Глава 29
Минаха сто години, преди да открия Пандора. През това време силите ми нараснаха неимоверно. Онази нощ, след като се върнах от Таласъма в Англия, изпробвах всички от тях и се уверих, че никога повече няма да бъда във властта на злодеите на Сантино. В продължение на много нощи оставих Бианка сама, докато се уверявах в предимствата си.
И след като вече бях напълно сигурен в бързината си, в Дарбата на огъня и в неизмеримата сила да унищожавам с невидима сила, заминах за Париж без друга мисъл, освен да шпионирам завета на Амадео. Преди да замина за това малко начинание, признах целите си на Бианка и тя веднага ме помоли да не се подлагам на такава опасност.
– Не, пусни ме, – отвърнах аз. – Сега можех да чуя гласа му през километрите може би, ако реша да го направя. Но трябва да съм сигурен в това, което чувам, и в това, което виждам. И ще ти кажа още нещо. Нямам никакво желание да си го върна.
Това я натъжи, но тя сякаш го разбра. Запази обичайното си място в ъгъла на светилището, като само ми кимна и изиска от мен обещанието, че ще бъда максимално внимателен. Щом стигнах до Париж, се нахраних от един от няколкото убийци, примамвайки го с мощния заклинателен дар от мястото му в една удобна гостилница, а после потърсих убежище във високата камбанария на самата Нотр Дам дьо Пари, за да слушам злосторниците. Наистина, това беше огромно гнездо на най-подлите и омразни същества и те бяха потърсили катакомба за своето съществуване в Париж, точно както преди векове в древния Рим.
Тази катакомба се намираше под гробището, наречено Les Innocents, и тези думи ми се сториха трагично подходящи, когато долових техните пристрастни клетви и песнопения, преди да се изсипят в нощта, за да донесат жестокост, както и смърт на хората в Париж.
– Всичко за Сатаната, всичко за Звяра, всичко, за да служим на Бога, а после да се върнем към нашето покайно съществуване. – Не ми беше трудно да открия чрез много различни умове местоположението на моя Амадео и в рамките на около час след пристигането ми в Париж го фиксирах, докато вървеше по една тясна средновековна уличка, без да сънува, че го наблюдавам отгоре в горчиво мълчание. Беше облечен в парцали, косата му беше покрита с мръсотия, а когато намери първата си жертва, я посети с мъчителна смърт, която ме ужаси.
В продължение на час или повече очите ми го следяха, докато той продължаваше напред, хранеше се с друго нещастно същество, а после се връщаше обратно, за да извърви пътя си към огромното гробище. Облегнат на студения камък в стаята с кулата, чувах как дълбоко в подземната си килия той събираше своя „завет“, както сам го наричаше, и изискваше от всеки един от тях да каже как е тормозил, в името на Божията любов, местното население.
– Деца на мрака, почти се е разсъмнало. Сега всеки от вас ще отвори душата си за мен. – Колко твърд, колко ясен беше гласът му. Колко сигурен беше в това, което казваше. Колко бързо поправяше всяко дете на Сатаната, което не бе убило безмилостно смъртни. Това беше мъжки глас, който чувах от устата на момчето, което някога познавах. Беше ми смразяващо.
– Защо ти беше дадена Тъмната дарба? – Поиска да знае той от един изостанал човек. – Утре вечер трябва да удариш два пъти. И ако всички вие не ми се отдадете с по-голяма преданост, ще ви накажа за греховете ви и ще се погрижа в завета да влязат други.
Накрая не можех да слушам повече. Бях отблъснат.
Мечтаех си да сляза в подземния му свят, да го измъкна оттам, както изгарях последователите му, и да го принудя да излезе на светло, да го взема със себе си в светилището на Онези, които трябва да бъдат пазени, и да го моля да се откаже от призванието си.
Но аз не го направих. Не можах да го направя.
Години наред той беше един от тях. Умът, душата и тялото му принадлежаха на онези, които управляваше; и нищо от това, на което го бях научил, не му беше дало сили да се бори с тях. Той вече не беше моят Амадео. Ето това бях дошъл в Париж да науча и сега знаех истината за него.
Изпитах тъга. Чувствах отчаяние. Но може би това бяха гневът и отвращението, които ме накараха да напусна Париж онази нощ, казвайки си по същество, че той трябва сам да се освободи от мрачния манталитет на завета. Аз не можех да го направя вместо него.
Дълго и упорито се трудих във Венеция, за да изтрия спомена му за Пещерния манастир. А сега той беше намерил друго място на строг ритуал и отричане. И годините, прекарани с мен, не го бяха предпазили от него. Всъщност кръгът отдавна се беше затворил за него. Той отново беше свещеникът. Беше глупакът на Сатаната, както някога бе бил глупакът на Бога в далечна Русия. И краткото му време с мен във Венеция беше нищо.
Когато разказах тези неща на Бианка, когато ѝ ги обясних, доколкото можах, тя се натъжи, но не ме притисна.
Между нас беше лесно, както винаги, като тя ме изслушваше, а после предлагаше своя отговор без гняв.
– Може би с времето ще промениш мнението си, – каза тя. – Ти си този, който има силата да отиде там, да се бори с онези, които ще го задържат, ако се опита да го вземе. И това е, което ще изисква, мисля, че ще трябва да го вземеш със сила, да настояваш да дойде тук, за да бъде с теб и да види Божествените родители. Аз не притежавам силата да правя тези неща. Моля те само да помислиш върху това, да не вземаш горчиво желязно решение срещу него.
– Давам ти думата си – казах аз, – не съм направил това. Но не мисля, че гледката на Божествените родители ще промени сърцето на Амадео. – Направих пауза.
Дълго мислих върху всичко това и след това ѝ заговорих по-директно:
– Ти сподели това знание с мен само за кратко време – казах аз. – А в Божествените родители и двамата виждаме голяма красота. Но Амадео може би вижда нещо различно. Спомни си какво ти казах за дългите векове, които са зад мен. Божествените родители не говорят. Божествените родители не изкупуват. Божествените родители не искат нищо.
– Разбирам, – каза тя.
Но тя не разбираше. Не беше прекарала достатъчно години с краля и кралицата. Не можеше да разбере пълния ефект от тяхната пасивност.
Но аз продължих по мек начин:
– Амадео притежава вероизповедание и привидно място в Божия план – казах аз. – Той би могъл да види в нашите Майка и Баща загадка, принадлежаща на една езическа епоха. Това няма да стопли сърцето му. Това не би му дало силата, която сега черпи от паството си, а повярвай ми, Бианка, той е водачът там. Нашето отдавнашно момче вече е старо, той е мъдрец на Децата на мрака, както те се наричат. – Въздъхнах.
Върна ми се малък проблясък на горчив спомен, за това как Сантино ме попита, когато се срещнахме в Рим, дали Онези, които трябва да бъдат пазени, са свети или профанни.
Разказах това на Бианка.
– А, значи си говорил с това същество. Никога не си ми казвал това.
– О, да, разговарях с него и го отблъснах, и го обидих. Правех всички тези глупости, когато се изискваше нещо по-порочно. Наистина, когато от устните му бяха излезли самите думи „Тези, които трябва да бъдат пазени“, трябваше да му сложа край.
Тя кимна.
– Все повече и повече разбирам това. И все пак се надявам, че след време ще се върнеш в Париж, че поне ще се разкриеш пред Амадео. Те са слаби, нали, и би могъл да го срещнеш на някое открито място, където да…
– Добре знам какво искаш да кажеш, – отговорих аз. – Не бих си позволил никога да бъда заобиколен от факли. Може би ще постъпя така, както ми предлагаш. Но чух гласа на Амадео и не вярвам, че сега той може да бъде променен. А има и още нещо, което си струва да се спомене. Амадео знае как да се освободи от този завет.
– Сигурен ли си?
– Да, сигурен съм. Амадео знае как да живее в светлия свят и по силата на старата ми кръв е десет пъти по-силен от тези, които слушат заповедите му. Той би могъл да се откъсне. Но не го прави.
– Мариус – каза тя простодушно, – ти знаеш колко много те обичам и колко ми е неприятно да ти противореча.
– Не, кажи това, което трябва да кажеш, – подканих я веднага.
– Помисли за това, което е изстрадал, – каза тя. – Бил е само дете, когато това се е случило. – Съгласих се с всичко това. След това отново заговорих:
– Е, сега той не е дете, Бианка. Може да е толкова красив, колкото беше, когато го направих чрез Кръвта, но е патриарх в прахта. И целият Париж, чудният град Париж, го заобикаля. Гледах го как се движи сам по улиците на града. Нямаше никой, който да го ограничава. Можеше да потърси Злосторника, както правим ние. Но той не го направи. Той изпи дълбоко невинна кръв, не веднъж, а два пъти.
– А, разбирам. Това е, което толкова те е озлобило. – Замислих се върху това.
– Да, права си. То е, което ме отблъсна, макар че дори не го знаех. Мислех, че е заради начина, по който говори на паството си. Но ти си права. Именно онези две смърти, от които той черпеше горещия си червен пир, когато Париж гъмжеше от смъртници, пропити с убийства, които лесно можеха да бъдат убити от него.
Тя сложи ръката си върху моята.
– Ако реша да изтръгна някое от тези деца на мрака от леговището му – казах аз, – то това е Сантино.
– Не, но не трябва да отиваш в Рим. Не знаеш дали сред онзи завет има стари или не.
– Някоя вечер – казах аз, – някоя вечер ще отида там. Когато съм по-сигурен в огромната си сила и когато съм по-сигурен в безмилостната ярост, която се изисква, за да унищожиш много други.
– Не мърдай сега, – каза тя. – Прости ми. – За миг замълчах.
Тя знаеше колко нощи съм се скитал сам. Сега трябваше да призная какво съм правил през тези нощи. Сега трябваше да започна тайния си план. Сега трябваше – за първи път през всичките ни години заедно – да вбия клин между нея и мен, като ѝ дам точно това, което искаше.
– Но нека оставим разговора за Амадео, – казах аз. – Умът ми е насочен към по-щастливи неща. – Тя веднага се заинтересува. Протегна ръка и ме погали по лицето и косата, както беше обичайно.
– Разкажи ми.
– Колко време мина, откакто ме попита дали можем да си имаме собствено жилище?
– О, Мариус, не ме дразни по този повод. Възможно ли е!
– Скъпа моя, повече от възможно е, – казах аз, стоплен от лъчезарната ѝ усмивка. – Намерих едно прекрасно място, един прекрасен малък град на река Елба в Саксония. – За това получих най-сладката целувка.
– Сега, през тези много нощи, когато бях сам, си позволих да придобия един замък близо до града, едно много западнало място, и се надявам, че ще ми простиш…
– Мариус, това е важна новина! – Каза тя.
– Вече похарчих значителна сума за ремонта – новите дървени подове и стълби, стъклените прозорци и богатото обзавеждане.
– О, но това е прекрасно, – каза тя. Тя ме прегърна.
– Успокоен съм, че не ми се сърдиш – казах аз, – че се движа толкова бързо без теб. Може да се каже, че се влюбих в това място и като заведох там няколко драскачи и дърводелци, им разказах мечтите си и сега всичко се прави според моите указания.
– О, как бих могла да се сърдя? – Каза тя. – Искам го повече от всичко на света.
– Има още един аспект на този замък, който трябва да разкрия, – казах аз. – Въпреки че по-модерната сграда горе прилича повече на дворец, отколкото на замък, основите му са доста стари. Всъщност голяма част от основите са построени в ранни времена. А под нея има огромни крипти и истинско подземие.
– Искаш да преместиш Божествените родители? – Попита тя.
– Искам. Мисля, че е време за това. Знаеш също толкова добре, колкото и аз, че навсякъде около нас изникват малки градове и градчета. Ние не сме изолирани тук. Да, искам да преместя Божествените родители.
– Щом казваш, разбира се, че ще се съглася с теб. – Тя беше твърде щастлива, за да го прикрие. – Но безопасно ли е там? Не ги ли премести на това отдалечено място, за да не се страхуваш, че ще ги открият? – Помислих върху това известно време, преди да отговоря. Накрая казах:
– Там е безопасно. А с течение на вековете светът на немъртвите се променя около нас. И аз не мога повече да издържам на това място. И затова ги отвеждам на ново място. А в него няма кръвопийци. Търсих ги надлъж и нашир. Те не са там. Не чувам млади. Не чувам и стари. Вярвам, че е безопасно. И може би най-верният отговор на тази логика е следният: Искам да ги заведа там. Искам да имам ново място. Искам нови планини и нови гори.
– Разбирам – каза тя. – О, разбирам, – каза тя отново. – И повече от всякога вярвам, че те могат да се защитят сами. О, те се нуждаят от теб, не се съмнявам в това, и затова в онази отдавнашна нощ отвориха вратата за теб и запалиха лампите. Все още си я спомням толкова ярко. Но аз прекарвам дълги часове тук, просто гледайки ги. И през тези часове ми идват много мисли. И вярвам, че те биха се защитили от всеки, който иска да ги нарани.
Не спорих с нея. Не си направих труда да ѝ напомня, че преди векове те са се оставили да бъдат поставени на слънце. Каква е била целта? И за всичко, което знаех, тя беше права. Те щяха да смажат всеки, който се опита да ги подложи на такова нараняване.
– Хайде сега – каза тя, като видя, че съм изпаднал в странно настроение. – Прекалено съм щастлива от тази добра новина. Бъди щастлив с мен.
Тя ме целуна, сякаш не можеше да се спре. Беше толкова невинна в тези моменти. А аз, аз я лъжех, наистина я лъжех за първи път през всичките ни години заедно. Лъжех, защото не ѝ бях казал и дума за Пандора. Лъжех, защото не вярвах истински, че тя не може да ревнува от Пандора.
И защото не можех да ѝ кажа, че любовта ми към Пандора е в основата на всичко, което правя. Кое същество би искало да разкрие подобна схема пред своя любовник?
Исках да ни настаня в Дрезден. Исках да остана в Дрезден. Исках да бъда близо до Дрезден при всеки залез на слънцето, докато Пандора не дойде отново. И не можех да кажа това на Бианка. Затова се престорих, че съм избрал този красив дом заради нея, и наистина беше заради нея, в това няма съмнение. Беше заради нея, за да я направи щастлива, да. Но това не беше всичко.
В рамките на месеца започнахме работа по новото светилище, като напълно преобразихме подземието на замъка в Саксония в подходящо място за краля и кралицата.
Златари, художници и каменоделци се спуснаха по многобройните каменни стъпала, за да подобрят подземието, докато то се превърне в най-прекрасния частен параклис. Тронът бе покрит със златни листове, както и подиумът.
И отново бяха намерени подходящи бронзови лампи, свежи и нови. Имаше и богати свещници от злато и сребро.
Само аз се занимавах с тежките железни врати и техните сложни закопчалки. Що се отнася до замъка, той беше по-скоро дворец, отколкото замък, както вече казах, тъй като беше преустройван няколко пъти, и беше очарователен с разположението си над брега на Елба, а около него имаше прекрасна гора от букови, дъбови и брезови дървета. Имаше тераса, от която човек можеше да погледне надолу към реката, а от много големи прозорци се виждаше далечният Дрезден. Разбира се, никога нямаше да ловуваме в Дрезден или в околните селища. Щяхме да отидем надалеч, както винаги сме имали обичай. И щяхме да пресрещаме горските разбойници – занимание, което се беше превърнало в редовен спорт за нас.
Бианка имаше някои притеснения. И само с неохота ми призна, че изпитва известен страх да живее на място, където не може да ловува сама без мен.
– Дрезден е достатъчно голям, за да задоволи апетита ти – казах аз, – ако не съм в състояние да те пренеса другаде. Ще видиш. Това е красив град, бих казал, млад град, но под ръководството на херцога на Саксония той се развива великолепно.
– Сигурен ли си в това? – Попита тя.
– О, да, сигурен съм в това, а както ти казах, сигурен съм и че в горите на Саксония и близката Тюрингия се намират техният брой убийци крадци, които винаги са били толкова специална плячка за нас.
Тя се замисли върху всичко това.
– Позволи ми да ти напомня, скъпа – казах аз, – че можеш във всяка нощ да подстрижеш красивата си руса коса с пълната увереност, че през деня тя ще порасне отново, и можеш да излезеш облечена като мъж, да пътуваш с предвечна бързина и сила, за да ловуваш жертвите си. Може би трябва да си поиграем на това много скоро след пристигането ни.
– Да, би ли ми позволил това? – Попита тя.
– Разбира се, че ще го направя. – Бях изумен от нейната благодарност. Тя отново ме обсипа с благодарни целувки.
– Но трябва да те предупредя за нещо, – казах аз. – Районът, в който се движим, има много малки селца, а в тях вярата в магьосничество и вампири е доста силна.
– Вампири, – каза тя. – Това е думата, използвана от твоя приятел в Таламаска.
– Да, – отговорих аз. – Винаги трябва да прикриваме доказателствата за нашия пир, за да не се превърнем веднага в легенда.
Тя се засмя.
Най-накрая замъкът или шлосът, както ги наричаха в тази част на света, беше готов и беше време да се подготвим.
Но в съзнанието ми се появи нещо друго и то ме преследваше.
Накрая дойде една нощ, когато, докато Бианка спеше в своя ъгъл, предложих да се занимаем с този въпрос. Коленичих на голия мрамор, помолих се на моята неподвижна и красива Акаша и я попитах с най-конкретни думи дали ще позволи на Бианка да пие от нея.
– Тази нежна е била твоя спътница през тези много години – казах аз, – и те е обичала безрезервно. Давам ѝ моята силна кръв отново и отново. Но какво е моята кръв в сравнение с твоята? Страхувам се за нея, ако някога се разделим. Моля те, позволи ѝ да пие. Дай ѝ своята скъпоценна сила.
Последва само сладостната тишина, с трептенето на толкова много малки пламъчета, с аромата на восък и масло, с блясъка на светлината в очите на кралицата.
Но аз видях образ в отговор на молитвата си. Видях в съзнанието си моята прекрасна Бианка, легнала на гърдите на кралицата. И за един божествен миг ние не бяхме в светилището, а в една голяма градина. Усетих как вятърът се разнася между дърветата. Усещах мирис на цветя.
После отново бях в светилището, коленичил, с протегнати ръце.
В един момент прошепнах и с жест помолих Бианка да дойде при мен. Тя се подчини, без да подозира какво е в ума ми, и аз я насочих към гърлото на кралицата, като я покрих така, че ако Енкил вдигнеше ръка, щях да го усетя.
– Целуни гърлото ѝ – прошепнах аз.
Бианка трепереше. Мисля, че беше на ръба на сълзите, но направи каквото ѝ казах, а после видях как впива малките си зъби в кожата на кралицата и усетих как тялото ѝ се сковава под прегръдката ми.
Това беше постигнато.
В продължение на няколко дълги мига тя попиваше и ми се струваше, че чувам ударите на сърцата им, които се бореха едно с друго, едното голямо, а другото малко, а после Бианка падна назад и аз я прибрах в ръцете си, виждайки как двете малки ранички в гърлото на Акаша заздравяват.
Беше свършено.
Оттеглих се в ъгъла и придърпах Бианка до себе си.
Тя нададе няколко въздишки и се размърда, обърна се към мен и се сгуши в мен. След това протегна ръка и я погледна, и двамата видяхме, че сега е по-бяла, макар че все още имаше цвета на човешка плът.
Душата ми беше чудно успокоена от това събитие. Сега само изповядвам какво означаваше то за мен. За това, че бях излъгал Бианка, живеех с непоносима вина, а сега, след като ѝ бях дал този дар от кръвта на Майката, почувствах огромно облекчение от него.
Надявах се, че Майката ще позволи на Бианка да пие отново, и всъщност това се случи. Случваше се често. И с всяка глътка от Божествената кръв Бианка ставаше изключително силна. Но нека продължа разказа по ред.
Пътуването от светилището беше трудно. Както и в миналото, трябваше да разчитам на смъртни, които да пренесат Божествените родители в тежки каменни ковчези, и изпитах известно притеснение. Но не толкова, колкото в предишните епохи. Мисля, че бях убеден, че Акаша и Енкил могат да се защитят сами.
Не знам какво ми създаде това впечатление. Може би това, че те бяха отворили светилището за мен и бяха запалили лампите, когато бях толкова слаб и нещастен.
Какъвто и да е случаят, те бяха пренесени в новия ни дом без затруднения и докато Бианка ги гледаше с пълно страхопочитание, аз ги извадих от ковчезите им и ги поставих заедно на трона.
Бавните им послушни движения, вялата им пластичност – тези неща слабо я ужасяваха. Но тъй като вече беше пила кръвта на Майката, тя бързо се присъедини към мен, за да нагласи фината си изпредена рокля и килта на Енкил. Помогна ми да изгладя сплетените коси. Тя ми помогна да наглася гривните на кралицата. Когато всичко беше готово, аз самият се погрижих за лампите и свещите. След това и двамата коленичихме, за да се помолим кралят и кралицата да са доволни от новото място.
След това се отправихме да търсим разбойниците в гората. Вече бяхме чули гласовете им. Бързо доловихме миризмата им и скоро в гората имаше хубаво пиршество и скривалище с откраднато злато, за да е още по-прекрасно.
Бяхме се върнали в света – заяви Бианка. Тя затанцува в кръг в голямата зала на замъка. Възхищаваше се на цялото обзавеждане, което препълваше новите ни стаи. Радваше се на причудливите ни легла с пердета и на всички цветни драперии. Аз също се радвах на това. Но бяхме напълно съгласни, че няма да живеем в света така, както аз бях живял във Венеция. Това просто беше твърде опасно. И така, като имахме малко прислуга, се държахме изцяло за себе си, а в Дрезден се говореше, че къщата ни принадлежи на дама и лорд, които живеят другаде. Когато ни се искаше да посетим големи катедрали – а такива имаше много – или големи кралски дворове, отивахме на известно разстояние от дома си – в други градове като Ваймар, Айзенбах или Лайпциг – и се прикривахме с абсурдно богатство и тайнственост. Всичко това беше доста успокояващо след безплодния ни живот в Алпите. И ни хареса изключително много.
Но при всеки залез очите ми бяха вперени в Дрезден. При всеки залез се вслушвах в звука на мощна кръвопиеща машина – в Дрезден.
И така годините минаваха.
С тях дойдоха и радикални промени в облеклото, които много ни забавляваха. Скоро започнахме да носим сложни перуки, които ни се струваха смешни. И как презирах панталоните, които скоро дойдоха на мода, както и обувките с висок ток и белите чорапи, които дойдоха на мода с тях. В нашето тихо уединение не можехме да намерим достатъчно прислужници за Бианка, така че аз бях този, която ѝ закопчаваше тесния корсет. Но какво видение представляваше тя в бодито с ниски гърди и широките си поклащащи се бедра.
През това време писах много пъти на Таламаска. Реймънд почина на осемдесет и девет годишна възраст, но скоро установих връзка там с една млада жена на име Елизабет Нолис, която имаше за личен преглед писмата ми до Реймънд.
Тя ми потвърди, че Пандора все още се е виждала с азиатския си спътник. Тя молеше да узнае какво бих могъл да разкажа за собствените си сили и навици, но по този въпрос не бях твърде открит. Говорих за четенето на мисли и за противопоставянето на гравитацията. Но я разсеях с липсата на конкретика. Най-големият и най-загадъчен успех на тези писма беше, че тя ми разказа много за Таламаска. Тя каза, че са богати повече, отколкото някой е мечтал, и това е източникът на огромната им свобода. Неотдавна бяха открили майчин дом в Амстердам, а също и в град Рим.
Бях доста изненадан от всичко това и я предупредих за „завета“ на Сантино. Тогава тя ми изпрати отговор, който ме изуми.
„Сега изглежда, че онези странни дами и господа, за които сме писали в миналото, вече не са в града, в който живееха с такова очевидно удоволствие. Всъщност за нашата Майчина къща е много трудно там да намерим каквито и да било сведения за подобни дейности, каквито човек би могъл да очаква от тези хора.“
Какво означаваше това? Дали Сантино беше изоставил своя завет? Дали те масово са заминали за Париж?
И ако е така, защо?
Без да се обяснявам на моята тиха Бианка, която все повече и повече ловуваше сама, аз тръгнах да изследвам Свещения град и го посетих за първи път от двеста години. Всъщност бях предпазлив, много по-предпазлив, отколкото бих искал да призная пред когото и да било. Всъщност страхът от огъня ме обзе толкова ужасно, че когато пристигнах, не можех да направя нищо друго, освен да се държа на самия връх на базиликата „Свети Петър“ и да гледам Рим със студени, изпълнени със срам очи; не можех дълго време да чувам с ушите си на кръвопиец, колкото и да се мъчех да се владея. Но скоро се уверих, благодарение на Дара на ума, че в Рим има само няколко кръвопийци и те са самотни ловци без утехата на спътници. Освен това бяха слаби. И докато изнасилвах умовете им, разбрах, че те не знаят почти нищо за Сантино!
Как беше станало това? Как този, който бе унищожил толкова много от живота ми, се бе освободил от собственото си мизерно съществуване?
Изпълнен с ярост, аз се приближих до един от тези самотни кръвопийци и скоро го настигнах, ужасявайки го и с основание.
– Какво става със Сантино и римския завет? – Поисках.
– Изчезнали са, всички са изчезнали – каза той, – преди години. Кой си ти, че знаеш за такива неща?
– Сантино! – Казах. – Къде е отишъл! Кажи ми.
– Но никой не знае отговора – каза той. – Никога не съм го виждал.
– Но някой те е създал, – казах аз. – Кажи ми.
– Създателят ми живее в катакомбите, където все още се събираше заветът. Той е луд. Той не може да ти помогне.
– Приготви се да срещнеш Бога или Дявола, – казах аз. И точно толкова бързо му сложих край. Направих го по възможно най-милостивия начин. И тогава той вече не беше нищо, а само мазно петно в мръсотията и в него потърках крака си, преди да се придвижа към катакомбите. Той беше казал истината.
На това място имаше само един кръвопиец, но аз го намерих пълно с черепи, точно както преди повече от хиляда години.
Кръвопиецът беше бъбрив глупак и когато ме видя в дрехите ми на прекрасен джентълмен, ме изгледа и посочи с пръст.
– Дяволът идва със стил – каза той.
– Не, смъртта е дошла, – казах аз. – Защо си направил онзи другия, когото унищожих тази нощ? – Признанието ми не му направи никакво впечатление.
– Създавам други, за да бъдат мои спътници. Но каква е ползата от това? Те се обръщат срещу мен.
– Къде е Сантино? – Поисках.
– Отдавна го няма, – каза той. – И кой би си помислил? – Опитах се да прочета мислите му, но той беше твърде луд и пълен с разсеяни мисли. Беше като да гониш разпръснати мишки.
– Погледни ме, кога за последен път си го виждал!
– О, преди десетилетия – каза той. – Не знам коя е годината. Какво означават годините тук? – Не можах да измъкна нищо повече от него. Огледах мизерното място с няколкото свещи, от които капеше восък върху пожълтели черепи, и после, обръщайки се към това същество, го унищожих с Дара на огъня така милостиво, както бях унищожил другото. И наистина си мисля, че това беше истинска милост.
Оставаше само един и той водеше далеч по-добро съществуване от другите двама. Намерих го в красиво жилище един час преди изгрев слънце. Без особени затруднения разбрах, че има скривалище под къщата, но че прекарва свободните си часове в четене в няколкото си добре обзаведени стаи и че се облича сравнително добре.
Научих също, че не може да открие присъствието ми. Имаше фигурата на човек на около трийсет смъртни години, а беше в Кръвта от около триста.
Най-сетне отворих вратата му, като счупих ключалката, и застанах пред него, докато той с ужас се изправяше от писалището си.
– Сантино – попитах аз, – какво стана с него?
Макар да се беше хранил като чревоугодник, той беше измършавял, с огромни кости и дълга черна коса, и макар да беше много добре облечен дантелите му бяха измачкани и прашни.
– В името на Ада – прошепна той, – кой си ти? Откъде идваш? – Отново настъпи онова ужасно объркване на съзнанието, което победи способността ми да изваждам от него мисли или знания.
– Ще те задоволя по тези въпроси – казах аз, – но първо трябва да ми отговориш. Сантино. Какво се е случило с него.
Направих няколко обмислени крачки към него, които го вкараха в пароксизъм на ужас.
– Сега млъкни, – казах аз. Отново се опитах да прочета мислите му, но не успях. – Не се опитвай да избягаш, – казах. – Няма да успееш. Отговори на въпросите ми.
– Ще ти кажа това, което знам, – каза той уплашено.
– Това би трябвало да е достатъчно.
Той поклати глава.
– Дойдох тук от Париж, – каза той. Той трепереше. – Изпрати ме един вампир на име Арманд, който е водач на този завет.
Кимнах, сякаш всичко това ми беше съвсем разбираемо и сякаш не изпитвах агония.
– Това беше преди сто години, може би повече. От дълго време Арманд не беше чувал нищо от Рим. Дойдох, за да разбера къде и защо се е случило това. Намерих римския завет в пълно объркване. – Той спря, поемайки си дъх, отдръпвайки се от мен.
– Говори бързо и ми разкажи повече – казах аз. – Нямам търпение.
– Само ако се закълнеш в честта си, че няма да ми навредиш. Все пак не съм ти направил нищо лошо. Не съм бил дете на Сантино.
– Защо си мислиш, че имам чест? – Попитах.
– Знам, че имаш – каза той. – Мога да усещам такива неща. Закълни се в честта си пред мен и ще ти кажа всичко.
– Много добре, заклевам се. Ще те оставя жив, което е повече, отколкото направих с други двама души тази нощ, които преследваха римските улици като призраци. А сега говори с мен.
– Дойдох от Париж, както ти казах. Римският завет беше слаб. Всички церемонии бяха отпаднали. Един или двама от старите нарочно бяха отишли в огъня. Други просто бяха избягали, а Сантино не беше направил нищо, за да ги хване и накаже. След като се разбра, че такова бягство е възможно, избягаха още много хора и заветът беше в състояние на катастрофа.
– Сантино, видя ли го?
– Да, видях го. Беше взел да се облича с хубави дрехи и скъпоценности и ме прие в един палат, много по-голям от този. Разказа ми странни неща. Не мога да си спомня всички.
– Трябва да си спомниш.
– Каза, че е виждал стари, твърде много стари, и вярата му в Сатаната е била разколебана. Говореше за същества, които сякаш са направени от мрамор, макар да знаеше, че могат да горят. Каза, че вече не може да води. Каза ми да не се връщам в Париж, да правя каквото си искам, и така и стана.
– Старите, – казах аз, повтаряйки думите му. – Нищо ли не ти каза за тези стари?
– Говореше за великия Мариус и за едно същество на име Маел. И той говори за красиви жени.
– Какви бяха имената на тези жени?
– Той не ми каза имената им. Каза само, че една от тях е дошла в завета в нощта на церемониалния му танц, жена като жива статуя, и е преминала през огъня, за да покаже, че той е безполезен срещу нея. Тя била унищожила много от младите, които я били нападнали.
– Когато Сантино прояви внимание и търпение, тя разговаря с него в продължение на няколко нощи, разказвайки му за странстванията си. След това той нямаше никакъв вкус към завета… Но другата жена беше тази, която наистина го унищожи.
– И коя беше тя? – Поисках. – Не можеш да говориш достатъчно бързо.
– Другата жена беше от този свят, обличаше се във висок стил и пътуваше с автобус в компанията на тъмнокож азиатец.
Бях онемял и побеснял, че той не каза нищо повече.
– Какво се случи с тази друга жена? – Най-накрая попитах, въпреки че хиляди други думи заливаха съзнанието ми.
– Сантино най-отчаяно искаше любовта ѝ. Разбира се, азиатецът го заплашваше с чисто унищожение, ако не се откаже от този курс, но именно осъждането на жената го погуби.
– Какви осъждания, какво каза тя и защо? – Поисках аз.
– Не съм сигурен. Сантино ѝ говореше за старото си благочестие и за пламенността си в ръководенето на завета. Тя го осъди. Каза, че времето ще го накаже за онова, което е сторил на собствения си вид. Тя се отвърна от него с отвращение.
Усмихнах се, една горчива усмивка.
– Разбираш ли тези неща? – Попита той. – Те ли са това, което си искал?
– О, да, разбирам ги, – казах аз.
Обърнах се и отидох до прозореца. Разтворих дървената щора и застанах, гледайки надолу към улицата.
Не виждах нищо, но не можех да разсъждавам.
– Какво е станало с жената и нейния азиатски спътник? – Попитах.
– Не знам. Оттогава не съм ги виждал в Рим. Може би е било преди петдесет години. Лесно се разпознават, защото тя е много бледа, а спътникът ѝ има кремавокафява кожа и докато тя се облича винаги като велика дама, той клони към екзотиката.
Поех си дълбоко и леко дъх.
– А Сантино? Къде отиде той? – Поисках.
– Това не мога да ти кажа, освен че нямаше дух за нищо, когато разговарях с него. Той искаше нейната любов и нищо друго. Казваше, че древните са го погубили за безсмъртието и са го изплашили, що се отнася до смъртта. Нямал нищо.
Поех си отново дълбоко дъх. После се обърнах и фиксирах в погледа си този вампир с всичките му значителни подробности.
– Изслушай ме, – казах аз. – Ако някога отново видиш това същество, великата дама, която пътува с карета, трябва да ѝ кажеш едно нещо за мен и само едно нещо.
– Много добре.
– Че Мариус е жив и че Мариус я търси.
– Мариус! – Каза той в захлас. Погледна ме почтително, макар че очите му ме измерваха от глава до пети, а после колебливо каза: – Но Сантино смята, че си мъртъв. Мисля, че именно това е казал на жената, че е изпратил членовете на завета на север, за да те наранят.
– Мисля, че това е редно да кажеш на нея. Сега си спомняш, че си ме видял жив и че я търся.
– Но къде може да те намери?
– Не мога да ти поверя това знание, – казах аз. – Би било глупаво да го направя. Но помни какво казах. Ако я видиш, говори с нея.
– Много добре, – отговори той. – Надявам се да я намериш. – Без повече думи го оставих. След това излязох през нощта и дълго време обикалях улиците на Рим, като си давах сметка как се е променил през вековете и колко много неща са останали същите. Удивих се на реликвите от моето време, които все още стояха. Ценях няколкото часа, които имах, за да си проправя път през руините на Колизеума. Изкачих се на хълма, където някога съм живял. Намерих няколко блока, останали от старите стени на къщата ми. Лутах се в захлас, взирайки се в нещата, защото мозъкът ми беше в треска.
В интерес на истината едва сдържах вълнението си заради това, което бях чул, и все пак бях нещастен, че Сантино ми е избягал.
Но о, каква богата ирония беше, че той се беше влюбил в нея! Че тя му бе отказала! А като си помисля, че ѝ е признал убийствените си дела, колко е отвратително. Нима се е хвалел, когато е говорил с нея?
Най-накрая сърцето ми се овладя. Можех да издържа на това, което бях научил от младия вампир. Скоро щях да се сблъскам с Пандора, знаех го.
Що се отнася до другата древна, онази, която бе преминала през огъня, тогава не можех да си представя коя е тя, макар че сега мисля, че знам. Всъщност съм почти сигурен в това. Чудя се какво ли я е измъкнало от потайните ѝ пътища, за да посети някакво милостиво освобождаване на последователите на Сантино. Най-сетне нощта почти свърши и аз се прибрах вкъщи, за да бъда с моята вечно търпелива Бианка.
Когато слязох по каменните стъпала на мазето, я намерих заспала до ковчега си, сякаш ме беше чакала. Беше облечена в дълга нощница от чиста бяла коприна, вързана на китките, а косата ѝ беше лъскава и разрошена.
Вдигнах я, целунах затварящите ѝ се очи, а после я сложих да си почине и отново я целунах, докато лежеше там.
– Намери ли Сантино? – Попита тя със сънлив глас. – Наказа ли го?
– Не, – казах аз. – Но ще го направя някоя вечер през следващите години. Само самото време може да ме лиши от това специално удоволствие.
Назад към част 29 Напред към част 31
