленича, за да погледна това? – попита Торн почтително.
– Да, моля те, – каза Мариус. – Това ще му достави удоволствие. – Торн застана на двете си колена и се приближи до малкото селце с групичка от малки сгради. Видя деликатни табели по тях, но не знаеше значението им.
Беше поразен от чудото на това – че се издига и се изправя големия свят, той трябваше да дойде тук и да се натъкне на тази малка вселена.
Покрай него по релсите се зададе прецизно изработен малък влак, чийто двигател ревеше, а вагоните му бяха свободно свързани. Струваше му се, че е зърнал малки фигури в него.
За секунда забрави всичко останало. Представяше си, че този ръчно изработен свят е истински, и разбираше заклинанието, въпреки че то го плашеше.
– Красиво, – каза той в знак на благодарност. Той се изправи.
Младият кръвопиец не помръдна и не проговори в знак на благодарност.
– Ловувал ли си, Даниел? – попита Мариус.
– Не тази вечер, Мариус – каза младежът, без да вдига поглед, но после изведнъж очите му проблеснаха върху Торн и Торн се изненада от виолетовия им цвят.
– Северняк – каза Даниел с лека нотка на приятна изненада. – Червена коса като тази на близначките. – Той се засмя, лек смях, сякаш беше малко луд. – Направени от Махарет. Силен. – Думите хванаха Торн напълно неподготвен. Той се завъртя, едва успявайки да запази равновесие. Искаше му се да удари небрежния младеж. Почти вдигна юмрук. Но Мариус държеше ръката му здраво.
В съзнанието на Торн се натрупаха образи. Близначките – любимата му Махарет и изгубената ѝ сестра. Той ги видя ярко. Кралицата на прокълнатите. Още веднъж видя безпомощния кръвопиец Лестат с веригите около него. Металните вериги никога не биха могли да го задържат. От какво беше създал тези вериги червенокосата му Създателка?
Опита се да прогони тези мисли и да се закрепи в момента. Мариус държеше здраво ръката му и продължи да говори на кръвопиеца Даниел:
– Позволи ми да те водя, ако искаш да ловуваш.
– Нямам нужда, – каза Даниел. Той се върна към работата си. Измъкна голям пакет изпод масата и го вдигна, за да го види Мариус. На корицата беше нарисувана, или отпечатана, Торн не можеше да каже, картинка на къща с три етажа и много прозорци. – Искам да сглобя тази къща – каза Даниел. – Тя е по-трудна от всичко, което виждаш тук, но с моята вампирска кръв ще е лесно.
– Сега ще те оставим – каза Мариус, – но не се опитвай да си тръгнеш оттук без мен.
– Никога не бих го направил, – каза Даниел. Той вече разкъсваше самата опаковка на пакета. Вътре имаше парчета дърво. – Утре вечер ще ловувам с теб, а ти можеш да се отнасяш с мен като с дете, както обичаш да правиш.
Мариус запази приятелската си хватка върху ръката на Торн. Той го изведе от стаята и затвори вратата.
– Когато се скита сам – каза Мариус, – си навлича неприятности. Изгубва се или ожаднява отвъд границата, в която може да ловува сам. Аз трябва да го търся. Той е бил такъв като човек, преди да стане кръвопиец. Кръвта не го е променила, освен за малко. И сега той е поробен от тези малки светове, които създава. Единственото, което му е необходимо, е пространство за тях и пакети от сгради, дървета и други подобни, които купува чрез компютъра.
– Ах, вие имате тези странни двигатели на ума – каза Торн.
– Да, под този покрив има много добри компютри. Имам всичко, от което се нуждая – каза Мариус. – Но ти си уморен. Дрехите ти са стари. Имаш нужда от освежаване. Ще поговорим за всичко това по-късно.
Той поведе Торн по късо дървено стълбище с ехо и го въведе в голяма спалня. Цялото дърво на стените и вратите тук беше боядисано в зелени и жълти цветове, а самото легло беше вградено в голям резбован шкаф с отворена само една страна. Струваше му се сигурно и любопитно място без повърхност, недокосната от човешки ръце. Дори дървеният под беше полиран. През една широка врата влязоха в огромна баня, която беше облицована с грубо дърво, с под от камък и много свещи за осветлението ѝ. Цветът на дървото беше красив на едва доловимата светлина и Торн усети, че се замайва.
Но самата баня беше това, което го изуми. Там, пред друга стъклена стена, стоеше огромна дървена вана с пареща гореща вода. Направена като голям казан, ваната беше достатъчно голяма, за да се изкъпят няколко души заедно. На малка табуретка до ваната стоеше купчина кърпи, които изглеждаха като хавлии. На други табуретки стояха купички със сухи цветя и билки, които Торн усещаше с острите си сетива на кръвопиец. Имаше и бутилки с масло и буркани с нещо, което можеше да бъде мехлем.
Това, че Торн можеше да се измие с това, му се струваше чудо.
– Съблечи изцапаните дрехи – каза Мариус. – Позволи ми да ги изхвърля. Какво друго имаш, което искаш да спасиш, освен огърлицата си?
– Нищо, – каза Торн. – Как мога да ти се отплатя за това?
– Но вече си го направил, – каза Мариус. Той сам свали коженото си палто, а след това свали и вълнената си туника. Голите му гърди бяха без косми. Беше блед, както са бледи всички стари кръвопийци. А тялото му беше силно и естествено красиво. Беше взет в разцвета на силите си, това беше ясно. Но истинската му възраст – дали в живота на смъртните преди много време, или във времето на кръвопийците сега? Торн не можеше да я отгатне.
Мариус събу кожените си ботуши и дългите си вълнени панталони и без да чака Торн -само направи жест, че Торн трябва да го последва, и влезе в огромната вана с гореща вода. Торн разкъса подплатеното си с кожа яке. Той го разкъса в бързината си. Пръстите му трепереха, докато събличаше панталоните, които бяха почти скъсани. След миг беше гол като другия и с неловка бързина събра парцаливите си дрехи в малък вързоп. Огледа се наоколо.
– Не се притеснявай за такива неща – каза Мариус. Парата се издигаше навсякъде около него. – Влез с мен във ваната. Засега се стопли. – Торн го последва, като първо влезе във ваната, а после потъна в горещата вода до колене. Накрая седна така, че водата стигна до врата му. Шокът от горещината беше зашеметяващ и напълно благословен. Изрече малка благодарствена молитва, нещо старо и малко, което се беше научил като дете да казва, когато се случи нещо чисто хубаво.
Мариус пъхна ръка в купата със сухи цветя и билки, събра доста от тази смес и я пусна в горещата вода.
Това беше дълбок и добър парфюм на открито през лятото.
Торн затвори очи. Това, че беше станал, че беше стигнал дотук, че беше намерил тази чиста и луксозна баня, му се струваше почти невъзможно. Скоро щеше да се събуди, жертва на Дара на ума, обратно в безнадеждната си пещера, затворник на собственото си изгнание, мечтаещ само за другите.
Бавно наведе глава и вдигна двойна шепа от пречистващата гореща вода към лицето си. Вдигаше все повече и повече от водата, а накрая, сякаш за това се изискваше смелост, потопи главата си във ваната напълно.
Когато отново се надигна, беше топло, сякаш никога не му е било студено, а гледката на светлините отвъд стъклото го изуми. Дори през парата виждаше падащия отвъд сняг и с наслада осъзнаваше, че е толкова близо и същевременно толкова далеч от него.
Изведнъж му се прииска да не беше ставал с такава мрачна цел. Защо не можеше да служи само на доброто? Защо не можеше да живее за това, което му доставя удоволствие? Но това никога не е бил неговият начин. Няма значение, засега беше важно да запази тази тайна за себе си. Защо да притеснява приятеля си с мрачни мисли? Защо да се тревожи с виновни признания?
Той погледна спътника си.
Мариус седеше с гръб към дървената вана, с изпънати ръце, облегнати на ръба. Косата му беше мокра и полепнала по шията и раменете му. Той не гледаше Торн, но очевидно го съзнаваше.
Торн отново наведе глава; той се придвижи напред и легна във водата, като внезапно се надигна и се обърна, оставяйки водата да се стича от него. Той се засмя от удоволствие. Прокара пръсти през космите на гърдите си. Потопи главата си назад, докато водата не заля лицето му. Преобърна се отново и отново, за да измие цялата си коса, след което се изправи и седна доволен.
Зае същата поза като Мариус и двамата се спогледаха.
– И ти живееш по този начин – каза Торн, – сред смъртните и си в безопасност от тях?
– Сега не вярват в нас, – каза Мариус. – Без значение какво виждат, те не вярват. А богатството купува всичко. – Сините му очи изглеждаха искрени, а лицето му беше спокойно, сякаш не криеше зли тайни в себе си, сякаш не изпитваше омраза към никого. Но той я изпитваше.
– Смъртните чистят тази къща – каза Мариус. – Смъртните вземат парите, които им давам, за всичко, което е необходимо тук. Разбираш ли достатъчно от съвременния свят, за да схванеш как се отоплява и охлажда такова място и как се пази от натрапници?
– Разбирам – каза Торн. – Но ние никога не сме в безопасност, както си мечтаем, нали? – На лицето на Мариус се появи горчива усмивка.
– Никога не съм бил нараняван от смъртни – каза той.
– Говориш за Злата кралица и за всички, които е убила, нали?
– Да, говоря за това и за други ужаси, – отговори Мариус. Бавно, без думи, Мариус използва Дара на ума, за да съобщи на Торн, че самият той преследва само Злата кралица.
– Това е моят мир със света – каза той. – Това е начинът, по който успявам да продължа. Използвам Дара на ума, за да ловя смъртните, които убиват. В големите градове винаги мога да ги намеря.
– А моето е Малкото питие, – каза Торн. – Бъди сигурн. Не се нуждая от лакомо пиршество. Взимам от мнозина, за да не умре никой. Векове наред съм живял по този начин сред Снежните хора. Когато бях създаден за първи път, нямах умението. Пиех твърде бързо и твърде безразсъдно. Но после се научих. Ничия душа не ми принадлежи. И можех да вървя, както пчелата върви от цвете на цвете. Навикът ми беше да влизам в таверни, където много хора са близо един до друг, и да вземам от една след друга. – Мариус кимна.
– Това е добър стил – каза той с лека усмивка. – За дете на Тор ти си милостив. – Усмивката му се разшири. – Това наистина е милостиво.
– Ти презираш ли моя бог? – Попита учтиво Торн.
– Не мисля, че го правя, – каза Мариус. – Казах ти, че съм изгубил боговете на Рим, но всъщност никога не съм ги имал. Бях твърде студен по характер, за да имам богове. И тъй като не съм имал свои истински богове, говоря за всички богове, сякаш са поезия. Поезията на Тор беше поезия на войната, нали, поезия на непрестанните битки и на шума в небето?
Това зарадва Торн. Той не можеше да скрие удоволствието си. Дарбата на ума никога не бе носила такъв вид живо общуване с друг човек, а думите, които Мариус изричаше, не само го впечатляваха, но и леко го объркваха, което беше прекрасно.
– Да, това беше поезията на Тор – каза той, – но нищо не беше толкова ясно и сигурно, колкото звукът на гръмотевиците в планините, когато той размахваше чука си. И сам през нощта, когато излизах от бащината си къща в дъжда и вятъра, когато се изкачвах безстрашно по мократа планина, за да чуя този гръм, знаех, че богът е там, а аз бях далеч от поезията. – Той спря. Видя в съзнанието си своята родина. Видях младостта си. – Имаше и други богове, които чувах – каза той тихо. Не погледна към Мариус. – Най-силен шум вдигаше Один, който водеше Дивия лов през небето; и аз видях и чух тези духове да преминават. Никога не ги забравих.
– Можеш ли да ги видиш сега? – Попита Мариус. Това не беше предизвикателство. Той говореше само с любопитство. Всъщност в него имаше и малко уважение. – Надявам се, че можеш, – побърза да добави той, сякаш можеше да има някакво съмнение относно тълкуването.
– Не знам – каза Торн. – Беше толкова отдавна. Никога не съм мислил, че мога да възстановя тези неща.
Но сега те бяха силно застъпани в съзнанието му. Макар че седеше в тази топла баня, кръвта му бе успокоена, а жестокият студ бе прогонен от крайниците му, той виждаше зимната долина. Чуваше бурята и виждаше призраците, които летяха високо над него, всички онези изгубени мъртъвци, които следваха бог Один в небето.
– Хайде – каза Торн на другарите си, младите, които се бяха измъкнали от залата заедно с него, – да отидем в горичката, да застанем в самата горичка, докато гърми. Те се страхуваха от свещената земя, но не можеха да го покажат.
– Ти беше дете на викинги, – каза тихо Мариус.
– О, така ни наричаха британците – каза Торн. – Не мисля, че сме използвали това име за себе си. Научихме го от враговете си. Спомням си писъците им, когато се катерехме по стените им, когато крадяхме златото от олтарите на църквите. – Той направи пауза. За момент остави очите си да се спрат спокойно върху Мариус. – Какъв толерантен човек си. Наистина искаш да слушаш. – Мариус кимна.
– Слушам с цялата си душа. – Той въздъхна леко и погледна навън през огромното стъкло. – Омръзна ми да съм сам, приятелю, – каза той. – Не мога да понасям компанията на тези, които познавам най-отблизо. А те не могат да понесат моята заради нещата, които съм направил.
Торн беше изненадан от това внезапно признание. Торн се сети за кръвопиеца Лестат и неговите песни. Помисли си за всички онези, които се бяха събрали на събора, когато Злата кралица беше дошла. Знаеше, че всички са оцелели. И знаеше, че този русокос, Мариус, е говорил с разума по-силно от всеки друг.
– Продължавай с разказа си – каза Мариус. – Не исках да те прекъсвам. Искаше да кажеш нещо.
– Само че аз убих много хора, преди да стана кръвопиец – каза Торн. – Размахвах чука на Тор, както и меча и брадвата си. Сражавах се като момче на страната на баща си. Сражавах се и след като го погребах. И той не умря от сламена смърт, мога да ви уверя, а с меча си в ръка, както той искаше. – Торн направи пауза. – А ти, приятелю мой? – Попита той. – Бил ли си войник? – Мариус поклати глава.
– Сенатор – каза той, – създател на закони, нещо като философ. Отидох на война, да, за известно време, защото семейството ми го желаеше, и имах високо място в един от легионите, но времето ми не беше много дълго и аз се прибрах у дома и се върнах в библиотеката си. Обичах книгите. Все още ги обичам. В тази къща има стаи, които са пълни с тях, а аз имам къщи на други места, които са пълни с тях. Никога не съм познавал битката.
Мариус спря. Той се наведе напред и поднесе водата към лицето си, както Торн беше направил преди, и остави водата да се стича по клепачите му.
– Хайде – каза той, – да приключим с това удоволствие и да отидем за друго. Да ловуваме. Усещам глада ти. Тук имам нови дрехи за теб. Имам всичко, от което се нуждаеш. Или ще останеш по-дълго в тази топла вода?
– Не, готов съм – каза Торн. Толкова отдавна не се беше хранил, че се срамуваше да го признае. За пореден път изплакна лицето и косата си. Спусна се във водата и излезе, като отметна мократа си коса от челото си.
Мариус вече беше излязъл от ваната и протегна към Торн голяма бяла кърпа.
Тя беше дебела и грапава и идеална за избърсване на водата от кожата му на кръвопиец, която никога не попива нищо. Въздухът в стаята му се стори хладен за миг, докато стоеше на каменния под, но много скоро отново му стана топло и той разтърка яростно косата си, за да изстиска и последните капки от нея.
Мариус беше приключил със задачата си и сега взе от купчината чиста кърпа и започна да разтрива гърба и раменете на Торн. От това познанство по крайниците на Торн преминаха ледени тръпки. Мариус разтри силно главата на Торн, а после започна да разресва мократа коса, за да я освободи от заплитанията.
– Защо нямаш червена брада, приятелю? – Попита Мариус, когато двамата застанаха един срещу друг. – Спомням си северняците с техните бради. Спомням си ги, когато дойдоха във Византия. Това име говори ли ти нещо?
– О, да, – каза Торн. – Бях отведен да видя този чуден град. – Той се обърна и прие кърпата от ръцете на Мариус. – Брадата ми беше гъста и дълга, дори когато бях много млад, нека те уверя, но беше обръсната в нощта, когато станах кръвопиец. Бях обгрижен за магическата кръв. Такава беше волята на съществото, което ме създаде.
Мариус кимна. Но беше прекалено учтив, за да каже името ѝ, макар че другият младеж нагло го бе изрекъл.
– Знаеш, че това е Махарет – каза Торн. – Не беше нужно да го чуваш от младия си приятел. Доловил си го от мислите ми, нали? – Торн направи пауза, после продължи. – Знаеш, че именно видението за нея ме извади от леда и снега. Тя се изправи срещу Злата кралица. Тя окова вампира Лестат във вериги. Но да говоря за нея точно сега ми спира дъха. Кога ще мога да говоря за нея? Сега не мога да знам. Нека да ловуваме и тогава наистина ще можем да поговорим един с друг.
Той беше тържествен, притиснал кърпата към гърдите си. В тайното си сърце се опитваше да почувства любов към тази, която го е създала. Опита се да почерпи от вековете мъдрост, която да потуши гнева. Но не можеше да го направи. Единственото, което можеше да направи, беше да мълчи и да ловува с Мариус сега.

Назад към част 2                                                                         Напред към част 4

LiglatA

Автор: LiglatA

Обичам хубавите книги <3

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!