Глава 31
В продължение на три дълги нощи я молех да не тръгва, докато тя се подготвяше. Паднах на колене. Заклех се пред нея, че съм казал само това, което е трябвало да бъде казано, за да накарам Пандора да остане с мен.
Казах ѝ по всички възможни начини, че я обичам и никога не бих я изоставил. Казах ѝ, че никога няма да може да оцелее сама и че се страхувам за нея. Но нищо нямаше да я откаже от решението ѝ.
Едва в началото на третата нощ разбрах, че тя наистина си отива. Дотогава си мислех, че това е абсолютно немислимо. Не можех да я загубя. Не, такова нещо не можеше да се случи.
Най-сетне я помолих да седне и да ме изслуша, докато изливам честното си сърце, изповядвайки всяко лошо нещо, което бях казал, всяко евтино отричане от нея, което беше излязло от устата ми, всяка отчаяна глупост, която бях казал на Пандора.
– Но това, което искам сега, е да поговорим за теб и за мен, – казах аз, – и за това как винаги е било между нас.
– Да, можеш да го направиш, ако искаш, – каза тя, – ако това прави болката по-малка за теб, но Мариус, аз си отивам.
– Знаеш как беше с мен и Амадео, – казах аз. – Приех го в дома си, когато беше много малък, и му дадох Кръвта, когато смъртността не ми даде никаква отстъпка. Винаги бяхме учител и ученик, а имаше подигравки и тъмно разделение. Може би никога не си виждала това, но то беше там, уверявам те.
– Видях го, – каза тя. – Но знаех, че любовта ти е по-голяма.
– И така беше, – казах аз. – Но той беше дете, а моето мъжко сърце винаги е знаело, че има нещо по-хубаво и по-голямо. Колкото и да го ценях, колкото и да ме радваше само видът му, не можех да му доверя най-големите си страхове или болки. Не можех да му разказвам приказките на живота си. Те бяха твърде големи за него.
– Разбирам те, Мариус, – каза тя нежно. – Винаги съм го разбирала.
– И Пандора. Ти я видя със собствените си очи. Отново ожесточената кавга, точно както е било преди толкова много векове, ожесточената борба, в която не може да се открие истинската истина.
– Видях го, – каза тя по своя тих начин. – Разбирам смисъла ти.
– Видя нейния страх от Майката и Бащата, – помолих аз. – Ти я чу да казва, че не може да влезе в къщата. Чу я да говори за страха си от всичко.
– Видях, – отговори тя.
– И какво беше тази една нощ между мен и Пандора, освен нещастие, както беше отдавна, нещастие и неразбиране.
– Знам, Мариус, – отвърна тя.
– Но Бианка, какво винаги е било между нас двамата, освен хармония? Помисли си за дългите ни години, когато живеехме в светилището и излизахме на нощните ветрове, където можех да ни отнесе. Помисли за тишината между нас или за дългите разговори, в които аз говорех за толкова много неща, а ти слушаше. Могат ли две същества да бъдат по-близки от нас? – Тя наведе глава. Тя не отговори.
– И тези последни години, – помолих аз. – Помисли си за всички удоволствия, които сме споделяли, за тайния ни лов в горите, за посещенията ни на селски фестивали, за тихите ни посещения в големите катедрали, когато горят свещи и пеят хорове, за танците ни на придворните балове. Помислете за всичко това.
– Знам, Мариус, – каза тя. – Но ти ме излъга. Не ми каза защо идваме в Дрезден.
– Признавам, вярно е. Кажи ми какво мога да направя, за да го компенсирам? – Нищо, Мариус, – отговори тя. – Отивам си.
– Но как ще живееш? Не можеш да живееш без мен. Това е лудост.
– Не, ще живея съвсем добре, – каза тя. – И трябва да си тръгна сега. Трябва да пропътувам много мили преди изгрев.
– А къде ще спиш?
– Това е мое притеснение сега.
Бях почти на ръба на безумието.
– Не ме следвай, Мариус, – каза тя, сякаш можеше да прочете мислите ми, което не можеше.
– Не мога да приема това – отвърнах аз.
Между нас настъпи мълчание и аз осъзнах, че тя ме гледа, аз я гледах, без да мога да скрия и частица от нещастието си.
– Бианка, недей да правиш това, – помолих я.
– Видях страстта ти към нея – прошепна тя, – и знаех, че в един момент ще ме отхвърлиш. О, не го отричай. Видях го. И нещо в мен беше смазано. Не можех да защитя това нещо. Не можех да предотвратя унищожението му. Бяхме твърде близки, ти и аз. И макар че те обичах с цялата си душа, така че вярвах, че те познавам напълно, не познавах съществото, което си бил с нея. Не познавах съществото, което виждах в очите ѝ.
Тя се надигна от стола и се отдалечи от мен. Погледна през прозореца.
– Иска ми се да не бях чула всичките тези многословия – каза тя, – но ние имаме такива дарби, ние, кръвопийците. И мислиш ли, че не осъзнавам, че ти никога не би ме направил свое дете, ако не беше фактът, че си имал нужда от мен? Ако не беше изгорял и безпомощен, никога нямаше да ми дадеш Кръвта.
– Ще ме послушаш ли, когато ти кажа, че това не е така? Когато те видях за първи път, те обикнах. Само от уважение към твоя смъртен живот не споделих с теб тези проклети дарове! Ти беше този, който изпълваше очите и сърцето ми, преди да намеря Амадео. Кълна ти се в това. Не помниш ли портретите, които ти нарисувах? Помниш ли часовете, които прекарах в стаите ти? Помисли сега за всичко, което сме си дали един на друг.
– Ти ме измами, – каза тя.
– Да, измамих, – казах аз. – И си признавам, и се кълна, че никога повече няма да го направя. Нито за Пандора, нито за когото и да било.
Продължавах да се моля.
– Не мога да остана с теб, – каза тя. – Трябва да си тръгна сега. – Тя се обърна и ме погледна. Изглеждаше обгърната от тишина и решителност.
– Умолявам те, – казах отново. – Без гордост, без резерви, умолявам те, не ме оставяй.
– Трябва да си тръгна, – каза тя. – А сега, моля те, позволи ми да сляза долу, за да се сбогувам с Майката и Бащата. Бих направила това сама, ако ми позволиш.
Кимнах.
Мина много време, преди тя да се изкачи от светилището. Тя ми каза тихо, че ще си тръгне на следващия залез слънце.
И вярна на думата си, тя го направи, каретата и четирите ѝ автомобила излязоха от портите, когато тя започна пътуването си.
Аз стоях на върха на стълбите и я гледах как си отива. Стоях и слушах, докато каретата не навлезе дълбоко в гората. Стоях невярващ и не можех да приема, че тя си е отишла от мен. Как можеше да се случи това ужасно бедствие – да загубя и Пандора, и Бианка? Да остана сам? И аз бях безсилен да го спра.
Дълги месеци след това не можех да повярвам какво ме е сполетяло. Казвах си, че скоро ще дойде писмо от Пандора, или че тя самата ще се върне с Арджун, че Пандора ще пожелае това.
Казвах си, че Бианка ще разбере, че не може да съществува без мен. Щеше да се върне у дома, нетърпелива да ми прости, или щеше да изпрати някое прибързано писмо с молба да отида при нея.
Но тези неща не се случиха.
Измина една година и тези неща не се случиха.
И още една година, и после петдесет. И тези неща не се случиха.
И през цялото време, макар да се преместих по-дълбоко в горите около Дрезден, в друг по-укрепен замък, останах наблизо с надеждата, че една или другата ми любов ще се върнат при мен.
В продължение на половин век останах, чакайки, не вярвайки и обременен от скръб, която не можех да споделя с никого.
Мисля, че бях престанал да се моля в светилището, макар че се грижех за него вярно. И бях започнал да разговарям с Акаша по един поверителен начин. Започнах да ѝ разказвам за неволите си по-непринудено, отколкото преди, да ѝ разказвам как съм се провалил с онези, които съм обичал.
– Но никога няма да се проваля с теб, кралице моя, – казвах аз и го казвах често.
А след това, когато започна 1708 г., се приготвих да направя дръзка крачка към един остров, където щях да управлявам върховно в Егейско море, заобиколен от смъртни, които лесно щяха да ме приемат за свой господар, в каменна къща, която ми бяха приготвили множество смъртни слуги. Всички, които са чели разказа за живота на вампира Лестат, знаят за това огромно и необичайно място, защото той го е описал живо. То далеч надхвърляше по величие всеки друг дворец, в който някога съм живял, а отдалечеността му беше предизвикателство за моята изобретателност.
Но сега бях най-чисто и самотно, самотно, както някога преди любовта на Амадео или Бианка, и нямах надежда за безсмъртна спътница. И може би всъщност не исках да имам такава. Бяха минали векове, откакто бях чувал за Маел. Не знаех нищо за Авикус или Зенобия. Не знаех нищо за никое друго дете на хилядолетията.
Исках само голямо и великолепно светилище за Майката и Бащата и, както казах, постоянно разговарях с Акаша.
Но преди да продължа да описвам това последно и най-важно от всички мои европейски жилища, трябва да включа една последна трагична подробност в историята на онези, които бяха изгубени за мен. Когато многобройните ми съкровища бяха преместени в този егейски дворец, когато книгите ми, скулптурите ми, изящните ми гоблени и килими и други подобни бяха изпратени и разопаковани от нищо неподозиращи смъртни, излезе наяве една последна част от историята на моята любима Пандора.
На дъното на опаковъчния кашон един от работниците откри писмо, написано на пергамент, сгънато наполовина и адресирано съвсем просто до Мариус.
Бях на терасата на тази нова къща, загледан в морето и в многото малки острови, които ме заобикаляха, когато ми донесоха писмото.
Страницата на пергамента беше покрита с прах и щом го отворих, прочетох дата, изписана със старо мастило, която потвърждаваше, че е написано в нощта, когато се разделих с Пандора. Сякаш петдесетте години, които ме деляха от тази болка, не означаваха нищо.
„Любими мой Мариус, Почти се разсъмва и имам само няколко минути, за да ти пиша. Както ти казахме, нашият транспорт ще тръгне след час, за да ни отведе към крайната цел – Москва.
Мариус, не искам нищо повече от това да дойда при теб сега, но не мога да го направя. Не мога да потърся подслон в една къща с Древните.
Но те умолявам, любими мой, моля те да дойдеш в Москва. Моля те, ела и ми помогни да се освободя от Арджун. По-късно можеш да ме съдиш и да ме осъдиш.
Имам нужда от теб, Мариус. Ще преследвам околностите на царския дворец и Голямата катедрала, докато не дойдеш.
Мариус, знам, че искам от теб да предприемеш голямо пътуване, но те моля да дойдеш. Каквото и да съм казала за любовта си към Арджун, сега съм негов роб твърде пълноценно и бих била отново твоя.
Пандора.“
Часове наред седях с писмото в ръка, а после бавно станах, отидох при слугите си и ги помолих да ми кажат къде е намерено писмото.
То беше в кутията с книги от старата ми библиотека.
Как така не го бях получил? Нима Бианка беше скрила това писмо от мен? Не можех да повярвам в това. Струваше ми се, че се е случила някаква по-проста и случайна жестокост – че някой слуга го е сложил на бюрото ми в ранните часове, а аз самият съм го захвърлил настрани в купчината книги, без да го видя.
Но какво значение имаше това?
Ужасната вреда беше нанесена.
Тя ми беше писала, а аз не знаех за това. Беше ме помолила да отида в Москва, а аз, без да знам, не отидох. И не знаех къде да я намеря. Имах нейното признание в любов, но беше твърде късно.
През следващите месеци претърсвах руската столица. Търсех с надеждата, че тя и Арджун по някаква причина са се установили там.
Но не открих никаква следа от Пандора. Широкият свят я беше погълнал, както беше погълнал моята Бианка.
Какво повече да кажа, за да разкрия мъката от тези две загуби – на Пандора, която търсех толкова дълго, и на моята сладка и прекрасна Бианка?
С тези две загуби моята история приключва. Или по-скоро трябва да кажа, че завършихме кръга.
Сега се връщаме към историята на Кралицата на прокълнатите и на вампира Лестат, който я събуди. И ще бъда кратък, докато се връщам към тази история. Защото мисля, че виждам най-ясно какво е това, което би излекувало нещастната ми душа повече от всичко друго. Но преди да мога да премина към това, трябва да се върнем към лудориите на Лестат и към историята за това как загубих последната си любов, Акаша.
Назад към част 31 Напред към част 33
