Глава 33
Възходът и падението на Акаша. Преди двайсет години пренесох Майката и Бащата през морето в Америка и в замръзналата пустош на Севера, където създадох под леда прекрасната си технологично разкошна къща, описана от Лестат в „Кралицата на прокълнатите“ и от която се издигна Кралицата.
Нека да предам набързо онова, което вече беше споменато тук – че направих голям модерен храм за Краля и Кралицата с телевизионен екран, който можеше да им донесе музика и други форми на забавление и „новини“ от цялата планета.
Що се отнася до мен, аз живеех сам в тази къща и се радвах на цяла поредица от добре отоплени стаи и библиотеки, докато правех вечното си четене и писане, докато гледах филми и документални предавания, които ме интригуваха мощно.
Веднъж или два пъти бях влизал в света на смъртните като режисьор, но като цяло живеех усамотено и не знаех почти нищо за другите деца на хилядолетията. До момента, в който Бианка или Пандора не пожелаеха да се присъединят към мен отново, какво ме интересуваха другите?
А що се отнася до вампира Лестат, когато се появи с могъщата си рок музика, ми се стори истерично смешно. Какво по-съвършено превъплъщение за един вампир, мислех си, от това на рок музикант?
Но когато се появиха многобройните му кратки рок видеофилми, разбрах, че в тази форма той излага цялата история, която му бях разкрил. И също така разбрах, че кръвопийците по целия свят са насочили оръдията си срещу него.
Това бяха млади същества, на които не бях обръщал внимание, и сега бях доста учуден, когато чух гласовете им, издигнати в Дара на ума, да търсят усърдно другите. Въпреки това не мислех за нищо. Не съм и сънувал, че музиката му може да въздейства на света – нито на света на смъртните, нито на нашия свят – до самата нощ, когато слязох в подземното светилище и открих моя крал Енкил – кухо същество, обикновена обвивка, същество с изцедена кръв, седнало на трона толкова опасно, че когато го докоснах с пръсти, той падна на мраморния под, а черната му сплетена коса се разпадна на малки парченца.
В шок се взирах в това зрелище! Кой би могъл да направи такова нещо, кой би могъл да изцеди от него всяка капка кръв, кой би могъл да го унищожи!
А къде беше моята кралица, дали и нея я сполетя същата съдба, дали цялата легенда за Тези, които трябва да бъдат пазени, беше измама от самото начало?
Знаех, че това не е лъжа, и знаех единственото същество, което можеше да сполети тази съдба на Енкил, единственото същество в целия свят, което притежаваше такава хитрост, такава близост, такава познания и такава сила.
За секунди се обърнах от падналата обвивка на Енкил, за да я открия да стои на три сантиметра от мен. Черните ѝ очи бяха присвити и забързани от живот. Кралската ѝ дреха беше облеклото, което ѝ бях сложил. Червените ѝ устни оформиха подигравателна усмивка, а после от нея се разнесе злобен смях.
Мразех я заради този смях.
Страхувах се от нея и я мразех, че ми се смее.
На преден план излезе цялото ми чувство за притежание, че тя е моя и че сега се осмелява да се обърне срещу мен.
Къде беше сладостта, за която бях мечтал? Стоях насред кошмар.
– Скъпи мой слуга – каза тя, – ти никога не си имал силата да ме спреш! – Това беше немислимо, че това същество, което бях закрилял през цялото време, можеше да се обърне срещу мен. Беше немислимо, че тази, която толкова и напълно обожавах, сега ми се подиграваше. От устните ми се отрони нещо прибързано и жалко:
– Но какво искаш? – Попитах, докато се опитвах да проумея случващото се. – Какво искаш да направиш?
Беше чудно, че тя изобщо ми даде някакъв подигравателен отговор.
Той се изгуби в звука от експлозията на телевизионния екран, в звука от разкъсването на метала, в звука от падането на леда.
С неизчислима сила тя се издигна от дълбините на къщата, като изпрати стените, таваните и заобикалящия ги лед върху мен.
Оказах се погребан, викайки за помощ.
И започна царуването на Кралицата на прокълнатите, макар че тя никога не беше приела това име за себе си.
Виждаше я, докато се движеше из света. Видя я как убиваше кръвопийците около себе си, видя я как убиваше кръвопийците, които не искаха да ѝ служат. Видя ли я, когато взе Лестат за свой любовник? Видя ли я как се опитваше да плаши смъртните с дребните си прояви на старомодна сила?
И през цялото време аз лежах смазан под леда – опасен с някаква цел, която не можех да си представя – изпращайки предупреждението си към Лестат, че е в опасност, изпращайки предупреждението си към всички, че са в опасност. И молех също така всяко дете на хилядолетието, което можеше да дойде да ми помогне да се издигна от пукнатината, в която бях погребан.
Дори докато призовавах с мощния си глас, аз оздравявах. Започнах да раздвижвам леда около себе си. Но накрая двама кръвопийци дойдоха да ми помогнат. Улових образа на единия в съзнанието на другия. И ми се стори невъзможно, но този, когото видях така сияйно в погледа на другия, не беше никой друг освен моята Пандора.
Накрая с тяхна помощ разчупих леда, който ме държеше на повърхността, и се изкачих свободно под арктическото небе, хванах ръката на Пандора, после я прибрах в прегръдките си и за миг отказах да мисля за каквото и да било, дори за моята дива кралица и нейното смъртоносно буйство.
Сега нямаше думи, нямаше клетви, нямаше отричане. Държах Пандора влюбено и тя го знаеше, а когато вдигнах поглед, когато прочистих очите си от болката, любовта и страха, разбрах, че кръвопиецът, който бе дошъл на Север с нея, този, който се бе отзовал на призива ми, бе не друг, а Сантино. За миг бях изпълнен с такава омраза, че исках да го унищожа напълно.
– Не – каза Пандора, – Мариус, не можеш. Всички ние сме необходими сега. И защо мислиш, че той е дошъл, ако не за да ти се отблагодари?
Той стоеше там, в снега, в тънките си черни дрехи, вятърът брулеше черната му коса и аз виждах, че е разяждан от страх, но не искаше да го признае.
– Това не е отплата за онова, което ми направи – казах му аз. – Но знам, че Пандора е права, всички сме нужни, и по тази причина те щадя.
Погледнах към моята любима Пандора.
– В момента се сформира съвет – казах аз. – Той е в една голяма къща в крайбрежната гора, място със стъклени стени. Ще отидем там заедно.
Знаеш за това, което се случи тогава. Събрахме се на нашата голяма маса в секвоите – като че ли бяхме нови и страстни Вярващи в гората – и когато Кралицата дойде при нас с плана си да нанесе вреда на големия свят, всички се опитахме да я вразумим.
Мечтата ѝ беше да бъде Кралица на Рая за човечеството, да избива милиарди деца от мъжки пол и да превърне света в „градина“ от нежни жени. Това беше ужасяваща и невъзможна идея.
Никой не се е стремял по-усърдно от твоята червенокоса Създателка Махарет да я отклони от целите ѝ, осъждайки я, че е дръзнала да промени хода на човешката история. Самият аз, мислейки с горчивина за красивите градини, които бях видял, когато бях пил кръвта ѝ, рискувах отново и отново смъртоносната ѝ власт, като я молех да даде на света време да последва собствената си съдба. О, беше смразяващо да видя тази жива статуя, която сега ми говореше толкова студено, но с такава силна воля и презрителен нрав. Колко грандиозни и зли бяха нейните планове – да убива деца от мъжки пол, да събира жените в суеверно поклонение.
Какво ни даде кураж да се борим с нея? Не знам, освен че знаехме, че трябва да го направим. И през цялото време, докато тя многократно ни заплашваше със смърт, си мислех: Можех да предотвратя това, можех да попреча да се случи, ако бях сложила край на нея и на всички нас. Но както и да е, тя ще ни унищожи и ще продължи; и кой ще ѝ попречи?
В един момент тя ме блъсна с ръка назад, толкова бърза беше яростта ѝ от думите ми. И Сантино беше този, който ми се притече на помощ. Мразех го за това, но нямаше време да мразя нито него, нито когото и да било.
Накрая тя изложи осъждането си върху всички нас. Тъй като не бяхме на нейна страна, щяхме да бъдем унищожени един след друг. Тя щеше да започне с Лестат, защото приемаше неговата обида към нея за най-голяма. А той ѝ се беше противопоставил. Смело застана на наша страна, молейки я за разум. В този ужасен момент старейшините се надигнаха, тези от Първото поколение, които бяха станали кръвопийци още през нейния живот, и онези Деца на хилядолетията като Пандора, мен, Маел и други.
Но преди да започне малката убийствена схватка, сред нас се появи друг, който се приближи шумно по железните стъпала на горския комплекс, където се срещнахме, докато на вратата не видяхме близначката на Махарет: нейната немита сестра, сестрата, от която Акаша беше откъснала езика: Мекаре.
Тя беше тази, която грабна дългата черна коса на кралицата, удари главата ѝ в стъклената стена, счупи я и отдели главата от тялото. Тя и сестра ѝ паднаха на колене, за да извадят от обезглавената кралица свещеното ядро на всички вампири. Не знам дали това Свещено ядро – този фатален корен – е попито от сърцето или от мозъка. Знам само, че нямата Мекаре се превърна в новата му обител.
И след няколко мига на разпръскващ се мрак, в който всички се чудехме дали смъртта ще ни вземе сега, възстановихме силите си и вдигнахме очи, за да видим близнацчките, застанали пред нас.
Махарет обгърна с ръка кръста на Мекаре, а Мекаре, дошла от жестока изолация не знам къде, просто се взираше в пространството, сякаш познаваше някакъв тих покой, но не повече от това. И от устните на Махарет прозвучаха думите:
– Вижте. Кралицата на прокълнатите. – Беше свършено.
Царуването на любимата ми Акаша – с всичките ѝ надежди и мечти – бе приключило внезапно. И аз вече не носех по света бремето на Онези, които трябва да бъдат пазени.
СЛУШАТЕЛЯТ
Краят на историята на Мариус
Назад към част 33 Напред към част 35
