Глава 34
Мариус стоеше до стъкления прозорец и гледаше снега. Торн седеше до угасващия огън и просто гледаше Мариус.
– И така, ти ми изплете една дълга, хубава приказка – каза Торн, – а аз се оказах чудесно въвлечен в нея.
– Наистина ли? – Тихо каза Мариус. – И може би сега аз се оказах вплетен в омразата си към Сантино.
– Но Пандора беше с теб, – каза Торн. – Ти отново се събра с нея. Защо сега тя не е с теб? Какво се е случило?
– Бях обединен с Пандора и Амадео – каза Мариус. – Всичко се случи през онези нощи. И оттогава ги виждам често. Но аз съм ранено същество. И аз бях този, който напусна компанията им. Сега бих могъл да отида при Лестат и при онези, които са с него. Но не го правя.
– Душата ми все още ме боли от загубите, които претърпях. Не знам кое ми причинява по-голяма болка – загубата на моята богиня или омразата ми към Сантино. Тя завинаги си е отишла извън обсега на моето внимание. Но Сантино все още живее.
– Защо не го ликвидира? – Попита Торн. – Аз ще ти помогна да го намериш.
– Мога да го намеря, – каза Мариус. – Но без нейното разрешение не мога да го направя.
– Махарет? – Попита Торн. – Но защо?
– Защото сега тя е най-възрастната от нас, тя и нейната няма близначка, а ние трябва да имаме лидер. Мекаре не може да говори и може би няма да има разум да говори, дори и да можеше. И така, това е Махарет. И дори да откаже да разреши или да отсъди, аз трябва да поставя въпроса пред нея.
– Разбирам – каза Торн. – По мое време се събирахме, за да разрешаваме такива въпроси, и човек можеше да поиска заплащане от този, който го е наранил.
Мариус кимна.
– Мисля, че трябва да потърся смъртта на Сантино, – прошепна той. – Аз съм в мир с всички останали, но към него бих проявил насилие.
– И много добре, че трябва да го направиш, – каза Торн, – от всичко, което ми разказа.
– Обадих се на Махарет, – каза Мариус. – Уведомих я, че си тук и че я търсиш. Уведомих я, че трябва да я попитам за Сантино. Жаден съм за нейните мъдри думи. Може би искам да видя уморените ѝ смъртни очи, които ме гледат със състрадание.
– Спомням си блестящата ѝ съпротива на кралицата. Спомням си нейната сила и може би сега имам нужда от нея. … Може би досега тя е намерила очите на кръвопиеца за себе си и няма нужда повече да страда с очите на човешките си жертви.
Торн седеше и мислеше в продължение на дълъг момент. После се надигна от дивана. Приближи се до Мариус.
– Можеш ли да чуеш отговора ѝ към теб? – Попита той. Не можеше да прикрие емоцията си. – Искам да отида при нея. Трябва да отида при нея.
– Нима не съм те научил на нищо? – Попита Мариус. Той се обърна към Торн. – Не те ли научих да си спомняш за тези нежни и сложни същества с любов? Може би не. Мислех, че това е поуката от моите истории.
– О, да, научил си ме на това – каза Торн, – и я обичам, доколкото е нежна и сложна, както деликатно се изрази, но аз съм воин, разбираш ли, и никога не съм бил подходящ за вечността. А омразата, която таиш към Сантино, е същата като страстта, която аз тая към нея. А страстта може да бъде за зло или добро. Не мога да си помогна.
Мариус поклати глава.
– Ако тя ни доведе до себе си – каза той, – само ще те загубя. Както ти казах и преди, не можеш да ѝ навредиш.
– Може би, а може би не – каза Торн. – Но каквато и да е истината, аз трябва да я видя. А тя знае защо съм дошъл и ще има своята воля по въпроса.
– Хайде сега – каза Мариус, – време е да отидем да си починем. Чувам странни гласове в утринния въздух. И изпитвам отчаяна нужда от сън.
Когато Торн се събуди, той се озова в гладък дървен ковчег.
Без да се страхува, той лесно вдигна капака, след което го отвори на една страна и седна, за да може да види стаята около себе си.
Това беше някаква пещера, а отвъд нея той чуваше силния хор на тропическа гора. Всички аромати на зелената джунгла нахлуха в ноздрите му. Струваше му се вкусно и странно и знаеше, че това може да означава само едно: че Махарет го е довела в скривалището си. Той се измъкна от ковчега възможно най-грациозно и излезе в огромно помещение, пълно с разпръснати каменни пейки. От трите страни джунглата растеше гъста и жива срещу фина телена мрежа, а през мрежата отгоре се стичаше тънък дъжд, който го освежаваше.
Като погледна надясно и наляво, той видя входове към други такива открити места. И следвайки звуците и ароматите, както може да направи всеки кръвопиец, той се придвижи надясно, докато не влезе в голяма стая, където неговата Създателка седеше така, както я беше виждал в самото начало на дългия си живот, в изящна рокля от пурпурна вълна, откъсвайки червените коси от главата си и тъчейки ги в нишки с помощта на чепка и вретено.
В продължение на много дълги мигове той просто я гледаше, сякаш не можеше да повярва на това видение. А тя в профил, сигурно знаейки, че той е там, продължила работата си, без да му каже нито дума.
На другия край на стаята видя Мариус, седнал на една пейка, и тогава разбра, че до него седи царствена и красива жена. Със сигурност това беше Пандора. Наистина я позна по кафявата ѝ коса. А там, от другата страна на Мариус, се намираше момчето с кестенява коса, което беше описал: Амадео. Но в стаята имаше и друго същество, което без съмнение беше чернокосият Сантино. Той седеше недалеч от Махарет и когато Торн влезе, сякаш се сви от Торн, после погледна Мариус, за да се отдръпне отново, и накрая се насочи към Махарет, сякаш отчаян.
Страхливец, помисли си Торн, но не каза нищо.
Махарет бавно извърна глава, за да може да види Торн и за да може той да види очите ѝ – човешки очи – тъжни и пълни с кръв, както винаги.
– Какво мога да ти дам, Торн? – Попита тя, – за да успокоя душата ти отново?
Той поклати глава. Направи знак за мълчание, но не за да я принуди, а просто за да я помоли. А в промеждутъка Мариус се изправи на крака и веднага Пандора и Амадео застанаха от двете му страни.
– Дълго и упорито мислих върху това – каза Мариус, а очите му бяха насочени към Сантино.
– И не мога да го унищожа, ако ти го забраниш. Няма да наруша мира с такова действие. Твърде много вярвам, че трябва да живеем по правила, иначе всички ще загинем.
– Тогава всичко е свършено – каза Махарет, а познатият ѝ глас докара тръпки на Торн, – защото никога няма да ти дам правото да унищожиш Сантино. Да, той те е наранил и това е било ужасно и съм те чувала през нощта да описваш страданията си на Торн. Слушала съм думите ти с мъка. Но сега не можеш да го унищожиш. Забранявам ти го. А ако тръгнеш срещу мен, тогава няма кой да възпре когото и да било.
– Това не може да бъде така, – каза Мариус. Лицето му беше тъмно и нещастно. Той се втренчи в Сантино. – Трябва да има някой, който да възпира другите. И все пак не мога да понеса това, че той живее след това, което ми направи. – За учудване на Торн младежкото лице на Амадео изглеждаше само озадачено. Що се отнася до Пандора, тя изглеждаше тъжна и разтревожена, сякаш се страхуваше, че Мариус няма да удържи на думата си.
Но Торн знаеше друго.
И както сега преценяваше това чернокосо същество, Сантино се надигна от пейката и се отдръпна от Торн, като с ужас насочи пръста си към Торн, но не беше достатъчно бърз. Торн изпрати цялата си сила към Сантино и единственото, което Сантино можа да направи, докато падаше на колене, беше да извика:
– Торн, – отново и отново, тялото му се взривяваше, кръвта течеше от всеки отвор, огънят най-накрая изригна от гърдите и главата му, докато той се превиваше и падаше на каменния под, а пламъците най-накрая го поглъщаха.
Махарет нададе ужасен плач на скръб и в голямата стая влезе нейната близначка, а сините ѝ очи търсеха източника на болката в сестра ѝ.
Махарет се изправи на крака. Тя погледна надолу към мазнината и пепелта, които лежаха пред нея. Торн погледна Мариус. Видя малка горчива усмивка на устните на Мариус, а след това Мариус погледна към него и кимна.
– Не се нуждая от благодарност от теб – каза Торн.
След това погледна към Махарет, която плачеше, а сестра ѝ сега я държеше здраво за ръцете и немощно я молеше да се обясни.
– Уергелд, създателко моя – каза Торн. – Както беше по мое време, аз изисквам wergeld или заплащане за собствения ми живот, който ти отне, когато ме направи кръвопиец. Вземам го чрез живота на Сантино, който намирам под твоя покрив.
– Да, и то против волята ми, – извика Махарет. – Ти си направил това ужасно нещо! И Мариус, твоят собствен приятел, ти е казал, че аз трябва да управлявам тук.
– Ако искаш да управляваш тук, направи го сама, – каза Торн. – Не търси Мариус да ти каже как да го направиш. Ах, погледни скъпоценните си рало и вретено. Как ще защитиш Свещеното ядро, ако нямаш сили да се бориш с онези, които ти се противопоставят?
Тя не можа да му отговори и той видя, че Мариус е разгневен, а Мекаре го гледаше със заплаха.
Той се приближи до Махарет, взирайки се втренчено в нея, в гладкото ѝ лице, което сега не носеше никаква следа от човешки живот, витиеватите човешки очи сякаш бяха поставени в скулптура.
– Да имах нож – каза той, – да имах меч, да имах каквото и да е оръжие, което да мога да използвам срещу теб. – И тогава направи единственото нещо, което можеше да направи. Хвана я за гърлото с двете си ръце и се опита да я повали.
Беше като да се държи здраво за мрамор.
В един момент тя нададе неистов вик. Той не разбра думите, но когато сестра ѝ го отдръпна нежно, разбра, че това е било предупреждение заради него. Той все още се протягаше с двете си ръце, мъчейки се да се освободи, но това беше безполезно.
Тези двете бяха непобедими, разделени или заедно, това нямаше значение.
– Спри с това, Торн – извика Мариус. – Достатъчно е. Тя знае какво има в сърцето ти. Не можеш да искаш повече от това.
Махарет се срина на пейката и там седеше разплакана, сестра ѝ беше до нея, а очите на Мекаре бяха вперени в Торн войнствено.
Торн виждаше, че всички се страхуват от Мекаре, но той не се страхуваше и когато отново си помисли за Сантино, когато погледна черното петно върху камъните, изпита хубаво дълбоко удоволствие. След това се придвижи бързо, настигна нямата близначка и прошепна набързо в ухото ѝ нещо, предназначено само за нея, като се чудеше дали ще разбере смисъла му.
След секунда той разбра, че е така. Докато Махарет го гледаше учудено, Мекаре го принуди да падне на колене. Тя стисна лицето му и го обърна нагоре. После усети как пръстите ѝ се впиват в очните му ямки, докато ги изважда.
– Да, да, този благословен мрак – каза той, – а после веригите, моля те, веригите. В противен случай се отървете от мен.
През съзнанието на Мариус преминаваше образът на самия него, който се гърчеше в слепота. Виждаше кръвта, която се стичаше по лицето му. Виждаше Махарет, докато Мекаре поставяше очите в главата ѝ. Виждаше тези две високи деликатни жени с преплетени ръце, едната се бореше, но не достатъчно, а другата настояваше за осъществяване на деянието.
После усети, че около него се събират и други. Усети тъканта на дрехите им, усети гладките им ръце.
И само в далечината чуваше как Махарет плаче.
Около него бяха поставени веригите. Той усещаше дебелите им връзки и знаеше, че не може да се освободи от тях. И тъй като го влачеха все по-далеч, той не каза нищо.
Кръвта се стичаше от очните му ями. Знаеше го. И в някакво тихо и празно място сега беше вързан точно както го беше сънувал. Само че тя не беше наблизо. Изобщо не беше близо. Той чуваше звуците на джунглата. И той копнееше за зимния студ, а това място беше твърде топло и твърде изпълнено с парфюма на цветята.
Но той щеше да свикне с топлината. Щеше да свикне с богатите аромати.
– Махарет, – прошепна той.
Видя отново онова, което видяха в другата стая, докато се гледаха един друг, всички говореха с приглушени гласове за съдбата му и никой не я разбираше напълно. Знаеше, че Мариус се моли за него, и знаеше, че Махарет, която виждаше толкова ярко през очите му, сега беше също толкова красива, колкото и когато го беше създала.
Изведнъж тя изчезна от групата. И те разговаряха в сенките без нея. После усети ръката ѝ върху бузата си. Разбра го. Познаваше меката вълна на роклята ѝ. Познаваше устните ѝ, когато го целуна.
– Ти имаш моите очи, – каза той.
– О, да, – каза тя. – Виждам чудесно през тях.
– А тези вериги от косата ти ли са?
– Да, – отговори тя. – От косата до нишката, от нишката до въжето, от въжето до връзките, аз ги изплетох.
– Моето тъкане – каза той и се усмихна.
– Да, – каза тя. – Винаги.
21:20 ч., 19 март 2000 г.
